Дик Франсис, Феликс Франсис
Смъртоносен галоп (19)

18.

В четири и половина всички се събрахме в дневната на Тоби и Сали, подобно на героите в роман на Агата Кристи, с мен в ролята на Еркюл Поаро, но с уточнението, че за разлика от него, аз не знаех всички отговори, изобщо не бях сигурен кои са извършителите и почти нямах представа какво лежи в основата.

Бяхме петима. Мислех, че Сали ще бъде заета с грижи за децата, но след училище и трите отидоха при сестра й. Така че Сали седна на дивана с Тоби, а Каролайн и Бърнард се наместиха в креслата от двете им страни. Аз стоях до камината. Помислих си, че ми трябва само мустак и малко белгийски акцент, за да бъде илюзията пълна.

Вече бях успял да заплаша Бърнард с отлъчване от адвокатската асоциация, ако си позволи да се държи несериозно, и в интерес на истината до момента той бе олицетворение на изрядното поведение. Въздържа се дори от най-завоалираната ехидна забележка, когато го запознах с Каролайн. Напротив, бих казал по-скоро обратното. Беше необичайно сдържан в коментарите си и се въздържа и от всякакви сексуални намеци във връзка с делото.

Така че четиримата седяха с очаквателни изражения и с надеждата да научат всички факти и те да им бъдат обяснени. Е, нямаше да бъдат разочаровани.

— Благодаря на всички, че сте тук — започнах аз. — Благодаря особено на вас, Тоби и Сали, че позволихте на двама ни с Каролайн да останем. А на теб, Бърнард, благодаря, че дойде чак от Лондон.

— Давай по същество, Макс — не издържа Тоби. Имаше основание да е нетърпелив — протаках, защото не знаех с какво да започна. Всички се засмяха и това разведри атмосферата.

— Извинявам се — признах си. — Просто не знам откъде да започна.

— Опитай с началото — опита се да ми помогне Каролайн.

— Добре — казах и въздъхнах дълбоко. — Вечерта преди провеждането на „2000 гвинеи“ бях нает от кетъринг компанията на хиподрума в Нюмаркет да бъда майстор готвач на галаприема. Наеха и целия ми персонал, така че ресторантът онази вечер остана затворен. Имаше други помагачи и от кетъринг компанията, но аз отговарях за поръчването и приготвянето на храната. — Усмихнах се на Каролайн. — Каролайн също беше на вечерята в състава на струнен квартет. — Тя ми се усмихна в отговор и аз продължих: — Е… почти всички присъствали онази вечер пострадаха от хранително натравяне. Един дори беше хоспитализиран. Направени бяха изследвания, които разкриха, че причината за натравянето е в недобре сготвен бъбрековиден зрял фасул. — Направих малка пауза. — Не всички, които имат нещо общо с професията на готвача, знаят, че полусуровите зърна на фасула са много, много опасни, и доскоро дори аз нямах представа, че само едно зърно е достатъчно, за да предизвика тежко повръщане, което за щастие се оказа всичко, от което пострадахме. Проблемът е в това, че в онази вечеря не трябваше да има дори едно зърно зрял фасул. Аз я приготвих от сурови продукти и сред тях нямаше фасул. Но изследванията не оставиха място за съмнения, следователно някой го е сложил в храната.

— Искаш да кажеш, че е било направено нарочно? — попита Бърнард.

— Да — потвърдих аз. — Просто е невъзможно да добавиш „случайно“ достатъчно зърна от този сорт фасул, за да разболееш двеста души. Освен това зърната е трябвало да са добре смлени, тъй като иначе са щели да се виждат в соса, където според мен са били сложени.

— И защо някой ще прави това? — попита Тоби.

