Дик Франсис, Феликс Франсис
Смъртоносен галоп (21)

20.

Отстъпих заднешком във фоайето. Комаров и Джордж Кийли ме последваха. Ричард излезе от салона с поднос мръсни чаши от последната маса. С Комаров го видяхме едновременно, но преди да успея да извикам и да го предупредя, Комаров извъртя пистолета към него и стреля. Изтрещяването на изстрела в ограниченото пространство бе изненадващо и аз подскочих. Върху бялата риза на Ричард се появи алено петно, на лицето му бавно се изписа смайване и той рухна по очи. Куршумът го бе улучил в центъра на гръдния кош и нямах никакви съмнения, че бе мъртъв още преди да падне на пода. Металният поднос в ръцете му издрънча на пода и всички чаши се пръснаха на стотици парченца по теракотените плочки.

Пистолетът уверено се насочи отново към мен и реших, че това е краят. Комаров щеше да ме убие, без да му мигне окото, също толкова лесно. И защо да не го направи? Вече бе опитвал два пъти, какво му пречеше да пробва и трети? Усетих в мен да се надига гневът, който някак бях овладял по време на пожара в къщата ми. Нямаше да умра, без да се боря!

Комаров прочете гнева в мен и разгада намеренията ми.

— Даже не си го помисляй — предупреди ме на почти безупречен английски с едва доловим намек за руски акцент.

Аз обаче не се огънах и също го изгледах. Беше набит, над петдесетте, среден на ръст, с гъста сива коса и скъпа прическа. Осъзнах, че съм го виждал. Беше един от гостите на Джордж и Ема Кийли в „Хей Нет“ в първата събота след експлозията. Помня, че Джордж беше казал на Ема, че трябва да си тръгват. „Питър и Таня ни чакат“, напомнил й бе той. Питър и Таня — приятелите на Джордж Кийли — всъщност бяха Пьотр и Татяна Комарови, контрабандисти, атентатори и убийци.

Беше ми трудно да повярвам, че Джордж Кийли не е приятелят и редовният клиент, когото познавах толкова добре. Погледнах го. Не изглеждаше ни най-малко притеснен от критичната ситуация, в която се намирах. У него нямаше и намек за объркване от онова, което приятелят му беше направил с главния ми сервитьор. Продължих да го гледам, но той отказваше да отвърне на погледа ми. Просто бе приел и се бе примирил с необходимостта от подобен начин на действие.

— Ще те убия — информира ме безстрастно Комаров и в гласа му нямаше никакво съмнение. — Но преди да го направя, си искам онова, което ми принадлежи, но се намира в теб.

— И какво е то? — попитах и установих, че ми е трудно да говоря: езикът ми сякаш бе залепнал за небцето.

— Знаеш какво искам — каза той. — Взел си го в Делафийлд.

О, боже. Сигурно беше говорил с госпожа Шуман, а може би я бяха посетили Кърт и приятелят му, който обичаше да размахва стик за поло. Не исках дори да мисля за онова, което двамата може би бяха направили на милата съкрушена дама.

— Не знам за какво говориш — отговорих, като повиших малко глас. Каролайн беше още в офиса и се опитвах някак да я предупредя за опасността, макар че тя несъмнено бе чула както изстрела, така и трясъка на подноса върху пода. Нямах абсолютно никакви съмнения, че Комаров ще я убие, без изобщо да се замисли, както бе убил Ричард. А можеше да се случи и нещо по-лошо — да се я опита да я използва като средство да получи металната си топка. Помислих за миг за топката — тя не беше у мен, така че дори да исках, нямаше как да му я дам. Вероятно още стоеше на бюрото на Тоби, където я бях оставил, за да я покаже на ветеринаря. Нямах никакво намерение да застрашавам нито брат си, нито семейството му.

— Джордж — каза Комаров, продължаваше да държи пистолета насочен право в мен, — иди да провериш дали сме сами.

Джордж Кийли извади пистолет и влезе в салона. Чух го да пресича и да отива в кухнята. След малко се върна.

— Няма никой.

— Провери и там — нареди Комаров и махна с пистолета към бара и офиса зад него. Всъщност офисът се намираше между бара и кухнята, имаше врати в двата края и на практика представляваше повече широк коридор, отколкото истинска стая.

