Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (94)

91.

— Готови ли са за стрелба? — извика командирът Уил Матюс по радиостанцията.

Пред бронзовите порти на катедралата сега вече се бяха струпали може би тридесетина фигури в кафяви раса. Те запристъпя ха бавно надолу по стъпалата към единадесетте седана.

— Чакайте! — прогърмя нечий глас. — Ще ги сканираме с инфрачервени лъчи за скрито оръжие.

Видях как залегналият на покрива на „Сакс“ снайперист отпусна пушката си и вдигна нещо, което ми заприлича на бинокъл с допълнителен телеобектив. Не след дълго той свали бинокъла от очите си и заговори към микрофона в ръкава си:

— Задръжте! Не можем да стреляме. Топлинните индикации сочат, че изглежда всички имат оръжия по телата си. Нямаме надеждна мишена. Не можем да кажем кой, кой е.

Слушалките ми едва не паднаха, когато поклатих глава. Джак и похитителите отново ни бяха изиграли. Те бяха предвидили колко опасно ще бъде за тях, докато изминат разстоянието от изхода на катедралата до колите. Очевидно бяха усетили следващия ни ход и им бе хрумнало толкова сполучливото решение да се дегизират вкупом. Нашите снайперисти не знаеха по кого да се прицелят.

Там долу множеството в кафяви монашески раса започна да се качва в колите по трима-четирима. След малко вратите с тъмни стъкла взеха да се затварят една след друга. Това беше всичко. Още една златна възможност бе изгубена или ни бе отнета. Лошите момчета можеха да шофират, ала също толкова възможно бе да седят на задните седалки с пистолети в ръце. Нямаше как да знаем.

За пръв път забелязах, че от прозорците на сградите от двете страни на Пето авеню стотици граждани и репортери от медиите наблюдават като омагьосани това, което ставаше пред катедралата. От височината, на която се намирах в момента, всичко долу удивително наподобяваше парадите по „Бродуей“, на които от всички прозорци и балкони се сипеха хиляди дребно нарязани хартийки, само че вместо спортни шампиони или герои от поредната война, сега дефилираха знаменитости, взети като заложници в катедралата.

Вгледах се в чакащите коли. Големият въпрос си оставаше без отговор: как мислят похитителите да се измъкнат от остров Манхатън? Съдейки по странния начин, по който събитията досега се развиваха, вече започвах да вярвам, че нищо друго, освен някоя ужасяващо кървава баня, не ще може да разреши тази безизходица.

— Да вървят по дяволите! — чух да крещи Уил Матюс по радиостанцията. — Бенет, не ги изпускай!

Когато се обърнах към пилота на хеликоптера до мен, забелязах, че под черните авиаторски очила и шлема се крие жена. Осъзнах го в мига, в който зърнах закачливата й, предизвикателна усмивка.

— Какво чакаме още? — попитах и в следващия миг полетяхме надолу.