— Добър въпрос — казах. — Въпрос, над който си блъсках главата дни наред, и все още не съм намерил отговора. — Огледах лицата пред мен, но никой от присъстващите не предложи отговора. — Нека минем по-нататък. На следващия ден отново бях поканен за майстор готвач, този път на хиподрума в ложата за спонсори. Всички знаем какво се случи там, а аз имах невероятния късмет да не свърша като един от деветнайсетимата, които намериха смъртта си там. Впрочем една от тях беше млада сервитьорка от собствения ми ресторант. — Направих нова пауза, защото се замислих за погребението на Луиза и си спомних болката на нейните родители и приятели — и болката в челюстите ми. Поех няколко дълбоко вдишвания и продължих с разказ за само малко от ужаса в ложата, на който бях станал свидетел, без да навлизам дълбоко в кървавите подробности. Можех, разбира се, да им спестя това, но мисля, че ми се искаше поне малко да ги шокирам. Трябваше да са наясно какво някои хора могат да причинят на други. Защото исках от тях по-късно да ми повярват, че животът ми — а може би и техният — е наистина застрашен.

— Не предполагах, че си се разминал на косъм — обади се Тоби. — Мама спомена, че си бил на състезанието, но не каза нищо за… — Гласът му заглъхна. Реших, че съм успял в пресъздаването на желаната картина на трагедията.

— Ужасно — каза Сали и потръпна. — Не искам да слушам повече за това.

— И аз не искам да се събуждам облян в студена пот след поредния кошмар — натъртих аз. — Но знам, че ще е така още известно време. И ще е така, защото случилото се е истина и стана пред очите ми с хора, които познавах.

Сали ме гледаше ужасено.

— Всички вестници писаха, че бомбата била предназначена за арабски принц — намеси се Бърнард и ни помогна да се отърсим от ужасната картина. — Какво общо има той с обяда? — Адвокатът явно беше една стъпка пред останалите.

— Ами ако бомбата не е била за принца, а е ударила набелязаната цел? — попитах. — И защо не предположим, че зад отравянето на вечерята стои желанието да се попречи на някого — или някои — да бъде на състезанието следващия ден и така да му се спаси животът?

— Но ако някой е знаел, че ще избухне бомба, със сигурност е нямало да присъства на обяда, нали така? — възрази Бърнард. — Защо тогава ще трови всички останали предната вечер?

— Не знам — признах почти сърдито. Не бях сърдит на него, ядосвах се на себе си, че не знам отговора. Не можех да се сърдя на Бърнард, нали именно затова го бях поканил — знаех, че ще се отнесе скептично и че ще спори. Точно това ми трябваше. — Но знам нещо друго — продължих. — Знам, че когато започнах да говоря за това и особено след като започнах да разпитвам кой е трябвало да присъства на обяда, но не е дошъл, някой се опита да ме убие.

— Как? — осведоми се Бърнард във внезапно настъпилата тишина.

— Като повредиха спирачките на колата ми, вследствие на което се забих в автобус.

— Това е невъзможно за планиране пътнотранспортно произшествие — възрази той. — Което в никакъв случай не може да се разглежда като най-добрия начин да се отървеш от някого.

— Било е направено да изглежда като инцидент — настоях.

— Абсолютно сигурен ли си в това? — попита той.

— Не, не съм — признах. — Известно време мислех, че съм параноичен. Не можех да се сетя за нито един човек, който би желал смъртта ми. Но малко по-късно някой подпали къщата ми, докато спях. И съм сигурен, че това вече е опит да бъда ликвидиран. Следващият опит.

— Успяха ли пожарникарите да потвърдят, че става дума за умишлен палеж? — попита Бърнард.

— Не, поне доколкото ми е известно. Но знам, че беше именно така.

— Защо? — отново настоя да разбере той.

