Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dead Heat, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иван Златарски, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дик Франсис; Феликс Франсис
Заглавие: Смъртоносен галоп
Преводач: Иван Златарски
Година на превод: 2009
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2009
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 14.09.2009
Редактор: Иван Тотоманов
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4664
История
- —Добавяне
11.
Каролайн стана рано и си повика такси.
— Да не би да съм те засегнал с нещо? — Погледнах я недоумяващо.
— О, не — засмя се тя. — Просто трябва да се върна в Лондон. Имам среща в офиса на КФО в Кларкънуел Грийн. Искам да ги убедя да ми позволят да отлетя за останалата част от турнето.
Седна на края на леглото в спалнята ми за гости и си обу къси черни чорапи. Надигнах се и я придърпах назад докато пак не легна в ръцете ми.
— Това не влизаше в намеренията ми — каза тя, — но съм доволна, че се случи.
— Ще се върнеш ли след срещата?
— Не мога — въздъхна тя. — Оркестърът завършва концертите си в Ню Йорк тази вечер и се прехвърля в Чикаго за втората половина на турнето. Отчаяно искам да се върна в състава за тази част. Ако днес всичко мине добре, в неделя трябва да летя за Чикаго.
Беше петък. Струваше ми се, че неделя е прекалено скоро, за да се разделя с нея.
— Но ти още не си видяла ресторанта ми — възразих. — Може би утре? На вечеря?
— Не проявявайте нетърпение по толкова очевиден начин, господин Мортън. Аз имам и личен живот, ако не възразявате. И разни неща, които трябва да свърша, ако другата седмица няма да съм тук. — Стана и почна да се облича.
— А кога се връщаш от Щатите?
— Още не съм сигурна дали ще замина. По график оркестърът трябва да се върне следващия уикенд и да започне подготовка за сезона пи във Фестивал Хол. За този период съм планирала солото си в Кадоган Хол. Нали все още не си се отказал да дойдеш?
— Ако се съгласиш след това да вечеряме.
— Става. — Подпечатахме сделката с целувка.
Слязохме долу и Каролайн почна да приготвя закуска.
— Внимавай с тостера — предупредих я. — Повреден е и не изхвърля филийката както трябва, а аз винаги забравям и в резултат се включва пожарната аларма.
Тя го проследи внимателно, така че се разминахме без инциденти. Седнахме на кухненската маса и закусихме с по две филии с мармалад.
Отвън се разнесе клаксонът на таксито. „Колко бързо — помислих си, — колко бързо“.
След като Каролайн замина, се мотах цял ден из къщата; съжалявах, че я няма. Подредих кухнята поне три пъти, дори се залових да чистя с прахосмукачка пода в дневната, докато от шума й не ме заболя глава. За обяд хапнах купичка овесени ядки, а за десерт — болкоуспокояващи.
Бях със смесени чувства след позвъняването на Каролайн в един. Тя беше силно възбудена, че веднага са я приели обратно в състава на оркестъра. Радвах се за нея, но вътрешно бях разочарован, че заминава.
— Сериозно ли говориш? — недоверчиво каза Бърнард Симс. — Чувал съм за клиенти, които преспиват с адвокатите си, и за членове на съдебното жури, които спят един с друг, та даже и за един-двама съдии, лягали с пледиращи адвокати, но досега не бях чувал ответник да спи с ищцата, та дори и да са женени. — И се изсмя гръмко. Съжалих, че съм му казал.
Беше ми се обадил в ранния следобед, за да ми каже, че е получил ново писмо от адвокатите на госпожица Астън, в което се излагали основанията за иска и се отправяла покана към нашата страна да направи разумно предложение на госпожица Астън за компенсиране на причинените й неудобства и загубата на приходи.
Много глупаво от моя страна, но му казах, че съм последвал съвета му да я поканя на вечеря, в резултат на което между нас се е зародила връзка.
— Спа ли с нея? — веднага попита той.
— Добре де — предадох се. — И какво, ако съм?
В резултат на което сега той се забавляваше за моя сметка.