Продължих да пронизвам с поглед Комаров и леко напрегнах мускули, готов да се опитам да го съборя, ако Джордж извика, че е намерил Каролайн. Но нищо такова не стана. Джордж пак се върна и пак съобщи, че сме сами.

— Къде е приятелката ти? — попита Комаров.

— В Лондон — отговорих аз.

— Къде в Лондон?

— При сестра си — излъгах. — Във Финчли.

Отговорът ми, изглежда, го задоволи и той пак махна с пистолета към салона и нареди:

— Иди там.

Наложи се да заобиколя трупа на Ричард. Погледнах надолу към гърба му. Нямаше изходна рана — куршумът явно бе още в тялото. Това добре ли беше, или зле? Нито едното, нито другото — и двете алтернативи бяха еднакво ужасяващи.

Вървях пред Комаров. Щеше ли да ме застреля в гръб? Не изглеждаше така, не че за него имаше някакво значение в гърба ми ли ще стреля, или в гърдите. Още по-малко за мен.

— Спри — заповяда той и аз послушно спрях. — Издърпай стола… онзи с подлакътниците. — Посегнах вляво и издърпах креслото от масата — обичайната маса на семейство Кийли. Интересно дали и Джордж бе забелязал. — Седни с гръб към мен — нареди Комаров и аз направих както искаше.

Двамата с Джордж ме заобиколиха и отново се озоваха пред мен.

Чух някой зад мен да стъпва по натрошените чаши във фоайето. Помислих си, че може да е Каролайн, но Комаров погледна натам и не се обезпокои. Новопристигналият явно бе негов съюзник, не мой.

— Носиш ли каквото трябва? — попита той.

— Да — отвърна мъжки глас. Ново хрущене и приближаване на стъпките зад мен.

— Жалко, че си убил Ричард.

Познах гласа. Изведнъж много неща ми станаха ясни.

— Завържи го — нареди Комаров.

Мъжът зад мен също ме заобиколи и се озова отпред. Носеше тъмносин брезентов сак.

— Здравей, Гари — казах аз.

— Здрасти, шефе — отвърна той, все едно не бе станало нищо особено. Не забелязах никакви следи от варицела. Нямаше и да забележа. Всичко бе толкова просто, а аз бях влязъл право в капана. Гари не беше болен от варицела, Оскар не беше ровил из документите ми в офиса и разбира се, не беше крал никакви пари. Комаров искаше да се върна в „Хей Нет“ и най-добрият начин, по който това можеше да стане, беше като се разиграе несъществуваща криза с персонала. Първо Оскар е уволнен вследствие измислени обвинения от страна на Гари, после Гари се разболява. И хоп, аз идвам на бегом да спасявам положението. Като агнец на заколение.

— Защо? — попитах Гари.

— Защо какво? — не разбра той.

— Защо го правиш? — уточних и протегнах ръце напред.

— За пари, естествено — усмихна се той. Явно беше, че не схваща в какви неприятности се е забъркал, нито предугажда опасността.

— Но аз ти плащах добре — укорих го.

— Не чак толкова добре — възрази той. — И не ми осигуряваше допълнителното.

— Допълнителното? — Този път аз не го разбрах.

— Кока — поясни той.

Изобщо не бях усетил, че се друса. Наркотиците и топлината в кухнята не вървят добре в комбинация. Предполагам, че това обясняваше бързата смяна на настроението му, както и последните му действия. Пристрастеността е жестоко нещо — нуждата от поредна доза разбива на пух и прах всякаква логика и здрав разум. При определени обстоятелства Гари несъмнено щеше да направи всичко и предполагам по този начин Джордж го бе държал в желязна хватка.

Той извади от сака ролка тиксо и пристегна лявата ми ръка за подлакътника на стола. Комаров се премести встрани, за да не стане така, че Гари да попадне между мен и пистолета, но аз нямах никакво съмнение, че би застрелял и него, ако това стане необходимо за плановете му.

Гари се прехвърли на дясната ми китка и възкликна изненадано:

— Ръката му е гипсирана.

— Кърт каза, че Уолтър му бил счупил китката — отбеляза Комаров и се приближи до мен. — Заради теб Уолтър си е счупил ръката — изсъска в лицето ми. — „Жалко, че не си е счупил проклетия врат“, помислих. — Ще си платиш за това — заплаши ме Комаров. После се изправи и се усмихна. — Но Уолтър е буйно хлапе. Сигурно се е опитал да ти счупи главата със стика. — Нова усмивка. — Не знам дали след малко няма да съжаляваш, че не го е направил. — По тялото ми изби студена пот, но си наложих да му се усмихна в отговор.

