Дик Франсис, Феликс Франсис
Смъртоносен галоп (16)

15.

Бях изплашен. Бях страшно изплашен. Два пъти се бях измъкнал на убиец. Не ми се мислеше за „веднъж стомна за водичка, два пъти стомна за водичка…“ или за „ако не успееш от първия път, опитай отново и отново…“.

„Кой би могъл да е?“, питах се и не намирах отговор. „Кой, за бога, би искал да съм мъртъв?“.

Беше шест вечерта. Седях в мондеото в празния паркинг на хиподрума „Юли“ в Нюмаркет. Не знам защо избрах това място, изглежда, просто ми се искаше да съм далеч от всички и с достатъчно свободно пространство около мен, за да виждам всеки, който опита да се приближи. Паркингът вече бе напълно безлюден и единствената кола в него бе моята, в самия център. Огледах се. Никой.

На кого можех да се доверя? Можех ли изобщо да се доверя някому?

На Каролайн, сетих се. На нея бих доверил и живота си. В този момент осъзнах, че в действителност мога да загубя точно живота си, ако направя грешка и се доверя на грешния човек.

Най-безопасно беше да нямам доверие на никого. Дори на милата ми съседка.

Но не беше възможно да стоя на този паркинг вечно.

Можех ли да се доверя на Карл? Беше ли безопасно за мен да спя в дома му? Беше ли безопасно за него да спя в дома му? Бях станал свидетел отблизо какво може да направи един пожар и се бях разминал на косъм да стана жертва на собствения си детектор за дим. Не исках да поемам този риск отново.

Трябваше ли да отида в полицията? Щяха ли да ми повярват? Всичко изглеждаше толкова нереално, дори на мен самия. Щяха ли да приемат думите ми достатъчно сериозно, за да ми осигурят охрана? Не си струваше да ходя в полицията, ако единственият резултат щеше да е да дам показания и да ме изпратят на нова среща със смъртта. Каква полза щях да имам, ако повярваха на думите ми едва след като някой ме убиеше?

Използвах новия си мобилен телефон, за да позвъня в „Хей Нет“. Отговори Мартин, барманът, и го помолих да извика Карл.

— Той е в кухнята, шефе — каза Мартин. — Ей сега ще му кажа.

Изчаках.

— Ало? — разнесе се накрая гласът на Карл в ухото ми. — Наред ли е всичко?

— Не съвсем — казах аз. — Ще отсъствам следващите няколко дни.

— Къде ще бъдеш?

Къде наистина? Нямах представа.

— Ъ-ъ… не съм сигурен.

— Добре ли си? — попита той.

— Добре съм — успокоих го. — Майка ми обаче не е добре и трябва да я посетя. Ще можеш ли да се оправиш без мен до края на седмицата?

— Разбира се — отговори той, но в гласа му нямаше увереност. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не — уверих го. — Ще се оправя сам. Между другото, пристигна ли нещо за мен с куриер?

— Да — потвърди той. — Преди час. Искаш ли да ти го донеса някъде?

— Не, няма нужда. Ще дойда да го взема.

— А личните ти вещи у нас? — сети се той. Бях оставил у тях пътната си чанта с несесера с комплекта за бръснене и четката за зъби.

— Не ги мисли — казах. — Винаги мога да си купя нова четка за зъби и самобръсначка.

— Мога да отскоча да ги взема, ако искаш — предложи той все така неуверено.

— Няма проблем — спрях го. — Виж, трябва да тръгвам. Остави пакета до входната врата, ако обичаш.

— Добре, щом така искаш.

Тръгнах към ресторанта по добре познатия ми път, като непрестанно се оглеждах за някаква опасност. Нямаше такава или поне нямаше нищо, което да привлече вниманието ми. Оставих колата на празен ход, изскочих от нея и се хвърлих в ресторанта. Пакетът беше, където бях помолил Карл да го остави. Сграбчих го и веднага се обърнах да изляза.

— Макс… — обади се Карл и ме последва навън. — Макс, почакай.

Застанах до отворената врата на колата.

— Съжалявам, Карл… бързам.