— Защото някой е влязъл в къщата ми и е свалил батерията от датчика за дим, преди да подпали къщата, и защото съм сигурен, че малко преди това в устройството имаше батерия. И съм напълно сигурен, че пожарът е започнал под старото ми дървено стълбище с цел по този начин да ми бъде попречено да се спася, като сляза по него. — Все още виждах в съзнанието си ревящите нагоре по стълбището пламъци, напълно преградили пътя ми към спасението. — Само благодарение на късмета и на няколко здрави удара по рамката на прозореца с нощната масичка съм тук днес, сред вас. И понеже не бях сигурен колко дълго ще продължава късметът ми, реших да избягам в Америка.

— Нетипично за теб е да бягаш — коментира Тоби. Бях изненадан, приятно при това. Наистина не бе в стила ми да бягам, но не очаквах да го знае, а още по-малко бях очаквал да го спомене.

— Така е — съгласих се, — но бях изплашен. И още съм изплашен. При това не без основание, ако се съди по случилото се в Америка.

— А какво се случи там? — поинтересува се Сали.

— Счупиха ми ръката със стик за поло — обясних.

— Какво? Не казвай, че пак е било нарочно! — изненада се Сали.

— Точно така си беше — настоях и им разказах за маниака със стика и за пораженията, които бе нанесъл на наетата кола.

— Но защо, за бога? — възкликна Бърнард.

Вместо да му отговоря, извадих блестящата метална топка от джоба си и я подхвърлих на Тоби.

— Какво е това? — попита Сали.

— Не знам — казах. — Надявам се някой от вас да ми обясни. Знам само, че е много важна. Предишната, която имах, със сигурност допринесе за счупването на ръката ми, а можеше да ми струва и живота, ако не бях успял да избягам.

Бърнард ме изгледа право в очите и прошепна по-скоро на себе си:

— Въпрос на живот и смърт.

Слушателите ми си подаваха топката и им дадох няколко минути да я разгледат добре.

— Окей — каза Тоби, — предавам се. Какво представлява това?

— Хей — извика в този момент Сали, — развърта се! Разделя се на части. — И триумфално вдигна във въздуха двете половинки. Наведе се към Тоби и му показа резултата. После сглоби топката и я подхвърли на Бърнард. Той се затрудни с дебелите си пръсти, но също можа да я разглоби.

— Това добре, но за какво се използва? — повтори Тоби.

— Наистина нямам представа — признах. — Но мисля, че е част от цялата история.

— С Макс смятаме, че е изработена, за да се сложи в нея нещо — обади се Каролайн. — Половинките се затягат толкова плътно, че това може да има за цел само да не изтече нещо от нея.

— Нещо, което е свързано с понитата за поло — допълних, сякаш споделянето на още един ключ можеше да помогне загадката да се реши.

— Понита за поло ли? — намръщи се Бърнард.

— Да — потвърдих. — Възможно е да има отношение към вноса на понита за поло.

— Внос откъде? — попита Тоби.

— Предимно от Южна Америка — обясних; добре помнех какво ми бе казала Дороти. — От Аржентина, Уругвай и Колумбия.

— Наркотици? — предположи Сали. — В Колумбия има страшно много кокаин. Може ли това да се използва за съхраняването на наркотици?

Всички огледаха топката повторно, сякаш това щеше да им помогне да намерят отговора.

— Като презервативите — сетих се.

— Какво? — не ме разбра Бърнард.

— Презервативите — повторих. — Не може да не си чувал за хората, на които се плаща, за да пренесат през митницата кондоми, пълни с наркотици. Завързва се отвореният им край, после ги гълтат заедно с наркотика. След това вземат полет за Европа, посрещат ги, изчаква се повикът на природата и изхвърленият пълен с наркотици презерватив се прибира.

— Мулета — поясни Каролайн. — Казват им „мулета“. Обикновено са невзрачни жени от Ямайка или Нигерия. Правят го за пари.

— На мен ми се струва доста опасно — замислено каза Тоби. — Не е ли възможно презервативите да се спукат?

— Явно не — каза Каролайн. — Гледала съм по телевизията филм как го правят. Някои биват разкрити след рентгенов преглед, но повечето минават. Парите са им страшно нужни.

