Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (106)

103.

Църквата „В името божие“ бе запълнена до краен предел с приятели и роднини, събрали се тук два дни по-късно за погребението на Мейв. Както при бдението снощи, така и сега моята жена успя да привлече толкова много хора, че си съперничеше дори с церемонията в катедралата „Сейнт Патрик“ за изпращането на Първата дама, въпреки че тук нямаше нито микробуси от новинарските агенции, нито знаменитости сред опечалените.

Сред морето от натъжени лица разпознах някогашните й колежки, неколцина от последните й пациенти, дори и двама-трима от нашите високомерни съседи. Не само че присъстваха повечето ми колеги от отдел „Убийства“, но имаше още много полицаи от управлението на нюйоркската полиция, дошли да подкрепят своя колега в труден час.

Мнозина разказаха затрогващи истории за Мейв, които дори аз не бях чувал. Редуваха се спомен след спомен за това как тя успяла да успокои някое хлапе или жена, или родител, докато ги пренасяла с количката към хирургичния сектор или им помагала да се родят. Или да умрат. Разказваха за неизчерпаемото й състрадание в най-трудните моменти. За силата, която вдъхвала на хората тъкмо когато били най-самотни.

Имаше моменти, когато Ню Йорк можеше да се окаже най-самотното място на земята, но като видях Шеймъс в расо да се насочва към олтара, за да обиколи ковчега на Мейв с кадилницата с димящ тамян, и чух плача на хората зад мен, имах чувството, че се намирам в малко селце, където всички хора се познаваха или бяха роднини. След прочитането на подбрани откъси от евангелията Шеймъс започна заупокойното си слово:

— Един от любимите ми спомени с Мейв от всичките места, където съм бил с нея, е останал в паметта ми от „Кота Нула“ — заговори той от амвона. — И двамата се бяхме записали като доброволци към инициативата „Да възкресим духа на Ню Йорк“. Отидохме на моравата в Батъри Парк, за да помагаме при раздаването на топла храна на спасените. Беше тъкмо по времето на четвъртия мач от сериите през 2001 година за Световната купа. Аз бях на горната палуба и с радост гледах как противникът изгуби един от своите най-добри шансове, когато откъм долната палуба се чу сърцераздирателен рев. Помислихме, че някой там долу току-що е бил застрелян или поне е паднал зад борда, но когато се свлякохме долу, в трапезарията, заварихме само Мейв, със слушалки, да подскача от радост толкова силно, че за малко да прекатури корабчето.

— Успя да спре Тино Мартинес! — викаше тя. — Той го спря!

Някой донесе телевизор и го постави върху масата до бюфета. Слушах как хората около мен в един глас повтаряха, че никога досега стадионът на „Янките“ не е бил по-шумен, с толкова буйни викове, откакто Дерек Джетър постигна онзи незабравим хоумрън в десетия ининг и с това спечели мача. Но дори и онези там, на стадиона, не бяха по-шумни от нас, струпаните пред телевизора. Когато си мисля за Мейв, винаги я виждам сред онези уморени мъже, размахваща юмрука си във въздуха. Нейната енергия, надежда и жизненост успяха да преобразят онова мрачно място в нещо уникално, нещо, което ми се струваше като връх на светостта.

Лицето на Шеймъс се сгърчи от мъка. Той, както и всички ние, останалите в църквата, вече не можеше да сдържа чувствата си.

— Няма да ви лъжа. Не мога да обясня защо Господ ни я отне точно сега. Но ако това, че тя бе изпратена тук, сред нас, не ви помага да обичате Бога, то тогава не мога да ви помогна. И ако днес отнасяме по нещо със себе си оттук, това е урокът, който Мейв ни преподаваше с всеки пълноценен ден от своя живот. Раздавай се докрай. Не скъпи любовта си.

Всички в църквата, включително и аз, плачехме с глас. Криси, която бе най-близо до мен, отметна края на балтона ми и избърса сълзите си в коляното ми.

За погребението в гробището „Небесните порти“ в Уестчестър слънчевите лъчи успяха да пробият облаците. Децата преминаха покрай ковчега на Мейв, отрупан с рози. Едва не избухнах в сълзи, когато Шона целуна своята роза, преди да я пусне при останалите. Както и малко по-късно, когато музикантите от нюйоркската полиция засвириха „Дани Бой“ и високите, пронизващи звуци на гайдите се понесоха над надгробните камъни и замръзналата земя.

Но не го направих.

Запитах се какво би сторила Мейв на мое място. Сподавих сълзите си, прегърнах децата си и обещах и на себе си и на жена ми, че ще успеем да се справим.