Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (19)

16.

Не повярвах на обонянието си, когато най-после се добрах до апартамента. Ухаеше на току-що сварено кафе. Хубаво, силно…

Освен това се долавяше още някаква миризма. Не исках да си урочасам късмета, ала ме загложди подозрението, че вътре нещо се пече.

Като влязох в кухнята, Мери Катрин тъкмо изваждаше от фурната на печката тава с кифлички. Кифлички със сладко от боровинки. Обожавах ги така, както Хоумър Симпсън от сериала „Семейство Симпсън“ обичаше поничките. Млада дама като Мери навярно не би могла да изяде шест кифлички с боровинки на закуска, напи? Надявах се да сподели поне една с мен.

Пък и кухнята блестеше от чистота. Всяка повърхност лъщеше, всичките купи от овесената каша бяха измити и прибрани. Откъде се бе взел този чевръст екип за бързо почистване?

— Господин Бенет — посрещна ме Мери Катрин, като отметна кичура руса коса от лицето си, докато оставяше тавата с кифличките върху печката. — Къде са хлапетата? Тази сутрин, като слязох тук долу, се почувствах като Снежанка в къщичката на джуджетата. Пълно е с малки креватчета, но в тях няма никой.

— Джуджетата са на училище — обясних й аз.

Мери Катрин ме изгледа въпросително, почти също както сестра Шийла преди малко.

— По кое време тръгват? — попита тя.

— Към осем — отвърнах, неспособен да откъсна поглед от кифличките, обвити в ароматна пара.

— Тогава трябва да започвам от седем, господин Бенет, а не от девет. Нямаше смисъл да идвам чак дотук, ако не искате да ви помагам.

— Извинявам се, но моето име е Майк, забрави ли? — припомних й аз. — А тези тук…

— Те са за след закуската. Как искаш яйцата си? — попита тя и смутено добави: — Майк?

„След закуската?“, учудих се аз, защото си мислех, че кифличките ще са днешната ми закуска. Май тази работа с au pair ще се получи.

— Няма ли да те затрудни да приготвиш и яйца? — поинтересувах се плахо.

— С шунка или с наденички? — прекъсна ме делово тя.

„Може и без нищо“, помислих си с усмивка и поклатих глава.

Тъкмо се бях заел с трудния избор, когато мобилният ми телефон започна да вибрира. Погледнах малкия дисплей, за да проверя кой ми се обажда. Видях изписан номера на моя шеф. Затворих очи и за миг си пожелах номерът му тутакси да се изтрие от екранчето. „Дотук с телепатичните ми способности“ — въздъхнах, докато усещах как апаратчето продължаваше да потрепва в дланта ми като прясно уловена пъстърва.

Искрено съжалявах, че не беше риба.

Щях да я пусна обратно във водата.