Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (81)

78.

Тъй като се очертаваше поредното принудително и мъчително бездействие за нас, аз побързах да се възползвам от възможността и връчих на Нед Мейсън телефона за връзка с похитителите. След това се запътих към болницата, за да се видя с Мейв.

Щом влязох в стаята й, забелязах някаква промяна. Бяха сменили чаршафите с нови, още свежи и корави от гладенето. На масичката до леглото имаше ваза с цветя, а жена ми бе с нова нощница. Всичко това беше приятно допълнение, но защо при вида му ме побиха студени тръпки?

Заварих Мейв будна — гледаше Си Ен Ен, които в момента излъчваха последния репортаж за обсадата на катедралата „Сейнт Патрик“. Къде останаха умилителните коледни сценки с бъдници и коледни елхи? Намерих дистанционното и побързах да изключа телевизора, преди да поема ръката й в моята.

— Здравей — промълвих.

— Видях те на екрана — усмихна ми се Мейв. — Винаги изглеждаш толкова красив в този костюм. Кой ти го подбра? Шона ли?

— Криси — обясних й аз.

— Криси — въздъхна жена ми. — Как е моята малка пакостница?

— Миналата нощ дойде в леглото, при мен — отвърнах аз. — Ох, Мейв, забравих колко много имам да ти разказвам. Иска ми се…

Жена ми вдигна ръка и притисна пръста си към устните ми.

— Зная — каза тя.

— Не биваше да съм толкова загрижен за глупавата ми работа. Иска ми се да…

Тя спря излиянията ми с поглед, в който се четеше такава болка.

— Моля те, не искай нищо повече — промълви тихо. — Това боли повече от рака. Още от първата ни среща зная колко си отдаден на работата си. Това бе една от причините да се омъжа за теб. Толкова се гордеех, като те гледах как говориш с репортерите. Мили боже, толкова си вдъхновен.

— А кой, мислиш, ме вдъхновява? — прекъснах я с овлажнели от напиращите сълзи очи.

— Не, само не върху тези хубави нови чаршафи. Почакай. Имам подарък за теб.

Преди Бъдни вечер ние винаги си разменяхме подаръци, обикновено към три следобед, след което сглобявахме някоя влакова композиция или друга сложна играчка.

— Нека аз първо — избързах аз и измъкнах лъскаво опакована кутия от торбата си, която бях извадил от багажника на колата си. — Позволи ми аз да я разопаковам.

Скъсах опаковката и показах на Мейв преносимия дивиди плейър в комплект с цяла купчина дивиди дискове, които бях подбрал специално за нея. Всичките бяха с добрите стари черно-бели филми, любимите на Мейв.

— И така повече няма да зяпаш само тази проклета кутия — сърдито махнах с ръка към телевизора. — Виж. Това е „Двойна застраховка“^[1]. Ще вмъкна контрабандно кесия от онези страхотни сандвичи с печено пиле от някое от заведенията на „Атомик Уингс“. Ще бъде като някога.

— Страхотно — усмихна се Мейв. — А сега е ред на моя подарък.

Измъкна изпод възглавницата си черна кадифена кутийка за бижута и ми я подаде. Отворих я. Вътре имаше обица. Семпла златна халка. Носех такава през осемдесетте, когато се вихреха „Гънс енд роузис“ и когато се запознахме с Мейв.

Започнах да се смея. После и двамата се заляхме от смях и това бе чудесно.

— Хайде, сложи си я. Сложи си я на ухото — подкани ме Мейв, която се смееше през сълзи.

Успях да наглася обицата в някогашния отвор на лявото си ухо. И като по чудо, макар и след цели две десетилетия, тя се намести съвсем точно.

— Е, как изглеждам сега? Готин пич съм, нали? — имитирах жаргона от края на осемдесетте.

— Като добре облечен пират — рече жена ми и избърса една щастлива сълза от окото си. Зарових лице в шията й.

Отдръпнах се, защото усетих как Мейв застина. Потреперих, като видях стъкления поглед в очите й. Дишането й стана накъсано, сякаш не й достигаше въздух. Хвърлих се към бутона за повикване на дежурната сестра и го натиснах пет или шест пъти.

— Разлях водата, дето я донесох от извора, мамо — чух да говори жена ми с ирландския си акцент, от който толкова усърдно се опитваше да се избави. — Изгубих агнетата, всички до едно.

Какво ставаше? О, Господи, не, Мейв! Не и днес, не и сега — никога!

Старшата сестра Сади Хитчинс се втурна в стаята. Светна с фенерчето си в очите на Мейв, сетне бръкна в джоба на престилката си за кутийката с успокоително лекарство.

— Тази сутрин лекарят й увеличи дозата — обясни ми Сали. Докато старшата сестра опипваше челото й, Мейв затвори очи. — Ще я следим по-внимателно, докато се приспособи. Майк, мога ли за малко да поговоря с теб?