Такър Маларки
Възкресението (10)

Глава осма

Където е началото, там ще е и краят.

Евангелието от Тома, открито в Наг Хамади

Подготвяха се да разпръснат праха на Чарлс Бастиан на мястото в Гиза, което им бе посочила Джема. Дейвид и Найлах се бяха свързали с хората, за които смятаха, че ще искат да присъстват. Майкъл бе пожелал да се погрижи за храната и напитките за гостите в дома на семейство Лейзар. В стаята си Джема бе излъскала книгата на Новия завет, принадлежаща на фамилията Лейзар, както и томчето на египетската „Книга на мъртвите“, което бе част от книгите на баща й.

Никой не спомена факта, че Антъни още не е пристигнал, но цялата къща сякаш бе в очакване.

 

 

Предишния ден Найлах бе помогнала на Джема да поправи черните панталони, които вече не й ставаха. От години не ги бе носила. Джема бе обзета от паника отчасти защото нямаше какво да облече, отчасти защото и тялото й, подобно на всичко останало, се бе променило. Найлах я сложи да седне на стола пред високото огледало и, поставила карфиците между устните си, умело й измери талията. След пробата Джема се излегна на леглото и се загледа в чевръстите пръсти на Найлах, които сръчно се оправяха с иглата и конеца. Тази пъргава жена със слънчев цвят на кожата бе гръбнакът на семейство Лейзар. Джема не можеше да се начуди как тя дори за миг не проявява нетърпение нито към доведения си син, който често дразнеше със своето безразличие към всичко, нито към разсеяния си съпруг. Каза си, че вероятно е благодарна за женското присъствие в дома си, защото само жена би могла да оцени усилията, които полагаше, за да постигне подобна хармония. Самата Джема бе неспособна да изпита душевна хармония. Съмняваше се, че ще бъде в състояние да свърши дори онова, за което бе пристигнала в Египет — колкото повече денят приближаваше, толкова повече усещаше, че няма да й достигнат сили за това.

В края на краищата не бе чак толкова трудно. Просто трябваше да повика в съзнанието си баща си такъв, какъвто съществуваше в спомените й, и да го остави да я направлява. Когато пътуваха към Гиза, тя се обърна мислено към него: „Изпълнявам тази формалност заради праха ти. Но за човека, който си бил, ще направя много повече. Ще разбера какво ти се е случило, дори с цената на това да не успея да разбера на какво бе посветил живота си“.

Освен семейство Лейзар в късния следобед в Конюшните на Гиза дойдоха и много негови колеги и приятели. Джема обърна внимание на всеки един, представи се на всички и прие съболезнованията им. През цялото време търсеше с поглед червенокосия мъж, който, по всичко изглеждаше, дори не му е бил познат.

Умар не беше там. Мохамед поведе гостите към камилите и конете и всеки яхна животното, което си избра. В тази страна всеки можеше да язди.

Колоната ездачи се изви към пирамидите. На фона на неизменно синьото небе пирамидите изглеждаха като направени от кадифе — бяха поразителни. Когато се приближиха, забелязаха, че повърхността им е релефна. Джема като омагьосана се взираше в тях и се чудеше на факта, че хората са толкова дребни, че тайните им страсти са тъй нищожни. Желания, вяра, Бог: всичко бе една илюзия, която ги бранеше от това да осъзнаят собствената си незначителност — същински буболечки. Мравки, прекланящи се пред своите мравешки богове.

В далечината зърна един кол със завързан около него бял шал, който плющеше на вятъра. Умар бе сложил белег на мястото, което бе избрала. Въздухът не беше толкова прозрачен, колкото по време на ездата им онзи следобед. Сега той бе оцветен от следобедното слънце, което го сгъстяваше и ги караше да се чувстват така, сякаш вдишват самата пустиня.

Докато слизаха от конете и камилите, гостите дружески бъбреха и Джема имаше странното усещане, че са се събрали на пикник. Почака Мохамед да отведе животните настрана и вдигна ръка, за да усмири малобройната група.

— Моят баща ми бе изпратил своя снимка, направена почти на същото място, където сме сега. На фотографията слънцето залязва между две пирамиди и той е застанал пред тези удивителни паметници — изглежда така, сякаш си е у дома. Щастлив. В мислите си никога не съм го отделяла от този пейзаж. Той обичаше тази страна, както мнозина от вас знаят. Обичаше работата си тук.

Джема огледа хората, в чиито очи се таеше очакване. Наистина ли са го познавали? Дали би ги нарекъл свои приятели?

