Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (107)

104.

Предложих да остана у дома с децата, които бяха в коледна ваканция, обаче Шеймъс и Мери Катрин не позволиха да се издума и дума.

— Съжалявам — каза ми Шеймъс. — Тези хлапета трябва да бъдат глезени така, както нито едно дете не е било глезено досега. А като гледам колко си оклюмал, най-добре ще е да оставиш тази работа на мен и на Мери Катрин. Освен това за самия теб е по-добре да се махнеш оттук, Майк. Посвети се на нещо полезно. Престани да се мотаеш наоколо и по-добре върви да закопчаеш онези негодници, които държаха заложниците в катедралата.

— Да закопчая негодниците? — ухилих се аз.

— Е, и аз не съвсем невежа. Понякога гледам сериала „Нюйоркските полицаи“ — призна Шеймъс и завъртя очи. — Да не би да е грях?

И така, в понеделник сутринта, след погребението, аз отново бях зад бюрото си в отдел „Убийства“ в полицейското управление на Северен Манхатън, Източен Харлем. Хари Гресъм, моят шеф, а също и останалите от нашия екип бяха прекалено любезни с мен и всячески се опитваха да ме ободряват. Кой би могъл да си помисли, че на някой може да му липсва да е обект на шеги и подигравки? „Скоро и това ще стане“ — казах си, докато избърсвах праха от мишката на моя компютър.

Обадих се на Пол Мартели и на Нед Мейсън. От тях узнах, че няма нищо ново в разследването, което да ни вдъхне някакви надежди. Бил претърсен всеки квадратен сантиметър от мрамора, гранита и цветните стъкла в катедралата, като особено внимателно били дирени пръстови отпечатъци, ала нищо не било открито. Тези престъпници се оказаха извънредно акуратни и предпазливи.

Настъпило известно оживление, съобщи ми Мартели, когато било намерено тялото на още един загинал от похитителите в криптата под олтара, но много бързо се разочаровали, защото китките и главата липсвали. Били отсечени от хладнокръвните му партньори, което ни лишаваше от всички надежди да го идентифицираме.

Не били открити и следи от експлозиви в катедралата, така че заплахата на Джак да вдигне всичко във въздуха и след него да останат само развалини е била блъф. Още една негова победа. Открих в компютъра си номера на телефона на Лони Джейкъб — следователя от нюйоркското полицейско управление, който бе огледал шоурума на автосалона, където бе катастрофирал един от черните седани. Към обяд вдигнах телефона и позвъних в лабораторията за пръстови отпечатъци в централното управление на нюйоркската полиция на площад „Плаза“.

— Здравей, Майк — обади се Лони. — Тъкмо мислех да ти позвъня. Направих го.

— Какво си направил? — попитах аз.

— Не беше лесно, но с помощта на анализа на натриевите хидроокиси по ръцете на загиналия в шоурума успях да изсуша и да отстраня най-горния слой от обгорената кожа. По-трудно е да се извърши разпознаване на пръстовите отпечатъци по втория дермален слой, защото при него се наблюдава известно дублиране на очертанията, но поне вече разполагаме с нещо. Вече разговарях с колегите в Отдела за архивиране на пръстови отпечатъци към ФБР. Дали да не ги изпратя спешно във Вашингтон за сравняване на резултатите?

Казах му да го направи, а той ми обеща да ми се обади, когато резултатите станат ясни. Тези престъпници са били необикновено старателни в усилията си да прикрият следите си. Което означаваше, че са имали какво да крият.