Дик Франсис, Феликс Франсис
Смъртоносен галоп (15)

14.

Мамка му, беше първата ми мисъл. Как сега да се измъкна оттук? Хлопнах вратата. Дали не беше сън? Но знаех, че не е. Виждах как димът прониква през пролуките около вратата и усещах горещината, макар огънят да бе от другата страна. Едва ли щеше да му трябва много време, за да стигне до мен.

Отидох при прозореца.

Къщата ми е построена преди повече от двеста години и прозорците й бяха в оригиналното си изпълнение — малки парчета стъкло, задържани от мрежа от тънки оловни ребра. Самите прозорци бяха малки с още по-малка част на панти за проветряване, през която в никакъв случай нямаше как да се измъкна.

Отворих крилото за вентилация и извиках с всички сили:

— Пожар! Пожар! Помощ!

Не можех да разбера имаше ли отклик на вопъла ми. Ревът на пожара под краката ми се засилваше с всяка секунда.

Отново изкрещях:

— Пожар! Пожар! Помощ! Помощ!

Никакви сирени и никакъв помен от маркучи или хора с жълти каски, които да се катерят по вдигнати стълби.

Пушекът влизаше в стаята и започнах да се давя и да кашлям. Приближих лице до отвора в прозореца, за да поема чист въздух, но прозорецът на долния етаж, изглежда, също бълваше дим. Да не говорим, че ставаше нетърпимо горещо.

Знаех, че попадналите в пожар загиват по-често от задушаване, отколкото от изгаряне. Не можех да съобразя това трябва ли да ме окуражава, или не. Не исках да умирам, а най-малко бях готов да умра в капана на собствения си горящ дом. Така че се ядосах, страшно се ядосах и гневът ми даде сили.

Въздухът в стаята представляваше вече почти изцяло дим. Клекнах и установих, че до пода той все още е чист. Там обаче горещината отдолу се усещаше по-силно и забелязах, че килимът в близост до вратата вече започва да пуши. Ако щях да се спасявам, това трябваше да стане веднага.

Поех дълбока глътка относително чист въздух, изправих се, сграбчих нощната масичка до леглото си и се затичах с нея в посоката, в която знаех, че се намира прозорецът. Не виждах нищо, защото димът лютеше на очите ми. В последния миг зърнах през стъклото светлината от пожара отдолу и направих лека корекция в траекторията.

Стоварих масичката в прозореца. Той се огъна, но не поддаде. Повторих удара, прозорецът се огъна още, част от стъклените парчета се посипа навън, но проклетата оловна решетка не се предаваше.

Отново клекнах за нова глътка въздух. Чистото пространство под дима се бе стеснило на само няколко сантиметра и разбрах, че е дошъл критичният момент. Щях или да си пробия път навън, или да умра.

Този път масичката проби мрежата, излетя от ръцете ми в дима и пламъците отдолу и отнесе остатъка от дограмата. Нямаше време да мисля и да се безпокоя в какво ми предстои да скоча. Измъкнах се през тесния отвор и скочих, като се постарах да се отдалеча колкото се може повече от стената и пламъците под мен.

Едно от предимствата да притежаваш стар имот като този е, че таваните са много ниски, поради което падането от прозореца на спалнята ми на моравата долу бе от не повече от три метра. Предостатъчно, мина през главата ми по време на краткия ми полет. Приземих се със събрани колене, крака под мен и инерция напред, така че се претърколих по тревата като кацащ парашутист и се озовах на пътя пред двора. Изправих се, пресякох го, застанах от другата му страна и едва сега се обърнах, за да погледна къщата.

През дупката на прозореца на спалнята ми вече излизаха огнени езици. Бях скочил буквално в последния възможен миг.

Поех дълбоко въздух и се закашлях неудържимо. Беше ми студено. Затреперих и едва в този миг осъзнах, че съм чисто гол.

