Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dead Heat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1глас)

Информация

Сканиране
Еми(2014)
Корекция и форматиране
VeGan(2018)

Издание:

Автор: Дик Франсис; Феликс Франсис

Заглавие: Смъртоносен галоп

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2009

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 14.09.2009

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4664

История

  1. —Добавяне

3.

Бомбата избухна, докато вървях по коридора.

Не разбрах веднага какво се е случило. Мощна гореща вълна ме блъсна в тила и сякаш някой ме удари в гърба с огромен чук.

Забих се с цял ръст във вратата на кухнята и паднах наполовина вътре, наполовина вън.

Все още не разбирах какво става. Възцарила се бе странна тишина. Нищо не чувах. Опитах се да кажа нещо, но не чувах и гласа си. Извиках… Пак нищо. Единственото, което чувах, бе странно остро съскане без посока и без промяна, накъдето и да завъртях глава.

Свалих поглед към ръцете си и те ми се сториха наред. Размърдах ги — никакъв проблем. Плеснах с длани и ги усетих да се докосват, но отново не чух никакъв звук. Започна да ми става страшно.

Лявото коляно ме болеше. Погледнах го и видях, че панталоните ми са се скъсали вероятно от удара във вратата. Бялото в карето постепенно се просмукваше с кръвта ми. Каква бе тази комбинация от бяло, черно и червено…? Не можех да се съсредоточа.

Опипах с ръка и реших, че коляното ми си е на мястото. Установих, че мога да размърдам ходилото си, без болката да се засили. Изглежда, кръвта бе от повърхностна рана.

Слухът ми изведнъж се върна и в главата ми нахлу звук. Някой наблизо крещеше. Женски глас, пронизителен писък, който продължаваше на висока нота и се прекъсваше само колкото пищящата да си поеме въздух. Откъм коридора се разнасяше звънът на аларма, смесен с викове на хора, които молеха за помощ.

Легнах на пода и отпуснах глава. Стори ми се, че съм останал да лежа така цяла вечност, но предполагам, че е било само за минута-две. Писъкът продължаваше, иначе щях да заспя.

Постепенно осъзнах, че не ми е много удобно. Освен лявото коляно ме болеше и десният крак. Освен това лежах върху ходилото си, което се бе оказало странно подгънато под задника ми. Изправих си крака и бях възнаграден с усещането, че в него се забиват остри игли. Добър знак.

Вдигнах поглед и видях през новата пролука между стените и тавана да нахлува дневна светлина. Това вече не беше добър знак. Оттам течеше вода… изглежда, от скъсана тръба… там… някъде… горе, досетих се лениво. Водата се стичаше по стената и се събираше в локва на пода, локвата бавно се разширяваше към мен. Загледах я как се приближава.

Реших, че колкото и да е прекрасно да лежа така и да оставя света да се оправя както може без мен, все пак не си струва да се окажа в центъра на локва. Подът си беше студен и без да съм мокър. С нежелание се надигнах на четири крака, после на колене. Веднага разбрах, че идеята не е добра — лявото ми коляно горчиво се оплака, а мускулът в прасеца ми започна да се схваща. Изправих се с усилие, като се държах за рамката на вратата, и огледах кухнята.

Нямаше големи промени, с изключение на финия бял прах, стелещ се из въздуха. Тъкмо да се попитам какво е станало с Карл, и той се озова до мен.

— Мамка му… — възкликна. — Какво стана?

— Не знам — признах. — Ти къде беше?

— Пикаех. — Посочи по коридора. — Като тресна, едва не оцапах гащите.

Вкопчих се в рамката на вратата, защото ми се зави свят. Какво ли се бе случило с другите ми двама служители и гостите в ложите? Не ми се искаше да научавам, но знаех, че трябва да разбера. Не можех да стоя така, докато другите сигурно се нуждаеха от помощ. Писъкът бе преминал в хленч и аз предпазливо пресякох коридора, за да погледна.

Не очаквах да има толкова много кръв.

Ярка, прясна, аленочервена кръв. И страшно много. Не само по пода, но и по стените, няколко петна имаше и на тавана. Масите бяха изхвърлени към задната стена и се наложи да си пробивам път през натрошени столове, за да вляза през вратата в стаята, от която само преди малко бях излязъл.

Като бях малък, баща ми често ме гълчеше, че спалнята ми изглеждала сякаш в нея е гръмнала бомба. Като всяко друго хлапе и аз хвърлях вещите си на пода, без това да ми пречи особено.

