Дик Франсис, Феликс Франсис
Смъртоносен галоп (3)

2.

Онова, което правеха, наистина беше точно запечатване. Когато пристигнах, върху всеки прозорец вече имаше лента, а двама мъже монтираха халки с катинари на всички врати.

— Нямате право! — извиках.

— Ти ще кажеш — отговори единият и щракна в халките голям катинар. — Наредено ми е да направя нужното никой да не може да влезе тук, докато помещението не бъде огледано и обеззаразено.

— Обеззаразено? — Не повярвах на ушите си. — И от какво?

— Нямам представа — призна си човекът. — Правя каквото ми е наредено.

— И кога ще бъде направен огледът? — попитах обезсърчено.

— В понеделник — вторник — отговори той. — Или в сряда, в зависимост от това колко са заети.

— Но това е бизнес! — възкликнах. — Как да въртя ресторант със заключена кухня? Имам резервации за тази вечер.

— Съжалявам, приятел. — В гласа му не се долавяше никакво съжаление. — В момента бизнесът ти е спрян. Не е трябвало да убиваш хора.

— И кой е умрелият? — сетих се да попитам.

— Нямам представа — каза той и щракна поредния катинар. — Така-а, приключихме с това. Сега подпиши, ако обичаш. — И ми подаде клипборд с няколко защипани листа.

— Какво пише тук?

— Пише, че си съгласен със затварянето на кухнята ти, че няма да се опиташ да влезеш в нея — това, между другото, би било престъпление, — че си съгласен да платиш за моите услуги и използваното оборудване и че поемаш отговорност, в случай че някой влезе тук или се опита да го направи без разрешение от градския съвет или от Агенцията по стандартизация в храненето.

— А ако откажа да подпиша? — опънах се аз.

— Тогава трябва да получа изпълнителна заповед и да поставя тук полицай на денонощен пост, за което в крайна сметка пак ще трябва ти да платиш. Така или иначе кухнята ти ще остане заключена. Ако подпишеш, инспекцията може да се извърши утре или в понеделник, ако не — това със сигурност няма да стане.

— Това е изнудване! — възмутих се.

— Аха — с готовност се съгласи той. — Обикновено сработва. — Усмихна ми се и пак ми подаде клипборда.

— Гадняр — въздъхнах аз. — Тази работа сигурно много ти харесва.

— По-различна е от ежедневието.

— И какво ти е ежедневието?

— Събиране на дългове.

Беше едър — едновременно висок и широк. С черни панталони, бяла риза и тънка черна вратовръзка. И бели маратонки. Помощникът му бе облечен по същия начин — изглежда, това бе някаква униформа за този вид работа. Мина ми през ума, че единственото, което липсва, е бухалка, за да бъдат заплахите им по-убедителни. Усещах, че няма начин да ги умилостивя. Изглеждаха неспособни на милост.

Така че подписах.

По време на диалога ни вторият слагаше залепващи се пластмасови етикети на прозорците и вратите. Бяха бели, квадратни, със страна около половин метър и на тях с големи червени букви пишеше: „ЗАТВОРЕНО ЗА ОБЕЗЗАРАЗЯВАНЕ“ и „НЕ ВЛИЗАЙТЕ“.

— Нужно ли е наистина всичко това? — въздъхнах.

Не ми отговори. Знаех защо. Той просто си вършеше работата и правеше онова, което му бяха наредили.

Не знам дали не беше от злоба, но на излизане залепиха един от етикетите и на табелата на ресторанта. У никой от минаващите с коли по улицата нямаше да има и грам съмнение, че „Хей Нет“ не може да нахрани и просяк, да не говорим за стотината души, резервирали места за довечера.

Откъм салона се появи Карл и ме информира, преди да съм се поинтересувал:

— Вътре е същото. На вратата на кухнята има катинар.

— Някакви идеи?

— Ами… — проточи той. — Обадих се на повечето хора с резервации и им казах, че няма да работим.

— Браво. — Бях наистина впечатлен от експедитивността му.

— Някои казаха, че и без това нямало да дойдат. Снощи били на хиподрума и пострадали като останалите, а много от другите вече бяха научили за случилото се.