Съседката ми, вероятно събудена от неистовите ми викове, беше излязла да види какво става. В следващия момент тръгна към мен. Беше дребничка възрастна жена и на светлината на пламъците можах да видя, че е по розова дантелена нощница с розови чехли в тон с нея, а бялата й коса е спретнато прибрана в мрежичка за сън.

Огледах се с какво да прикрия голотиите си и установих, че разполагам само с двете си ръце.

— Няма нищо, миличък — успокои ме тя. — Нагледала съм се на такива неща. Трима съпрузи и болногледачка цели четиридесет години. — Милата жена ми се усмихна. — Радвам се, че си се измъкнал. Сега ще ти намеря палто. — И се обърна към дома си. — Повиках пожарната — осведоми ме тя през рамо. Беше останала абсолютно невъзмутима, макар да се бе натъкнала посред нощ на гол мъж до изпепеляващ пожар на някакви си пет метра от прозореца на собствената й спалня.

Пожарната пристигна с включени светлини и сирени, но беше безсилна да направи нещо. Къщата ми бе изцяло обхваната от пламъци и пожарникарите се грижеха повече да поливат с вода съседната къща, за да не допуснат пожарът да се прехвърли и на нея.

Прекарах остатъка от нощта седнал в кухнята на моята съседка, облечен в палтото на един от бившите й съпрузи и обут в неговите или нечии други чехли. Не я попитах в какво качество е бивш — дали е починал, или са се развели, — защото за мен това нямаше никакво значение. Бях й дълбоко благодарен за дрехите, както и за чашите чай, които не спря да носи през равни интервали на мен и пожарникарите отвън.

— Също като по времето на блицкрига — каза тя широко усмихната. — Тогава помагах на майка да приготвя закуски за полицията и пожарникарите. Сещаш ли се? Женският доброволчески корпус.

Сещах се. Знаех за тях.

Сутринта донесе потушаване на пожара, но малко друга утеха. Домът ми представляваше черупка без под, прозорци и врати, без абсолютно нищо вътре, с изключение на пепел и димящи останки от предишния ми живот.

— Голям късмет сте имали, че сте се измъкнали жив — каза началникът на пожарникарите. Знаех какво има предвид. — Тези стари сгради са истински смъртни капани. Дървени стълбища, тънки дървени врати и подове. Даже преградните стени са запалими, защото не са нищо друго, освен дъски, измазани с гипс. Смъртни капани — повтори той, като през цялото време клатеше глава.

Гледахме от пътя как хората му поливат руините с вода. Каменната зидария на външните стени бе оцеляла, но бе загубила вчерашната си белота. От всяка дупка на прозорец се издигаха издължени черни белези — единственият спомен за високата температура и гъстия дим.

— Някаква идея какво е предизвикало пожара? — попитах го.

— Не още — отговори той. — Все още е много горещо, за да се влезе. Но предполагам, че причината ще е нещо свързано с електрическата инсталация. Така е при повечето пожари. Доста по-малка част се дължат на недобре изгасени цигари. Пушите ли?

— Не — казах аз.

— Да сте оставяли нещо включено? — продължи да ме разпитва той.

— Не мога да се сетя — запънах се аз. — Но предполагам, че телевизорът е бил в режим „готовност“.

— Може и това да е — замислено каза той. — Може да е всичко. По-късно ще влязат следователите, за да огледат. За щастие никой не е пострадал. Това е важното.

— Загубих всичко — напомних му, загледан в черната димяща къща.

— Не загубихте живота си — възрази той.

Да, само че на косъм.

В осем часа използвах телефона на съседката, за да се обадя на Карл.

— Явно не ти е седмицата — коментира той, след като му съобщих за случилото се.

— Слабо е да се каже — отвърнах. През последните седем дни бях информиран за предстоящо дело срещу мен, бях отписал колата си след сблъсък с автобус, бях прекарал нощ в болницата със сътресение, бях загубил къщата и всичките си лични вещи в пожар и сега стоях с палтото и по чехлите на бившия съпруг на съседката ми. Но нещата имат и своята позитивна страна, напомних си. Бяха минали само седем дни, откакто бях поканил Каролайн на вечеря в ресторанта на Гордън Рамзи. Така че може да бях загубил много, но бях спечелил повече.