— Отказа ли се тя от иска, когато се отказа и от съпротивата? — попита накрая. Явно едва се сдържаше да не се изхили.
— Бърнард — казах остро. — Достатъчно! И за твое сведение, не, не се отказа от иска си. Агентът й настоявал да не се отказва. Защото държал да си получи процента.
— Може би и той спи с нея. — Беше невъзможно да го спра.
— Бърнард, казах да спреш, и го казвам сериозно. — Този път бях повишил глас.
— Ти май гледаш сериозно на нея, а? — усети се той най-сетне.
— Да.
— Е, сега се насадихме — въздъхна той. — Какво да кажа на адвокатите й?
— Да не си посмял да им кажеш каквото и да било.
— Нямах предвид за онова. Какво да им отговоря на предложението?
— Нека си помисля през уикенда. Ще ти се обадя в понеделник. Тя замина за една седмица, така че те и без това няма да могат да вземат решение.
— При теб ли ще е?
— Не, няма да е при мен — подчертах аз. — А и на теб не ти влиза в работата, дори да е при мен.
— Всичко, свързано с теб, ми влиза в работата — засмя се той. — Нали не си забравил, че съм ти адвокат? — Продължаваше да се смее, когато прекъсна разговора. Чудех се дали всичките му други клиенти му доставят такова удоволствие.
Към два и половина позвъних на Карл и му казах да дойде да ме вземе.
— Не трябваше ли да почиваш няколко дни? — попита той.
— Да — потвърдих аз. — Не идвам на работа. Просто трябва да използвам компютъра, за да вляза в интернет.
— Аха — каза той. — При теб съм след няколко минути.
Въведох в полето за търсене „Ролф Шуман“ и ми излязоха почти милион връзки. Повечето бяха към германски сайтове. Явно „Ролф“ и „Шуман“ бяха често срещани имена в Германия, Австрия, Швейцария и Холандия.
Добавих към критерия за търсене „Уисконсин“ и с изненада установих, че броят на връзките продължава да надвишава двайсет и осем хиляди. „Ролф“ и „Шуман“ явно бяха популярни и в Уисконсин. Открих, че в Съединените щати са емигрирали повече хора от Германия, отколкото от която и да било друга нация, включително Ирландия и Англия, и че много от тях са се заселили именно в Уисконсин, тъй като климатът и земеделските култури там били доста сходни с тези в родината им. Преселилите се били толкова много, че според един уебсайт през 1900 година една трета от общото население на щата била родена в Германия. Милуоки, най-големият град в Уисконсин, отстоящ на по-малко от петдесет километра от Делафийлд, през 19-и век бил известен като Германската Атина.
Добавянето на Делафийлд стесни резултатите до няколкостотин, но този път той беше сред тях: Ролф Шуман, президент на „Делафийлд Индъстрис“, с датата му на раждане, подробности по образованието, родословното му дърво и всичко останало. Бог да благослови интернет.
Прекарах следващия час в откриването на не чак толкова полезни неща за господин Шуман. Беше на шейсет и една и президент на „Делафийлд Индъстрис“ от седем години, като преди това бил завеждащ финансовия отдел. Оказа се, че той е стълб на обществото в Делафийлд и основна фигура в ред благотворителни фондации в ролята на спонсор или администратор. Научих още, че е фактор в Търговската камара на Делафийлд, както и старейшина на една от местните лютерански църкви. Не намерих нищо, което би могло да подсказва, че може да бъде обект на бомбен атентат на шест хиляди и петстотин километра от дома си.
„Делафийлд Индъстрис“ била основана малко след 1840-а в една от местните ковачници с идеята да се изработват сечива за новите заселници в Уисконсин, за да могат те да обработват земята и да се грижат за посевите си. С появата на двигателя с вътрешно горене фирмата се бе диверсифицирала, първо в производството на трактори, а впоследствие и на всевъзможни селскостопански машини. От уебсайта им се изясняваше, че в момента компанията била най-големият доставчик на комбайни за фермерите от Средния запад, а дори аз знаех, че в американския Среден запад има дяволски много зърно. Ако сред мотивите на завистливите конкуренти не бяха планините от пари и феноменалният успех, нямах представа какво друго би могло да направи „Делафийлд Индъстрис“ обект на атака.