— Да не искаш да кажеш — попита Бърнард, — че такива метални топки може да се пълнят с наркотик и да се гълтат, зя да го пренесат тук от Южна Америка? — И вдигна топката към разтворената си уста. Беше на ръба да го направи, но изражението му подсказваше, че гълтането му се струва невъзможно.

— Не с хора, глупако — засмях се. — С понита.

— Да не ми казваш, че един кон ще се съгласи да погълне нещо такова? — Той ме погледна сериозно.

— С лекота — намеси се Тоби. — Конете могат да погълнат цяла ябълка. Виждал съм го с очите си. Издърпваш рязко горната им устна, вдигаш главата им нагоре и хвърляш ябълката в гърлото. Прави се често, когато трябва да им се дадат таблетки. Издълбаваш ябълката, пълниш я с лекарството и после няма проблем.

— Какво значи да им издърпаш устната? — подозрително попита Каролайн.

— Прави се с пръчка, на която има въже с клуп — търпеливо обясни Тоби. — Стягаш примката около горната устна, после навиваш връвта на пръчката и устната се вдига.

— Звучи чудовищно — каза Каролайн, хванала собствената си горна устна.

— Така е — съгласи се Тоби, — но по-важното е, че става, повярвай ми. Укротява дори най-дивите коне. Обикновено стоят много мирни. Понякога използваме примката, когато подковаваме някои от нашите. Иначе може да сритат ковача до смърт.

— Значи може да се накара кон да глътне такава топка? — попитах.

— О, да, без никакъв проблем. Но ми се струва, че няма как да излезе от другия край.

— А защо не?

— Конете пасат трева, нали така? — обясни Тоби.

— Какво общо има това? — попита вместо мен Бърнард.

— Тревата е много трудносмилаема — продължи да обяснява Тоби. — Хората не биха могли да оцелеят на трева, защото храната минава през нас толкова бързо, че целулозните влакна в тревата няма да се задържат в организма ни и ще излязат в същия вид, в който са били погълнати, което означава, че не можем да извлечем от тях хранителните вещества. Храносмилателната система на конете забавя целия процес, така че да й остане време да разложи целулозата до използваемо състояние.

— Като кравите? — сети се Бърнард.

— Ами… не точно — поправи го Тоби. — Кравите имат съставен стомах от четири отделения и преживят храната, което означава, че тя непрестанно се качва от стомаха в устата им и отново се сдъвква. За разлика от тях, конете имат относително прост и малък стомах, който задържа попадналата в него храна с помощта на силна клапа на входа. Тази клапа означава, че конете не повръщат. Затова пък разполагат с друг начин за разграждане на тревата. Това става с помощта на сляпото черво, така наречения секом, което при конете представлява голяма торба, дълга над метър и широка около трийсет сантиметра, която действа като ферментатор. Само че както входът, така и изходът на „торбата“ са близко до горната част, което ме кара да мисля, че тази топка би паднала на дъното и би останала там завинаги.

— И какво би станало в такъв случай? — поинтересувах се аз.

— Нямам представа — каза той. — Ако няма механизъм да се накара тази топка да плава в секома, не виждам как би могла да излезе от него. Един бог знае какво би се случило след време. Подозирам, че конят ще се разболее сериозно от колики. Знам само, че в сравнение с онова, което конят поглъща, отзад излиза много по-малко, така че просто не виждам как тази топка ще бъде изхвърлена с изпражненията. При всички положения резултатът е най-малкото непредвидим.

— В такъв случай това слага край на тази теория — заключих аз. — Струва ми се, че господин Комаров не е от онези, които оставят нещо на случайността.

— Комаров? — повтори Тоби. — Да не става дума за Питър Комаров?

— Да — потвърдих изненадано. — Да не би да го познаваш?

— Много бегло — уточни Тоби. — Продава коне.

— Да — казах аз. — Понита за поло.