Но спалнята ми никога не бе изглеждала като тези две остъклени ложи в Нюмаркет. Не че бе останала и следа от стъклената предна стена. Всичкото стъкло в стената, вратите и прозорците бе просто изчезнало, при това заедно с част от балконите и около една трета от задната стена на ложа номер 1.

Помислих, че след като експлозията е нанесла такива поражения на бетон и стомана, хората не са имали никакъв шанс да оцелеят.

Думата „касапница“ бе прекалено слаба, за да опише сцената.

Обядът бе за трийсет и трима — двама от гостите не бяха дошли за голямо огорчение на Мери-Лу. Аз имах двама служители. Следователно, когато бомбата бе избухнала, в стаята и на балкона би трябвало да е имало общо трийсет и петима, без да се броят евентуално поканените да гледат надбягването.

Повечето от тези трийсет и петима просто бяха изчезнали.

Изскимтяване отляво ме накара да надникна под една прекатурена маса.

Мери-Лу лежеше по гръб близо до задната стена. Виждах я само от кръста нагоре, понеже бе наполовина скрита под разкъсаната и бързо почервеняваща бяла колосана покривка — тя вече почти точно съответстваше на ярката й алена шифонена блузка, която сега висеше раздрана около шията й.

Клекнах и докоснах челото й. Очите й се извъртяха към мен — огромни, широки, изплашени кафяви очи на мъртвешки бледо лице, цялото в кръв от многобройните летящи парчета стъкло.

— Сега ще дойде помощ — казах й малко неадекватно при тези обстоятелства. — Дръж се още малко.

Под кръста й имаше много кръв и повдигнах покривката, за да проверя какви са пораженията. Не беше лесно да се гледа. Светлината едва пробиваше през окървавената покривка, а и парчетата от натрошените маси и столове ми пречеха да разгледам добре. Преместих се с мъка, за да видя по-добре, и едва тогава обърканият ми мозък възприе ужаса на картината. От прекрасните крака на Мери-Лу нямаше и следа. Експлозията ги бе отнесла.

О, боже… какво да правя?

Тъпо се огледах, сякаш имаше някаква надежда да ги открия наблизо и да й ги закача с щракване. И едва тогава забелязах другите жертви — онези, които бяха загубили не само крака и ходила, а също и ръце… и живота си. Разтреперих се, неспособен да реша какво да правя.

Изведнъж стаята се изпълни с гласове и суетящи се хора с черно-жълти униформи и големи жълти каски. Пожарната команда бе пристигнала първа. Но нямаше защо да бързат. Разплаках се. Чувствах се странно, защото не умеех да плача. Баща ми бе от старата школа и смяташе, че мъжете не плачат. „Спри да цивриш — скара ми се веднъж, когато бях на десет години. — Вземи порасни. Бъди мъж. Мъжете не плачат!“. Така бях възпитан. Не плаках, когато баща ми бе убит от камиона, дето превозваше тухли. Не плаках дори на погребението му. Знаех, че не би одобрил.

Но в този ден шокът, умората, безнадеждността и облекчението от пристигането на спасителите се оказаха твърде много и усетих по бузите ми да се стичат сълзи.

— Хайде, господине — каза в ухото ми един пожарникар, — да се махнем оттук. Боли ли ви някъде?

Езикът в устата ми бе огромен и направо ме задушаваше.

— Не — изграчих. — Е, само коляното малко. Добре съм… но тя… — И посочих Мери-Лу, неспособен да продължа.

— Не се безпокойте — увери ме той, — ще се погрижим за нея.

Помогна ми да се изправя и с ръка на раменете ми ме извърна от гледката. Погледът ми се задържа още малко върху мястото, където трябваше да се намират краката на Мери-Лу, но пожарникарят твърдо ме извъртя още, така че главата ми трябваше да последва тялото. После все така твърдо ме съпроводи до вратата, където друг пожарникар метна връз раменете ми яркочервено одеяло и ме изведе навън. Запитах се дали не използват одеяла с такъв цвят, за да не си личи кръвта.

Пожарникарят ме поведе към стълбищната площадка. Погледнах в кухнята, когато минахме покрай нея. Карл повръщаше в умивалника. Знаех как се чувства.

Мъж в зелено яке с бял надпис „Доктор“ се промуши покрай мен и попита пожарникаря:

— Този добре ли е?

— Май да — бе късият отговор.