— Знае ли се кой е умрелият?

— Не още. Не очакваш, че съм задал този въпрос на клиентите ни, нали?

— Е, добре ще е да предупредим и персонала да не идва довечера — сетих се аз.

— Направено е вече. Или поне оставих гласово съобщение на повечето. Освен това залепих на вратата на кухнята бележка никой да не идва на работа през уикенда и всички да се явят в понеделник сутринта.

— Обясни ли им защо?

— Не. Реших, че засега е най-добре да не обясняваме. Поне докато не се разбере какви са щетите. — Избърса челото си с длан. — Боже, чувствам се ужасно! Лепкав от пот, а ме тресе.

— И мен — признах си. — Но предполагам сега поне следобедът ни ще е свободен. Някой друг ще трябва да нахрани трактористите от Уисконсин.

— Защо?

— Защото пълнежът за пая им е в хладилната стая зад заключената врата.

— Няма такова нещо. Натоварих микробуса още преди да се появят онези двамата. — И махна с ръка към паркирания до задната врата на кухнята „Форд Транзит“, който използвахме при кетъринг на открито. — Там са и летните пудинги. — Усмихна ми се. — Не успях да спася само аспержите и пресните картофи, но предполагам, че ще можем да си ги набавим от пазара в Кеймбридж.

— Ти си просто чудесен — възхитих му се аз.

— Значи ще го направим, нали?

— Естествено, че ще го направим. Сега повече от всякога имаме нужда да покажем отлично обслужване. — Глупаво заявление, разбира се, но имам извинението, че тогава нямах представа за онова, което щеше да последва.

Карл подкара форда към хиподрума, а аз седнах в очукания си „Фолксваген Голф“ — моята гордост и моята радост, когато на двайсет години го бях купил чисто нов с наградата си от едно телевизионно състезание по готвене. Единайсет години и сто и осемдесет хиляди километра по-късно възрастта му вече си личеше, но колата продължаваше да е много специална за мен и не исках и да чуя за смяната й. Да не говорим, че все още можеше да ускори на светофара по-бързо от новите.

Паркирах на служебния паркинг на тревата оттатък кантара и се върнах до другия край на трибуната, където Карл вече разтоварваше буса. Чакаха ме две жени на средна възраст — едната със зелено костюмче от туид, мъхеста шапка и старомодни кафяви боти, другата с алена шифонена блузка с къдрава дантела отпред и пищна къдрава коса, падаща на вълни около ушите. Изгледах ги и двете и се затрудних да преценя коя е облечена по-подходящо.

Хм… туидовото костюмче спечели с една глава разстояние пред алено-черния ансамбъл.

— Господин Мортън? — попита ме тя с маниера на директорка на училище.

— А вие сте Анджела Милн, нали? — отговорих с въпрос.

— Именно — потвърди тя.

— Аз пък съм Мери-Лу Фордам — заяви високо с американски акцент алено-черната.

Вече се бях сетил коя е.

— Не ви ли е малко хладничко? — попитах я. Шифонените блузки и ранните майски утрини в Нюмаркет не вървят ръка за ръка. Дори през тихите дни из Хампстед Хийт^[1] се усеща пронизващ вятър и съботата на Гвинеите не правеше изключение.

— Не — отговори тя. — Ако искате да разберете какво означава студ, елате през зимата в Уисконсин. — Изричаше всяка дума отделно от останалите, без интонация, без южняшко провлачване и без завалено сливане. — А вие с каква цел искате да видите господин Мортън, който би трябвало в този момент да работи изцяло за мен? — високомерно се осведоми тя, обръщайки се към Анджела Милн.

Усещах, че на Анджела Милн никак не й харесва да се обръщат към нея по този начин. Всъщност и на мен не би ми допаднало.

— По личен въпрос — сдържано отговори тя. Милата Анджела, помислих си. Истинска приятелка.

— Добре, но побързайте — началнически ни подкани Мери-Лу и се обърна към мен. — Бях горе по ложите, но там не се работи. Масите не са застлани и всъщност няма никакъв персонал.