— Можеш ли да дойдеш да ме вземеш? — помолих го.

— Къде искаш да отидеш?

— У вас. Предполагам, че имаш душ, който бих могъл да използвам — казах аз. — Мириша, сякаш съм се въргалял в огнището на лагерен огън.

— Чакай ме след пет минути — обеща той.

— И… Карл — сетих се аз. — Ще донесеш ли някакви дрехи?

— За какво? — не разбра той.

— Измъкнах се с живота си — обясних му. — Но без нищо друго.

Това му се стори смешно и той се изсмя.

— Ще видя какво мога да намеря.

 

 

Останах цели десет минути под душа на Карл, та горещата вода да измие дима от косата ми и умората от очите ми.

Пожарната команда бе пристигнала в 3:32 сутринта. Знаех го, защото началникът ме бе помолил като собственик на имота да подпиша съгласие следователите към противопожарната служба да огледат останките по-късно, когато температурата спадне до безопасно ниво.

— Как щяхте да постъпите, ако бях загинал по време на пожара? — поинтересувах се аз.

— Тогава нямаше да ни трябва разрешението ви — отговори той. — Получаваме автоматично правото да влизаме в случай на сериозно нараняване или на смърт.

Удобно всъщност.

— Освен това винаги можем да получим съдебна заповед да влезем, ако не подпишете, а имаме основания да подозираме палеж.

— Смятате ли, че има палеж? — обезпокоих се аз.

— Е, точно това трябва да установят следователите — измъкна се той. — На мен ми изглежда като най-обикновен битов пожар, но от друга страна, в началото всички изглеждат такива.

Така че подписах.

След душа облякох един анцуг на Карл, седнах на масата в кухнята и образно казано, теглих чертата. В интерес на истината имах някои останали лични вещи в забравената пътна чанта, която самотно ме бе очаквала под бюрото ми в офиса на „Хей Нет“. Карл бе отишъл да я донесе, докато се къпех, така че можах да се избръсна и да измия зъбите си със собствените си принадлежности.

Карл живееше в модерна къща с три спални в нов район в Кентфорд, малко по-надолу по пътя, където развалините на колата ми очакваха някой застрахователен агент да се накани да ги огледа.

С Карл бяхме работили цели пет години рамо до рамо в една и съща кухня и с известна изненада осъзнах, че всъщност за първи път влизам в дома му. Не можеше да се каже, че сме приятели, и макар от време на време да пиехме по бира на бара в „Хей Нет“, не бяхме общували извънслужебно. Чувствах се малко неловко да искам помощта му, но нямаше към кого другиго да се обърна. Майка ми щеше да е напълно безполезна и щеше да ме остави в ръцете на възрастната съседка с розовите чехли, докато междувременно тя щеше да изпълнява стриктно утринния си ритуал с продължителен душ, полагане на сложен грим и последващо обличане — задача, която сама по себе си можеше да й отнеме часове, понеже тя непрекъснато сменяше мнението си кое с какво си отива. Карл бе единственият ми разумен избор. Не че ми допадаше да го направя.

— И какво ще правиш сега? — попита той.

— Първата ми работа е да наема кола — отговорих. — След това ще се нанеса в хотел.

— Можеш да останеш тук, ако искаш. Имам предостатъчно стаи.

— А Джени и децата? — попитах и едновременно с това забелязах колко тихо е в дома му.

— Джени замина да живее при майка си преди почти година — отговори той. — И взе момичетата.

— Карл… — запънах се, — страшно съжалявам. Защо не ми каза досега?

— Някак ми се струваше, че няма значение. Ако трябва да съм искрен, олекна ми, когато си тръгна. Вече не можех да понасям кавгите. Сега съм сам и много по-щастлив. Не сме разведени, така че тя и момичетата идват да преспят тук през уикендите и понякога се получава много добре.