— Той понесе много загуби през своя живот — продължи тя. — Египет му действаше целебно. Чувствах го във всяко негово писмо. Съжалявам, че не мога да погледна през неговите очи. Но съм щастлива, че е имал толкова много приятели и че мнозина от тях намериха възможност да се сбогуват с него.

Джема разгърна един лист и зачете:

— „Слава на Теб, о, Господарю на светлината, Стопанино на Храма, Принце на нощта и непрогледната тъмнина! Представям се пред Теб. Аз блестя, аз съм чист. Ръцете ми Те обгръщат, жребият Ти е хвърлен от Твоите предци. Дари ме с уста, с която да говоря. Аз направлявам сърцето си към неговия сезон на пламък и нощ.“

Джема вдигна поглед от листа и каза:

— Откъс от египетската „Книга на мъртвите“.

Малобройното паство бе потънало в мълчание. Дейвид Лейзар се прокашля и пристъпи напред, важен, както винаги, с широка виненочервена вратовръзка и тъмен ленен костюм. Той свали сламената си шапка и я скри зад гърба си.

— Чарлс Бастиан дълги години бе мой добър приятел. Той бе човек, за когото всички ще скърбим. На мен ще ми липсват главно неговата компания, неговият поглед върху нещата. Често оставах изумен, когато четях докладите му за разкопките или пътуванията, които правехме заедно. Това ми подсказваше колко е важно до нас да има приятел, който вижда нещата по-различно от самите нас, който вижда дори повече от нас.

Дейвид хвърли поглед към Джема и продължи:

— При разкопките на гробницата на Тутанкамон зърнах една изключителна ваза. Бе направена от алабастър, съвършено гладка и отвътре, и отвън. Но в нея имаше нещо изключително, нещо тайнствено. Всички други находки бяха покрити с толкова сложна украса, че простотата на тази ваза изглеждаше невъзможна. Тъкмо Чарлс предложи да я осветим отвътре. И останахме без дъх, когато Амад постави в нея запалената свещ и на повърхността й се появи детайлно изображение на Тутанкамон и неговата жена. Това бе най-красивата, най-нежната картина, нарисувана до най-малката подробност и в цветове, които не е възможно дори да си представи човек. И до днес не мога да си обясня физическите закони, на които се е подчинявало нейното изработване. Това бе най-красивата ни находка. Често се явява пред очите ми. Щастлив съм, че съм познавал Чарлс. Още по-щастлив съм, че беше мой приятел.

Думите му бяха едновременно и обяснение, и извинение. Когато Дейвид се върна в групата, Джема му кимна с глава и махна на Амад, който пристъпи напред с уда си в ръка. Той засвири някаква натрапчива мелодия, която навяваше всичко друго, но не и покой. Странната песен завърши някак произволно, без да разреши каквото и да е. Когато спря, той се поклони на Джема, която се отдели на разстояние от групата с оловната урна в ръце. Урната бе доста тежка и хладна на пипане. В нея бяха скътани безценните останки от баща й. Вървя дотогава, докато спря да чува гласове зад себе си, обърна се към слънцето и махна капака. Прахът от най-горния слой се вдигна във въздуха, като да беше талк. Тя бавно разпръсна и останалия прах и се загледа в сребристия облак, който вятърът подхвана и издигна към небето. Бавно се обръщаше по посока на растящата и проблясваща на слънцето вихрушка, докато облакът се разсея и накрая изчезна. Когато обърна очи отново към земята, погледът й се спря на две фигури, които не бе забелязала до този миг. Те стояха малко встрани от останалите. Взря се в загорялото от слънцето непознато лице. Разсеяно разглеждаше светлите му очи, които бяха поразителни, и размъкнатите му дрехи. До него стоеше мъж в бяла роба и малка шапчица върху темето на главата. Копт. Робата му се вееше на вятъра и в този миг плющенето й бе единственият звук, който се долавяше наоколо.

Майкъл се приближаваше към нея, като се придвижваше без ни най-малко затруднение. Прегърна я през раменете и я поведе назад към останалите, сякаш инвалидът бе тя, а не той. Не го бе виждала да ходи с такава лекота. Джема се съсредоточи върху пясъка под краката си с пълното съзнание, че жестът му издава чувство за собственост и едновременно с това подсказва, че покритият с прах непознат мъж е брат му Антъни.