— Няма проблем — успокоих я. — Още е девет и половина. Гостите няма да започнат да пристигат по-рано от два, а дотогава всичко ще е готово. — Надявах се да съм прав. — Качете се, ще дойда веднага.

С видима неохота тя се отдалечи, но не пропусна да ни изгледа два пъти през рамо. Хубави крака, прецених, докато тя почти заподтичва към трибуната, тракайки с токчета по настилката.

И точно бях решил, че съм се отървал поне за известно време от нея, когато тя се върна.

— О, да! Има и нещо друго, което исках да ви кажа. Тази сутрин няколко души ми се обадиха, че нямало да дойдат. Чувствали се зле. — Дори не се опита да скрие недоверието си. — Така че кувертите за обяд са с пет по-малко. — Реших, че при създалите се обстоятелства не е благоразумно да се интересувам каква е причината за неразположението им. — И много жалко — продължи тя, — защото двама от тях са треньори на коне от Нюмаркет и имат участници днес. — Сложи ударението върху „маркет“, което почти погълна „ню“. Резултатът беше доста странен поне за моите уши.

После рязко се извърна и измарширува към асансьорите, давайки ми възможност отново да се насладя на гледката на прекрасните й крака. Черните къдрици танцуваха по раменете й, докато вървеше. Изгледах я, докато не се скри от поглед, като се питах дали не спи с ролки.

— Съжалявам — казах и се обърнах към Анджела Милн.

— Вината не е ваша — успокои ме тя.

Надявах се да нямам вина за нищо.

Подаде ми картичката си. На нея пишеше „Анджела Милн, здравен инспектор към Кеймбриджшир, съвет на графство Кеймбриджшир“. Точно както ми се бе представила.

— Защо запечатахте кухнята ми и затворихте ресторанта ми? — попитах.

— Не ми беше известно, че сме го направили — отговори тя. — И къде точно се намира този ресторант?

— На Ашли роуд до пресечката с Чевли — казах аз. — Нарича се „Хей Нет“. — Тя леко кимна, за да покаже, че името й е известно. — В Кеймбриджшир е, уверявам ви. Идвам точно оттам. Кухнята е заключена с катинари и ми обясниха, че е противозаконно да се влиза в нея.

— О… — каза само тя.

— Бяха двама. Мъже. Уведомиха ме, че действат от името на Агенцията по стандартизация в храненето.

— Доста странно — отбеляза тя. — Прилагането на закона не е сред прерогативите на местните власти. Това е моята работа. Освен, разбира се, ако инцидентът не е обявен за сериозен.

— Колко сериозен означава „сериозен“? — поинтересувах се.

— Ако става дума за ешерихия коли или салмонела… или ботулизъм, тиф и други подобни. Както и, разбира се, ако някой умре.

— Казаха, че някой наистина е умрял — потвърдих аз.

— О… — повтори реакцията си тя. — Не знаех. Може би от полицията или болницата са се обадили направо в Агенцията. Но съм изненадана, че са се свързали с някого там в съботен ден. Както и да е, решението очевидно е взето на друго място. Съжалявам.

— Вината не е ваша — върнах й жеста аз.

Тя присви устни в лека усмивка.

— По-добре да се захващам на работа и да разберем какво се е случило. Батерията на мобилния ми телефон е изтощена и е просто удивително в каква степен допуснахме да станем зависими от тази проклета машинка. Направо съм безпомощна без него.

Тя се обърна да върви, после пак се обърна към мен.

— Поинтересувах се в офиса на хиподрума за кухненската ви палатка от снощи. Оказахте се прав. Вече е пълна с бира. Там ли смятахте да приготвите обяда за Мис Америка? — И кимна към трибуната.

— Това официален разговор ли е? — попитах.

— Ммм… — Тя отново сви замислено устни. — А може би не искам да знам. Забравете, че съм ви попитала.

Направих се на изненадан.

— Какво да сте ме питали?

— Ще се върна при вас, ако и когато разбера какво става тук.