Исках да възразя, че изобщо не съм добре. Исках да му разкажа, че съм надникнал в ада и че картината ще остане запечатана в главата ми завинаги. Исках да изкрещя, че това не е „добре“ и че никога вече няма да съм „добре“.

Вместо това се оставих да ме отведат до стълбището, където ме инструктираха как да сляза. Увериха ме, че долу ще ме чакат хора, които щели да ми помогнат. Но щяха ли да изтрият спомена? Можеха ли да ми върнат невинността? И щяха ли да прогонят кошмара?

Като спазвах инструкциите на пожарникаря, послушно слязох до най-долното ниво, където, както ми бе обещал, ме посрещнаха услужливи ръце и успокоителни гласове. Бърз преглед на физическите ми наранявания и ме оставиха все така загърнат в червеното одеяло да седя на един от подредените в редица бели пластмасови столове. Мина много, много време. На няколко пъти младеж с яркозелена униформа с ослепително бял надпис „Бърза помощ“ през плещите идваше да ме попита наред ли съм. Извиняваше ми се за закъснението и ми обясняваше, че имало други, които повече се нуждаели от помощ. Кимах. Разбирах. Все още ги виждах в съзнанието си.

— Добре съм — казвах му, без да го мисля.

Линейки пристигаха и заминаваха с вой на сирени. Сенките започваха да се издължават, а покрай трибуната се трупаха все повече и повече черни чували с трупове.

Към седем най-сетне ме откараха в болница. Бях прекарал толкова дълго седнал на пластмасовия стол, че едва стоях изправен. Лявото ми коляно се бе подуло и вдървило. Младият ми приятел от бързата помощ ми помогна да се кача в линейката, която след това невъзмутимо потегли без сирени и без бляскащи светлини. Сякаш треската на кризата бе преминала. Сериозно ранените и умиращите бяха откарани на скорост. За мъртвите времето вече нямаше значение. Беше настъпил моментът, когато най-сетне можеха без бързане и със загриженост да направят нещо за ранените, които бяха останали на крака.

Линейката ме откара чак в Бедфорд, понеже всички близки болници бяха препълнени със сериозно ранените. Рентгенът не откри счупвания в подпухналото ми ляво коляно. Лекарят изказа предположението, че сблъсъкът с вратата е довел до временна дислокация на пателата — капачката на коляното, — което на свой ред е довело до вътрешен кръвоизлив. Образувалият се в ставата хематом бил причина едновременно за болката и отока. Кръвта по панталона ми се оказа от повърхностна рана в меката тъкан на бедрото, отново в резултат от сблъсъка с вратата. Макар кръвоизливът да бе спрял сам, докторът настоя да затвори раната с лейкопласт, след което я превърза с широк бинт. С панталона ми се отнесоха направо безцеремонно — отрязаха левия ми крачол над коляното. След това ме стегнаха със син турникет, с цел да се приложи натиск върху хематома и да се ограничи отокът. Накрая съобразително ми обуха дълъг бял тесен чорап, за да се избегне отичането на долната част на крака ми, и ми дадоха цяла шепа обезболяващи — големи кръгли бели хапчета. Увериха ме, че съм щял да се оправя след няколко дни почивка. Знаех, че тялото ми може и да се оправи, но емоционалната рана щеше да заздравява още дълго.

Поръчаха такси, което да ме откара у дома. Чаках седнал в приемната на болницата и се чувствах неловко заради главоболията, които им бях причинил, и виновен, че се бях отървал толкова леко, а други бяха загубили живота си. Сетих се за Робърт и Луиза — моите служители. Бяха ли оцелели? Как можех да разбера? Кого трябваше да попитам?

— Такси за господин Мортън — съобщи глас и ме върна към действителността.

— Аз съм — отговорих.

Осъзнах, че нямам никакви пари.

— Няма проблем, плаща Националната здравна служба — успокои ме шофьорът, после измърмори: — Не че дават и бакшиш де.

„Нямаш късмет, приятелю — помислих си аз, — ако очакваш бакшиш от мен“.

Той ме зяпаше. Сигурно бях любопитна гледка. Все още носех сакото си на готвач, но панталонът ми на черно-бяло каре бе с един нормален и един отрязан крачол, а лявото ми коляно бе със син турникет, под който носех бял чорап.

— Клоун ли си? — поинтересува се той.

— Не, готвач.

Той загуби интерес.

— Накъде?

— В Нюмаркет.