 

 

Антъни Лейзар се подпря на стената на бащината си къща. Не помръдваше, остана така, неподвижен, като по всичко личеше, че не обръща внимание на онова, което го заобикаля. Облечен целият в снежнобяло и загорял от слънцето, той бе като цитадела на спокойствието, издигаща се сред море от тъмнина и скръб. Гледаше към Джема, докато тя се приближаваше към него.

— Ти сигурно си Антъни.

— А ти си Джема, която Амад учи да свири на уд. Изглежда си очаровала дори далечните членове на семейството.

— Боя се, че е тъкмо обратното.

— Брат ми изглежда щастлив — обърна поглед към нея Антъни и в очите му Джема съзря неговата майка, Найлах.

— Познавал си баща ми — промени темата тя.

— Беше мой приятел.

Джема мълчеше, ала той не продължи. Нито й изказа съболезнования. Стоеше и я гледаше с големите си зелени очи. Тя изучаваше повърхността на необезобразеното му лице и за втори път, откакто бе пристигнала в Кайро, почувства, че се намира в компанията на мъж, представляващ истински чужденец за нея. Той не бе нито европеец, нито египтянин. Мълчеше не защото бе груб. В мълчанието му имаше нещо различно и засега тя не разполагаше с познанията, които й бяха нужни, за да разбере точно какво е.

— Онзи ден отидох до дома на Анджела Датари — каза. — Но тя изглежда се е върнала в Италия.

— Не я познавам.

— В такъв случай не си бил толкова близък с баща ми, колкото си мислех.

Антъни спря поглед върху лицето й.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Просто си давам сметка, че баща ми е имал доста тайни.

Джема си взе чаша вино от подноса на минаващия край нея слуга.

— Бих искала да поговорим за работата му.

— Какво за нея?

— Баща ти ми каза, че вероятно знаеш с какво се е занимавал през последните месеци. Каза също, че можеш да четеш коптската азбука.

Антъни отпи от уискито си, без да отделя поглед от нея.

— Наистина ли разбираш коптски? — притисна го Джема.

— Да.

— Наскоро баща ми ми изпрати нещо. Искам да му хвърлиш един поглед. Защото бе изписал твоето име преди моето.

— Така ли?

— Да, върху плика. А писмото е част от папирусен ръкопис.

Антъни се бе вглъбил в килима под краката си.

— Нали нямаш нищо против да го погледнеш? — попита тя.

Той не й отговори. Сега се бе загледал в някого зад рамото й. Тя не се обърна. Полагаше неимоверни усилия да общува с него. Най-после той отново я погледна.

— Не — отвърна. — Нямам нищо против.

Тя изопна гръб, за да отмахне усещането си, че се е спънала и е паднала пред очите му, а той, вместо да й помогне да се изправи, търси причините за падането й.

Джема се отърси от присъствието му и отмина нататък с желанието да се срещне с други хора, да си побъбри с някого. Останалата част на помещението представляваше приятен оазис. Тя се увиваше около гостите като дим, като не се застояваше при нито един от тях. От време на време очите й се отправяха към стената, откъдето Антъни Лейзар не бе помръднал. За част от секундата той сякаш поглеждаше към нея и това отначало я обърка. Не беше сигурна дали да се обиди, или да се почувства поласкана. Обливаха я горещи вълни. Разговорите, които се опитваше да захване с гостите, не потръгваха.

Джема пресушаваше чаша след чаша. Осъзнаваше, че се смее твърде високо, че движенията й не са тъй грациозни, каквито бяха. Накрая обърна главата си към него и го погледна със сластта на опиянения човек. Всъщност кой беше той? Мъж, който не владее изкуството на разговора; мъж, чиято глава е пълна с пясък. Мъж, който за разлика от брат си и нейния баща, за разлика от повечето мъже от обкръжението й, не познаваше войната.

Точно в шест Найлах изведе семейството си от стаята с гостите и ги поведе към кабинета. Това бе сигнал, че и останалите трябва да се разотидат.

Джема бе подпийнала и весела, защото бе изпълнила най-ужасната си задача. Баща й се бе срещнал с вятъра и сега бе навсякъде, дори над тази къща. Помисли си, че вероятно би се радвал на това.

В кабинета започна да се задява с Майкъл, като умишлено се правеше, че не забелязва брат му. Колкото повече се напиваше, толкова по-трудно й ставаше да общува с Антъни Лейзар. При Майкъл намираше убежище. Той безжалостно представи поведението на гостите, като възпроизведе глупавите откъслеци от разговорите, които бе принуден да понесе.