Гари пристегна превръзката към другата дръжка. После по същия начин стегна и глезените ми към краката на креслото. Бях овързан като пуйка и очаквах да ми забият ножа в гърлото. Гари обаче извади още нещо от сака. Приличаше на мек бял салам. Не вярвах, че е възможно, но лепкавата пот по тялото ми стана леденостудена. Гари държеше поне килограм пластичен експлозив.

Омота с тиксото белия салам за пречката на стола между краката ми.

Господи, само не краката ми. Не моите. Краката на Мери-Лу — по-скоро ужасната им липса — продължаваха да са най-омразният ми кошмар. Сега, изглежда, бе дошъл мигът този кошмар да се превърне в реалност. Гари предпазливо извади от сака подобна на цигара метална тръбичка и още по-внимателно я заби дълбоко в мекия бял експлозив, сякаш вкарваше шоколадова пуричка в кофичка сладолед. От стърчащия край на тръбичката излизаха две къси жици, които бяха свързани към малка черна кутия. Детонатор с дистанционно задействане. Изпотих се още по-силно и това явно достави удоволствие на Комаров. За първи път усетих ужас и разбрах, че съм обречен да умра. Надявах се да е бързо и лесно, но знаех, че няма да стане така. Щях ли да издържа и да не му кажа къде е топката? Готов ли бях да умра, без да издам тази информация? Имах ли душевната сила да опазя хората, които обичах, без значение какво щеше да се случи с мен? Задавах си сигурно същите въпроси, които си бяха задавали преди повече от половин век всички изтезавани в гестапо шпиони или борци от съпротивата. Но нито аз, нито те знаеха отговора, не и преди да започне да се случва немислимото.

— Къде е? — все така немногословно попита Комаров.

— Кое къде е? — отговорих.

— Господин Мортън — каза той, сякаш се обръщаше към мен на събрание на управителния борд на голяма компания, — хайде да не си играем игрички. И двамата отлично знаем за какво говоря.

— Оставих я на госпожа Шуман — казах аз.

Това леко обезпокои Джордж.

— Известно ми е, че истината не е такава — уведоми ме Комаров. — Госпожа Шуман ти е дала две от топките. Едната бе иззета обратно, но не и другата. — Той бавно започна да ме обикаля. — Госпожа Шуман изобщо не е трябвало да притежава нито една от тези топки. Те вече са иззети от нея, с изключение на онази, която е у теб. — Отново се появи пред мен. — Рано или късно ще ми кажеш къде е. — Усмихна ми се. Явно му беше приятно. Не и на мен обаче.

Откъм кухнята се разнесе някакъв шум. Не беше силен, но отчетлив. Като падане на лъжица на теракотения под. Помислих си, че трябва да е Каролайн.

— Нищо ли не можеш да свършиш както трябва? — раздразнено сгълча Комаров Джордж Кийли. — Наблюдавай го. — И ме посочи. — Мръдне ли, стреляй в крака му. Но внимавай да не улучиш експлозива, защото това ще е краят на всички ни. Ти — той махна на Гари — ела с мен.

Комаров и Гари отидоха в кухнята през летящата врата, която по-често се използваше от моя персонал, отколкото от размахващ пистолет убиец. Молех се Каролайн да се е скрила добре.

Джордж неспокойно пристъпваше от крак на крак пред мен.

— Как можа да се забъркаш в това? — попитах високо.

— Млъкни — сряза ме той.

— Защо отрови храната на галавечерята?

— Млъквай — отново каза той.

— За да не дойдеш в ложата ли го направи? — продължих.

— Казах да млъкнеш.

— Гари ли сложи фасула в соса? — Не ми отговори нищо. — Много тъпо — обясних. — Ако не беше фасулът, нямаше да се разтревожа. Нямаше да започна да си задавам въпроси. — И нямаше да се озова тук завързан и в очакване на края, добавих за себе си.

— Затваряй си устата — изръмжа Джордж. Изглежда, бях докоснал оголен нерв.