— Обади ми се тогава.

— По-късно — обещах. — Ще опитам да ти се обадя по-късно.

Седнах в колата и потеглих. През няколко секунди проверявах в огледалото за обратно виждане дали някой не ме преследва. Никой не ме преследваше. Бягах, без да имам представа къде отивам.

 

 

На следващата сутрин избягах още по-далече. Взех полета в 10:50 за Чикаго.

След като бях минал през ресторанта, продължих без посока по магистрала А14 до Хънтингтън, където спрях на пуст паркинг пред затворен магазин за мокет.

Веднъж някой ми беше казал, че е възможно да се установи мястото, откъдето е направено обаждане по мобилен телефон. Бях поел този риск и се бях обадил на майка ми. А след това се обадих и на Каролайн.

— Съобщи ли на полицията? — беше първият й въпрос веднага след като й разказах всичко.

— Още не — отговорих. — Опасявам се, че няма да ме възприемат сериозно.

— Но някой се опитва да те убие вече два пъти! Как е възможно да не вземат това сериозно?

— И двата опита са маскирани да изглеждат като инциденти. Полицията може да помисли, че се държа ирационално или нещо такова. — Аз самият вече подозирах себе си в същото.

— Но как е възможно някой да се вмъкне в дома ти и да изключи алармата за дим? — недоумяваше тя.

— Не съм съвсем сигурен — признах. — Но пък съм абсолютно сигурен, че някой го е направил. Ключът от входната ми врата беше на ключодържателя заедно с ключовете за колата и всички те изчезнаха накуп при катастрофата. Не може да се изключи, че са попаднали в ръцете на онзи, който е подпалил къщата ми.

Докато й разказвах цялата история, тя започваше да ми изглежда все по-малко правдоподобна. Нямах ясна представа кой се опитва да ме убие, още по-малко можех да измисля защо. Щеше ли полицията да ми повярва, или щеше да отхвърли всичко като абсурдна теория на конспирацията, плод на размътен мозък? Щеше да се наложи да им разкажа, че човекът в дъното на всичко най-вероятно е руски вносител на понита за поло, когото подозирах, защото не бе дошъл на обяд, на който е бил поканен. Ако това беше престъпление, тогава половината от населението трябваше да бъде изправено пред съда.

— Можеш да останеш в апартамента ми, ако искаш — предложи Каролайн. — Съседката ми на горния етаж има ключ и мога да й се обадя да те пусне.

— Не съм сигурен, че това е достатъчно безопасно. Ами ако някой вече ме е проследил? Тогава са ме видели да влизам там миналия уикенд. Не мога да поема този риск.

— Май наистина си изплашен — констатира тя.

— О, да — потвърдих аз.

— Тогава ела при мен. В Чикаго. Ще обсъдим всичко най-подробно. А после ще решим как да постъпим и на кого да кажем.

Така че отидох до един от хотелите по северната периферия на „Хийтроу“ и наех стая под измислено име, като платих в наличност и предварително.

Администраторът повдигна въпросително вежди, но прие изфабрикуваното обяснение, че глупаво съм забравил и паспорта, и кредитните си карти вкъщи, и че жена ми ще ми ги донесе сутринта на летището. Може би излишно драматизирах нещата, но нямах никакво желание да бъда проследен по кредитната карта. Ако някой наистина бе проникнал в дома ми в три посред нощ, за да го запали, беше ли тогава голям скок на въображението, ако допуснех, че същият човек е взел от джобовете на блейзъра ми стария ми мобилен телефон и кредитните ми карти с номерата на сметките, по които те можеха да бъдат проследени до местата, където евентуално бих ги използвал? За всеки случай бях изключил и новия си телефон.

В сряда сутринта оставих мондеото на паркинга на хотела, където според персонала колата била на сигурно място, но това щяло да ми струва пари. Съгласих се и платих за една седмица престой с остатъка от парите си. После взех буса — совалка до терминала на летището, където доста неохотно използвах кредитната си карта, за да си купя билет. Ако някой разбереше, че съм бил на „Хийтроу“ и съм купил самолетен билет, щеше да се получи доста лошо. Надявах се това да не стане известно на моя противник преди излитането на самолета. А ако все пак се разбереше, че билетът е до Чикаго… какво пък, Чикаго е голям град. Имах намерение да остана в неизвестност.