— Прекрасно — одобрих аз. — Можете ли освен това да ми кажете и кой е умрелият, когато научите? — И й казах номера на мобилния си телефон. — Ще съм тук докъм шест и половина. След това ще съм мъртво заспал.

 

 

Двама от служителите ми редовна смяна бяха дошли да ни помогнат с Карл с обяда. Никой от двамата не се бе чувствал зле през нощта. И двамата бяха яли от вегетарианската паста, което по метода на елиминирането оставяше като основен заподозрян пилето.

Двамата отидоха в остъклените кабини, а ние с Карл се хванахме на работа в малката кухня оттатък пътеката за минаване, за да подготвим пайовете за фурната. Карл разточваше тестото, а аз пълнех и запечатвах порциите. Търговецът на зеленчуци в Кеймбридж успешно бе заместил аспержите и пресните картофи, които бяха останали пленени в хладилната стая на ресторанта. Картофите вече чакаха реда си в тигани на печката. Усетих, че започвам да се отпускам, но знаех, че умората дебне неумолимо в такива случаи.

Оставих Карл да довърши работата и отидох да проверя как се справят другите двама.

Бяха сгънали разделителната стена между двете кабини и сега разполагаха с приблизително квадратно помещение със страна около шест метра. Четири маси метър и половина в диаметър и четиридесет „позлатени“ стола, тапицирани с кожа — подредени така, че да позволяват лесен достъп до всяко от местата — ни очакваха в обединените кабини, чиято предна стена беше стъклена и разкриваше гледка към пистата. Доставката беше благодарение на една от обслужващите хиподрума компании.

Първоначалният ми план предвиждаше, освен мен и Карл да има още петима — по един на маса, двама на мокрия бар и един, който да помага в кухнята, само че останалите трима така и не бяха дошли. Идеята бе един от сервитьорите да предлага напитки или кафе на пристигащите гости, докато другият помага на двама ни с Карл да сготвим на пара аспержите и да притоплим баничките. В крайна сметка обаче баничките останаха зад катинарите, което ни принуди да импровизираме с френски франзели от местния супермаркет. Ако Мери-Лу имаше нещо против това континентално влияние… е, трябваше да се примири с него.

Нищо чудно при това положение, че хората ми още подреждаха, когато настъпи часът за поява на първия от гостите, но пък вече почти бяхме готови, тъй като оставаше да се подредят само чашите за вино.

Бяхме метнали на захабените дъсчени маси колосани бели покривки и това веднага бе променило атмосферата в „стаята“. Обичах да използвам „Стрес-Фри“, понеже техният инвентар бе с по-високо качество от повечето останали компании, подпомагащи провеждането на мероприятия с кетъринг обслужване. Изящните прибори за хранене в допълнение към фините чаши за вода и вино преобразиха голите маси ако не в нещо достойно чак за кралски особи, то поне напълно подходящо за производители на трактори и комбайни, дошли от другата страна на „гьола“.

Карл неясно как бе успял да спаси от хладилната стая букетите розови и бели карамфили и сега, сложени в центъра на масите в комбинация с редуващите се розови и бели салфетки, те бяха достоен финален щрих.

Отдръпнах се няколко крачки и огледах одобрително резултата от труда ни. Бях сигурен, че гостите ни ще са впечатлени. Дори Мери-Лу изглеждаше задоволена.

— Точно навреме — усмихна се тя, докато редеше табелките с имената по масите.

Погледнах си часовника. Дванайсет без двайсет и пет. Единствено светлината навън ми казваше, че е ден, а не нощ. Биологическият ми часовник бе спрял преди няколко часа и имаше нужда да бъде навит отново със здрав сън, преди да заработи пак.

— Естествено — отвърнах с усмивка.

Чувствах се покрит с лепкава пот и жадувах да положа главата си на хубава пухена възглавница. Вместо това се върнах в кухнята и я заврях под студената вода на крана. Надявах се Анджела Милн да не ме види през прозореца. Агенцията по стандартизация в храненето едва ли щеше да одобри подобно поведение от страна на майстор готвача. Почувствах се малко по-свеж, но разликата не беше кой знае каква. Прозях се с широко отворена уста, подпрях се на умивалника и погледнах над парадния ринг към центъра на града.