— Неприятности имаш, нали? С боса — досетих се и започнах да трия сол в раната. Той мълчеше, значи се налагаше да увелича дозата. — Издънка, а? Значи Джордж изобщо не бил толкова умен в крайна сметка.

— Млъкни — каза той и заплашително насочи пистолета към мен. — Нито дума повече!

— Какво мисли Ема? — поинтересувах се. — Знае ли в какво си се забъркал?

Той се обърна и тръгна към вратата, през която бяха излезли другите двама. Надяваше се на подкрепление, значи бях успял да проникна под защитата му.

— Ема ли приготви отровните бобени зърна? — попитах.

— Не ставай глупак! — Той се обърна към мен. — Всичко това беше, за да се почувства тя зле.

— За да разболееш Ема? — изненадах се аз.

— Ема държеше да отидем в скапаната ложа — изсумтя той. — Не можах да я разубедя. С Елизабет Дженингс го бяха планирали седмици преди това. Не можех да й обясня точно защо не трябва да ходи, нали?

— Значи си отровил вечерята, за да попречиш на Ема да отиде на хиподрума?

— Да — потвърди той. — Гари трябваше да отрови само вечерята на Ема и тази на семейство Дженингс. Само че тоя тъп идиот взе, че отрови всички. Заради него и аз едва не умрях.

Всъщност за Гари наистина беше по-лесно да отрови храната за всички, отколкото да се занимава само с три чинии и по някакъв начин да направи така, че те да бъдат поднесени точно на конкретни хора. Това щеше да е възможно само със съзнателната помощ на някой от сервитьорите. Освен това масовото отравяне му даваше извинение да не присъства и той в кухнята в деня на състезанието.

— Но Елизабет Дженингс все пак отиде — напомних на Джордж. — Как стана така?

— Не си спомних, че е алергична към гъби — обясни той. Поради тази причина Елизабет бе яла пилето без соса от трюфели и гъби шантерел. — Жалко, че стана така.

Едва ли съжаляваше чак толкова, ако можеше да се съди по това, че не бе отишъл на погребението на Елизабет. И че бе подал окървавената си ръка на Нийл Дженингс пред вратата на църквата.

— Не трябваше да ровиш. — За пръв път ме погледна в очите.

— Не трябваше ли?

— Защо си науми, че на всяка цена трябва да разбереш кой е отровил вечерята?

— Трябваше да махна с ръка и да зарежа всичко, така ли?

— Не можех да го допусна — каза Джордж.

Изгледах го.

— Искаш да кажеш, че ти си се опитвал да ме убиеш?

— Само го организирах — арогантно каза той. В гласа му не се долавяше и капчица разкаяние.

Бях харесвал Джордж. Винаги го бях смятал за приятел, а се оказваше, че той на два пъти се е опитал да ме убие. Бе станал причината колата ми да се превърне в негодна за нищо купчина метал, бе подпалил дома ми с всичките ми вещи в него, а сега стоеше пред мен с пистолет в ръка и мисъл за убийство в главата. Миналата седмица бях казал на Дороти Шуман, че много хора биват убити от свои приятели. Не бях очаквал толкова ярка демонстрация на този факт така скоро.

— Само че май не ставаш много за тази работа, а? — продължих опитите си да го изкарам от равновесие. — Обзалагам се, че Комаров никак не се е зарадвал да го научи, нали? Като не можеш да премахнеш някакъв провинциален готвач, за какво ставаш всъщност? Можеш ли изобщо да свършиш нещо както трябва? — повторих думите на Комаров отпреди малко.

— Млъквай! — този път извика той. Личеше си, че е вбесен. — Шибаният Гари не може да организира дори състезание по надпикаване в пивоварна.

— Гари ли се опита да ме убие? — Картината започваше да се изяснява.

Той не ми обърна внимание и отиде да погледне през кръглия прозорец на вратата към кухнята.

— Всъщност Комаров защо взриви ложата? — рязко смених темата аз.

— Казах ти да мълчиш! — заплашително кресна Джордж и насочи пистолета към мен.

— Ролф Шуман ли беше целта? — продължих.

— Мълчи! — Той пристъпи съвсем близко до мен и насочи дулото на пистолета от трийсетина сантиметра разстояние.

Не млъкнах. Ако успеех да го вбеся достатъчно, може би щях да го провокирам да ме убие бързо.