Какво можех да кажа на това? Работата в ресторант с необичайното си работно време рядко е предпоставка за щастлив брак.

— Да поостана тогава за ден-два, а? — попитах. — До уикенда ще съм се изнесъл.

— Остани колкото искаш — настоя той. — Ще кажа на Джени и момичетата, че този уикенд не може да дойдат.

— Не-не — побързах да го спра, сякаш щеше да им се обади веднага, — недей. Дотогава наистина ще съм си намерил по-постоянно място. Така ще е по-добре за мен.

— Може и да си прав — съгласи се той. — Днес ще дойдеш ли на работа?

— О, да — потвърдих. — Мисля, че да. Но може би малко по-късно. Колата е първата ми грижа.

На път за работа Карл ме остави пред офиса на фирмата за даване на коли под наем.

— Но, разбира се — увериха ме те. — Каква кола ще желаете?

— А какви предлагате?

Накрая се спрях на „Форд Мондео“. Исках обикновена кола, която да не привлича погледите, ако например отида пак на паркинга за членове в Смитс Лон и Гардс Поло Клъб.

Един от служителите в компанията настоя да дойде с мен до банката, за да уредим финансовата страна на трансакцията, преди да ми връчи ключове. Отдавна бях забелязал, че ресторантьорският бизнес е от малкото, при които клиентите консумират продукта, предмет на сделката, преди да им бъде поискано да платят или да покажат някаква гаранция на плащането. Старият виц „Кой ще измие“ беше малко поомръзнал с годините и все още не бях срещал човек, който го е правил, макар нееднократно да бях имал клиенти, които не можеха да си платят яденето, след като го бяха изконсумирали. И какво да направя? Да бръкна на човека в гърлото и да си върна храната? В действителност не ти остава нищо друго, освен да го изпратиш по пътя му и да приемеш обещанието му, че ще се върне с чек при първа възможност. И в повечето случаи чекът наистина бе донасян с големи извинения. Само два пъти за шестте години, откакто държах ресторанта, някой не се бе обаждал повече и в единия от тези два случая причината може би бе, че клиентът бе починал на следващия ден, за щастие не от храната ми. В другия случай две непознати за мен семейства се бяха насладили на по три основни ястия, бяха завършили с кафе и бяха изпили две бутилки от най-доброто ми вино, а накрая се бяха измъкнали с оправданието, че всяка двойка смятала, че са поканени от другата. Бяха ми дали уверенията си, както и адресите си, които се бяха оказали фалшиви, а аз безгрижно бях пропуснал да запиша номера на колата им. Сигурен съм, че са били убедени, че случката е много забавна. Не и за мен. Във всеки случай бих познал всеки от тях в мига, в който кракът му стъпи пак в заведението ми.

В банката изтеглих голяма сума и пожелах да ми пратят в ресторанта нова кредитна карта колкото е възможно по-скоро. На следващия ден, обещаха ми те. А днес следобед? Щели да опитат, но трябвало да платя за куриера. Добре, съгласих се, действайте. Без кредитната си карта се чувствах по-гол, отколкото снощи на пътя пред дома ми.

Седнах в новата си кола и направих рекапитулация. Бях жив, имах дрехи за смяна в пътната чанта, паспортът ми беше в джоба, имаше къде да спя следващите две нощи, а и винаги можех да си сложа легло в офиса, ако се наложеше. Нямах часовник, мобилният ми телефон сигурно не ставаше за нищо, защото го бях оставил заедно с портфейла в джоба на блейзъра си, а него бях хвърлил връз дивана, преди да си легна снощи.

Отидох в магазина за мобилни телефони на Хай стрийт. Обясних на младата жена зад щанда, че снощи къщата ми е изгоряла заедно с телефона ми, така че се нуждая от подмяна, желателно като запазя стария си номер. Това ми изглеждаше съвсем нормално искане, но изпълнението му ми отне повече от час, в течение на който се наложи неколкократно да повиша глас — нещо, което не съм свикнал да правя.