Таксито ме докара пред къщата ми в южните покрайнини на Нюмаркет около единайсет. Бях спал по целия път от болницата и шофьорът с труд ме събуди, за да сляза. Накрая успях да се изправя достатъчно, за да ми помогне да докуцукам през ивицата трева до входа.

— Ще се оправиш ли сам? — попита ме той, докато вкарвах ключа в ключалката.

— Няма проблем — уверих го и той си тръгна.

Добрах се на подскоци до кухнята и глътнах две от дадените ми хапчета с вода от крана. Изгледах стълбите, прецених, че са непосилни в сегашното ми състояние, стоварих се на дивана в малката дневна и с облекчение задрямах пак…

Озовах се в болнична носилка, която бавно се носеше по дълъг коридор без прозорци и със сиви стени. Виждах лампите, под които минавах — светли правоъгълни капаци в сивия таван. Коридорът изглеждаше безкраен, а лампите бяха еднакви — една след друга, една след друга. Извих глава назад и видях, че ме бута жена с червена шифонена блузка и с бухнала къдрава коса, която подскачаше по раменете й. Мери-Лу Фордам. Усмихваше ми се. Свалих поглед към прекрасните й крака, но тя нямаше крака и сякаш левитираше над сивия под. Надигнах се ужасен и погледнах собствените си крака. Там, където трябваше да бъдат, постелката бе равна и имаше кръв, много кръв, яркочервени локвички кръв. Изкрещях ужасено, превъртях се през ръба на носилката и започнах да падам… и да падам… и да падам…

Събудих се сепнато. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, лицето ми бе покрито с лепкава студена пот. Сънят ми бе толкова жив, че опипах с ръце да се уверя, че краката ми са на мястото си. Продължих да лежа задъхан.

Оказа се, че това е първият от поредицата кошмари.

Две тревожни нощи една след друга определено ми идваха в повече.

 

 

Прекарах по-голямата част от неделния ден в лежане — първо на дивана, после на пода, което се оказа по-удобно. Пуснах телевизора на канала с денонощни новини, за да науча повече за онова, което вече бе кръстено Ужасът на Гвинеите. Поне шест камери бяха отразявали подробностите по самото надбягване, но само една бе уловила с периферията си сцената на балкона с ложи 1 и 2 на Финала в момента на експлозията. Картината вървеше забавено кадър по кадър във всяка информационна емисия. Показваше ярко блясване, последвано от разлетели се парчета стъкло, стомана, бетон… и тела. Много от гостите на „Делафийлд Индъстрис“ бяха буквално издухани от балкона, за да се посипят като парцалени кукли по плоския покрив по-долу, а след това и по нищо неподозиращите зрители по седалките още по-долу. Това се оказаха късметлиите, защото бяха ранени, но живи. Най-лошото бе сполетяло останалите в стаята, като Мери-Лу.

Отново се сетих за Робърт и Луиза. Знаех, че трябва да се обадя на някой, за да разбера какво се е случило с тях. Знаех и че не искам да се обаждам, защото ме беше страх от възможния отговор. Продължих да лежа на пода.

Разбрах още, че докато бях седял послушно на белия пластмасов стол, загърнат в червеното одеяло, на територията на хиподрума се бяха случили доста неща.

Полицията бе нахлула в многочислен състав и бе взела имената и адресите на всичките хиляди присъстващи. Мен някак ме бяха пропуснали.

Състезанието, естествено, бе прекратено и голямата награда бе обявена за не присъдена, тъй като на финалния спринт половината коне бяха спрени; останалите жокеи бяха продължили да се борят за победата докрай и бяха разбрали за експлозията едва след финала. Камерите бяха запечатали как опиянението на един от младите жокеи от първата му „класика“ преминава в отчаяние, след като бе разбрал, че е спечелил състезание, което няма да остави резултат в историята.

И естествено изобилстваха най-различни хипотези кой стои зад терористичния акт и каква е причината.

Един от телевизионните канали бе разполагал с репортер, заел позиция в близост до Девилс Дайк. Трасето ясно се виждаше на фона, а предната част на ложи 1 и 2 бе под голям син навес. Той твърдеше, че според източник от полицията бомбата е поразила грешна цел. Управителят на хиподрума — който не можел да се яви на живо пред камерата поради неразположение, — изглежда, потвърдил, че зрителите в ложи 1 и 2 били сменени в последния момент. Репортерът — дразнеше ме, че е облечен неподходящо в риза на райе с отворена яка, без сако — продължаваше да фантазира, че истинската цел бил арабски принц с антуража си, който се предвиждало да бъде в ложа 1. „Това отново приближава Близкоизточния конфликт до нашите брегове“, заключи важно репортерът.

