Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (84)

81.

В тъмната изповедалня Лора Уинстън лежеше сгърчена на пода, потна и трепереща. „Образът на най-изисканата жена от елита в световната мода — помисли си тя — отчаяно се нуждае от компютърна обработка, за да изглежда добре“.

През двадесетте часа, откакто се намираше тук, тя ту се свестяваше, ту отново изпадаше в безсъзнание. Но откакто мъждукащата светлина се бе отдръпнала от цветните стъкла над нея — трябва да беше преди шест или може би седем часа, — тя беше будна, напълно реално изгаряща от треска и непоносима болка.

Наближаваше пладне, когато съзря неясното си отражение в полираната, но поочукана месингова пластина на вратата. Гримът й бе съсипан от сълзите и потта, а меднорусата й коса — оплескана от повърнатото. Отначало Лора си помисли, че наблюдава някаква религиозна картина — образ на пропаднал, умопобъркан демон, приличащ на скелет, победоносно съсечен от един ангел. Докато лежеше, неспособна да се отърси от ужасния образ, си припомни последните редове от поемата на Силвия Плат^[1] „Огледало“:

В мен тя потъна като младо момиче

и пак в мен се издигна като старица,

търсеща себе си ден след ден,

плуваща към повърхността като подпухнала риба.

Трябваше да я отвлекат, да преживее това страшно, историческо изпитание, за да осъзнае истината:

Тя беше стара жена.

Когато всичко това приключи — ако, разбира се, доживее дотогава, — ще се изчисти. Ще постъпи в клиника за рехабилитация.

„Дай ми още един, последен шанс, Господи!“ — светилото на световната мода се молеше за пръв път, откакто беше малко момиче.

Стори й се, че нещо разкъса ушите й, когато навън, съвсем близо до вратата на изповедалнята, отекна изстрел.

Чу писъците на хората. Под вратата проникна отвратителният мирис на сяра и се смеси с възкиселата миризма на повърнатото от нея.

Дъхът й секна, когато чу приглушена ругатня и шум от влаченето на труп покрай вратата на изповедалнята.

Господ се бе смилил над нея. Бяха застреляли някой друг!

Лора почувства как сърцето й започна диво да се блъска в гърдите.

Но кой бе той? Кой? Защо? Надяваше се да не е Юджиния, която бе толкова любезна с нея.

„Отвличането ни всъщност не е заради парите, нали?“ — заключи Лора, онемяла от ужас. Щяха да ги избият един по един. Може би, за да платят за глупавите си, упадъчни грехове.

Времето й изтичаше. „Аз съм следващата“, помисли си Лора с пресъхнали от страх устни.