Реших да не чакам обявяването на полета заврян в някой ъгъл на залата за заминаващи. Не, избрах да остана пред погледите на всички и седнах до американско семейство с три малки деца, които бутаха малки модели на лондонски таксита в краката ми и издаваха звуци от рода на „бръм, бръм“ — явно количките бяха сувенири от пътуването им до Европа. Струваше ми се, че така е по-безопасно.

Излитането мина без усложнения и малко по-късно вече дремех на 12 километра над Атлантика. Не бях спал особено пълноценно в хотела и три пъти през нощта бях проверявал дали столът, с който бях подпрял дръжката на вратата, е на мястото си. Затова след като се убедих, че самолетът ме отнася на запад, се облегнах успокоено, решен да наваксам липсата на сън от последните две нощи. Събуди ме една от стюардесите, когато заходихме за кацане над летището на Чикаго „О’Хеър“.

 

 

Знаех, че Каролайн няма да ме чака. Беше ме предупредила, че през целия следобед ще има репетиция за първия им концерт тази вечер, а аз й бях казал изобщо да не прави усилие да идва. Бях си внушил, че така е по-безопасно. И въпреки това се огледах за нея, когато излязох след паспортния и митнически контрол.

Нямаше я. Естествено, че я нямаше. Не бях очаквал да е тук, но не можех да преборя разочарованието си. Имаше няколко семейни двойки, които се приветстваха с прегръдки и целувки и с надути с хелий балончета с надписи от рода на „Обичам те“ или „Добре дошъл у дома“, завързани за китките на посрещаните или за количките на усмихнатите им бебета. Салоните за посрещане на летищата са пълни с радост, мехлем за човешката душа.

Мехлемът на моята душа обаче отсъстваше. Знаех, че сега е потънала дълбоко във вселената на Елгар и Сибелиус, и им завиждах… не, направо ревнувах от отдавна починалите композитори. Не беше ли това още един пример за ирационално поведение?

Взех такси за административния център на града и по-конкретно за хотел „Хаят“, където знаех, че е отседнал оркестърът. Влязох във фоайето и се отпуснах в едно дълбоко кожено кресло с изглед към входа. Седях, чаках връщането на Каролайн и съвсем естествено заспах.

Събуди ме, като ме погали по главата и прекара пръсти през косата ми.

— Здравей, спяща красавице.

— Ти си красавицата — поправих я и бавно отворих очи.

— Виждам, че зорко следиш за появата на потенциални убийци — подхвърли тя.

— Даже не опитвай да се шегуваш — казах аз. Но беше права. Да заспя пред очите на всички на входа на хотел не беше най-умното, което бях правил през последното денонощие в опит да остана жив.

Огледах се и попитах:

— Къде са колегите ти?

— Някои се качиха по стаите си. Други — скука, скука — още са в концертната зала. А трети отидоха на пазар.

Погледнах новия си часовник. Показваше единайсет и половина. При шест часа часова разлика това означаваше, че сега тук е пет и половина следобед.

— В колко е концертът? — попитах.

— В седем и половина — отговори тя. — Трябва да съм там преоблечена и готова в седем без петнайсет, но залата е на пет минути с такси.

Това означаваше, че разполагаме с час и десет минути. Дали и тя мислеше същото като мен?

— Да си легнем за час? — предложи Каролайн.

Явно беше така.

 

 

Успях да не заспя нито за секунда по време на концерта. Баща ми ме беше предупредил съвсем сериозно — тогава сигурно съм бил осем или деветгодишен, — че основното правило, когато си на концерт, е никога да не започваш да ръкопляскаш преди другите. Не ми беше казал, но предполагам, че в живота му е имало унизителен момент, когато спонтанно е избухнал в аплодисменти сам и единствен по време на кратката пауза между отделни части. Седнах на ръцете си, за да не допусна същата грешка.