— По нищо не личеше, че са се събрали по тъжен повод — отбеляза той. — Погребенията в Кайро са още един повод за празнични събирания. Някои от присъстващите тук дори не си направиха труда да дойдат в Гиза. Вероятно не биха различили баща ти от крокодил.

— Майкъл — обади се Найлах. — Джема имаше труден ден.

Ала Джема се смееше.

Антъни си бе хвърлил сакото и бе разкопчал най-горното копче на ризата си. Двамата с брат си се отбягваха, като всеки от тях безпогрешно усещаше присъствието на другия. Едва след като слугата мина и им поднесе по още една чаша, те захванаха разговор.

— Е, Антъни, как е в Кхарга? Има ли симпатични момичета? — попита го Майкъл и продължи: — Макар да не вярвам, че е възможно да съществуват по-симпатични от нашата Джема.

— Имаш право.

— Страшно ме обиди с това „симпатична“ — възрази Джема.

— Прости ми — отвърна Майкъл. — Тя е страхотна.

— Прелестна е — вметна Найлах и стана от мястото си.

Излезе от стаята, за да се погрижи за вечерята заедно с Амад. След излизането й се възцари тишина. Джема отпи от чашата си. Решена да не потъне безвъзвратно в напрегнатото мълчание, тя се обърна към Антъни:

— Днес прочетох във вестниците за граждански вълнения в страната. Не съм сигурна, че ги разбирам. Някакъв бунт ли се готви?

— Антъни няма да може да ти обясни — увери я Майкъл. — Идва от пустинята, какво очакваш? Както ти бях споменал, причината е във Фарук. Заради него хората остават без дом, без покрив.

— Мисля, че нещата са много по-сложни — тихо възрази брат му.

Влезе Дейвид Лейзар. Страните му бяха зачервени от изпитото вино, а очите му блестяха от удоволствие, защото бе очаровал присъстващите. От церемонията насам той бе зает да се мести от гост на гост и да огрява всеки един със светлината си.

— Джема, как вървят нещата? — попита я той.

— Разговаряме за политика — отговори тя. — Аз започнах. Може би ти ще можеш да ми обясниш какво става в Кайро?

— Само че надълго и нашироко, моля те — подхвърли Майкъл.

— Не мислите ли, че е настъпило време за една кратка лекция по история на Египет? — предложи Дейвид.

— О, не! — запротестира Майкъл.

— Че защо? — попита Антъни. — Мисля, че Джема няма да възрази.

— Разбира се, че няма.

— От вежливост — каза Майкъл.

— От любопитство.

— Ще се огранича само със Суецкия канал — обяви Дейвид и отиде до бара. — Какво ще кажеш?

— Да, за канала, моля те. Майкъл получава удар само като се спомене за него.

— Пълна лъжа! — избоботи Майкъл.

Дейвид си наля питие.

— Проблемът с канала е, че построяването му беше безбожно скъпо. Накрая Египет помоли за международна помощ. Може би ти е известно, че британците осигуриха такава помощ. Исмаил, който тогава бе начело на египетското правителство, получи 44% от акциите. Шест години по-късно бе принуден да ги продаде обратно на британската страна. Щеше да банкрутира и затова се съгласи на помощта, която френско-британският консорциум му предложи.

— Египтяните не боравят добре с парите — намеси се Майкъл. — Очевидно е.

— През 1882 г. — продължи Дейвид — Великобритания изпраща войски в Александрия, за да усмири населението. Това е началото на британската окупация на страната.

— На британското влияние — поправи го Майкъл.

— Да минем набързо към годините на Първата световна война, когато благодарение на мошеници от рода на баща ти и моя милост египтяните започват да осъзнават какви исторически ценности са изгубили. Част от тяхната идентичност се е завърнала при тях. Появява се нов тип национализъм. И, разбира се, сред египтяните възниква недоволство от британското присъствие.

— Баща ми като спасител на нациите — вметна Майкъл.

— Престани, Майкъл — укори го Джема.

Майкъл вдигна вежди и отпи глътка уиски. Но замълча. Антъни наблюдаваше и двамата с поглед, който Джема не се наемаше да определи.

— Почти по същото време — продължи Дейвид — Великобритания превръща Египет в пълноправен протекторат, за да се справи със заплахите, идващи от Германия и Турция. През 1919 г. кралят на Египет се опитва да издейства независимост за страната си от Великобритания. През 1922 г. получава известна независимост. Но военната отбрана на страната, както и Суецкият канал остават в ръцете на Великобритания.

