Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (9)

6.

Най-после затворих след себе си вратата на последната стая и останах за малко в коридора пред спалнята на момчетата. Ако беше нормална нощ, след около половин час тях да се прибера от полицейския участък, а в дневната щеше да проблясва синевата от телевизионния екран, защото Мейв обикновено само по това време можеше да се отпусне на дивана и да погледа някое предаване. Или щеше да ме посреща стоплящата жълтеникаво светеща лампа на нощното шкафче, докато тя четеше книга в очакване да се прибера от работа.

Докато се взирах от коридора в тъмната всекидневна, за пръв път осъзнах какво означава истинският мрак.

Влязох във всекидневната и запалих лампата зад дивана. После седнах там, смълчан, докато спомените се заредиха пред очите ми като на филмова лента.

Тапетите, които налепихме с толкова старание. Семейните снимки, които Мейв бе заснела и подредила в рамки. Коледните ни пътувания до ботаническата градина в Бронкс. Излетите на север от града.

Тя имаше навика да подрежда сувенирите от всичките ни ваканции в картонени кутии — в тях имаше миди и раковини, та дори и малко пясък от пътуването ни преди две години до Миртъл Бийч. Там бяха и боровите шишарки и изпопадалите листа, дето прибрахме през седмицата, която преди това прекарахме в Поконос^[1]. Това беше нашата ваканция през онзи август.

„Откъде се е вземала цялата тази енергия в нея — зачудих се аз. — И как е съумявала да намери време за всичко?“

Първият отговор, който ми хрумна, бе: „Защото моята жена е изключителна личност“.

И не бях единственият, споделящ това мнение. Всъщност не познавам човек, който да не обожава моята Мейв.

След като осиновихме Джулия, Мейв напусна работата си в болницата, за да има повече време за нея. След това започна нова работа — грижеше се за един старец, живеещ на Уест Енд авеню — г-н Кеслер, деветдесет и пет годишен, потомък на много богата фамилия, притежавала някога железопътни линии. Вечно беше сърдит и разгневен на модерния свят и нищо в него не му харесваше. Но седмица след седмица Мейв го успокояваше все повече благодарение на любезността си и състраданието си. В слънчевите дни редовно го извеждаше на разходка с инвалидната количка до парка Ривърсайд, за да го накара да си припомни, че е жив, дори и самият той да не желаеше това.

Накрая той стана съвсем различна личност, забрави за горчивината си и дори се сдобри с дъщеря си, от която преди много години се бе отчуждил.

След като старецът умря, се оказа, че е завещал апартамента си на Мейв — същия, в който сега живееше нашето семейство.

Но вместо да го натъпче с антики и персийски килими, както го правеха нашите съседи, Мейв напълни къщата ни с деца. Осиновихме Брайън четири месеца след нанасянето ни в апартамента. След още шест месеца се появи и Джулия. А после и още, и още…

Зная, че светица звучи изтъркано, но докато седях сам в стаята, припомняйки си всичко, сторено от жена ми, това бе единствената дума, която изскочи в съзнанието ми.

„Живот на светица“, помислих с горчивина.

Извървяла целия път към мъченичеството.

Сърцето ми буквално подскочи, когато се звънна на външната врата.

„Светът напомня за себе си“ — помислих си, когато звънецът отново огласи тишината.

Представих си как някой заблуден гост на съседите ни, семейство Ъндърхилс, пак е сбъркал вратата. Сигурно беше от онези техни посетители на честите им коктейлни сбирки. И тогава последва трето позвъняване.

Най-после се надигнах, изпълнен с раздразнение.

„Голяма грешка, страннико — мина ми през ума, когато дръпнах рязко дръжката на вратата. — Току-що пробуди Гринч“^[2].