Изглежда, не се справях много добре в новоизбраната си кариера на следовател.
В офиса влезе Карл и ми подаде писмо.
— Дойде за теб онзи ден.
Беше писмото от градския съвет на Форест Хийт, с което ме информираха, че ще ме дадат на съд. Спомних си, че бях тръгнал да си взема другото писмо от Сюзан Милър, когато спирачките ми отказаха и така нататък. Позвъних й на служебния телефон.
— Здрасти, Сюзан, обажда се Макс Мортън.
— Здравей, Макс — поздрави ме тя с обичайния си пронизителен глас. — Добре ли си? Чух за премеждието ти.
— Добре съм, Сюзан, благодаря за загрижеността — казах. — За мен леко сътресение, за колата ми — капут.
— О, боже — прошепна тя. — Съжалявам.
— И аз съжалявам, че така и не можах да дойда да си взема писмото от градския съвет на Форест Хийт.
— Не се безпокой за това — успокои ме тя. — То си е тук и те чака.
— Изпратили са ми копие в ресторанта.
— Помислих си, че може да го направят.
— Има ли някакво развитие със списъците, които те помолих да ми намериш? — Всъщност тъкмо те бяха причината за обаждането ми.
— Опасявам се, че не мога да ти помогна със списъка на гостите на вечерята — каза тя. — Ти вече имаш единствения, който съществува. И ако не се обадиш по телефона на всички от този списък и не ги попиташ лично за имената на техните гости, не виждам какво друго би могло да се направи. Но имах малко по-голям късмет със списъка на „Делафийлд Индъстрис“. Оказва се, че от специалните служби предварително били поискали имената на всички хора в ложите. Било свързано с мерките за сигурност на онзи арабин. — От тона й не личеше да е много впечатлена от Специалния отдел. — И какво като са разполагали с тях? Видяхме какво се случи…
Изглежда, мислеше, впрочем както и всички други без мен, че бомбата е била предназначена за принца.
— Къде са тези списъци? — попитах.
— В Специалния отдел, предполагам — обясни ми тя търпеливо. — Аз самата научих за тях само защото ми го каза един от собствениците на ложи. Човекът беше възмутен, че са го изнудили да им каже имената на гостите си. Ако питаш мен, сред тях сигурно е била и любовницата му и той е искал да скрие поне нейното име.
— Сигурна ли си?
— О, да — потвърди тя. — Казал на моите колеги, че му била племенница, ама явно не е била. Много се повеселихме, като ги накарахме да си мислят, че им се връзваме. — И се изсмя.
Вярвах й.
— За кого говориш? — попитах.
— А-а, май не бива да казвам — поколеба се тя, но после ми каза. Явно не бе в състояние да устои на изкушението. Познавах го. Всички в бранша го познаваха. После ми каза и името на любовницата му. Очарователно. — Но не казвай на никого! — предупреди ме тя сериозно. Не беше нужно да го правя — самата тя щеше да се погрижи всички да научат.
— И как да получа списъка от Специалния отдел? — попитах.
— Защо не им го поискаш? — простодушно ми предложи тя.
Така и направих.
Въведох „Специален отдел Великобритания“ и намерих уебсайт, от който научих, че всяка полицейска единица има свой собствен специален отдел. Затова се обадих на полицията в Съфък и оттам ми казаха, че ВИП охраната се поддържа от Специалния отдел на столичната полиция. И любезно ми дадоха номера.
— Не даваме информация на граждани — твърдо ме осведоми детектив — инспектор Търнър, когато се обадих и поисках списъците.
— Но аз не съм „гражданин“, аз бях там — обясних. — Бях потърпевш и се озовах в болницата. Не му казах, че съм бил там, защото ме е боляло коляното и ми е бил одраскан кракът.
