Дик Франсис, Феликс Франсис
Смъртоносен галоп (9)

8.

— Зрял бъбрековиден фасул!

— Да, точно такъв, най-вероятно червен. Според изследванията на приетите в болницата във вечерята е имало нещо на име фитохемаглутинин, от което са се разболели всички. Това вещество е известно и като бобен лектин.

Беше събота, късен следобед, и аз имах среща с Карл и Гари в офиса си, преди да отворим за вечеря. В събота не предлагахме обяд — голям брой от клиентите обикновено бяха на състезания.

— Но в онази вечеря нямаше никакъв зрял фасул — възмути се Гари.

— И на мен ми мина тази мисъл — съгласих се, — но от друга страна, взет е материал за изследвания от шестнайсет души в болнични условия и това нещо е било намерено във всеки от тях.

Карл и Гари се спогледаха.

— Нямам представа — каза Гари.

— И къде точно във вечерята може да е бил? — попита Карл.

— Точно това смятам да разбера — казах. — И после ще открия кой го е сложил там.

— Надявам се това не означава, че според теб някой съзнателно е опитал да отрови всички? — забеляза Карл.

— А какво друго да си мисля? — отговорих риторично. — Да разгледаме фактите. Голям брой от ялите онази вечеря са се почувствали зле, включително аз. Причината е била това вещество, а то идва само от зрелия фасул. Нужно ли е да си гений, за да заключиш, че във вечерята е имало червен зрял фасул? Знам със сигурност за себе си, че не съм слагал фасул във вечерята. Следователно го е направил някой друг и вероятно нарочно, за да разболее хората.

— Но защо? — недоумяваше Гари.

— Това вече не знам. — Разговорът започваше да ми писва. — Но е направено от човек, който е имал достъп до кухнята.

— Много хора имаха достъп до кухнята — отбеляза Карл. — Все пак не слагаме охрана на вратата, нали? Да не говорим колко помощници имаше от агенцията, а и сервитьори…

— Имаше и други, от кетъринга на хиподрума — напомних аз. — Но повярвайте ми, най-сериозно смятам да разбера кой е бил.

— И все пак… нямаше ли да го видиш този червен зрял фасул в храната, каквато и да е тя? — Гари се почеса по главата.

— И аз си помислих същото — казах. — Но после реших, че може и да не се види, ако е нарязан на много ситно.

— Колко фасул е нужен, за да бъдат отровени над двеста души? — попита Карл. — И няма ли да е прекалено много, тоест да промени вкуса на храната?

— Потърсих информация на уебсайта на Американското управление за храните и лекарствата в интернет — обясних аз. — Там пише, че четири-пет сурови зърна са достатъчни, за да накарат хората да се почувстват доста зле. Пак там се казва, че ако се загреят до не повече от 80 градуса по Целзий, зърната стават пет пъти по-токсични от суровите, което означава, че би било достатъчно само по едно на човек. И пак предупреждават, че атаката е стопроцентова, тоест поразява всички, които са яли.

— Но къде са били? — не се успокояваше Гари.

— Мисля, че може да са били в соса — казах. Никой не би усетил вкуса на полусурово зърно фасул, особено ако е фино нарязано и смесено с гъби шантерел, трюфели и пресен лук, да не говорим в комбинация още и с бяло вино, бренди, чесън и сметана.

— Но нали ти лично редуцира виното в соса? — сети се Карл. „Редуциране“ означава да се загрее сосът така, че да заври, и да се изчака част от течността да се изпари. — Което е щяло да направи фасула безвреден, ако е бил в него.

— Значи е добавен след редуцирането — казах. — В соса имаше сметана, за да се сгъсти и обогати на вкус. И не е врял след прибавянето на сметаната. — Нямаше нужда да им обяснявам, че иначе сметаната щеше да се пресече в киселата среда на виното.

Спомних си пак вечерята. За да има достатъчно сос, бях използвал четири алуминиеви готварски тенджери — същите като онези за домашна употреба, само че доста по-големи. От „Стрес-Фри Кетъринг“ бяха предоставили такива с максимален обем от шест литра. Бях пресметнал, че ще ми трябват около 50 милилитра сос на човек. Това означаваше, че за 250 порции са ми нужни дванайсет и половина литра сос. И аз го бях приготвил на четири пъти, просто за да се предпазя от пресичане на целия сос, ако рискувам да го направя наведнъж. Сосът се получи и четирите пъти, а на всичко отгоре остана много неизползван. Спомнях си го много добре, понеже обичам този сос, така че си сложих допълнително в моята порция. Късмет, какво да се прави.