— Това не бе никаква независимост — възрази Антъни с тих глас.

— Има и такива, които мислят по този начин — съгласи се Дейвид.

— Моля те, продължи — настоя Джема.

— През 1936 г. Египет и Великобритания подписват договор, по силата на който на британските войски се разрешава да проведат своята кампания в Северна Африка. Преди две години арабските страни организираха среща в Кайро, на която основаха Арабската лига, с цел да създаде обединен фронт за защита на интересите на арабския свят. Достатъчно е само да спомена, че Великобритания не получи покана да се присъедини към лигата. Междувременно прахосничеството на крал Фарук създава тежки проблеми. Сега той трябва да реши онези въпроси, които вие наричате „криза на доверието“.

— Египтяните имат готовност сами да управляват страната си — каза Антъни.

— Още от времето на последния фараон те никога не са били готови за това — възрази Майкъл. — Съмнявам се дали изобщо си спомнят как се управлява държава.

— Значи Фарук е свързан с англичаните?

— По-скоро се радва на подкрепата им, подобно на разглезено дете, чиито родители се намират далеч от него.

— И според теб какво ще се случи?

Влезе Найлах с усмивка на богиня благодетелка и страстите в стаята се уталожиха.

— Мисля, че е време за вечеря — заяви Дейвид. — Найлах не разрешава да говорим за политика на масата. Така че ще продължим по-късно, съгласна ли си, Джема?

 

 

Когато поднесоха десерта, Джема най-после се обърна към Антъни и го заговори. Въпреки че седеше до нея, те не бяха се обръщали директно един към друг. Сега тя го погледна, защото си спомни, че й е нужен.

— Разбрах, че имаш кабинет в музея.

— Да, през няколко врати от този на баща ти.

— Амад ми каза, че двамата с баща ми сте работили на едно и също място, но не мога нито да си спомня, нито да произнеса името му.

— По едно време бяхме на разкопки в Оксиринх — колебливо изрече Антъни.

— Същото. Какво удивително име! Звучи като гръцко наименование на африкански бозайник.

— Бунище с боклуци — отряза Антъни.

— Странно — сухо отвърна Джема, объркана от неговата рязкост. — Нима трябва да ти се моля за повече подробности?

— С радост ще отговоря на всеки твой въпрос.

— Не знам какво да питам за това безинтересно и труднопроизносимо място.

— Тогава някой друг път.

— Не — настоя Джема. — Сега.

— Много добре. Имало едно време един великолепен град. На изток свършвал до вълнолома. На запад пътищата отвеждали в пустинята: по следите на керваните от камили към Либия. Наоколо се простирали малки ферми и овощни градини, които се напоявали от ежегодните наводнения, а между тях и града в полукръг се издигало бунището, където хората изхвърляли непотребните си вещи. Мястото се запазило идеално; плаващите пясъци покрили купищата смет, тъй като, за щастие, там не падала капка дъжд.

Джема се съсредоточаваше. Докато й говореше за древното сметище, Джема схвана една лиричност в душата му, която не бе забелязала досега. Взе чашата с кафе, която й поднесе Амад, и започна бързо да отпива от нея.

— През 1898 г. двама учени от Оксфорд публикуват първия том, в който описват находките си от това сметище.

— Какво са открили?

Всички около масата мълчаха. Майкъл шумно се прозина.

— Изтощен съм — заяви той. — Смятам да се оттегля в кабинета. Ще ме придружиш ли, Джема?

— Разбира се. След минута.

Тя повтори въпроса си към Антъни.

— Какво са открили?

— Частна кореспонденция, списък с покупки, които са били направени, разни бележчици.

Джема смръщи вежди.

— Когато за първи път влязох в кабинета на баща ми, заварих някакъв човек, който ровеше из нещата му. Заяви ми, че у баща ми имало нещо, което не е негово.

Тя се наведе към него.

— Какво би могло да е то? Някаква бележчица ли?

Антъни я погледна в очите без ни най-малко смущение.

— Нямам представа.

— Знам, че е открил нещо важно. Искам да разбера какво.

— Проявяваш ненавременно любопитство.

— Защо?

— Защото него го няма. Няма да го върнеш, като се запознаеш с работата му.

— Той се канеше да купи къща. Но банковата му сметка е почти изпразнена. Откъде според теб са дошли тези пари? И къде са отишли?

— Не знам нищо за финансовото състояние на баща ти.

— Но нали е разговарял най-много с теб?