Започнахме с това, че тя продължаваше да ме пита запазил ли съм СИМ картата на телефона си, а аз се опитвах да й обясня, че тя, разбира се, е останала в него и следователно вече не съществува. Казах й, че сигурно се е разтопила в локвичка от силиций, тинол и пластмаса.

— Не е редно да слагате телефонната батерия в огън — каза тя. — Това не е добре за околната среда.

Само вродената ми почтеност ми помогна да се въздържа да не я удуша на място в този момент. Накрая се приближихме към финала на изпитанието за нервите ми. Държах все още незаредения телефон в едната си ръка, а в другата — готовата за плащане пачка банкноти.

— Имате ли нещо, с което да се идентифицирате? — попита продавачката, малко късно според мен. Гордо извадих паспорта си. — Това не върши работа — отсече тя. — Имам нужда от документ с адреса ви на него. Например платена сметка за комунална услуга.

Изгледах я недоумяващо.

— Вие чухте ли нещо от това, което ви разказах?

— Да — увери ме тя.

— Как в такъв случай си представяте, че мога да притежавам платена сметка, ако от дома ми е останала купчинка пепел? — възкликнах. — В онзи момент не ми хрумна, че трябва да се измъкна от ада около мен именно с платена сметка за нещо в ръката. — Говорех толкова високо, колкото не помнех да съм правил някога. Но някак успях да не кипна. — Съжалявам — намерих сили да се извиня. — Не, нямам платена сметка за каквото и да било.

— Съжалявам, господине. Трябва ми нещо, което да потвърди домашния ви адрес.

Явно така нямаше да стигнем доникъде.

— Не можете ли да извадите дубликат на телефонната сметка за миналия месец? — сетих се, докато възвръщах обичайния си тон.

— Разбира се, господине — каза тя. Дадох й телефонния си номер и — не можех да повярвам на ушите си — тя ми поиска от съображения за сигурност и номера на улицата ми. Казах й го. Забръмча скрит от погледа ми принтер, тя бръкна под щанда и ми подаде копие на сметката ми, на което в горния десен ъгъл бе изписан пълният ми точен адрес.

— Заповядайте. — Подадох й го обратно. — Платена сметка, както пожелахте.

— Благодаря — каза тя, без да мигне, и се залови да обработи покупката ми. Слава тебе, господи, който си на небето!

— Може ли да оставя телефона си при вас да се зареди за около час?

— Съжалявам — отряза ме тя. — Ще трябва да направите това в дома си.

Въздъхнах. Нямаше значение, щях да го направя на друго място.

Накрая купих зареждащо устройство за кола, върнах се в мондеото и включих телефона да се зарежда през свързания към запалката на колата адаптер. Бележех някакъв прогрес, но ставаше мъчително бавно. Погледнах машинално китката си. Да, нямах часовник. Беше останал на нощната масичка. Часовникът в колата ми казваше, че минава единайсет и половина. Пет и половина сутринта в Чикаго. Беше рано да звъня на Каролайн, дори да знаех номера й. Бях сигурен, че ще ми се обади веднага щом се събуди. Надявах се дотогава телефонът ми да успее да се зареди достатъчно.

Оставих го да се зарежда и отидох да пия кафе. Седнах до витрината в малко заведение и загледах оставената отвън кола. Трябваше да я оставя отключена с ключовете в запалването, за да може телефонът да се зарежда, така че се налагаше да я държа под око. Никак не ми харесваше перспективата да отида отново при младата жена и да й обясня, че новият ми телефон е бил откраднат, без да съм имал възможността да го използвам дори веднъж.