Нюмаркет в деня на „2000 гвинеи“. Градът буквално жужеше от възбудата, предшестваща първото за годината класическо надбягване. Всяка хотелска стая наоколо бе заета от хора, изпълнени с надежди и очаквания.

Хората в конните надбягвания наричат Нюмаркет Щаба, макар отдавна да е сдал ролята си на официална база на така наречения „кралски спорт“. Централата на Жокейския клуб е установена в Нюмаркет някъде около 1750 година със задачата да внесе някакъв ред на сцената на конния спорт и скоро след това е разпростряла властта си над всички надбягвания с породисти коне в цялата страна. Всъщност Жокейският клуб се сдобил с такава власт, че през октомври 1791 година принц регентът, бъдещият крал Джордж IV, бил разследван за „нередности при ездата на неговия кон Ескейп“. Въпросните нередности се състояли в това, че един ден конят му изостанал при залагания в негова полза, докато на следващия спечелил, без да бъде фаворит. Принцът продал конете и жребеца си, забравил за Нюмаркет и се разчуло, че бил дискретно „предупреден да се оттегли“ от стюардите, макар официално да бил само критикуван.

В наши дни Жокейският клуб все още упражнява огромно влияние върху целия Нюмаркет, понеже притежава не само двата хиподрума, но и почти десет хиляди декара тренировъчна площ навсякъде из града. Но някогашната му роля в управлението и контрола над конните състезания във Великобритания е вече само спомен от миналото след създаването първо на Британския борд за конни състезания, а в по-близко минало и на Британската администрация за конни надбягвания, която е поела разследванията и дисциплинарните мерки, отнасящи се до този спорт. Така Жокейският клуб се върна към онова, което е представлявал при първите си заседания в някоя от лондонските таверни — сбирка на единомислещи, обединени от любовта си към този спорт. С една уговорка — ако не са професионални жокеи. Защото в Жокейския клуб няма истински жокеи. В очите на неговите членове жокеите са прислуга и като такава нямат място сред по-знатните от тях.

Карл ме върна в реалния свят.

— В тези фурни можем да съберем само половината грах, така че помолих да ползваме фурните на другите до нас по пътеката. Там сервират студен бюфет, така че и без това няма да ги използват.

— Чудесно — одобрих аз. Бях толкова изморен, че дори не бях забелязал съществуването на този проблем. — Кога започват да пристигат? — попитах, като с усилие направих простата аритметика. Първата гонка бе в два и пет, така че обядът трябваше да започне в дванайсет и половина. Всеки пай отнема трийсет и пет минути. Има четиридесет пая, но петима няма да дойдат, значи… четиридесет минус пет… ако един пай отнема трийсет и пет минути, за да се изпече плънката и тестото да стане златисто, колко време ще отнеме на четиридесет без пет пая да…? Зъбните колела в мозъка ми се въртяха мъчително бавно и в следващия миг просто спряха. Ако петима души могат да построят пет къщи за пет месеца, колко време ще отнеме на шестима души да построят шест къщи? Пукаше ли ми наистина? Започвах да си мисля, че пайовете трябваше да бъдат във фурните не вчера, а още онзи ден.

— Точно в дванайсет и петнайсет — каза Карл. — Местата трябва да се заемат до дванайсет и половина, а пайовете се сервират точно в един.

— Чудесно — повторих се аз. И глава на възглавницата в един и половина. Мечти.

Отново си погледнах часовника. Отне ми известно време да осъзная какво сочат стрелките. Дванайсет без десет. Какво ми ставаше? Бях изкарвал без сън и по-дълго. Червата ми изкуркаха, за да ми напомнят, че през тях не е минавало нищо от доста време. Не бях сигурен, че е добра идея да ям, от опасения да не се случи нещо подобно на снощното, понеже определено не исках да го изживявам пак, но може би пък тъкмо гладът допринасяше за обземащата ме летаргия.

Опитах парче суха френска франзела. Липсата на незабавна реакция ме окуражи да опитам още едно. Куркането затихна.