— Защо беше нужно да се взривява ложата? Не беше ли прекалено? Защо просто да не организира застрелваното на Ролф Шуман, щом толкова му е пречил? Тихо и кротко, в някоя тъмна уличка в Уисконсин.

— Комаров не прави нещата тихо и кротко — каза Джордж. — Каза, че искал да отправи послание. Да покаже на всички, че с него шега не бива. Шуман крадеше от него, а Комаров мрази крадците. Трябваше да бъде даден урок. — Беше ясно, че Джордж повтаря онова, което му е казал Комаров.

Странна логика, помислих си. Шуман е крадец, когото Комаров иска да убие, затова праща по неописуем начин на онзи свят деветнайсет невинни, сред които прекрасната Луиза и съвестната Мери-Лу. Комаров беше олицетворение на злото.

Откъм кухнята се разнесе крясък. После изстрел. Сърцето ми щеше да изхвръкне. Господи, моля те да не е Каролайн!

Джордж отстъпи от мен и отново погледна през прозореца в летящата врата. Последва втори изстрел, после трети… нови викове. Жалко, че нямахме съседи, които да чуят и да повикат полицията.

През вратата бързо влезе Комаров.

— Има някой там отзад — каза на Джордж. — Може и да са повече от един. Мисля, че ги улучих. Излез и ги довърши. Изпратих навън и Гари, така че внимавай да не убиеш него. — Джордж обаче се колебаеше. — Мърдай, Джордж! — Джордж тръгна към вратата, но езикът на тялото му крещеше: „Не искам!“. Да стреля из тъмното със сигурност не беше амплоато му. Но пък трябваше да е мислил за тези неща, преди да се свърже с човек като Комаров.

— Та значи, господин Мортън — продължи Комаров, като се приближи до мен, — къде ми е топката?

Едва не се изсмях. Ако краката ми не бяха вързани за краката на стола, щях да го сритам в топките и щеше да разбере къде са. Той долови насмешката ми и това го ядоса. Явно очакваше да съм изплашен и послушен. Нямаше никаква представа, че бе успял да го постигне.

— Това е последен шанс да ми кажеш, след което ще прострелям левия ти глезен — тихо и заплашително предупреди той. — След това ще продължа с десния, после с коленете, китките и лактите. — Докато говореше, извади от пистолета частично изпразнения пълнител и щракна на негово място друг от джоба си. — Времето минава. За последен път, къде е? — И завря лицето си в моето. Изкуших се и го заплюх. Може би това щеше да го извади от релси и да ме убие моментално. Той само се изсмя и избърса лицето си с ръкав. — Това няма да ти помогне. Ще ми кажеш всичко, което искам да знам, обещавам ти го. После ще взривя бомбата и от ресторанта ти няма да остане тухла върху тухла. — Руският му акцент правеше някои думи забавно неразбираеми, но смисълът им беше ясен. Явно щях да стана обект на следващия му урок за другите.

Отстъпи крачка назад и вдигна пистолета. Зачудих се колко ли ще ме заболи. Нямах представа ще мога ли да издържа болката в двата глезена, коленете, китките и лактите. Но не можех да му кажа да отиде в Ист Хендред, в дома на Тоби и Сали и трите им прекрасни деца. Каквото и да се случи, казвах си, в никакъв случай не биваше да говоря. Не можех да стана причина за унищожението на брат ми.

Комаров насочи пистолета към левия ми крак.

— Почакай! — извиках.

Той свали малко дулото.

— Да? — И ме погледна очаквателно.

— Защо изобщо ти е необходима? — попитах го. — Нали имаш стотици.

— Защо да имам стотици? — попита той, явно любопитен да разбере какво зная. Какво можех да му кажа? Имаше ли значение?

— За да ги слагаш в конете — обясних. — Пълни с наркотици.

Ефектът от думите ми бе поразителен. Той пребледня и ръката му слабо затрепери.

— Кой знае това? — осведоми се с внезапно изтънял глас.

— Всички — казах. — Дори и полицията. — Не очаквах това уточнение да ме спаси, по-скоро обратното. Но се надявах на бърза и по-малко болезнена смърт.

— Много лекомислено от твоя страна — съобщи ми Комаров с почти стария си глас. — И заради това ще умреш.

Така или иначе щях да умра. Промяна в положението ми нямаше.

