Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (109)

106.

В служебната стая се чувствах като в клетка, затова една сутрин реших да поизляза, просто така, за контролен външен оглед. Стигнах до Пето авеню. Бях излязъл точно срещу катедралата „Сейнт Патрик“. Усмихнах се, като видях хаотичното движение на шумни автомобили, автобуси и камиони и още по-забързаното суетене на пешеходците около мястото, където доскоро се разиграваше драматичната обсада. Нашият град бе преживял много и въпреки това винаги бе оцелявал: и бунтовете на малцинствата, и цялостното, при това нееднократно спиране на електрозахранването, и атентатите от 11 септември 2001 г., и кмета Динкинс^[1], а сега и това… Мислено изброявах тия неща, докато се насочвах към стъпалата пред катедралата.

Църквата беше затворена за посещения на гражданите под претекст, че вътре са започнали възстановителната дейност. До вратите пазеха униформени полицаи от управлението Централен Манхатън — север, но се отдръпнаха, за да ми сторят път на влизане.

Стигнах до централната пътека и се поклоних към олтара, преди да се настаня на предната скамейка.

Поседях там, загледан в опразнения храм, който внушаваше почит, макар и да имаше твърде строг вид. Всеки би си помислил, че след това, което преживях, повече няма да стъпя в църква, ала кой знае защо в този миг се почувствах странно спокоен. Седях стаен сред мрака, нарушаван само от оскъдната светлина на горящите свещи. Струваше ми се, че най-после бях намерил някаква утеха.

Спомних си, че именно в тази катедралата ни раздадоха дипломите от „Реджис“^[2]. Усмихнах се, като се досетих колко се измъчвах тогава с гръцкия и латинския. Обаче едно нещо научих за цял живот от йезуитските свещеници, които ни обучаваха — значимостта на логическите разсъждения. Те неуморно ни проповядваха колко е необходимо да използваме дарената от бог способност да разсъждаваме логично, рационално, за да се доберем до същността на всички явления и събития.

Мисля, че тъкмо това бе причината да избера философията като основна дисциплина, когато постъпих в Манхатънския колеж — малко, но изискано учебно заведение в Бронкс. Необходимостта да се добера до истината се оказа решаваща причина да стана детектив.

Загледах се в унес към главния олтар, размишлявайки за престъпниците, на които изгубихме следите.

Ние знаехме кога, къде, какво, защо и как бе извършено. Единственото, което ни се губеше, бе отговорът на въпроса кой.

И така: кой бе направил това? Кой е този, който е бил способен на толкова брилянтно изпълнение? И същевременно толкова брутално? От една страна, реших аз, това са били мъже с желязна воля. От друга, те явно не са се страхували да прибягват до крайна жестокост, за да постигнат целта си.

По време на обсадата убиха петима. Един полицай от Отряда за бързо реагиране и един федерален агент бяха улучени при престрелката в тунела под криптата. Един свещеник получи куршум в главата — поради нещастно недоразумение, ако може да се вярва на казаното от Джак. Джон Руни бе екзекутиран чрез изстрел от упор. Това се потвърди при разпитите на заложниците, които са били свидетели на смъртта му.

Накрая се замислих и за кмета. Защо бяха намушкали с нож Андрю Търман? Изгарянията от цигари, открити по ръцете му, недвусмислено свидетелстваха, че е бил жестоко измъчван. Тези гангстери вършеха всичко с ужасяващ непукизъм. Защо при ликвидирането на кмета са предпочели да изневерят на стандартния си метод за избиване на жертвите си? Но нима беше по-добре да застреляш един човек, вместо да го пронижеш с нож? И защо точно за кмета бяха избрали тази жестока смърт?

Отпуснах лакти върху полираното дърво на парапета пред мен и отново се замислих.

Трябваше да има някаква причина. Само че не знаех каква бе тя.

Засега.

Преди да изляза от катедралата, се спрях пред редицата от обредни свещи, горящи пред параклиса на Светата Дева. Запалих по една свещ за всяка от душите на хората, загинали тук, както и още една за жена си. Банкнотите прошумоляха в тишината, докато падаха в кутията за даренията. „Като ангелски криле“ — помислих си, опитвайки се да възпра напиращите в очите ми сълзи. Отпуснах се върху покритата с кадифе подложка за коленичене, стиснал очи с ръце, свити в юмруци.

„Скъпа Мейв — помолих се аз — обичам те. Толкова много ми липсваш“. Продължавах да чакам обаждането на Лони за пръстовите отпечатъци, но като се върнах в стаята си и седнах до бюрото си, още нямаше съобщение от него. Налях си кафе и докато продължавах да чакам, се загледах безмълвно в прозореца към Източен Харлем.

В празното място точно срещу нашия участък група деца довлякоха няколко изхвърлени до кофите за смет коледни елхи. После запалиха огън и овъглените стволове на елхите почерняха като купчина черни кости.

Оставаше още много за разследване. Вече знаехме къде са били произведени пистолетите на похитителите, понеже събрахме гилзите и празните пълнители. А това евентуално можеше да ни насочи към някакви следи. Намерихме и половин дузина пистолети за гумени куршуми. Това за мен бе уникално. Защо бяха избрали оръжия за контролиране на тълпата? Но още не можехме да си обясним как точно бяха укрили в реката бутилките с въздух за дишане под вода. Макар че това надали би имало голямо значение за напредъка на разследването.

След два часа все още продължавах унило да се ровя из рапортите за разпитите на заложниците, когато телефонът на бюрото най-после иззвъня.

— Съжалявам, Майк — съобщи ми Лони с неприкрито разочарование в гласа. — Нищо не постигнахме. Не открихме съвпадение с отпечатъците. Загиналият похитител не е имал криминално досие.

Докато поставях слушалката върху вилката, ми се стори, че отново долавям дръзкия смях на Джак.