Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (86)

83.

Щом преминах през пропускателния пункт, усетих как остра болка прониза сърцето ми. Видях Оукли и още двама командоси от Отряда за бързо реагиране да притичват като обезумели през Пето авеню към стъпалата пред катедралата. „Това може да означава само едно“ — казах си и се втурнах напред, пламнал от гняв, за да ги настигна.

Погледнах часовника си. Какво, по дяволите, ставаше тук? Джак бе казал полунощ. А сега бе едва десет и половина.

Вече бях стигнал до линейките пред Рокфелеровия център, когато се появиха Дейв Оукли и двамата му спътници, понесли труп на мъж в официален костюм. Не можах да видя лицето, понеже медиците се надвесиха над жертвата върху носилката в отчаяни опити за животоспасяващ сърдечен масаж. Кой, по дяволите, бе той? Кого бяха убили сега? И защо преди обявения от тях час?

Само след миг лекарите и сестрите от екипа за спешна помощ прекратиха усилията си. Една от тях се извърна със сълзи в очите. Кислородната маска се изхлузи от пръстите й и падна на тротоара. Тя се отпусна върху канализационната решетка до бордюра, а светкавиците на фоторепортерите от новинарските емисии, струпани до кордона, засвяткаха в бесен ритъм, хвърляйки зловещи отблясъци върху прозорците на извисяващите се наоколо сгради, нахлувайки безцеремонно в скръбта й.

Усетих как сърцето ми се смрази, когато най-после видях кой бе той — последната жертва на убийците. Припомних си и другите случаи, когато бях преживял подобен шок: с Джон Белуши^[1], Джон Ленън, Ривър Феникс^[2].

Джон Руни, звездата на кинокомедиите, лежеше проснат върху носилката с широко разтворени очи и уста.

Сякаш ме прониза електрически ток.

Още една безсмислено пожертвана личност само заради шоуто.

Извърнах се назад към тълпата и журналистите, трескаво напиращи да видят колкото е възможно повече от ставащото зад барикадите. И аз едва не се строполих край бордюра до скърбящата жена от спешната помощ.

Как, по дяволите, можехме да се справим с подобно зло?

Спомних си как моите хлапета боготворяха Руни. Може би тъкмо в момента гледаха дивидито му с ролята на Рудолф, което бе заснел миналата Коледа.

„Кой ще бъде следващият? — замислих се аз. — Юджиния? Чарли Конлан? Тод Сноу?“

Руни имаше милиони фенове, повечето от тях деца. Като толкова ярка звезда бе станал част от духа на страната и света, а тези копелета току-що го бяха изтрили от лицето на земята, а заедно с него и всички топли чувства, които той умееше да внушава по такъв вълшебен начин.

Отново погледнах назад, към катедралата, после се извърнах към струпаните наоколо тълпи, към сателитните антени на новинарските микробуси.

За пръв път ми се прииска да се махна оттук. Да извадя мобилния си телефон от калъфа на колана и просто да си тръгна. Да се кача на метрото. Да легна в болничното легло на Мейв и да държа ръката й. Тя винаги бе успявала да ме успокои.

— Боже мой! — избухна Дейв Оукли. — Как, по дяволите, ще съобщим за това? Първо бомбата с кмета. А сега позволихме бедният Джон Руни да бъде убит?

И тогава ми просветна.

Това беше.

Това бе цялата работа.

Внезапно проумях защо похитителите избиваха нашите знаменитости, един по един, и то по такъв жесток начин.

Те искаха всичко да се развива бавно, много бавно. По този начин щяха се струпат по-многобройни тълпи. Тогава медиите, заедно с останалия свят, който следеше развоя на събитията по домовете си, щяха да се обединят и да настояват да се сложи край на целия този ужас. Но натискът не беше върху тях, осъзнах аз.

А върху нас.

Някой най-после го бе постигнал. Някой бе планирал и осъществил най-лошия кошмар за пазителите на реда. С напредването на времето и увеличаването на броя на труповете ние щяхме да изглеждахме все по-зле в представите на обществото. Това правеше невъзможно всяко решение за щурмуване на катедралата. И ако се издънехме и всичко хвръкнеше във въздуха, хората нямаше да обвиняват похитителите, а нас.

Изчаках телефонът за връзка с похитителите да звънне няколко пъти, преди да отговоря.

— Здравей. Джак е — заговори той и наистина звучеше ликуващо. — Хай-Джак^[3]. Схвана ли? Е, разбира се, не е толкова смешно като някоя шега на Руни, но си мисля, че дните му на сцената приключиха. Времето напредва, Майк. Повече никакви извинения. Никакви протакания. Ако всички пари не бъдат в сметката ми до утре, в девет сутринта, под добрата стара елха ще има толкова мъртъвци, все богати и прочути, че Дядо Коледа ще трябва да остави всичките подаръци в камината.