Тръгна да ме заобикаля. Добре, мина през главата ми, ще ме застреля в тила. Много по-чисто, а и няма да гледам смъртта в очите. Просто… няма да ме има.

В мига, в който Комаров минаваше покрай рамото ми, Каролайн изскочи през разтворената врата и стовари виолата в лицето му с всички сили. Държеше я с две ръце за грифа. Силата на удара беше такава, че скъпата стара Виола сдаде екипа на момента. Грифът се счупи, тялото й се пръсна, но най-важното бе, че Комаров се свлече на земята в полунесвяст. Каролайн дишаше тежко и едновременно плачеше.

— Бързо! — извиках. — Вземи нож. — Тя ме изгледа. — От бюфета — извиках пак. — Горното чекмедже отляво. — Без да пита, тя отиде при бюфета и се върна с хубав остър нож за пържоли с назъбено острие. Обикновено не давам на клиентите си ножове за пържоли, понеже това ми изглежда като признание, че пържолите ми са жилави, но имахме няколко за всеки случай. Дори и с него обаче Каролайн се затрудни да пререже тиксото около китката ми. Все пак, тласкана от отчаянието и не на последно място при гледката на идващото на себе си изчадие на пода, накрая успя да освободи лявата ми ръка.

— Бързо — пришпорих я. — Дай ми пистолета му.

Комаров бе паднал, но не бе изпуснал пистолета. Каролайн се наведе и го изтръгна от ръката му точно когато той започваше да идва в съзнание. Даде ми го с измъчена усмивка и продължи да ме освобождава от прегръдката на стола. Изведнъж си спомних за експлозива. Къде беше ключът на детонатора? В джоба на Комаров?

Каролайн преряза тиксото около глезените ми, но беше прекалено бавна. Комаров бе дошъл на себе си. От носа му се стичаше струйка кръв, минаваше през устата му и продължаваше надолу по шията му. Той вдигна ръка към лицето си и направи болезнена гримаса. Мисля, че Каролайн бе успяла да му счупи носа.

— Не мърдай — казах и насочих пистолета към него.

Комаров се надигна на левия си лакът и бръкна с дясната ръка в джоба си.

— Дръж си ръцете така, че да мога да ги виждам — наредих му.

Той извади ръката си. Държеше малка плоска черна кутийка с червен бутон в центъра. Господи, краката ми! Щеше ли да натисне бутона? Това щеше да означава и неговия край. Трябваше ли да го застрелям? Ако го направех, щеше ли да успее да взриви бомбата? И щеше ли да го направи, ако не го застрелях?

Наблюдавах го внимателно и разбрах, че той също обмисля възможностите. Ако наистина бях съобщил в полицията, това означаваше край на империята му. Може би щеше да успее да избяга в Русия или Южна Америка, но може би пътищата му за бягство вече бяха окончателно затворени. Доживотният затвор в Англия означаваше именно това — да прекара остатъка от живота си зад решетките. Нямаше да има надежда за предсрочно излизане на осъден за акт на тероризъм с мащаба на Нюмаркет.

Изведнъж усетих, че ще го направи. Щеше да вдигне всички във въздуха и да сложи край тук и сега.

Наведох се рязко, сграбчих жиците на детонатора, издърпах тънката като цигара тръбичка от експлозива и я хвърлих в другия край на стаята. Комаров натисна бутона, но вече беше късно — детонаторът експлодира във въздуха с безобиден звук, като от отваряне на бутилка шампанско.

Комаров разбра, че е изигран, и изпадна в ярост. Започна да се надига от пода.

— Не мърдай — предупредих го. Той не ми обърна внимание и се изправи на колене. — Ще стрелям — казах аз, но той продължаваше да се изправя.

Така че стрелях.

Оказа се изненадващо лесно. Насочих пистолета най-общо към него и дръпнах спусъка. Изстрелът не беше толкова силен, може би защото салонът бе доста по-просторен от фоайето, където той бе застрелял Ричард.

Куршумът го улучи в десния крак, малко над коляното. Изобщо не се бях прицелвал, още по-малко в крака му. Десняк съм, но заради превръзката стрелях с лявата ръка. Просто насочих пистолета в центъра на тялото му и стрелях. Абсолютно сигурен бях, че ако се бях целил в крака, нямаше да улуча. Комаров изпусна ключа на детонатора, хвана раната с две ръце и падна на пода. От крака му шурна кръв и помислих, че съм попаднал в артерия. Беше ми все едно за него, но кръвта съсипваше мокета в салона ми. Помислих дали да не стрелям още веднъж, този път в главата, за да спра кървенето. Кръвта течеше силно — яркочервена, наситена с кислород кръв. Реших да го оставя така. Поне пролятата кръв нямаше да е от невинен, а мокетът винаги можеше да се смени.