Четирите тенджери бяха останали в зоната за сервиране, където оформяхме ястията в чиниите с нарязаните пълнени пилешки гърди, печените пресни картофи и соса, всичко гарнирано със стръкче магданоз върху картофите. Тенджерите бяха достатъчно горещи и щяха да задържат температурата си по време на сервирането, ако просто ги оставехме на топлия стоманен плот за сервиране. Казах на един от временно наетите помощници да разбърква постоянно соса, за да не му позволи да се раздели на слоеве. Той и без това се бе оказал безполезен за по-сложни задачи и аз го запомних, понеже ми отне известно време да му обясня какво се изисква от него, още повече че английският му не бе достатъчно добър. Реших, че е чех, поляк или от друга източноевропейска страна — напоследък в кетъринга не можеш да се разминеш от такива.

Като помислих, прецених, че бе имало около десетминутен прозорец, през който би могло да се добави фасулът към соса, и това бе интервалът между изнасянето от кухнята до сервирането му. По това време аз влизах и излизах от салона. Така или иначе имаше предостатъчно време, през което тенджерите не бяха пред очите ми. Поради мястото, където бяха оставени — между кухнята и салона за гостите, — почти всеки от персонала бе имал възможност да добави нещо към съдържанието им. Но пък моят „разбъркван“ или някой друг все щеше да го види. Какво и как беше станало?

— И какво ще правим? — попита Гари.

— Не можем да направим нищо повече от това да продължаваме както досега — казах аз. — Имаме шейсет и пет резервации за вечеря и поне досега никой не се е обадил да отмени.

Телефонът на бюрото иззвъня. Защо ли не си държах глупавата уста затворена? Вдигнах слушалката.

— Ало? Ресторант „Хей Нет“.

— Макс? Ти ли си? — разнесе се в ухото ми женски глас.

— Да.

— Обажда се Ема Кийли. Вчера си говорил с Джордж на погребението на Елизабет.

— Да — потвърдих, — видяхме се. Моите съболезнования за Елизабет.

— Благодаря. Ужасно е, особено за бедния Нийл. — Тя направи секундна пауза. — Но животът продължава, нали?

— Да, така е. Кажи какво има?

— Ами… Джордж ми каза, че отменил резервацията ни за тази вечер.

— Да, отмени я. Каза да оставим да мине малко време.

— Той е глупак — въздъхна тя. — Още имаме гости у нас, а вкъщи няма нищо за ядене. Интересно какво смята, че мога да направя. Да отида в „Индийският раджа“? — „Индийският раджа“ беше долнопробно заведение на Пелис стрийт, където правеха ястия с къри за вкъщи. Дори не би ми хрумнала мисълта, че Ема Кийли е чувала за него, а колкото да влезе там… Господи! — Би ли приел четирима души за осем и половина? — каза тя с глас, в който се долавяха нетипични за нея умолителни нотки.

— Разбира се, че ще ви приема. Очаквам с нетърпение да се видим.

— Чудесно. Е, до довечера. — Това вече беше казано с нескрито облекчение. Опитах се да си представя каква кавга се е разразила между нея и Джордж.

Затворих и погледнах Карл и Гари.

— Още четири резервации за довечера. — Усмихнах се. Господ да благослови семейство Кийли.

Двамата отидоха в кухнята, за да започнат подготовката за вечерта, а аз се заех да свърша с документите. Прелистих купчината, за да се уверя, че няма неплатени сметки, изискващи незабавна реакция, и попаднах на бележка за доставка от „Лий Фудс“ — доставчика, който бях използвал за галавечерята. Прегледах пак списъка на продуктите, сякаш бе възможно да не съм забелязал зрелия фасул. Нито следа от нещо такова. Естествено, че не можеше да има. Бях готов да се закълна над гроба на баща ми, че не съм слагал зрял фасул във вечерята.

Обадих се на Сюзан Милър на мобилния й телефон.

— Здрасти, Сюзан. Обажда се Макс Мортън. Съжалявам, че те безпокоя в събота следобед. Имаш ли минутка?

— Давай — въздъхна тя. — И без това съм в офиса. Имахме сватба днес и все още съм на работа.