Чудех се дали Мери-Лу щеше се почувства по-добре, ако можеше да научи, че е загубила краката си по погрешка. Съмнявах се.

Обадих се на майка ми, за да не се тревожи за мен.

Не се тревожеше.

— Здравей, миличък — възбудено изчурулика тя в слушалката. — Каква ужасна трагедия!

— Бях там — съобщих й.

— Как… На надбягването?

— Не, точно на мястото, където избухна бомбата.

— Наистина ли? Страхотно! — възкликна тя, без следа от загриженост, че е можело да загубя живота си.

— Извадих голям късмет, че съм жив — обясних с надеждата това да ми донесе малко състрадание от родната ми майка.

— Ама, разбира се, миличък.

След смъртта на баща ми майка ми бе започнала да се отнася пренебрежително към смъртта. Според мен тя наистина вярваше, че дали си жив, или мъртъв е както ти е писано, следователно е извън човешки контрол. Аз обаче от известно време си мислех, че сблъсъкът с онзи камион в очите на майка ми се бе оказал удобен изход от един брак, в който любовта отдавна бе изчезнала. Бях научил, че скоро след смъртта на баща ми тя бе завъртяла няколко дребни флирта. Дали не смяташе, че в инцидента има „пръст божи“?

— Хубаво. — Въздъхнах. — Просто сметнах, че би искала да знаеш, че съм добре.

— Благодаря ти, миличък — каза тя.

Изобщо не се поинтересува какво се бе случило и аз реших да не я обременявам с ужаса. Тя се наслаждаваше на своя спокоен свят от сутрини на кафе, подреждане на цветя в църквата и обиколки на добре поддържаните градини. Откъснатите крайници и обезобразените тела нямаха място в този свят.

— Ще се чуем пак, мамо — казах.

— Чудесно, миличък — изчурулика за финал тя. — Чао. — И затвори.

Всъщност никога не бях чувствал близост с нея.

Още като дете бях свикнал да се обръщам за съвети към баща ми и да очаквам родителска обич от него. Двамата се смеехме заедно на дребните й слабости и се шегувахме с политическия й наивитет. Усмихвахме се и извъртахме очи на поредния й гаф, което се превръщаше повече в правило, отколкото в изключение.

Може и да не бях пролял сълзи за смъртта на баща ми, но истината бе, че бях душевно опустошен. Той беше моят герой, когото боготворях, и загубата се бе оказала почти непоносима. Ясно помня отчаянието, обхванало ме няколко седмици след смъртта му, когато разбрах, че завинаги е излязъл от живота ми, защото дори миризмата му бе изчезнала от дома ни. Прибрах се един уикенд от пансиона и изведнъж осъзнах, че вече никога няма да го видя. И точно отсъствието на неговата миризма направи кончината му болезнено реална — той не беше излязъл просто да си купи вестник, а никога вече нямаше да се появи. Изтичах горе в стаята му, за да подуша дрехите му. Отворих гардероба и чекмеджетата и поднесох една от широките му ризи до носа си. Но него го нямаше. Дълго седях на пода в стаята му, загледан в нищото, абсолютно съкрушен, но все така неспособен да пророня сълза и да жалея „както се полага“ за него. Дори сега изгарях от желание да му разкажа за живота си и работата си, за своите радости и скърби. Изругах го на глас, че е мъртъв и не е край мен, когато имам нужда от него. Копнеех да е до мен, за да поговорим, да ме погали по бодящото ме коляно, да утеши тревогите ми и да изтрие ужаса в главата ми. Но продължавах да не мога да заплача за него.

По телевизията започна емисията новини в един и осъзнах, че съм гладен. С изключение на няколко парчета франзела на хиподрума и един шоколад в болницата не бях хапвал от петък вечерта, а онова ядене не се бе задържало в стомаха ми. Започвах съвсем осезаемо да усещам някаква болка в корема. Но това поне беше болка, за която можех сам да се погрижа.

Изкуцуках до кухнята и си направих испански омлет. Смята се, че храната е голям утешител и че много хора в стрес ядат сладко не защото им дава енергия, а защото това ги кара да се чувстват по-добре. Бях направил същото в болницата в Бедфорд. При мен обаче храната носеше утеха, когато готвех.