— Не само понита за поло — поправи ме той. — Продава и много състезателни коне. Аз самият съм купувал коне от него. За собствениците, с които работя, разбира се. Да не си си въобразил, че той иска да те убие? — Гласът му беше меко казано скептичен.

— Да, мисля, че има нещо общо.

— Дявол да го вземе… винаги съм мислил за него като за стълб на обществото.

— И защо по-точно?

— Не мога да ти кажа точно защо. Предполагам, защото е с изключителен принос към състезанията с коне. Или поне спрямо мен беше така.

— Как по-точно?

— На няколко пъти успях да купя от него на доста разумна цена съвсем прилични коне — обясни Тоби. — В резултат на което няколко от собствениците с по един кон бяха убедени да купят втори. Което за мен значи повече работа и съответно по-големи приходи. — Той се усмихна.

— А имаш ли представа откъде са дошли конете?

— Май до един бяха от Аржентина. Но в това няма нищо необичайно. Много коне, които се тренират тук, са заплодени в Аржентина. Какво наистина те кара да подозираш Комаров?

— Няколко неща — обясних. — Най-важното е, че като споменах името му и показах една от топките, ми се отплатиха за добрината, като ми счупиха ръката. Освен това Комаров и жена му са били поканени на обяда в Нюмаркет, но неочаквано за всички не са се явили.

— Е, това едва ли е основание за важни заключения — усъмни се Бърнард.

— Знам — съгласих се, — но името му продължава да изниква във всякакъв контекст. И той някак се оказва свързан с много от нещата, които се случват. — Направих кратка пауза. — Ако бях абсолютно сигурен, че зад всичко стои той, вече щях да съм разказал всичко това на полицията, но трябва да призная, че малко ме е страх да не ми се изсмеят в лицето. Именно по тази причина реших да споделя хипотезата си първо с вас. — Погледнах Тоби, Сали и Бърнард, но не можех да надникна в главите им. За Каролайн знаех, че ми вярва.

— Определено звучи доста хипотетично — проговори първа Сали. После се обърна към Каролайн: — А ти какво мислиш?

— Знам, че това е истина — убедено отговори Каролайн. — И ако ме попиташ защо съм толкова сигурна, ще ти отговоря. — Тя ме погледна и се усмихна малко криво. — Бях силно изплашена от всичко, което се случи на Макс през последните десет дни. Натрових се с вечерята и ми беше ужасно зле онази нощ, а освен това всички сме виждали снимки от касапницата след експлозията, а и съм чувала разказа на Макс какво наистина е било там. Няма никакво съмнение, че тези неща са се случили.

— Да, не може да има съмнение, разбира се — съгласи се Бърнард.

— Освен това колата на Макс се блъсна в автобуса и къщата му изгоря.

— Така е — потвърди отново Бърнард, — никой от нас не се съмнява, че тези неща наистина са се случили. Въпросът е дали те са реални опити да бъде убит.

— Надявам се — продължи тя, — не се съмнявате, че ръката на Макс е счупена от човек със стик за поло само заради споменаването на името на Комаров. Аз видях стика.

Бърнард погледна Тоби и Сали и каза:

— Мисля, бихме се съгласили, че ръката на Макс е била счупена, но не е ясно дали е заради споменаването на Комаров, или защото тази топка е била видяна у него.

— Заради двете — намесих се аз. — Но бях заплашен със стика още преди да покажа топката. Ключът е името на Комаров.

— А да не забравяме и че някой е влизал в апартамента ми, докато бях в Америка — напомни Каролайн.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бърнард.

— Двама мъже наприказвали на съседката ми куп лъжи и успели да я убедят да ги пусне в апартамента ми. Не знам защо. Но смятаме, че са сложили там нещо, което да ги извести, когато се върнем.

— Но как са разбрали къде живееш? — озадачи се Бърнард.

— Изглежда, са ме проследили, когато съм ходил там — сметнах за нужно да обясня.