— Не знаех, че правите сватби на хиподрума.

— О, правим — увери ме тя. — Повечето съботи през лятото, когато няма надбягвания, разбира се. Използваме хонконгския апартамент за церемонията и често ресторант „Шампионска галерия“ за приема. Получава се доста добре.

— Е, човек се учи, докато е жив — коментирах аз.

— Е, какво мога да направя за теб? — върна ме тя към обаждането ми.

— Интересува ме дали имаш копие на списъка на гостите от миналия петък вечерта.

— Естествено — каза тя. — Никакъв проблем. В компютъра ми е. Веднага ще ти го изпратя с имейл.

— Благодаря. И още нещо… Разполагаш ли с имената на помощниците, които намери чрез агенцията?

— Не. Агенцията ми даде само броя, без имена.

— Но, ако помниш, някои от тях не се явиха и се наложи в последния момент да привлечем няколко от твоите хора — припомних й. — Случайно да имаш имената на онези, които не се явиха, и тези от вашите, които ги заместиха?

— Ще ти изпратя и телефонния номер на агенцията и можеш да питаш направо тях — каза тя. — Защо ти трябват имената на моите хора?

Доколко можех да й се доверя? Тя доста чевръсто се бе дистанцирала от мен, когато на бюрото й се бе появило писмото от Каролайн Астън. Дали сега нямаше да си помисли, че търся изкупителна жертва?

— Имам основания да смятам, че в храната е попаднало нещо, което не е трябвало да бъде в нея — казах, — така че се опитвам да науча имената на всички, имали достъп до храната, за да имам шанс да разбера кой го е направил.

Дълга пауза в слушалката.

— Да те разбирам ли, че според теб някой от моите хора е виновен за отравянето на гостите? — с леден глас се осведоми Сюзан.

— Не — побързах да я успокоя. — Не твърдя такова нещо и не си го мисля. Твоите хора бяха определени в последната възможна секунда, така че няма начин някой от тях да е знаел предварително и да се е подготвил. — И наистина изглеждаше доста невероятно някой да може да купи и подготви доста голямо количество зрял фасул за толкова кратко време. — Имената ми трябват, за да мога да ги задраскам в списъка. — Усещах, че започвам да говоря като полицай.

— Ще потърся тази информация — каза тя. — Но ще трябва да ги попитам дали са съгласни да ти дам имената им.

— Разбира се.

— Наистина ли смяташ, че храната е била отровена умишлено?

— Сюзан — казах, — знам, че звучи налудничаво, но нямам никакво друго обяснение. Изследванията на болницата доказват извън всякакво съмнение, че в храната е имало вещество, което аз не съм сложил в нея, така че какво друго според теб трябва да мисля?

— Какво вещество?

— Предпочитам да не казвам — отговорих. И сам не знам защо ми хрумна, че запазването на някои неща в тайна може да се окаже полезно. Може би се надявах, че ще подлъжа извършителя да изрече сам „зрял фасул“, без да съм споменавал тази фраза. Бях сигурен, че съм чел за този номер в детективски роман и полицаят бе решил случая на мига.

— На мен всичко това ми се струва прекалено потайно — каза тя. — И честно казано… малко измислено. Защо, за бога, някой ще иска да трови толкова много хора?

— Не знам — признах. — Но защо толкова много хора изпитват неудържимо желание да счупят нещо? Не всичко на този свят има логично обяснение.

— И полицията издирва онзи, който го е извършил? — недоверчиво попита тя.

— Не съм сигурен. По-скоро ми се струва, че тяхната голяма грижа в момента е съботният атентатор.

— Може и да си прав — замислено каза тя. — Те определено са на хиподрума и заради тях едва не се наложи днес да отменим венчавката. За щастие не използваме трибуната на финиша, която ще остане затворена през следващите месеци. Но ти на всяка цена трябва да информираш полицията, ако имаш някакви подозрения относно вечерята.

— Може и да го направя — казах, макар за себе си да смятах, че полицаите ще вярват на същото, на което вярваше Анджела Милн, а именно че аз просто съм сервирал несварен фасул и не искам да си го призная.

— Какво друго смяташ да предприемеш? — попита тя.

— Може би нищо. — Въздъхнах. — Някакво хранително натравяне, което в крайна сметка не е навредило никому задълго, едва ли изглежда важно, сравнено с атентата. — Да не говорим, помислих си, че може да се окаже по-добре за моята репутация и реномето на ресторанта, ако споменът за инцидента бъде оставен да отшуми, вместо да се раздухва.

