Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (42)

39.

Джон Руни повдигна глава, когато нещо кораво го сръга в ребрата. Озърна се и видя, че Малкия Джон го побутваше с палката.

— Хей, ти, примадоната — заговори го той. — Много ми доскуча. Време е да се качиш на онзи олтар и да ни позабавляваш малко за празника. Кво ще кажеш за идеята?

— Наистина не съм в настроение — отвърна Руни и отново сведе глава.

Зъбите му шумно изтракаха, когато Малкия Джон го цапардоса по брадичката с края на палката.

— Ето ти я твоята мотивация — обясни му той. — Качвай се там и ме накарай да се смея като хиена. Или ще ти сцепя на две номинирания с „Оскар“ череп.

„Мили боже“, помисли си Джон Руни, като застана до олтара и се загледа в другите заложници. Някои от тях още плачеха. Почти по всяко лице бе изписан ужас, а очите им бяха широко разтворени.

Трудно можеш да разсмееш такава публика. Освен това не бе излизал на сцена от осем години, когато се снима в последния си филм. А дори и тогава всичките му шеги бяха репетирани до втръсване пред огледалото в студийния му апартамент в Кухнята на Ада^[1].

Малкия Джон се настани на задния ред и махна с бухалката си като знак за начало на представлението.

Какво смешно, по дяволите, можеше да се измисли в тази непоносима обстановка? Но нима имаше избор?

— Здравейте, всички — опита се Джон Руни да сглоби някакво начало. — Благодаря ви, че дойдохте тази сутрин. Е-е-ето го и Джони!

Чу как някой наистина се засмя. Май че беше жена. Но коя бе тя? Наистина ли бе Юджиния Хъмфри? Браво на нея!

После Руни усети как нещо в него прещрака като електрически прекъсвач.

— Юджиния, здрасти, как го даваш, скъпа? — продължи той, като с мимики припомни за началните сцени от сутрешното й шоу. Сега Юджиния наистина се разсмя, с което увлече още неколцина от заложниците да последват заразителния й пример. Лицето на Чарли Конлан грейна в широка усмивка.

Руни се престори, че си гледа часовника.

— Доста дълга се оказа тази шибана литургия.

Разнесе се още смях.

— Знаете ли какво наистина мразя? — изрече Руни, като се заклати напред-назад пред олтара. — Какво по-мръснишко от това да отидете на погребението на някой приятел и да ви вземат за заложници?

Руни се подсмихна, докато публиката му още се смееше, като удължи максимално паузата за подсилване на ефекта. Все още се справяше забележително добре. Усещаше го с кожата си.

— Искам да ви кажа, събрали сме се тук, всички издокарани, малко натъжени за този, който ни е напуснал, ала все пак и донякъде щастливи, че не сме на негово място. А после какво става? Бум! Монасите покрай олтара измъкват пушки с подрязани дула и гранати.

Сега вече почти всички се смееха. Дори и неколцина от застаналите отзад похитители последваха примера им. Смехът отекна като вълна от каменните стени.

Руни запя един грегориански химн и се зае да имитира изваждане на пистолет. После направи ужасена гримаса, побягна и се скри зад олтара.

— Ето, вземете моите диамантени обици! — възкликна той, очевидно имитирайки Мерседес Фриър. После се завъртя върху мраморния под, докато гърчеше лице и скимтеше като ранено куче.

Като погледна към тълпата, навред видя усмихнати лица. Представлението му поне успя да накара всички да се поотпуснат. После зърна Малкия Джон в дъното на катедралата да се превива от смях.

„Смей се, задник — помисли си Руни, докато се надигаше. — Имам още доста в запас. Почакай само да чуеш вица за похитителя, който се качва на електрическия стол“.