— И защо все пак? — продължи да пита Бърнард.

— Откъде да знам — отговорих. — Ако някой е повредил спирачките ми вечерта, когато с Каролайн бяхме на ресторант, същият човек е могъл да ме проследи до ресторанта, за да разбере с кого излизам.

— Но това не означава, че знаят къде живее тя — възрази Бърнард.

— Не знам — отново признах аз. — Но след като са ме видели с нея, толкова ли е трудно да разберат къде живее? Какъв би бил проблемът да проследят и нея?

— Е, това вече ми се струва доста невероятно — усъмни се Бърнард.

— Няма нищо невероятно за човек, взривил ложа на хиподрума в Нюмаркет — изтъкнах аз и го погледнах в очите. — Да не говорим, че и ти разбра къде живее Каролайн.

— Не, това е друго — опита да се измъкне той.

— И как точно го направи? — обвинително се осведоми Каролайн.

Бърнард почервеня, но отказа да разкрие как го е направил. Измънка нещо за бази данни и Закона за защита на данните. Както бях заподозрял, онова, което беше направил, не беше съвсем законно.

— А сигурна ли си, че изобщо някой е бил в апартамента ти? — опита се той да върне разговора на темата.

— Абсолютно — каза тя и разказа за пуснатите от съседката мъже и за разместените й неща в аптечката. Сали кимна. За жените това сигурно беше нещо съвсем естествено.

Всички седяха мълчаливо и попиваха току-що разказаното от мен и Каролайн. Но имаше ли някаква полза, питах се аз. Въпросите бяха много, а отговорите съвсем малко.

— Сали — казах, — ще направиш ли чай?

— Разбира се — каза тя и веднага стана и отиде в кухнята. Облекчението й да може да се раздвижи бе повече от очевидно. Това някак разчупи официалния характер на събирането. Бърнард започна да се извинява на Каролайн, което сериозно ме обезпокои.

Тоби седеше и въртеше топката в ръцете си.

— А дали…? — каза тихо, сякаш на себе си. — Не-е… това е нелепо.

— Кое е нелепо? — попитах.

Той ме погледна.

— Мислех на глас.

— Какво мислеше? — настоях аз. Каролайн и Бърнард спряха да говорят и очаквателно погледнаха Тоби.

— Не, не… нищо особено — измънка той.

— Кажи ни все пак.

— Питах се дали… Дали не е било използвано за симулация.

Настъпи кратка тишина, през която всички се опитвахме да разберем какво иска да каже.

— Каква „симулация“, по дяволите? — не издържа Бърнард.

— Не знам дали е подходящата дума, но аз го наричам така — опита се да обясни Тоби.

— Какво наричаш така? — поинтересува се Сали, която в този момент се върна в стаята с поднос с чайник, чаши и така нататък, плюс шоколадови бисквити, които веднага привлякоха погледа на Бърнард.

— Тоби току-що каза, че тази топка можело да се използва за симулация — отговорих й.

— И какво значи това? — Тя остави подноса на масата.

— Да, каква „симулация“ всъщност? — попита Бърнард.

Тоби погледна Каролайн, сякаш се притесняваше от нея.

— Това е поставяне на голямо стъклено топче за игра в матката на кобила, за да се симулира бременност.

— И защо някой ще иска да прави такова нещо? — попита Каролайн.

— За да не се разгони — отговори Тоби.

— Чакай, чакай, нищо не разбирам — спря го Бърнард.

— Да предположим, че не искаш една кобила да се разгони — започна Тоби. — Вкарваш в матката й през шийката едно или две големи топчета. Фактът, че в матката вече има нещо, по някакъв начин заблуждава кобилата, че е жребна, и тя не стига до овулация и не се разгонва.

— И защо това би трябвало да е някакъв проблем? — попитах аз.

