Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (6)

3.

Мейв седна на леглото и вдигна оставения там лист хартия.

— Имам нещо за вас, деца — тихо заговори тя. — Понеже май ще трябва да остана за по-дълго в това глупаво място, реших да съставя списък с вашите задачи в къщата.

Няколко от по-големите ни деца простенаха:

— Мамо!

— Зная, зная. Задължения в домакинството. Кой се нуждае от тях? — попита Мейв. — Но ето какво си мисля. Ако вие всички се трудите заедно, ще можете да поддържате реда в апартамента, докато се върна. Ще го направите, нали? Нали сме един отбор? Ето за какво говорим.

Ти, Джулия, ще бъдеш дежурна за къпането на по-малките и ще отговаряш за обличането им сутрин.

Брайън, ти ще си шефът по забавленията, става ли? Отговаряш за игрите на борда на кораба, за видеоигрите. Или за играта на счупено гърненце. И още за всичко, което можеш да се сетиш, стига да не е гледане на телевизия. Нужно ми е да държиш тези малчугани колкото е възможно по-заети с нещо.

Джейн, ти ще следиш за домакинството. Нека Еди, геният по домакинските дела, да ти помага.

Рики, теб пък те назначавам за шеф по храненето на целия персонал в дома на фамилията Бенет. И запомни: фъстъчено масло и конфитюр на всички, с изключение на Еди и Шона — за тях сандвичи с мортадела. Да видим сега кой още остана без задачи.

Фиона и Бриджет, вашата задача ще бъде подреждането, сервирането и прибирането на масата за хранене. Можете да се редувате. Сами ще си измислите разпределението по дни.

— Ами аз? — обади се Трент. — Каква ще моята работа? Все още нямам работа.

— Ти ще си отговорникът за обувките, Трент Бенет — отвърна му Мейв. — И да не съм чула повече оплаквания като Къде са ми обувките? Твоята работа ще бъде да събираш всичките десет чифта и да ги прибираш до леглата на всичките си братя и сестри. Да не забравяш и своите!

— Няма — кимна Трент, сериозен и напрегнат, както може да бъде само едно петгодишно момче.

— Шона и Криси, и за вас имам работа, момичета.

— Ура! — извика Криси и се завъртя като балерина. Преди месец бе получила за рождения си ден едно дивиди с филма „Барби в Лебедово езеро“ и сега изразяваше всяка своя емоция с импровизиран танц, подбиран според случая.

— Нали знаеш къде стои чинийката на Соки в кухнята? — попита я Мейв.

Соки беше нашата капризна котка на сиви и бели петна, която Мейв бе измъкнала от една купчина смет, недалеч от нашата сграда на Уест Енд авеню. Жена ми очевидно изпитваше съчувствие към всички страдащи и бездомни живи същества. Доказа го преди толкова много години, омъжвайки се за мен.

Шона кимна с напълно сериозно изражение. Макар и само на четири, тя бе най-тихото, най-послушното и най-разбраното от всичките ни деца. Мейв и аз често се присмивахме на спорещите кое е по-важно: наследствеността или възпитанието. И десетте ни деца бяха от различни майки, като всяко от тях се отличаваше от другите. Един родител може да поощрява развитието на детето си, както и да го възпрепятства — никой не спори за това. Но да го променя из основи? Да направи едно тихо хлапе бъбриво или да налее повече ум в главата на някое празноглаво създание? Едва ли. Не става.

— Е, твоята задача е да следиш Соки никога да не остава без вода в паничката си. О, да, цялата банда, чуйте още нещо — добави Мейв и леко се плъзна надолу по леглото. В нейното състояние й бе мъчително да остава за по-дълго в една и съща поза. — Преди да съм забравила, искам да се разберем за още две неща. В нашето семейство винаги сме празнували рождените дни. Няма значение дали сте на четири, четиринадесет или на четиридесет години. Нито дали сте се запилели някъде на другия край на света. Ние се държим един за друг, нали? А колкото до храненето — докато живеете под един покрив, поне веднъж на ден ще се събирате заедно на масата. Няма значение дали става дума за похапване на някой скапан хотдог пред проклетия телевизор, важното е да сте заедно. Винаги е било така, нали? Е, сега трябва да е същото, нищо, че ме няма у дома, разбрахте ли? Трент, чу ли какво казах?

— Да си похапваме хотдог пред телевизора — ухили се Трент. — Много обичам и едното, и другото. Ама най-вече и двете заедно.

Всички ние се разсмяхме.

— И аз ви обичам — завърши словото си Мейв. Видях как клепачите й започнаха да се притварят. — Вие ме карате да се чувствам горда. Също и ти, Майкъл, моят смел детектив.

Мейв очакваше смъртта си с достойнство, на каквото не подозирах, че човек е способен. И се гордееше с нас? С мен? Сякаш по гръбнака ми плисна леденостудена вода. Идеше ми да ревна, да стоваря юмрука си върху нещо — върху прозореца, върху телевизора, върху мръсносивото небе. Вместо това само пристъпих напред сред тълпата деца, махнах шапката на жена ми и нежно я целунах по челото.

— Добре, деца. Мама се нуждае от почивка — рекох аз, като се стараех с всички сили гласът ми да не издаде каква мъка разкъсваше сърцето ми. — Време е да тръгваме. Хайде, цялата трупа трябва да напусне!