Каролайн бе направила чудо, за да ми осигури място. Великолепно място в самия център на осмия ред, което обаче имаше големия недостатък, че диригентът — едър мъж с досадно широки рамене — се намираше точно между мен и Каролайн, така че изобщо не можех да я виждам.

Макар никога да не бих го признал пред нея, със сигурност нямаше да позная коя пиеса от кого е без помощта на програмата в ръцете ми, в която услужливо се споменаваше, че преди антракта ще се изпълнява само Елгар, а след него само Сибелиус. И все пак долових познати мотиви, особено на „Нимрод“ от „Вариации Енигма“. Слушането им ми напомни за погребението на баща ми. Майка ми бе избрала в края на опелото да бъде изпълнена именно „Нимрод“, докато отнасят семплия ковчег с тялото на баща ми от църквата в Ист Хендред към гробището. Образът беше толкова отчетлив и ярък в паметта ми, сякаш се бе случило вчера. Каролайн ми бе казала колко силно може да въздейства музиката и сега, в този момент, аз усещах цялата й сила.

При спомена за покойния ми баща за първи път в живота си заплаках. Седях в залата на чикагския симфоничен оркестър, заобиколен от най-малко две хиляди непознати, и плачех от скръб за един човек, който бе мъртъв от петнайсет години — изживяване, което дължах на музиката на човек, мъртъв от най-малко седемдесет. Плачех за моята загуба и за загубата на майка ми, но плачех още и защото съжалявах, че не мога да му разкажа за Каролайн и моето щастие. Какво ли не биха дали понякога хората за само един час с милите ни и напуснали ни наши родители.

Когато дойде антрактът, бях направо изцеден. Бях сигурен, че хората около мен така и не бяха разбрали какво се е случило до тях. Впрочем така и следваше да бъде. Мъката е самотно изживяване и присъствието на други хора може да доведе до притеснение и за двете страни.

Каролайн ми бе казала, че по време на антракта няма да можем да се видим, понеже диригентите не одобрявали подобно поведение, а в момента тя не бе настроена да подлага на изпитание добронамереността на своя диригент, особено след изпускането на първия полет. Така беше по-добре и за мен. Макар да се познавахме едва от миналата седмица, Каролайн вече ме разбираше доста добре и аз не се чувствах уютно под лупата на нейното внимание. Най-малко, когато ставаше дума за най-съкровените ми мисли и емоции. Затова останах на мястото си и се отказах да ям сладолед в картонена чашка с пластмасова лъжичка, както всички около мен, изглежда, нямаха търпение да направят.

Втората част на концерта бе със симфонията на Сибелиус, която не ми се стори толкова мрачна и потискаща, както ме бе предупредила Каролайн. Напротив, седях, попивах музиката, отърсвах се от миналото и се съживявах за бъдещето. Нямах дом, кола и лични вещи, за които да се тревожа. Бях на старта на две нови и вълнуващи приключения — едното покрай новия лондонски ресторант и другото с жена, която обожавах. А някой се опитваше да ме убие за нещо, което знаех, или за нещо, което бях казал, но това не можеше да ме впечатли. Бях избягал чак в Америка и сега се наслаждавах на опияняващото усещане, че съм оставил проблемите си далеч от мен. Въпросните проблеми може би не бяха намерили решение, но поне за няколко часа не мислех за тях.

Публиката стана на крака и заръкопляска. Правеха го с възторг и по американски някои слагаха пръсти в уста и свиреха. Изглежда, важното бе да се вдигне повече шум. Никаква сдържаност и благоприличие. За разлика от нас, британците, които кротко си седим и вежливо ръкопляскаме, американският начин да изразиш радостта си е да издюдюкаш, да изкрещиш или да затанцуваш.

Оркестрантите се усмихваха, а диригентът няколкократно се поклони. Овациите продължиха най-малко пет минути, през които диригентът напусна и се върна на сцената поне шест-седем пъти. Някои от публиката ревяха за бис, сякаш това беше изява на поп група. Накрая диригентът стисна ръката на водещия музикант и двамата напуснаха сцената заедно, което сложи край на поздравленията и даде възможност на оркестрантите да се оттеглят на заслужена почивка.