— И за какво по-точно ви е нужен списъкът? — попита той.
Обясних му, че съм бил майстор готвач на обяда, сервиран във взривената ложа, и че един мой служител е загинал при експлозията. Това, изглежда, събуди съчувствието му. След това му казах, че съм разбрал, че Специалният отдел е получил списък на всички поканени в ложата гости, и че се опитвам да се сдобия с този списък, за да мога да поканя оцелелите в група за автотерапия, създадена в памет на покойната ми сервитьорка. Естествено, с цел да се превъзмогне травмата от атентата.
Това беше най-доброто, което можех да измисля без подготовка.
— Ще видя какво мога да направя — уклончиво каза той.
Благодарих му и му дадох имейл адреса си, както и телефонния си номер.
Погледнах си часовника. Наближаваше четири и половина. Позвъних на Каролайн.
— Здрасти — изчурулика тя в слушалката. — Точно си мислех за теб.
— С добри чувства, надявам се.
— Най-вече. — Не бях сигурен в тона й.
— Да не съжаляваш вече за снощи?
— О… нали разбираш. Стана толкова изненадващо…
— Да — съгласих се аз. Според мен хубавите неща в живота се случват изненадващо и тя не беше изключение. Но нямаше да насилвам нещата. Помъчих се да се сетя кой е казал „Нещата се случват на онези, които умеят да чакат“.
— Как мина следобедът ти? — поинтересувах се.
— Прекрасно — възкликна тя. — Репетирах на виолата три часа. Пръстите ме болят, но се чувствам толкова жива… Музиката е като кислород, без нея ще се задуша.
— Мислех, че си събираш багажа.
— О, ще пътувам чак в понеделник — каза тя. — Първият концерт в Чикаго е чак в сряда и оркестърът ще ходи до Ниагарския водопад през уикенда. Ще се присъединя към тях в понеделник вечерта.
— Ще дойдеш ли тогава в Нюмаркет?
— Не мога — попари ме тя. — Утре в четири съм на фризьор, а и трябва да се приготвя за пътуването.
— О… — казах мрачно. — Кога ще те видя тогава?
— Недей да си толкова нещастен — сряза ме тя. — Казах, че аз не мога да дойда в Нюмаркет, но ти би могъл да дойдеш при мен, ако имаш желание.
Имах.
— Кога?
— Когато и да е. Ела утре и остани до понеделник сутринта. Ще ми помогнеш да се добера до летище „Хийтроу“ с целия ми багаж и после ще ми махаш с кърпичка, докато излитам.
Идеята да й махам с кърпичка не ми допадаше особено.
— Окей — съгласих се. — Ще пристигна утре около обяд.
— Не, по-късно — настоя тя. — Преди фризьора ще ходя на пазар. Ела към седем и ще отидем направо на вечеря.
— Чудесно. Ще ти се обадя по-късно.
Прекъснахме разговора и седнах зад бюрото си усмихнат. Никога не бях имал такова желание да видя някого. Какво беше това? Не знаех. Случваше се малко неочаквано и това ме плашеше.
Попитах компютъра на кого е фразата. Ейбрахам Линкълн. Но точният цитат беше: „Нещата се случват на онези, които умеят да чакат, но само неща, изоставени от онези, които не знаят умора“. А в бъдеще аз щях да съм от вторите.
Прекарах на компютъра около час в търсене на нещо, което би ми дало някаква насока. Изрових броя на „Кеймбридж Ивнинг Нюз“, в който бяха имената на убитите, и потърсих в интернет подробности за всяко име. Открих, че един от загиналите служители на „Делафийлд“, някой си Гай Уитни, е имал връзки в света на конния спорт и дори нещо общо с клуб за поло. По-конкретно с Лей Кънтри Поло Клъб.
Открих го. Макар и с кратко съществуване, клубът вече имаше подозрително голям уебсайт. И разбира се, Гай Уитни бе там в ролята на президент на клуба, а на сайта се виждаше негова фотография с широка усмивка на лицето. Явно никой не бързаше да актуализира информацията, защото вече бяха изминали две седмици след смъртта на президента им, а на сайта не можеше да се намери и дума за това събитие. Не се изненадах, че клубът се спонсорира от „Делафийлд Индъстрис“, а самият Ролф Гоуман е в списъка на спонсорите и вицепрезидентите.