— Е, обади ми се, ако мога да помогна с нещо — каза Сюзан.

— Благодаря, може да се възползвам — обещах аз. — И не забравяй списъка на гостите и подробностите за агенцията.

— Вече ти ги пращам — отговори ми тя и чух в слушалката тракането по клавиатурата. — Готово… Трябва да ги получиш всеки момент.

— Чудесно, благодаря. — Затворих и вперих поглед в компютъра си.

„Имате нова поща“, съобщи ми синтезиран глас и наистина, след едно-две щраквания с мишката на екрана се появи списъкът на гостите на галавечерята. Как ли са се оправяли хората преди появата на електронната поща?

Прегледах списъка, но понеже нямах никаква представа какво търся и защо го правя, го разпечатах и го оставих върху останалата очакваща реда си документация. По липса на по-добра идея влязох в интернет.

Потърсих информация за КФО и скоро потънах в подробности за концерти и опери с участието на Кралската филхармония. Съвсем естествено не беше никакъв проблем да намеря програмата на Роял Фестивал Хол. Нещо повече, оказа се, че ако желая, мога само с няколко щраквания да си купя билет. Забелязах, че тази вечер и по-голямата част от следващата седмица оркестърът изпълнява творби на Сибелиус и Елгар в Карнеги Хол, Ню Йорк. Късметлийка си ти, Каролайн Астън, помислих си. Бях посетил Ню Йорк миналата пролет и бях изживял там незабравими моменти.

Погледнах телефонния номер на г-ца Астън в бележника си, където го бях записал в сряда сутринта, когато ми се бе обадил Бърнард Симс. Ако се намираше в Ню Йорк, нямаше как да си е у дома сега. Три пъти набрах номера й на телефона си, без да натискам бутона за последната цифра. Дали нямаше да има гласово съобщение, за да чуя гласа й? Четвъртия път довърших номера и дори оставих телефона ми да й позвъни два пъти, но нервите ми не издържаха и прекъснах. Може би не живееше сама и някой щеше да отговори.

Поиграх си с телефона още малко и накрая позвъних още веднъж. Този път ми отговориха на първото позвъняване.

— Ало? — попита женски глас.

Ами сега? Нямаше записано съобщение! В ухото ми се разнасяше гласът на жив човек.

— Каролайн Астън? — попитах, абсолютно уверен, че тя се намира на пет хиляди километра оттук.

— Да — потвърди тя. — Какво обичате?

— Ъ-ъ… — запънах се идиотски, — искате ли да си купите стъклопакет?

— Не, благодаря — отсече тя. — Довиждане! — И затвори.

Глупак, изругах се наум. Сърцето ми се мъчеше да изхвръкне от гърдите. Пълен глупак! Оставих телефона и той веднага иззвъня.

— Ало?

— А вие не искате ли да си купите стъклопакет?

— Моля?

— Видяхте ли? Защо мислите, че аз бих искала да си купя стъклопакет от човек, когото не познавам и който ми звъни изневиделица? Както на вас идеята не ви харесва, така не ми харесва и на мен.

Не знаех какво да отговоря.

— Извинявам се — казах. Да, така поставен, въпросът изглеждаше тъп дори и на мен.

— Кой сте вие все пак? — продължи тя. — Защото не ви бива много в продажбите.

— Откъде имате номера ми? — попитах.

— Идентификация на позвъняващия — напомни ми тя. — Не подозирах, че телефонният номер на хора като вас може да се вижда. По-интересно е вие откъде разполагате с номера ми.

Нямаше начин да й кажа истината, но каквото и друго да й кажех, то само щеше да ми донесе по-големи неприятности. Реших да се оттегля, без да губя достойнство.

— Вижте… съжалявам, но в момента съм зает. Довиждане — измънках и побързах да прекъсна. Дланите ми бяха потни. Тъпо, тъпо, тъпо!

В кухнята заварих Карл саркастично да обяснява на един от общите работници, че преди да измие тигана, трябва да изхвърли цялата храна от него.