Посрещнах Каролайн на служебния вход и видях, че е на седмото небе.

— Чу ли ги? — попита ме тя. — Чу ли какъв шум вдигнаха?

— Дали да ги чуя? — засмях се аз. — Та нали аз го вдигнах.

Тя ме прегърна през врата и прошепна:

— Обичам те!

— Думи, думи — провокирах я аз.

— Никога не съм казвала това никому през живота си — съвсем сериозно каза тя. — А ми се струва толкова просто и естествено да го кажа на теб.

Целунах я. И аз я обичах.

— Колко по-различно е да си сред публиката — сподели тя. — Но прекарах целия концерт в опит да те открия сред морето от лица.

— Бях точно зад диригента — обясних. — И аз не те виждах.

— В един момент помислих, че си се върнал в хотела.

— Никога не бих го направил. В интерес на истината достави ми голямо удоволствие.

— Думи, думи — беше неин ред да ме провокира.

— Нищо подобно — настоях аз. — Обичам тази музика, така както обичам и теб.

— О, боже! — изпищя тя и ме прегърна. Прегърнах я с не по-малко плам.

Прекарах нощта в стаята на Каролайн, без да съобщавам на администрацията и естествено, без да им давам името си. Макар да бе крайно невероятно някой да ме е проследил дотук, реших да не рискувам и преди да си легнем, запънах дръжката и на тази врата със стола.

Никой не се опита да влезе или поне не чух никой да опитва. От друга страна, когато най-сетне заспахме, бях толкова изтощен, че сигурно не бих чул дори опит да разбият вратата с ръчна граната.

На сутринта останахме в леглото и гледахме сутрешната програма по различни канали. Не беше нищо особено, а и бе накъсана от прекалено много телевизионни реклами.

— Каква е програмата ти за днес? — попитах Каролайн, като прекарвах пръст по гръбначния й стълб.

— Нищо до четири следобед — каза тя. — После само ще отрепетираме набързо една-две части. А концертът е пак в седем и половина като снощи.

— Мога ли пак да…?

— О, надявам се. — Тя се засмя.

— Исках да кажа да дойда на концерта — уточних аз.

— Можеш, стига да искаш — успокои ме тя. — Сигурен ли си? Ще е абсолютно повторение на снощната програма.

— Е, човек със сигурност може да яде едно и също нещо две вечери подред.

— Само ако си го сготвил ти.

— Добре, в такъв случай искам да дойда и отново да те чуя да свириш.

— Да видим дали ще мога да ти намеря билет.

— И какво искаш да правиш до четири следобед?

— Можем да останем в леглото — усмихна се лъчезарно тя.

Не останахме. Решихме, че е по-добре все пак да станем и да отидем да закусим в ресторанта на 94-ти етаж на небостъргача „Джон Ханкок“, който, ако се вярваше на туристическия справочник на масата в стаята, бил втората по височина сграда в Чикаго след Сиърс Тауър^[1].

Взех асансьора, за да сляза във фоайето, а Каролайн отиде да пъхне бележка под вратата на колежка, с която се бе уговорила да ходят на пазар, че плановете й са се променили. Докато я чаках, помолих администратора за карта на района и видях на нея сградата „Джон Ханкок“ ясно обозначена. Открих и летище „О’Хеър“ северозападно от центъра. И още нещо на картата привлече погледа ми.

Щом Каролайн дойде, я попитах:

— Знаеш ли, че Уисконсин започва буквално на няколко километра северно от Чикаго?

— И какво? — не разбра тя.

— Уисконсин е щатът, в който се намира Делафийлд, а там е централата на „Делафийлд Индъстрис“.

— Но колко е далече? — каза тя. — Някои щати тук са просто необятни.

И това се разбра. Администраторът на хотела беше невероятно любезен. Делафийлд, обясни ни той, отстоял само на два часа път с кола. И разбира се, че не било проблем да организира наемането на кола, което ставало елементарно с кредитна карта. Каролайн ми даде нейната. Няма такова нещо като прекомерна предпазливост, когато става дума за живота на човек.