Каролайн беше на колене до мен. Най-сетне успя да пререже слоевете тиксо и ме освободи от стола. Коленичих до нея, без да изпускам от поглед Комаров, като поглеждах от време на време и към вратата — трябваше да се съобразявам с присъствието на Джордж Кийли и Гари. Каролайн прегърна останките от Виола и се разхълца. Четири струни държаха главата с ключовете. Шийката и грифът бяха пречупени, а резонаторът беше пукнат по цялата дължина. Пораженията напълно отговаряха на ожесточението на атаката й срещу Комаров. Честно казано, бях изумен, че се бе възстановил толкова бързо след подобен удар.

— Внимавай, скъпа — предупредих я, — все още има двама от тях. Отивам да ги намеря. Иди в офиса и се обади на полицията.

— Какво да им кажа? — объркано попита тя. Явно беше, че е в шок.

— Кажи им, че е станало убийство — обясних. — И че убиецът е заловен. Това би трябвало да ги накара да дойдат светкавично.

Каролайн тръгна към бара, без да изпуска останките на Виола от прегръдката си.

Комаров се мъчеше да се изправи. Кървенето от крака му бе отслабнало до струйка и се запитах дали не трябва да го прострелям още веднъж. Вместо това го хванах за яката и го заблъсках пред мен и през летящата врата в кухнята, като го подпирах с пистолета в кръста. Ако Джордж Кийли решеше да стреля, трябваше да убие боса си, за да стигне до мен. Но кухнята се оказа празна. Джордж и Гари, изглежда, продължаваха да търсят навън.

Избутах Комаров през кухнята и го блъснах в стената до металната врата на хладилното помещение. Стоварих коляно в ранения му крак и той простена. Хареса ми и го повторих.

Отворих хладилника, тласнах Комаров вътре и той се срина на дъсчения под. Хладилното помещение беше квадратно, три на три, и високо над два метра. По стените му имаше широки метални полици, отрупани с храна, така че в средата оставаше свободен за ходене правоъгълник с размери два на един. Бе ми струвало цяло състояние, но ползата от него бе неоценима. От вътрешната страна на вратата имаше хоризонтална дръжка за отваряне, за да се избегне случайното заключване на хора вътре, а отвън имаше халки за катинар, ако някой реши да го използва. Нямах подръка катинар, така че вкарах през халките един дебел шиш. Комаров беше като в затворническа килия.

Излязох в офиса. Каролайн стоеше до бюрото, трепереше, ридаеше тихо и беше близко до истерия. Притиснах я до себе си и я целунах по врата.

— Седни и чакай тук — казах в ухото й. — Трябва да се погрижа за другите. Обади ли се в полицията?

Тя кимна.

Върнах се в кухнята и чух отвън Джордж Кийли да крещи нещо на Гари. Издърпах шиша, хванах пистолета по-здраво и внимателно отворих вратата на хладилното помещение. Комаров седеше на пода, подпрян на най-долната полица. Вдигна поглед към мен, но счупеният нос, раната в крака и загубата на кръв бяха избили желанието му за борба.

Чух Джордж да се връща през миялното помещение. Комаров също го чу.

— Джордж — опита се да извика, но успя само да изграчи нещо.

Минах зад вратата и я разтворих докрай. Повече усетих, отколкото чух Джордж да влиза в кухнята и да се приближава към хладилното помещение. Дулото на пистолета му се показа зад ръба на вратата, после се дръпна, когато той видя Комаров. Джордж влезе, а аз затръшнах вратата зад него и проврях шиша в халките.

Джордж започна да натиска лоста на дръжката за отваряне, но шишът не позволяваше вратата да се отвори. Джордж стреля, но между листовете ламарина имаше седемсантиметрова изолация, която изключваше преминаването на куршум от пистолет.

Сега ми оставаше само Гари.

