Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (105)

102.

Старшата сестра Сали Хитчинс дойде в болничната стая на Мейв чак към четири и половина сутринта. Усмихна ми се утешително, докато ми помагаше да стана от леглото. Тя щяла да се погрижи за моята Мейв, обеща ми, докато аз стоях там, вцепенен и объркан, приковал обезумял поглед върху лицето на жена ми. Тя щяла да я пази и да бди над нея толкова дълго, колкото било необходимо.

Изминах пеша тридесетте пресечки от болницата до дома ми, макар студът да щипеше лицето ми в мрака преди съмване. Един барман, който тъкмо спускаше металните рулетки пред бара си на Амстердам авеню, се прекръсти, като минах покрай него.

Когато влязох, препъвайки се, във всекидневната, всички деца бяха там.

Още не бях седнал, и те ме наобиколиха. Смятах, че съм пропъдил част от болката от последните часове, но се оказа, че самозалъгвам. Сърцето ми щеше да се пръсне от мъка, докато погледът ми бавно обхождаше лицата на моите хлапета. Скръбта ми запулсира като черна дупка, когато надникнах в плувналите в сълзи очи на малката Криси.

За всеки детектив от отдел „Убийства“ може би най-трудната част от работата му е да съобщи на нечие семейство за смъртта на близък. А ето че сега трябваше да съобщя тази мрачна вест в нашата всекидневна, на моите деца.

— Мама отиде на небесата — отроних най-после аз, като ги обгърнах с ръце. — Мама е вече на небето, деца. Да се помолим за нея.

Оставих разплаканите си деца и се завлякох в кухнята, за да съобщя печалната вест на Шеймъс и Мери Катрин.

После отидох в стаята си, затворих безшумно вратата и приседнах на края на леглото.

Когато Шеймъс влезе — може би десетина часа по-късно, — аз още седях там в същите дрехи, неспособен да заспя.

Той приседна на ръба на леглото до мен.

— Когато изгубихме твоята баба — заговори тихо, — бях готов да убия човек. Най-вече лекарите, които ми казаха, че е умряла. Както и всичките хора, дошли на бдението. Дори присъствието на свещеника на погребението й ме изпълни с безумен гняв. Защото им завиждах колко бяха щастливи. Те нямаше да се приберат в празния апартамент. Нито щяха да се вслушват в грохота на тишината, докато прибират вещите й. Сериозно се замислих дали да не грабна бутилката, от която Айлийн ме бе отказала. Но не го направих. Знаеш ли защо?

Поклатих глава. Представа нямах.

— Защото осъзнах каква обида щеше да е за Айлийн. Не на нейната памет, а на самата Айлийн. И тогава проумях, че тя всъщност не ме бе изоставила завинаги. Просто си бе тръгнала първа. Едно от нещата, на които ме научи Айлийн с личния си пример, е, че трябва всеки ден да ставаш, да се обличаш и да вършиш това, което трябва, до деня, когато повече няма да можеш. Предполагам, че туй, което сега се опитвам да ти кажа, е, че Мейв всъщност не си е отишла. Само те е изпреварила и ще те чака, Майк. Ето защо не бива да се предаваш. Ние, ирландците, невинаги успяваме в начинанията си, но не се отказваме лесно и продължаваме да упорстваме.

— Да упорстваш, докато не умреш — равнодушно повторих аз. — Мили, вдъхновяващи слова от Шеймъс Бенет. Ти си новият Дийпак Чопра^[1].

— А, добрият стар сарказъм, мил и неподправен — рече Шеймъс на ставане, като леко ме тупна по коляното. — Ето това е моето момче. Мейв имаше защо да се гордее с теб. Това би прозвучало като музика за нейната ирландска душа.

Така че се пъхнах под душа, после се облякох и се заехме с приготовленията. Или по-точно Шеймъс и Мери Катрин се заеха. Те се обадиха в църквата и в погребалната агенция, а аз само кимах или поклащах оклюмалата си глава. Упорствай, докато не умреш.