— Ами понякога искаш кобилата да се разгони в точно определен момент, да кажем, за да е готова, когато бъде заведена на жребец за заплождане, така че се симулира бременност в продължение на няколко седмици, после топчетата се махат и хоп, кобилата моментално се разгонва. Не знам подробностите, трябва да питаш ветеринар. Но със сигурност знам, че се практикува доста често. Понякога така се задържа разгонването на коне, за да са във форма за важни състезания. Иначе изпадат в някакви си техни настроения, губят интерес и не се държат прилично. Също като при жените. — Той се изсмя и Сали игриво го плесна по коляното.

— Или понита за поло — отбелязах. — Едва ли е желателно едно женско пони за поло да бъде разгонено по време на мач, особено ако участва заедно с мъжки понита.

— Би било крайно неудачно, ако сред тях има истински коне — потвърди Тоби.

— Какви, какви? — попита Бърнард, докато дъвчеше бисквита.

— Жребци — обясни Тоби, — а не скопени.

Бърнард леко изкриви лице и стисна коленете си по-плътно.

— Значи мислиш, че тази топка може да се използва вместо стъклено топче? — поисках да уточня.

— Не знам — измъкна се Тоби. — Размерът е горе-долу един и същ. Но ще трябва да бъде стерилизирана. Поне от външната страна.

— И колко, казваш, могат да се вкарат? — Това беше важно.

— Една или две би било нормално. Но знам, че са били използвани и по три. Знам ли… може би може и повече. Казвам ти, за тези неща питай ветеринар.

— А няма ли да изпаднат? — поусмихнато попита Каролайн.

— Не — отговори Тоби. — Инжектира се кобилата, за да се отвори шийката и да се вкарат топчетата. Самите топчета се вкарват в матката през тръба, която изглежда като парче ПВЦ тръба за канализацията. След като въздействието на инжекцията премине, шийката се затваря и ги задържа вътре. Лесно е. Виждал съм как се прави.

— Но как ги изваждат после? — попитах.

— Честно казано, никога не съм виждал да излизат — каза той, — но мисля, че бият на кобилата инжекция за отпускане на шийката и те биват изтласквани навън по естествен път.

— Тази топка не ми се струва достатъчно голяма, за да се внася контрабандно в нея наркотик — каза Бърнард. — Независимо дали в коне, или по някакъв друг начин.

— Доколкото разбрах, Комаров внася коне с товарни самолети — обясних аз. — Колко коня могат да се съберат в едно джъмбо?

— Сега ще разбера — каза Тоби и излезе от дневната.

— Нека предположим за определеност, че във всеки кон може да се сложат по три топки — предложих аз.

— Само на кобилите — поправи ме Каролайн.

— Вярно — съгласих се. — Но не би ли могло всички да са кобили, ако работа му вършат само такива?

— Няма ли това да зависи от състава на готовата партида коне? — усъмни се Сали.

— Не и ако всички са собственост на Комаров — отвърнах.

Тоби се върна.

— Според Ел Ар Ти, а те са основният превозвач, който товари конете от летища „Гетуик“ и „Лутън“, в един джъмбо може да има до осемдесет коня.

— Доста — обадих се.

— Осемдесет коня по три топки прави двеста и четиридесет топки — пресметна Каролайн. — Какъв обем представлява това?

Помнех от училище формулата за обема на сфера.

— 4pr₃/3. Топките бяха с диаметър около четири сантиметра. Пресметнах набързо, че обемът на една топка е около 30 кубични сантиметра, което умножено по 240 даваше 7200 кубични сантиметра, и казах:

— Малко над седем литра.

— И много ли е това, или малко — попита Бърнард.

— Аз от литри не разбирам. Смятам в пинти^[1].

Отново пресметнах набързо.

— Можеш да напълниш повече от дванайсет халби.

— Добре де, но колко може да струва подобен обем кокаин? — Бърнард бе неуморим.

— Нямам представа каква е цената на кокаина — признах аз.