Гостите всеки момент щяха да започнат да пристигат, а аз не бях облечен по начин, позволяващ да ги посрещна, затова слязох при голфа, изправих се между колите и се преоблякох в работното си облекло — черни панталони на едро каре и колосано бяло памучно горнище. Горнището наподобяваше хусарска куртка с два реда копчета, широко отворено отпред във формата на V. Отляво на гърдите ми бе избродирано с червени букви „Макс Мортън“, а над името ми имаше звезда, наподобяваща тази на „Мишлен“. Бях открил за себе си истината, че да приличам на майстор готвач е половината битка в убеждаването на клиенти и критици, че наистина ме интересува каква храна поднасям и че не се опитвам просто да ги оскубя.

При асансьорите ме чакаше излязлата да ме търси Мери-Лу.

— А, ето ви и вас — каза тя осъдително, сякаш намекваше, че е трябвало да съм тук преди векове. — Елате да ви запозная с господин Шуман, президента на нашата компания.

И едва не ме задърпа за ръката по коридора към ложите, по чиито врати вече имаше сложени надписи „Делафийлд Индъстрис — Основен спонсор“.

Вече бяха дошли двайсетина души. Някои стояха край масите, други бяха излезли на балкона, за да се насладят на бледото майско слънце и прекрасната гледка към пистата.

Ролята ми бе повече на почетен главен готвач, отколкото на представител на кетъринг компания. С обичайната компания организатор на надбягванията имахме добри взаимоотношения, което бе от полза и за двете страни. Те не възразяваха да имам „специален“ достъп до пистата, а пък аз им помагах, когато не им достигаше персонал при организирането на големи мероприятия. Управителният им директор Сюзан Милър бе чест клиент на „Хей Нет“ и няколко пъти бе казвала колко добре е за нейната компания да работи в сътрудничество с — изразът бе неин — „местен гурме ресторант“. Тези отношения се развиваха добре вече повече от пет години, но тепърва предстоеше да се види какво ще се случи след наближаващото излизане на Сюзан в пенсия. Честно казано, нямах нищо против, ако се разделяхме. Възходът на „Хей Нет“ бе свързан с все по-големи затруднения да съчетавам ресторантьорската си дейност с участие в мероприятия около конните надбягвания, но не беше добре да отказвам на стари партньори. Така че ако новият шеф на кетъринга покажеше, че съм нежелан на хиподрума, то поне щях да обвиня него, че съм се откачил от куката.

Мери-Лу ме съпроводи през стаята до вратата към балкона и запърха около висок широкоплещест мъжага около шейсетте с тъмносив костюм, бяла риза и ярка вратовръзка на розови и сини райета. Беше потънал в разговор с по-млада и много по-ниска от него жена. Беше се надвесил над нея, като се подпираше на рамката на вратата, и тихо й говореше в ухото. Тя му се усмихваше, но имах усещането, че не споделя докрай неговото удоволствие.

Той се обърна към Мери-Лу с повече от сянка на раздразнение.

— Господин Шуман — каза Мери-Лу с отчетливата си интонация, — мога ли да ви представя господин Макс Мортън, нашият шеф за днес.

Мъжът ме изгледа в униформата ми на майстор готвач и усетих, че се чуди защо не съм в кухнята, далеч от погледите на гостите му.

Изглежда, и Мери-Лу прочете в погледа му нещо подобно.

— Господин Мортън — продължи храбро тя — е реномиран майстор готвач и има чести изяви по телевизията.

„Страшна репутация — помислих си. — Нюмаркетският отровител“.

Господин Шуман не изглеждаше впечатлен.

Но Мери-Лу не беше свършила.

— Голям късмет за нас е, че разполагаме с господин Мортън за днешния ден — поясни тя. — Той е много ангажирана личност.

Това не беше абсолютната истина, но нямах намерение да я коригирам.

Господин Шуман неохотно протегна ръка.

— Доволен съм, че можете да ни помогнете. Нашата младичка Мери-Лу обикновено има успех с мъжете. — Каза го провлечено, за разлика от своята маркетинг директорка, но в гласа му липсваше топлина и искреност.