Извадих няколко стръка пресен лук, нарязах го на кръгчета и ги изпържих с малко зехтин. Намерих в задните ъгли на хладилника няколко бланширани пресни картофа, нарязах и тях и ги добавих към лука заедно със соев сос за вкус и аромат. Три яйца, помислих си, и ги счупих с една ръка над стъклена купа. Наистина обичах да готвя и вече се чувствах много по-добре, както физически, така и психически, преди да седна на дивана и да завърша терапията с изяждане на сътвореното.

По някое време следобед се обади Карл.

— Слава богу, че си си вкъщи.

— Тук съм си от снощи — уведомих го.

— Съжалявам, трябваше да ти се обадя по-рано.

— Няма нищо… и аз не ти се обадих по-рано. — Знаех защо: евентуалните лоши новини ме плашеха.

— Какво се случи с теб? — попита ме той.

— Ударих си коляното — отговорих. — Откараха ме в болницата в Бедфорд и се прибрах снощи късно с такси. А ти?

— Аз съм добре. Помогнах на хората да се доберат до другия край на трибуната. Полицията записа името и адреса ми и после ме пуснаха да си ходя.

— А Робърт и Луиза? — Ужасявах се от възможния отговор.

— Още не съм се видял с нито един от двамата — отговори ми Карл, — но сутринта се чух с Робърт. Той е добре, макар и здраво разтърсен. Искаше да разбере знам ли нещо за Луиза.

— Робърт не беше ли в ложата, когато избухна бомбата?

— Обясни ми, че бомбата със сигурност е избухнала в ложа 1, а в мига на експлозията той бил зад сгъваемата разделителна задна стена на ложа 2 и тя го предпазила. Но слухът му е пострадал — трябваше да му викам по телефона.

Прекрасно знаех как се чувства.

— А Луиза?

— Нямам представа — отговори Карл. — Опитах да получа справка на номера, който ми даде полицията, но той дава само заето.

— Някакви новини за някой друг?

— Нищо. Знам само онова, което показват по телевизията. А ти? Нещо…?

— Нищо. Но видях онази американка… организаторката, малко след експлозията. Мери-Лу, нали се сещаш? — Не можех да изтръгна картината от главата си. — Тя загуби и двата си крака.

— О, боже!

— Чувствах се адски безпомощен.

— Беше ли още жива?

— Когато я видях, все още беше, но не знам дали са успели да я извадят. Беше загубила много кръв. Един пожарникар ме изведе и ми нареди да сляза.

Възцари се пауза, по време на която и двамата отново преживявахме събитията на хиподрума.

— Какво ще правим с ресторанта? — попита накрая Карл.

— Дори не съм мислил за това — признах. — Предполагам, че кухнята е още запечатана. Ще се захвана с това утре. Сега просто нямам сили.

— И аз. Нощес не съм мигнал. Обади ми се утре сутринта.

— Окей — обещах аз. — А ти ми се обади веднага щом научиш нещо ново.

— Дадено. — И той затвори.

Прекарах следобеда в креслото, вдигнал крака си на възглавница върху масичката за кафе. Бях неспособен да превключа на друг канал, затова продължих да гледам вече предъвканите новини отново и отново. Теорията за арабския принц обаче набираше популярност основно, защото — поне според мен — нямаше нищо ново за съобщаване и времето трябваше да се запълва с нещо. Докараха в студиото близкоизточни експерти, които подхванаха безкрайни и безсмислени коментари по повод една изсмукана от пръстите теория, за която не разполагаха нито с факти, нито с улики. Помислих си, че телевизионните компании просто дават на някои от така наречените „експерти“ възможност да популяризират собствените си екстремистки позиции — нещо, което няма начин да намали напрежението във въпросните изстрадали страни. Явно беше, че неща като насилствена смърт и унищожение не представляват нищо необикновено за повечето от тях, като някои дори изглеждаха склонни да оправдаят кръвопролитието и намекваха, че принцът може да е напълно законна цел за бунтовниците в собствената си страна, а фактът, че по погрешка са загинали невинни, е просто злощастно стечение на обстоятелствата… лош късмет, странични жертви във война и други подобни. Това ме ядоса, но не можех да изключа телевизора, за да не пропусна някоя новина.

Някъде към пет часа трябва да съм заспал.

Събуди ме вече познатото разтуптяване на сърцето и лепкавата пот по лицето. Бях преминал пак през срещата с болничната носилка, потискащия коридор, безкраката Мери-Лу и кръвта.

„О, боже — помислих си, — само не още една подобна нощ“.

Но уви — беше още една подобна нощ.