Въпреки името си общите кухненски работници рядко правят друго, освен да стоят с ръце до лактите в гореща вода и да мият тенджери и тигани. В „Хей Нет“ имахме двама. Поне такава бе идеята, защото общите кухненски работници както идват, така и си отиват — без обяснение, без сбогуване, просто безследно се изпаряват. В момента имахме мъж на петдесетина години, чийто баща бе дошъл в Англия от Полша през 1940, за да се сражава с Кралските военновъздушни сили срещу нацистите. Всичките му имена бяха непроизносими, с много „ш“-та и „пш“-та, но той говореше с подчертан есекски акцент и много „мизлеше“. „Мизля да си одя у дома“, казваше. Или: „Мизля да пия чаа чай“. Беше на работа при нас вече от година — много над нормата, но странеше от другите и рядко общуваше с когото и да било.

Другият се казваше Яцек, беше на работа от три седмици и нищо не струваше като мияч. Той поне бе типичен представител на кандидатите, които ни пращаха от местния център за намиране на работа — беше под трийсетте и идваше от една от новите страни членки на Европейския съюз. Английският му беше ужасен, но все пак бе успял да ме помоли за помощ при изпращане на пари всяка седмица на жена му и малката му дъщеря, които все още се намираха в родината му. Изглеждаше доволен от живота, винаги беше усмихнат, тананикаше си и беше повлиял положително на духа в кухнята след събитията от миналата седмица. Сега стоеше пред Карл и кимаше, сякаш молеше за прошка. Съмнявах се, че разбира дори част от тирадата на Карл. Но бях убеден, че долавя сарказма в тона и че той не му допада. Съжалявах този човек — да е толкова далече от дома и семейството си.

Карл ме погледна за миг и аз изобразих с устни „Достатъчно“. Яцек беше от съвестните работници и не исках да го загубя в момента, не на последно място, защото и двамата общи работници като че ли се спогаждаха и никой от тях не пиеше, което е големият бич при тези хора.

Карл млъкна по средата на изречението и освободи провинилия се с махване с китка. Яцек се размина с мен на път към умивалниците и аз му се усмихнах. Той ми намигна и ми се усмихна в отговор. Помислих си, че в този общ кухненски работник има повече, отколкото изглежда на пръв поглед.

 

 

Съботната атмосфера подсказваше, че „Хей Нет“ е на път да се съвземе. Вярно, че все още бяха заети само две трети от масите ни, но из бара и салона се носеше приглушеният шум на възбудени разговори и ужасът от предната седмица изглеждаше забравен, поне засега.

Джордж и Ема Кийли и гостите им пристигнаха точно в осем и трийсет, седнаха на обичайната си маса и изглежда, се забавляваха, макар и не шумно. Не бе спомената и дума от дискусията ми с Джордж по време на погребението, но когато си тръгваха, Ема се обърна към мен и каза:

— До другата седмица, както обикновено.

— За шестима? — уточних аз.

— Резервирам за шестима — каза тя. — Ще потвърдя в петък.

— Прекрасно. — Усмихнах й се.

— Откри ли от какво ни тръшна всички миналата седмица? — попита тя.

Джордж изглеждаше ужасен от нетактичността на жена си.

— Не съвсем — опитах да се измъкна. — Май вечерята е била замърсена.

— С какво? — не ме остави на мира Ема.

— Още не съм сигурен. — И сам не знаех дали не споменавам за несварения зрял фасул от притеснение. — Засега се мъча да разбера как някой е успял да сложи нещо в храната.

— Да не намекваш, че било направено нарочно? — смая се тя.

— Това е единственият възможен извод.

— Въобразяваш си — обади се Джордж.

— На теб може и така да ти изглежда — отговорих, — но какво друго да мисля? Представи си, Джордж, че си имал кон, който се носи като вятъра на тренировки, но на състезание се влачи като в каруца, а после дава положителен резултат за наркотици. Ако си абсолютно сигурен, че лично ти не си му давал нищо, което да го забави, трябва да приемеш, че го е направил някой друг. Същото е и с мен: аз съм абсолютно сигурен, че не съм сложил в онази вечеря нищо, с което да разболея гостите, но изследванията показват, че е имало хранителна отрова, значи някой я е сложил там. Което, поне според мен, може да бъде направено само нарочно. Но те уверявам, че ще открия кой е отговорен.

За момент ми мина мисълта, че може би не бива да им казвам толкова много, но за разлика от другите хора, те ме подкрепяха в труден момент, така че донякъде им го дължах.

— Е, поне за нас това се оказа голям късмет — каза Ема.