Стиснах протегнатата ми ръка и се изгледахме право в очите. Той излъчваше неприкривана заплашителност и реших, че правилният избор е да се върна в кухнята. Намерението ми обаче бе възпрепятствано от ръка отляво.

— Макс — каза женски глас, — ти ли ще ни нахраниш днес?

Елизабет Дженингс бе редовен клиент на „Хей Нет“ заедно със съпруга си Нийл, който, от своя страна, бе един от най-преуспелите треньори в града. Самата Елизабет бе неуморна труженичка в сферата на благотворителността и организаторка на запомнящи се вечерни приеми, на някои от които бях присъствал, а на други — готвил.

— Ролф — обърна се тя към господин Шуман, — страхотна идея е да поканиш Макс да готви за теб днес. Той е абсолютно най-добрият главен готвач в Англия.

Милата госпожа Дженингс.

— Е, не бих се изразил точно така — чух се да казвам, макар за себе си да вярвах, че истината е именно такава.

— Е, само най-доброто за теб, скъпа — каза господин Шуман, вече включил генератора си на очарование, и сложи ръка върху ръкава на роклята й в мотив на сини и жълти цветя.

Тя му се усмихна.

— О, Ролф, ти си просто неотразим.

Ролф прецени, че присъствието му е необходимо на друг, който не се намираше на балкона, кимна ми недоловимо, каза на Елизабет: „Извини ме“ и се отдалечи.

— Нийл с теб ли е? — попитах я.

— Не — отговори Елизабет. — Трябваше да дойде, но след снощи не се чувства много добре. Предполагам, че нещо в храната не му е понесло. А може би прекали с шунката на обяд. Казах му, че е след датата за годност на етикета, но той реши да я изяде. Според него тези дати се слагали, за да ни провокират да хвърляме абсолютно годна храна и да купуваме и купуваме прясна. Е, сега току-виж размислил.

— А какво яде на вечеря? — поинтересувах се с невинен тон.

— Нали бяхме тук — отговори тя. — Момент, какво ядохме…? Ох, ти трябва да знаеш най-добре. Никога не помня какво сме яли на прием. — Засмя се притеснено. — Съжалявам, май това не се казва на готвач.

— Повечето ядоха пиле — помогнах й аз.

— Точно така. И ние. И беше страхотно. А кремът брюле… направо фантастичен.

— Сигурна ли си, че сте яли пиле? А не вегетарианска паста?

— Разбира се, че ядох пиле — заяви тя. — Никога не бих вкусила вегетариански дивотии. Мен ако питаш, зеленчуците трябва да придружават месото, а не да го заместват. Не помниш ли, че при теб винаги ям пържола?

Това беше истина. Може би проблемът не беше в пилето. Елизабет започваше да се озадачава от въпросите ми, значи беше време да се оттегля в кухнята.

— Съжалявам, Елизабет, но трябва да бягам, иначе няма да има обяд.

 

 

Въпреки лошото състояние на готвача обядът протече добре. Луиза, една от служителките ми, влезе в кухнята с куп празни чинии и каза, че Мери-Лу била много доволна от пайовете „стейк-енд-кидни“. Изглежда, и другите ги бяха харесали.

Още в началото на чиракуването си при неукротимата Маргерит бях научил, че истинският номер в готвенето е да запазиш вкуса и текстурата. „Онова, което прави ростбифа печено говеждо, е не само вкусът и ароматът му, но още външният му вид и усещането върху езика — казваше тя. — Храната включва всички сетива“. Такова бе нейното верую и тя се възползваше от всяка възможност да готви шумно, за да докаже убедеността си, например като оставяше пържолите да цвърчат върху тигана или плочата. „Ако искаш да добавиш аромат — твърдеше тя, — вкарай го в месото, преди да го сготвиш, така че да позволиш на естествения аромат на месото да се пребори“.