След кафето влязох в магазин за чанти и куфари и си купих куфар, който през следващия час и половина напълних постепенно с ново бельо и чорапи, пет нови ризи, три нови панталона, морскосин блейзър, две сака от туид и вратовръзка. За щастие работното ми облекло — специално измислените комплекти от туника с бродерия „Макс Мортън“ и широки панталони на каре — беше в безопасност в ресторанта. Никога не го носех у дома, а за пране и гладене заминаваше заедно с покривките на масите. Бях преценил, че ще изглеждам доста екстравагантно в тази униформа, ако се явя с нея в Кадоган Хол следващата седмица.

Каролайн се обади към два и беше поразена, когато й казах за дома ми.

— Добре ли си? — попита ме поне сто пъти.

Уверих я, че съм добре. Казах й, че ще остана при Карл за два дни и че ще си намеря временно жилище, преди да реша въпроса трайно.

— Можеш да живееш при мен — веднага предложи тя.

— Едва ли има нещо, което бих желал повече — усмихнах се на ентусиазма й, — но се налага да съм по-близо до ресторанта, поне за известно време. Ще измисля нещо друго. В момента съм доста объркан, ако ме разбираш…

— Пази се… — заръча ми тя.

Обещах й.

— Ще ти се обадя в седем твое време, след репетицията — каза тя и затвори.

Погледнах пак китката си, на която нямаше нищо. До седем ми предстоеше да изживея цяла вечност.

С остатъка от изтеглените пари си купих нов часовник от един бижутерски магазин на Хай стрийт. Погледнах го, за да се уверя, че работи както трябва, и в този момент се почувствах по-добре. Съществуването ми постепенно се връщаше в нормалното си русло.

Върнах се в банката и изтеглих нова пачка. Купих кутия хубави шоколадови бонбони и букет пролетни цветя за моята съседка.

Паркирах мондеото на пътя пред дома ми — същия път, по който се бях изтъркалял през нощта. Хвърлих бегъл поглед на жалките руини на някогашния ми дом. Гледката на щръкналите към небето самотни черни стени — от покрива не бе останало нищо — навяваше тъга. Извърнах се навъсено и почуках на вратата на съседката. Тя отвори и този път не беше с прозрачния дантелен ансамбъл от нощес, а със зелена пола от туид, кремав джемпър с дълги ръкави и консервативно изглеждащи кафяви обувки. Косата й беше все така безукорно подредена, този път без мрежичката.

— О, здравей, миличък — усмихна ми се тя. После погледна букета: — А, за мен ли са? Прекрасни са. Влизай, влизай.

Дадох й цветята и тя се отправи към кухнята. Затворих входната врата, последвах я и седнах край добре познатата ми вече кухненска маса.

— Малко чай, миличък? — попита тя, докато слагаше цветята във ваза до умивалника.

— С удоволствие.

Тя сложи чайника да кипне и се залови с цветята, докато не ги подреди по желания от нея начин.

— Ето… — каза удовлетворено. — Толкова са красиви. Благодаря ти.

— О, не, аз ти благодаря — с чувство я поправих аз. — Нямам представа какво щях да правя, ако не беше ти.

— Глупости, миличък — махна тя с ръка. — Толкова съм доволна, че можах да ти помогна.

Седяхме и пиехме чай също както бяхме правили преди само дванайсет часа.

— Разбра ли се вече какво го е предизвикало? — попита тя.

— Не — отговорих. — Пожарникарите обещаха да пратят следователи да огледат, но общо взето почти всичко е изгоряло. Може да се разбере кое е било хладилник и кое пералня, но даже и металът е разтопен от горещината. Печката с фурната се познава, но останалото си е отишло.

— Съжалявам, миличък — със съчувствие каза тя.

— Е, поне аз отървах кожата.

— Така е, миличък. — Тя ме потупа по ръката. — Радвам се за теб.

И аз се радвах.

— Имаш ли някаква представа какво ще правиш сега? — попита тя.

— Ще преспя няколко нощи при един колега — отговорих. — А после ще се опитам да си намеря нещо непостоянно.

— Имах предвид къщата — поясни тя. — Ще я построиш ли наново?

— О, мисля, че да. Но ще трябва да изчакам и да видя какво ще кажат застрахователите.