 

 

Междущатска магистрала 94 доста удобно минаваше през Чикаго и Делафийлд и — точно както ни бе информирал любезният администратор на хотела — пътят ни отне по-малко от два часа с наетия буик.

Отбихме от магистралата на изхода за Делафийлд и се озовахме в градска среда, олицетворяваща същността на Щатите. Отбивката бе заобиколена от всички страни от търговски постройки и сгради на фирми с типичните плоски покриви, в това число две бензиностанции, магазини за продукти, супермаркети и вездесъщите закусвални, всяка от тях с висок надпис, имащ за задача да бъде видян от километри и от двете посоки на магистралата. Сетих се за дните, когато открих „Хей Нет“ и бурните възражения на местните власти по повод скромния надпис, който исках да сложа на табела пред заведението на пътя. В крайна сметка получих разрешение, при условие че горният ръб на табелата не се издига на повече от два метра над земята. Усмихнах се. Инспекторът по градоустройство на графство Кеймбриджшир щеше да получи удар, ако видеше тукашните реклами.

Зад търговската зона с прилежащите хектари паркинги, на върха на малко възвишение видях комплекс от съвсем делово изглеждащи сгради и надписа: ДЕЛАФИЙЛД ИНДЪСТРИС с тлъсти черни букви на жълта табела на покрива. Под надписа, на калкана на заводския цех, с едри избледнели букви беше пояснено: НАЙ-ДОБРИТЕ СЕЛСКОСТОПАНСКИ МАШИНИ В АМЕРИКА.

Не бях сигурен какво точно се бях надявал да постигна с изминаването на целия този път от Чикаго до Делафийлд. Струваше ми се, че това е най-подразбиращото се нещо, след като бях разбрал, че съм се оказал толкова наблизо. Нямах ни най-малка представа какво следва да направя. Всъщност нямах дори представа какво бих искал да намеря. Но ако бях прав и „Делафийлд Индъстрис“ бе планираният обект на атаката, тогава ако някой знаеше мотива за взривяването, това със сигурност щеше да е Ролф Шуман. Виж, дали щеше да е склонен да ми помогне, бе съвсем различна работа.

Спряхме пред масивната бариера на портала.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине? — осведоми се дежурният, който излезе от сивата кабина отляво. Беше с тъмносиня униформа с шапка с козирка и колан, на който висяха толкова много неща, че не можех да си представя как би било възможно този човек да хукне да преследва някого. Колан с такава тежест на него по-скоро щеше да му смъкне панталона, отколкото да го държи на кръста.

— Минавам оттук и бих искал да разговарям с господин Ролф Шуман, ако е възможно — обясних.

— Името ви, господине? — попита охранителят. Той самият носеше пластмасова табелка с името си: „Бейкър“.

— Бучър. — Не устоях на импулса да се представя с име, сходно с неговото^[2]. — Макс и Каролайн Бучър. — Нямах обяснение защо не му казах истинската си фамилия. Все пак, ако господин Шуман се окажеше на работа, можеше да си спомни за мен от хиподрума в Нюмаркет и тогава щеше да се запита защо съм се представил с фалшиво име на портала. Но това нямаше значение.

— Имате ли уговорена среща, господин Бучър? — вежливо попита охранителят.

— Не, съжалявам, но нямам.

— В такъв случай съжалявам и аз — каза той. — Не приемаме посетители без потвърдена среща.

— Добре — съгласих се. — Но тук ли е все пак господин Шуман?

— Не мога да ви кажа.

— Не можете или не искате?

— Не мога. — Но вежливостта в гласа му се бе изпарила.

— И защо?

— Моля ви, господине — каза той без желание да продължава тази игра на думи, която явно не намираше за забавна, — да направите обратен завой и да напуснете тази частна собственост. В противен случай ще ви принудим.

Явно не се шегуваше. Потиснах изкушението да му обясня, че компанията все още ми дължи някакви пари за приготвянето на обяда, по време на който босът му едва не бе станал жертва на атака. Вместо това обърнах и се отдалечих. Виждах масивната му фигура в огледалото. Стоеше по средата на пътя с ръце на кръста и не сваляше поглед от нас, докато не изчезнахме зад завоя в полите на хълма.

