Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (30)

27.

Заровил глава в шепи, Стивън Хопкинс седеше сам на скамейката в малкия параклис зад главния олтар. Почти се радваше, че Каролайн не е тук, за да види какво се случва. Тя беше толкова добра душа и всичко това щеше дълбоко да я нарани, нямаше да го понесе.

По скамейките около него бяха насядали тридесетина заложници. Познаваше неколцина от тях, повечето добре известни в обществото, от онези щедри личности, които помагаха много на Каролайн в благотворителната й дейност.

Погледна към тримата маскирани стрелци, изправени пред параклиса. Копелетата винаги бяха нащрек. На него често му се бе случвало да попада сред военни, така че тези тук по нещо му напомниха за тях.

Дали мотивацията им бе политическа? Когато започна стрелбата, първото му хрумване бе, че са терористи от Близкия изток. Обаче скоро стана очевидно, че тези мъже са американци. Какво, по дяволите, искаха? И как можеха да бъдат толкова дръзки? Дори не се страхуваха от смъртта?

Нисък, мускулест похитител пристъпи по централната пътека и театрално се изкашля.

— Здравейте, всички. Аз съм Джак. Можете да наричате онзи там — едрия, моя лош приятел — с прякора му Малкия Джон. Приемете, моля, най-искрените ни извинени за това, че ви задържахме по този начин. Всеки, който се нуждае от тоалетна, е достатъчно да вдигне ръка и ще бъде съпроводен дотам. Има вода и храна за всички. Пак е достатъчно само да вдигнете ръка. Чувствайте се свободни да лягате по скамейките или по пода там, отзад. Ако ни сътрудничите, всичко ще мине гладко. Но в противен случай последствията ще бъдат много неприятни. Изборът е ваш.

Кой беше този подлец, който им изнесе лекция, все едно бяха хлапаци от някое училище, задържани за наказание след часовете? Стивън Хопкинс се изправи почти едновременно с кмета на Ню Йорк. Като видя, че и президентът се надигна от скамейката, кметът седна обратно на мястото си.

— За какво е всичко това? — гневно заговори Хопкинс. — Какво искате от нас? И защо осквернявате паметта на жена ми?

— Господин Президент — каза похитителят, усмихвайки се, докато крачеше по централната пътека, — нищо няма да постигнете с този тон. Аз правя всичко, което е по силите ми, за да бъда любезен. Искрено ви призовавам да последвате примера ми.

Стивън Хопкинс леко потрепери, докато стискаше облегалката на скамейката. Не беше свикнал никой да му говори така, при това вече от много, много години.

— О, съжалявам — въздъхна той. — Сега разбирам, че искате всичко да изглежда благоприлично. Тогава ще благоволи ли джентълменът със скиорската маска да обясни защо държи тези хора тук като заложници?

Неколцина от заложниците по най-близките скамейки нервно се изсмяха.

Предводителят на похитителите огледа групата. И той се засмя. Ала в следващия миг рязко се извърна и сграбчи бившия президент за бялата му коса.

— Защо, защо, защо! — изкрещя той в ухото му. — Това винаги ти е било най-голямата слабост, Стиви. Винаги се правиш на голям умник.

— Кучи син! — извика Хопкинс с помътен поглед от болката и най-вече от унижението. Струваше му се, че в следващия миг ще бъде скалпиран. Този дребосък, наричащ себе си Джак, се оказа много силен в ръцете.

— Да не би да наричаш майка ми кучка? — ледено процеди Джак. — Може би си давал да ти целуват задника толкова често, та си забравил, че може да бъде и насинен. Ако още веднъж, задник такъв, проявиш неуважение към мен, ще ти изтръгна червата и ще те принудя да си ги изядеш.

Джак тръшна бившия президент на скамейката. Накрая пусна косата му и Стивън Хопкинс рухна на пода.

Похитителят въздъхна дълбоко и се усмихна на останалите заложници.

— Видяхте ли това? Така става, когато си изпусна нервите — обясни им Джак. — Сега вече узнахте за моята единствена слабост.

След продължителната пауза, през която остана дълбоко замислен, той посочи бившия президент.

— Знаете ли какво, господин Президент? На вас за днес достатъчно ви се насъбра — каза той. — Защо не се приберете в дома си? Вие сте уволнен! Разкарайте го от моята църква!

Двама от похитителите сграбчиха грубо бившия президент под мишниците и забързано го завлякоха по централната пътека до предната врата.

— Но ще ви кажа истината, Хопкинс — провикна се Джак зад гърба му. — След като се запознах с вас, наистина се радвам, че гласувах за Нейдър. И двата пъти!