— Как? — Погледнах я изненадано.

— Бяхме поканени на обяда, на който гръмна бомбата — обясни тя. — И не дойдохме само защото и двамата бяхме изкарали кошмарна нощ. Това ако не е късмет! Макар че, ако трябва да съм честна, в събота сутринта ти бях бясна. — И ме мушна в гърдите с пръст. — Нямаш представа с какво нетърпение очаквах онова състезание. Както и да е, всичко стана сякаш с божията благословия. — Тя ми се усмихна. — Така че ти прощавам.

Усмихнах й се в отговор и сложих ръка върху нейната.

— Значи всичко е наред. — Имах правило да реагирам само позитивно на опит за флирт от страна на мои клиентки на възрастта на майка ми. Това е добре за бизнеса.

— Хайде, Ема — подкани я Джордж, — трябва да тръгваме, Питър и Таня ни чакат. — И махна с ръка към гостите им, които търпеливо чакаха на входа.

— Добре де, Джордж — раздразнено отговори тя, — идвам. — Надигна се на пръсти за целувка, наклони се напред и нямах избор, освен да я млясна по бузата. — Лека нощ — каза тя. — Вечерта беше прекрасна.

— Благодаря ви, че дойдохте — казах искрено.

— Позволявам ти да ни тровиш всеки път, когато това спасява живота ни — пошегува се тя.

— Благодаря. — Бях затруднен да измисля подходящ отговор.

Джордж — вече пристъпваше от крак на крак — изпъшка:

— За бога, скъпа…

Ема с въздишка се подчини. Проследих ги с поглед през прозореца как се качват и заминават с чисто новия си супермодерен мерцедес.

Вече знаех за трима души, които бяха поканени във взривената ложа, но не бяха успели да отидат заради неразположението си след злополучната вечеря. Бедният Нийл Дженингс искаше да е бил там с Елизабет, но семейство Кийли не съжаляваха. По свой перверзен начин те бяха доволни, че са били отровени. Може би и в най-черното зло има по един светъл лъч.

Заради малкото хора в ресторанта обслужването бе светкавично, така че последните клиенти си тръгнаха малко преди единайсет. Помнех съботни вечери, когато бяхме сервирали портвайн и бренди до полунощ, а в един-два случая едва бях отпратил запилите се чак след един.

Седях в офиса и се молех най-лошото да е отминало. Ако успеех да предотвратя иска срещу мен в зародиш и да призная невежеството си във връзка с отровните бъбрековидни бобени зърна, може би всичко в „Хей Нет“ щеше да се оправи, ако не изцяло, то поне за няколкото месеца, от които се нуждаех, преди да бъда готов да обявя преместването си в големия град. Толкова много ли исках?

Погледнах си часовника. Единайсет и петнайсет. Време беше да се прибирам. Веднъж, по изключение, и аз можех да си легна рано.

Телефонът до лакътя ми иззвъня.

— Ало? — казах в слушалката. — Ресторант „Хей Нет“.

Никакъв звук.

— Ало? — повторих по-настоятелно. — Ресторант „Хей Нет“. Какво желаете?

— Защо ми каза, че продаваш стъклопакети?

— Ъъ… — измънках, неспособен да измъдря смислен отговор.

— Е? — настоя тя. — Чакам!

— Не знам защо — измърморих победен.

— Ти идиот ли си, или се правиш на идиот?

Вероятно бях.

— Не — отговорих в слушалката. — Може ли да обясня?

— Чакам — повтори тя.

— Не тук, не сега и не по телефона — заявих. — Може ли да се срещнем?

— Откъде имаш телефона ми? — не ме оставяше на мира тя.

— От указателя — излъгах аз.

— Мен ме няма в указателя.

— О… Не помня… Може би от оркестъра.

— Те имат само мобилния ми номер.

Затъвах все повече и все по-дълбоко.

— Вижте… — казах аз, — ако се видим, ще ви обясня всичко. Каня ви на вечеря.

— Кракът ми няма да стъпи в Нюмаркет — отсече тя. — Няма да ти дам още един шанс да ме отровиш.

— Изберете сама мястото и вечерята е от мен. Където и да е.

Къса пауза.

— Гордън Рамзи — каза накрая тя.

— В „Клариджис“? — уточних.

— Естествено, че не там. Ресторант „Гордън Рамзи“ на Роял Хоспитал роуд. Свободна съм всяка вечер тази седмица до петък.