— Не мина много добре — малко саркастично констатира Каролайн. — И какво предлагаш да направим сега? Да прескочим оградата?

Паркирахме в центъра, влязохме в „Кафето на Мери“, седнахме на масичка до прозореца и си поръчахме кафе и кексчета с боровинки.

Делафийлд беше объркващо място. Делафийлд Таун се наричаше новият квартал край магистралата с паркингите и завода за селскостопански машини, докато самият Делафийлд бе прекрасно село от миналото, разположено по брега на езеро Нагауика. Нагауика, авторитетно ни информира собственичката на заведението, означавало „има пясък“ на езика на местното индианско племе — така наречените „оджибуе“ — макар да бе повече от явно, че по бреговете на езерото няма и следа от пясък.

— Още кафе? — попита Мери, като заобиколи бара с голяма термос кана в ръка.

— Благодаря — каза Каролайн и побутна чашата си към нея.

— Чували ли сте за някой си Ролф Шуман? — попитах невинно, докато Мери наливаше димящата напитка.

— О, да — потвърди тя. — Всички тук познават семейство Шуман.

— Май е президентът на „Делафийлд Индъстрис“ — подметнах.

— Точно така — каза тя. — По-скоро беше. Колко жалко.

— Жалко за кое? — не пропусна шанса Каролайн.

— За състоянието му.

— И какво му е на състоянието му?

Мери се огледа, за да се убеди, че никой не ни подслушва. Нямаше как — бяхме само тримата.

— Нали се сещате… — обясни тя и поклати глава съжалително. — Не е съвсем… — И се запъна.

— Какво? — подканих я. Мери явно се притесняваше. Бях изненадан и реших да й помогна. — Нещо във връзка с нараняванията му ли?

— Да — бързо потвърди тя. — Точно така… с нараняванията.

— А дали е още в болницата? — попитах.

— Да — каза тя, — мисля, че още е там. — Пак се огледа и допълни шепнешком: — В „Шинго“ е.

— В „Шинго“ ли? — не я разбрах аз.

— Да, да — нетърпеливо каза тя. — „Шинго“, болницата за луди.

— И къде по-точно се намира „Шинго“? — в същия заговорнически стил попитах и аз.

— В Милуоки, на Мастертън авеню.

— Семейство Шуман в Милуоки ли живеят? — поинтересувах се вече по-нормално.

— Не, разбира се, че не — поправи ме тя. — Живеят си тук. На Лейк Драйв.

Сбогувахме се с Мери и кексчетата й не защото бях получил достатъчно информация. В никакъв случай не беше така, но имах усещането, че тя ще каже на семейство Шуман за нас със същата готовност, с която разказваше на нас за тях. Повече от ясно бе, че дискретността не е сред добродетелите й.

В Делафийлд — селото имам предвид — имаше магазини, пълни с неща, които са в по-голямата си част безполезни, но човек няма как да мине без тях. Посетихме повечето, за да се възхитим на декоративния кристал и порцелан, модерните напоследък статуетки, ковчежета с всякакви размери, форми и украса, изработени на ръка поздравителни картички и какво ли още не. Имаше прекрасен магазин, в който рафтовете бяха отрупани с различни старомодни табели, друг — с необичайно изглеждащи бележници, трети — с възглавници, бродирани със сцени от митове и легенди, и много, много други. Делафийлд бе раят на купувача. Не че стоката бе евтина обаче. Кредитната карта на Каролайн понесе тежки щети, защото тя не издържа на изкушенията и накупи повече неща, отколкото можеха да се съберат в куфара й. Подаръци, обясни тя, за семейството, макар и на двама ни да бе ясно, че й се иска всичко да си остане за нея.

Където и да влезехме, успявах да отворя разговор за семейство Шуман. В магазина за възглавници жената напрано се разплака.

— Прекрасни хора — изхълца тя. — Много щедри. Направиха толкова много за това място. Госпожа Шуман така обичаше да идва тук. Не мога да преброя колко възглавници е купила от мен. Толкова, толкова е тъжно.