Останах при нея около час и тя ми показа снимки на многото си деца и още повечето внуци. Повечето живееха в Австралия и тя явно се чувстваше самотна и благодарна, когато имаше с кого да разговаря. После отворихме кутията с бонбоните и получих втора чаша чай.

Накрая успях да изплувам от житейската й история, излязох навън и вече по-подробно разгледах останките от моята крепост. Не бях сам. Мъж с тъмносиня фланелка и яркосини панталони ровеше из пепелта.

— Здравейте — обадих се. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Аз съм от пожарната — обясни той. — От екипа на следователите.

— О, добре — приятно се изненадах аз. — Аз пък съм собственикът на тази купчина боклук.

— Съжалявам.

— Ами… благодаря. — Усмихнах се. — Е, поне не крачите из собствената ми пепел.

— Някой друг? — сериозно попита той.

— Не, нямаше никой друг. Всъщност, освен ако някой не се е вмъкнал, след като съм си легнал и не е загинал в пожара.

— Не би било за пръв път — коментира той.

Продължи да рови из пепелта с пръчка. В един момент спря, наведе се и прибра малко пепел в пластмасов плик, който извади от джоба си.

— Какво намерихте? — полюбопитствах.

— Нищо особено — небрежно отговори той. — Вземам мостра за анализа за ускорител.

— Това пък какво е?

— Изследване, което има за цел да покаже дали не е бил използван ускорител — обясни той. — Ускорител под формата на бензин, разредител на боя и други подобни.

— Мислех, че причината е в електрическата инсталация — казах аз.

— Не е изключено — уклончиво каза той. — Повечето пожари възникват от именно такава неизправност, но ние сме длъжни да направим анализа. Не че лично аз очаквам от него да разкрие нещо потресаващо. Къщата е толкова изгоряла, че ще е почти невъзможно да се разбере как е започнал пожарът.

И се върна към човъркането с пръчката из пепелта. След малко вдигна нещо на върха й, сякаш бе забол сьомга с копие.

— Аха… — проточи, — я да видим какво имаме тук?

На мен ми приличаше на черна обгоряла буца, в която не разпознавах нищо, което доскоро да съм притежавал.

— И какво е това? — не издържах.

— Вашият детектор на дим — отговори той.

Не си спомнях алармата да се бе включила.

— Трябвало е да сложите батерия — укори ме той. — Каква полза има от детектора без батерия? Така пожарната команда щеше да дойде по-бързо и можеше да успее да спаси нещо.

— Имаше батерия — казах изненадано.

— Не, господине — заяви той. — Не е имало батерия. Виждате ли как горещината го е запечатала напълно? — И вдигна буцата към очите ми. Налагаше се да му повярвам, защото не различавах нищо особено. — Ако имаше батерия, тя все още щеше да е тук или поне останките от нея щяха да се виждат. Виждам пристягащата скоба, но не виждам жици, стегнати към клемите. Тук батерия не е имало. — Той направи пауза за по-силен драматичен ефект. — Не ми е за пръв път да виждам подобна картина. Много хора забравят да сменят изтощената батерия или — като вас — след като извадят старата, забравят да сложат новата.

Само че аз не бях забравил. В детектора трябваше да има батерия. Лично я бях сменил, както си бях създал навика да правя при преминаването към лятно часово време през март. Нещо повече, детекторът беше сработил миналата седмица, когато за пореден път бях изгорил тост. Батерия със сигурност бе имало. В това бях абсолютно сигурен, също така сигурен, както беше следователят, че съм оставил устройството без батерия.

За секунди ме покри лепкава студена пот. Очевидно някой бе извадил батерията на детектора ми на дим, преди да подпали дома ми. С или без ускорител пожар, започнал в основата на стълбите, щеше да направи нищожни шансовете ми да се спася. Бях голям късметлия да се събудя в последния възможен момент.

Изведнъж ме изпълни увереност, че този пожар е втори опит да бъда убит.