— Няма начин да не може да се намери в интернет — каза Тоби. — Сега ще питам Гугъл. — И пак изчезна.

Седяхме и го чакахме. Допих си чая, а Бърнард крадешком си взе четвърта шоколадова бисквита.

Тоби се върна почти веднага.

— Според интернет цената на едро на кокаина е около 40 лири на грам.

Както можеше да се очаква, Бърнард имаше нов въпрос.

— А колко грама има в една пинта? — попита невинно ококорен.

Засмях се.

— Започва да ме заболява главата. Ако беше вода, в един литър има хиляда грама. Значи общо прави към седем хиляди грама. Но нямам представа кокаинът на прах по-лек ли е, или по-тежък от водата. Плава ли по нея?

— Няма начин да е много по-различен — отсече Бърнард. — Да кажем седем хиляди грама на цена по четирийсет за грам, прави… — този вид сметки, изглежда, му се удаваха — двеста и осемдесет хиляди лири. Не е зле. Но не е чак толкова много за рисковете, които се поемат.

— Чакайте, това изобщо не е пълната сметка — намеси се Каролайн. — За начало нека приемем, че кокаинът, който се внася, е със стопроцентова чистота. Но той после се смесва, като към него се добавя сода бикарбонат или витамин C на прах, или дори захар. Поне една трета, а понякога дори две трети до три четвърти от онова, което върви на улицата, е смесител.

Погледнах я с изненада. Тя ми се усмихна:

— Имах приятел наркоман, който вземаше крек^[2]. Ходихме една-две седмици, след което разбрах за крека. Останахме приятели малко по-дълго, през което време той ме научи на всичко за купуването на кокаин. Потребителите най-често го купуват като щипка прах или парченце крек. Това е достатъчно за една доза. Щипката кокаинов прах съдържа около петдесет милиграма чист кокаин. Това значи, че от един грам се получават поне двайсет щипки. Така потенциалната улична цена на всеки грам става много по-висока. С други думи, един самолетен товар може да струва милиони, а и знае ли някой за колко самолетни превоза става дума.

— Нека не забравяме, че към това трябва да се добави печалбата от продажбата на конете — казах аз.

— Ако има такава — усъмни се Тоби. — Купува ги в Южна Америка и трябва да плати за транспорта. Не вярвам да има кой знае каква печалба. Освен ако в Аржентина конете не са много евтини.

— Как да разберем? — попитах аз.

Тоби излезе за пореден път и реших, че пак ще търси в интернет. Но не беше така — върна се с книга, нещо подобно на дебел роман с меки корици.

— Това е каталог от октомврийската продажба в Нюмаркет на тренирани коне, откъдето купих кон от Комаров. Мисля, че тук има подробностите. — Прелисти набързо страниците. — А, ето тук… — Прочете набързо информацията. — Така-а… тук се казва, че конят е бил предоставен за продажба от компанията „Хорс Импортс Лимитид“. Но аз знам, че конят беше на Комаров. Той беше там. Поздрави ме след сделката.

— Искаш да кажеш, че си говорил с този човек? — разтревожено попита Сали. — Той знае ли кой си?

— Не бих казал — замислено отговори Тоби.

— Дано е така — каза му тя. — Защото ако се опитва да убие брат ти… — Тя ме погледна. — Не биваше да идваш тук. — Разбирах, че едва сега е повярвала, че съм в реална опасност, от което следваше, че е застрашена тя самата и нейното семейство.

С Тоби имахме една майка, но различни бащи. Моят беше вторият й съпруг. Тоби беше син на току-що дипломирал се счетоводител, починал от бъбречна недостатъчност, когато Тоби бил на две годинки. Фамилното му име не беше Мортън, а Чеймбърс.

— Няма начин Комаров да разбере, че Тоби ми е брат — опитах се да я успокоя.

— Надявам се да си прав — сухо отвърна тя.

И аз се надявах.