— Състоянието на господин Шуман ли имате предвид? — подпитах.

— Да — потвърди тя. — И всички тези хора, които загинаха в Англия. Те бяха местни жители, нали разбирате. Виждахме се непрекъснато.

— Ужасно — посъчувствах й аз.

— Всички ужасно се тревожим за бъдещето — продължи тя без подкана.

— По-точно?

— Заводът имам предвид?

— И какво за завода?

— Нещата не се развиват много добре — обясни жената. — Миналият ноември уволниха една трета от хората. Голям удар, и то точно преди празниците. Било свързано с китайските трактори, които се предлагали на половината от нашата цена. В града имаше слух, че целият завод щял да затвори. Съпругът ми работи там… и синът ми. Не знам как ще живеем в този край без поминък. — Тя избърса една сълза в ъгъла на окото си. — И точно в този момент да стане тази катастрофа в Англия с бедния господин Шуман и останалите, разбира се… — Гласът й заглъхна и тя спря, неспособна да продължи.

Екскурзията „2000 гвинеи“ явно бе последен отчаян опит да се намери нов пазар за боледуващия гигант. Но кръвопролитието там и загубата на ключови хора в управлението на завода можеше да се окаже последният пирон в ковчега на компанията.

— Голяма ли е безработицата тук? — попитах.

— Не в момента — отговори тя. — Но три хиляди души все още работят в завода. Малко общество като нашето трудно ще понесе такъв брой безработни. Много от тях ще трябва да си тръгнат оттук и да отидат в Милуоки, за да правят бира или мотоциклети.

— Бира или мотоциклети? — повторих. Комбинацията ми се стори доста странна.

— Бира „Милър“ и „Харли Дейвидсън“ — обясни тя. — И едното, и другото се правят в Милуоки.

— И колко далече е това оттук? — попитах.

— На петдесетина километра.

— Е, може би ще могат да продължат да живеят тук и да пътуват за работа — опитах се да я ободря. — Може би няма да е чак толкова зле.

— Надявам се да сте прав — подсмръкна тя, но не й се вярваше.

— Чудя се какво обаче ще стане със семейство Шуман — подхвърлих след кратка пауза.

— Не се безпокойте за тях — въздъхна тя. — Те са червиви с пари. Съвсем наскоро си купиха нова къща. Не къща, а цяло имение. Нали знаете — шефовете никога не фалират. Правят какво трябва, за да си вземат премиите и да си осигурят пенсиите, преди да затворят завода. Само гледайте какво ще стане.

Явно семейство Шуман не й бяха чак толкова мили, колкото бе изглеждало в началото. А след като мъжът й и синът й останеха на улицата, сигурно нямаше да се сети и за една добра дума за „Делафийлд Индъстрис“.

Един-единствен от нашите събеседници беше чувал за Мери-Лу — човекът от магазина за статуетките.

— Прекрасни крака — коментира той с тънката усмивка на ценител. Усмихнах му се в отговор, но аз помнех не краката. Помнех липсата им.

 

 

Минахме на бавен ход по Лейк Драйв и внимателно огледахме всяко имение. Това беше кварталът на милионерите в Делафийлд. Всеки дом бе разположен в центъра на собствена градина с впечатляващи плет, ограда и портичка — всичко това с единствената цел да се държат натрапниците далеч. От пътя не беше много лесно да се виждат постройките, заради многото борове и рододендрони, но с Каролайн вече бяхме отишли от другата страна на езерото и оттам бяхме разпознали къщата на Шуман. Както ни я бе описала жената с възглавниците, тя беше голяма — модерна триетажна постройка, зидана от сив камък и с червен керемиден покрив. Всичко това се извисяваше над добре поддържана спускаща се до водата морава и пристан, до който бе вързана яхта.

Това ли бе домът на истинската цел на атаката в Нюмаркет? И жертва ли бе той, или злодей? Приятел или враг?

Имаше един-единствен начин да се разбере и аз натиснах бутона на интеркома до високата два и половина метра порта от ковано желязо.