Така бях постъпил и аз. Плънката за пая беше добре маринована в специалната ми смес от подправки и зеленина с добавка на малко лимонов сок за вкус. И две щедри дози уиски, разбира се. После всичко бе оставено да престои четиридесет и осем часа, за да се абсорбират течността и ароматите. А след това готвене на средна фурна и съвсем за кратко на силна, колкото тестото да хване златиста коричка. Нищо сложно, а резултатът — да си оближеш пръстите.

С Карл седяхме на столчета в кухнята и се унасяхме. Летните пудинги бяха сервирани с бита сметана и украсени с ягода. За щастие кафето бе задължение на основната кетърингова компания. Подпрях се на тезгяха, отпуснах глава на ръцете си и заспах.

— Шефе! Шефе! Господин Мортън… — събуди ме женски глас. Някой ме раздрусваше за рамото.

— Господин Мортън — настоя пак гласът. — Събудете се, шефе!

Вдигнах глава и отворих очи. Беше Луиза.

— Викат ви в трапезарията — оправда се тя.

— Окей — изпъшках. — Идвам.

Надигнах се с мъка, прекарах машинално пръсти през косата си и тръгнах.

Посрещнаха ме аплодисменти. Усмихнах се. Да си майстор готвач включва и това да си шоумен. Възможността да се поклониш, за да благодариш, е онова, което осмисля труда ти. Горещината на кухнята се забравя пред топлината на доволните хора.

Дори Ролф Шуман се усмихваше широко. Елизабет Дженингс седеше от дясната му страна и буквално сияеше. Отразява славата, помислих си малко несправедливо. Тя погали ръката му и му прошепна нещо в ухото по начин, който ме накара да си помисля, че инициативата е нейна, а не негова.

След като се насладих на аплодисментите, без да досаждам, се върнах в кухнята и видях, че Карл вече се е разсънил и е започнал да прибира инвентара в амбалажа на „Стрес-Фри“. Не чувствах в себе си никаква енергия, за да му помогна, така че пак излязох в коридора и си поръчах голямо силно кафе.

Обедът беше към края си и някои от участниците вече бяха отишли да направят залозите си за първата гонка, която трябваше да започне всеки миг. Много от другите обаче бяха решили да останат на кафе край масите и да проследят развоя на състезанието на големите телевизори, разположени в ъглите на стаята. Останалите излязоха на балкона, за да го гледат на живо.

Луиза ми наля кафе и аз започнах да го пия прав, надявах се да ме поразсъни.

Приближи се Мери-Лу и каза:

— Храната беше страхотна.

— Благодаря — отговорих. — Радвам се, че сте доволни.

— О, да — потвърди американката. — И на господин Шуман му хареса.

Разбирах, че неговото одобрение е най-важното нещо. Несъмнено господин Шуман й бе взел страха. Един успешен обяд пък бе гаранция, че тя ще задържи работата си поне за известно време.

Гонката свърши и гостите, без да бързат, се върнаха от балкона, за да седнат по местата си. Разбрах, че няма да можем скоро да отсервираме и да си починем. Луиза и Робърт, другият ми сервитьор, доливаха чашите с кафе и раздаваха нашите шоколадови бонбони. Всички бяха във великолепно настроение и се забавляваха страхотно.

„2000 гвинеи“ беше третата гонка в програмата и трябваше да започне в три и петнайсет. Възбудата постепенно се нагнетяваше и с помощта на духов оркестър и улични комици. Помислих си, че един духов оркестър в кухнята може и да ми помогне да не заспя прав.

Когато наближи моментът на големия старт, се върнах при ложите. Луиза и Робърт вече отсервираха — най-сетне всички гости бяха напуснали местата си и се бяха скупчили на балкона или стояха отвътре зад прозорците, за да си осигурят видимост към конете, които захождаха по прословутата за Нюмаркет финална миля на Роули.

Взех няколко празни чаши за кафе и хвърлих поглед на телевизора на стената. Конете прескачаха трапа, жокеите се бореха за по-добра позиция, събираха сили за последния галоп преди финала. Бях толкова изморен, че реших да не гледам. Можех да видя всичко по-късно в репортаж. Обърнах се да занеса чашите в кухнята.

И това решение ми спаси живота.