Отне ми време да го открия. Беше се подпрял на едно дърво в края на паркинга. Нямаше проблем. По-точно казано, нямаше да създава проблеми вече на никого, освен може би на гробарите. От гърдите му стърчеше нож за филетиране на риба, всъщност стърчеше само дръжката — острието бе потънало до края. Почти не се виждаше кръв, с изключение на тънката струйка от ъгълчето на устата му. Ножът сигурно бе пронизал сърцето му и то веднага бе спряло да бие.

Но кой беше направил това? Нямаше начин да е Джордж Кийли. Той просто нямаше нужната сила.

Извъртях се. Тук трябваше да има още някого.

Вътре Каролайн изпищя и аз хукнах към ресторанта, втурнах се през помещението за миене и после през кухнята. Каролайн стоеше в центъра на офиса с широко отворени очи, но не беше сама.

Пред нея стоеше Яцек и от него също се стичаше кръв. Големи капки се стичаха на пода от пръстите на дясната му ръка и образуваха малка червена локвичка при краката му. Щеше ли да има край това кръвопролитие? Вдигнах пистолета, но не беше нужно. Преди да кажа каквото и да било, той бавно се свлече на колене и все така бавно се отпусна на гръб. Беше прострелян в рамото.

Яцек, човекът, на когото нямах доверие, кухненският мияч, за когото подозирах, че представлява нещо повече от онова, което показва на хората, се бе оказал един от добрите през цялото време и несъмнено ми бе спасил живота.

 

 

В крайна сметка полицията пристигна. И линейката. Каролайн се бе обадила на номера за спешни случаи, но изглежда, не бе могла да свърже смислено обяснение. Оттам бяха проследили обаждането и бяха изпратили помощ.

Първо Яцек, после Каролайн бяха извозени до болницата. Лекарите ме увериха, че всичко ще е наред, но че и двамата ще трябва да останат в болницата за през нощта. Каролайн беше в шок и по всичко личеше, че нощуването в „Бедфорд Лодж Хотел“ пак ще ни се размине.

Полицаите от първата патрулна кола нямаха никаква представа какво да правят и прекараха повечето време в заграждането на всичко със синьо-бяла лента с надпис „Полиция — НЕ ПРЕМИНАВАЙ“, докато чакаха подкрепление.

Опитах се да придружа Каролайн в линейката, но ме спря един от полицаите, който успя да се откъсне от важната задача по отцепването на сцената на местопрестъпление, за да ми нареди да остана, с цел да дам показания.

Така че минах през офиса и отидох на бара. Ричард все така лежеше на пода. Избутах с крак парчетата стъкло и коленичих до него. Бях сигурен, че е мъртъв, но за всеки случай проверих пулса на лявата му китка. Нямаше пулс, а кожата му вече бе студена. Как бе възможно това да се случи на моя мил, надежден главен сервитьор? Постоях още малко при него, сложил ръка на рамото му, сякаш можех по този начин да му дам малко утеха в смъртта. После дойде един полицай и ми каза, че трябва да изляза.

Появи се полицейско подкрепление под формата на няколко старши детективи в цивилни дрехи, въоръжен отряд и военен сапьорски екип.

Съвсем естествено никой от тях не изгаряше от желание да отвори вратата на хладилното помещение — вътре все пак имаше човек със заредено оръжие. Затова се реши обитателите на помещението да постоят вътре, за да се охладят главите им — в буквален и преносен смисъл. Три градуса по Целзий могат да станат доста трудни за издържане дори да си с дебели дрехи, ръкавици и шапка. А понеже бе топла майска вечер, Пьотр Комаров и Джордж Кийли бяха заключени само по ризи с къс ръкав. Всъщност защо ли се безпокоях?

Старшият детектив ме разпита набързо и аз се опитах да му обясня какво се бе случило. Но историята беше заплетена, а неговите мисли се въртяха около двамата в хладилното помещение. Така че той ми каза, че съм щял да бъда разпитан още веднъж в полицейското управление. Дано да беше на сутринта. Прозях се.

Сапьорите помолиха всички да напуснат сградата, докато изнесат експлозива, така че аз седнах на един бял пластмасов стол на чакъла пред ресторанта. Дойде един от санитарите, загърна ме през раменете с червено одеяло и ме попита как се чувствам.

— Добре съм — казах аз. Сцената беше досущ като на хиподрума в деня на експлозията. Но този път наистина бях добре. Защото краят на кошмара бе дошъл.