Ресторант „Гордън Рамзи“, освен че е един от най-скъпите на света, е известен с това, че е практически недостъпен. Резервации за него се приемат цял ден от 9 сутринта нататък, правят се поне два месеца предварително, а заведението най-често е препълнено всеки ден до десет и половина вечерта. Щеше да се наложи да използвам професионалните си връзки, за да резервирам маса за текущата седмица.

— Ще ви се обадя — казах.

— Ще чакам — каза тя с тон, който казваше, че се съмнява във възможностите ми да го направя.

— Защо не сте в Ню Йорк? — попитах без никаква връзка с нищо.

— Заради проклетата ти вечеря — сопна се тя. — Не можах да се добера до летището миналата събота и ме смениха.

— О… — проточих безпомощно.

— „О“ е слаб израз. От месеци с нетърпение чаках да замина за Ню Йорк, а ти провали всичко.

— Съжалявам — прошепнах.

— Това признание на вина ли е?

Представих си как Бърнард Симс подивява.

— Не, разбира се, че не е.

— Според моя агент трябва да ти съдера кожата — обясни тя. — Той настоява да искам поне десет хиляди.

Спомних си съвета на Марк, прецених, че май ще ми трябват повече от сто лири, за да се отърва от нея, и казах:

— Мисля, че агентът ви преувеличава.

— Така ли мислиш? — язвително се осведоми тя. — За твое сведение не загубих само заплатата си по време на турнето. Няма никаква гаранция, че пак ще ме приемат в оркестъра, когато се върнат. Директорите ни не знаят какво е морал. Току-що ме повишиха в първа виола — и да ми се случи това!

— Кажете ми — изкашлях се, за да сменя темата, — каква е разликата между цигулка и виола?

— Какво?! — изкрещя тя в ухото ми. — Ти не ме ли чу? Казах, че може да загубя кариерата си!

— Сигурен съм, че това не може да е истина — казах примирително. — Успокойте се. Не е добре за кръвното.

Пауза.

— Можеш да скъсаш нервите на човек — въздъхна тя.

— Същото казваше и брат ми.

— И е бил абсолютно прав. — Пауза. — Е?

— Е, какво? — Не я разбрах.

— Какво ще направиш?

— Нищо — отговорих.

— Нищо!? В такъв случай ще се видим в съда.

— Окей — съгласих се. — Но каква наистина е разликата?

— Разликата?

— Между цигулката и виолата?

— Виолата гори по-дълго от цигулката — отговори тя.

— Какво? — Пак не я разбрах.

— О, съжалявам — засмя се тя. — Това е стара шега между музикантите. Ние, виолистите, сме обект на най-хапливите вицове сред колегите. Свикнали сме и наистина не ни пука. Според мен останалите просто ни завиждат.

— Та каква значи е разликата? — настоявах да разбера.

— Това са различни инструменти.

— Знам. Но изглеждат доста еднакви.

— Не, не е така — натърти тя. — Виолата е много по-голяма от цигулката. Това е все едно да кажеш, че китарата прилича на чело.

— Не прилича — възразих аз. — Примерът е глупав. Челото се подпира вертикално на пода, а китарата се държи хоризонтално в ръце. И това е най-малкото.

— Ха! — възкликна тя. — Само че Джими Хендрикс е свирил на китара, като през повечето време я е държал вертикално.

— Това не е довод. — Засмях се. — Знаете какво искам да кажа. И на цигулка, и на виола се свири с лък, а те се държат под брадичката.

— Или с пръсти — уточни тя. — Пицикато. И не толкова под брадичката, колкото на рамото.

— Това не означава ли, че брадичката е във въздуха?

— Може — съгласи се тя. Тонът й издаваше, че се усмихва. Реших, че моментът е подходящ за приключване на разговора, преди отново да започне да ме разпитва откъде знам телефона и професията й.

— Ще се обадя за вечерята — обещах. — Вероятно ще е във вторник. — Вторник бе от най-малко натоварените ни дни в „Хей Нет“ и често си позволявах да отсъствам вечерите, за да готвя на други места.

— Ти наистина ли вярваш, че можеш да резервираш маса? — поинтересува се тя.

— Разбира се, че мога — уверих я. — Няма никакъв проблем.

Надявах се да съм прав. Това можеше да ми спести десет хиляди.