— Не за всичко. Виж, Джема, има причини, поради които баща ти не споделяше с никого върху какво работи.

— Очевидно.

— Онова, което ще чуеш, може и да не ти хареса, но аз съм извън него.

— Извън какво?

Антъни не отговори.

Джема продължи:

— Може би трябва да ти кажа, че в Лондон ме посети някакъв мъж, който искаше да знае дали баща ми не ми е изпратил нещо необичайно от Кайро. Мисля, че беше представител на църквата.

— И ти какво му каза?

— Да не искаш да го информирам, че съм получила писмо в плик, адресирано и до двама ни? Не. Нищо не му казах. Но не мога да остана извън това. Що за неуместно внушение!

Антъни скръсти ръце в скута си.

— Бих искал да видя какво ти е изпратил баща ти.

— Ще ми помогнеш ли?

— Мисля, че не си ме слушала. На баща ти нямаше да му хареса ти да се забъркваш в тази работа.

— Кой си ти? Негов пълномощник или какво? — смръщи вежди Джема.

— Не, разбира се. Само се опитвам да направя онова, което би искал той.

— Е, закъснял си. Вече знам поне една от теориите му, по която баща ми и твоят баща са имали разногласия. Иисус е раснал тук, в Египет! Кой знае? Колко ли още дръзки теории съществуват на този свят?

Тя го погледна в очите да види ефекта от думите си и продължи:

— Нали разбираш, че не можеш да ме разубедиш тъй лесно?

Откъм кабинета проехтя гласът на Майкъл:

— Джема, нашата песен!

Антъни придружи Джема до кабинета. В коридора тя яростно прошепна:

— Имам право да знам какво му се е случило.

— Аз не знам какво му се е случило.

— Тогава трябва да ми кажеш онова, което знаеш. Твърде много въпроси остават без отговор. Защо например си е мислел, че църквата е скрила някои факти от древността?

— Кой ти го каза?

— Баща ти.

— Утре ще говорим. А сега върви да танцуваш с брат ми, моля те.

Майкъл бе отворил френската врата към градината. Нощният въздух беше хладен и ароматът на жасмина се смесваше с мириса на горящия пън в камината. Джема му се усмихна. Майкъл включи грамофона и нагласи иглата върху плочата. Понесе се мелодията на „Нощ и ден“. Той се обърна към нея с дълбок поклон.

— Ще ме удостоите ли с този танц, госпожице?

Джема погледна през рамото му към Антъни. После притвори очи.

— Колко отдавна не съм танцувала!

— Тогава ми направете това удоволствие — каза той и взе ръката й. — Известен съм с това, че имам навика да настъпвам девойките по краката, но сега няма и да го усетя. Ако ти счупя някой пръст, уведоми ме, моля те.

— Няма да имам нищо против, не и тази вечер.

 

 

Двамата се понесоха с танцова стъпка към градината, а Антъни не сваляше поглед от тях: Майкъл бе оста, около която се въртеше Джема. Антъни не бе очаквал чертите на баща й да изглеждат толкова красиви на женското лице, не бе очаквал и това, тя да е на неговите години. Незнайно защо, той си я беше представял като дете — дъщерята на неговия приятел.

Премести се към вътрешността на стаята. Фактът, че Джема бе по следите на бащините си теории, не представляваше проблем. Дори да се рови в тях в продължение на месеци, нямаше да достигне до същността на най-дръзките му теории. И тъй като тя не разполагаше с тези месеци, защо да не я запознае с по-отдавнашните му идеи и размисли. Би било честно. Ала той наистина имаше причини да пази в тайна от нея най-смелата му теория; теорията, пред която останалите му занимания изглеждаха като невинни детски игри; теория, която Антъни не бе в състояние нито да защити, нито да обори. Ако бе негова дъщеря, не би искал да има нищо общо с цялата тази работа. Още повече че вече бе преживяла две неприятни срещи.

Затова пък би могъл да я слуша как си тананика със затворена уста, а светлината проблясва в полите на роклята й, напомняйки му за единствения път, когато бе гледал балет. На фона на музиката би слушал непривичния звук от смеха на брат си. Те ту влизаха, ту излизаха от неравномерно осветената част на градината. Застивайки в театрална пауза пред вратата, брат му леко целуна Джема, когато тя се завъртя за последен път. В реакцията й се четеше и изненада, и удоволствие. Антъни напусна наблюдателния си пункт, взе си сакото и тихо излезе от стаята.