Имаше връзка към американската „Поло асоциация“ и се изненадах, че спорт като полото разгръща толкова широка дейност там. Очевидно не можеше да става сравнение с бейзбола или американския футбол, но в Щатите имаше четири пъти повече поло клубове, отколкото хиподруми. И поне десет пъти повече, отколкото в Англия. Това вече беше озадачаващо. За мен полото си беше второстепенен спорт, при това типично британски второстепенен спорт, практикуван от британските кавалеристи по индийските равнини, за да убият скуката на дългото отсъствие от дома.
„Имате нова поща“ стресна ме гласово съобщение от компютъра и в долния десен ъгъл на екрана се появи иконката на неразпечатан плик.
Беше от детектив — инспектор Търнър. Към имейла бе прикрепен списък на гостите на „Делафийлд“ за деня на „2000 гвинеи“. Милият Търнър. За нещастие списъкът не ми даваше онова, което ми бе нужно. Той ми бе изпратил сканирано изображение на лист хартия, на който бе отпечатан пълният списък към поканата. Някой обаче бе прекарал плътна дебела черна линия през седемте имена на онези, които не бяха дошли. Срещу шестнайсет от останалите имена бе написано „у“, явно за „убит“, понеже имаше „у“-та до имената на Елизабет Дженингс, Мери-Лу Фордам и семейство Уолтърс. Освен това някой бе добавил „Луиза Уитуърт“ и „Илейн Джоунс“ в края на списъка. И те бяха маркирани с по едно „у“. Помнех от репортажа в „Кеймбридж Ивнинг Нюз“, че Илейн Джоунс е нещастната жена, убита от летящо парче тухла.
Не биваше да се оплаквам. Бях поискал списък на оцелелите и Търнър ми бе дал точно това, заедно с имената на убитите. Но все още не разполагах с имената на седмината, които не бяха участвали в мероприятието.
Обадих се на номера, който вече бях използвал.
— Там ли е детектив — инспектор Търнър?
Наложи се да изчакам няколко минути, преди да чуя гласа му в слушалката. Благодарих му за списъка и вежливо помолих за още няколко минути от скъпоценното му време. Той търпеливо изслуша обяснението ми, че бих искал да разполагам и с имената на онези, които са избегнали смъртта на косъм, за да могат и те да се възползват от участието в груповата терапия. Накрая се поинтересувах дали случайно не разполага с тях.
Усетих поколебаването му, после той все пак се съгласи да потърси оригиналния списък.
— Не мога обаче да обещая, че все още разполагаме с него. За нас не е толкова важно да пазим списък на хората, които не са били там, особено след като те явно не са били обект на терористичната атака.
Помислих за момент дали да не споделя с него теорията си, че всъщност точно те са били цел на атаката, но тя наистина изглеждаше малко измислена, а пък и нямах никакви факти в нейна подкрепа. Прекараният в търсене из интернет следобед не бе донесъл никакви съществени резултати и вече започвах да се съмнявам в първоначалното си убеждение, че катастрофата с колата не е случайна. Затова просто му благодарих още веднъж и го уверих, че с нетърпение ще очаквам списъка.
— Смяната ми свършва след половин час — уведоми ме той. — Ще видя какво мога да направя.
Затворих. Аз ли бях правият, или полицията? Може би следваше да споделя идеите си с полицая, понеже ако не друго, той поне можеше да ми покаже къде логиката ми издиша. А може би — както бе предположила Каролайн — полицията разполагаше с допълнителна информация, за която аз нямах и представа — информация от контраразузнаването или други разузнавателни служби. Най-сетне, не бе изключено да се придържат към теорията за арабския принц, защото нямат никаква друга версия.
Помислих си дали да не се обадя на Нийл Дженингс, но ми се стори, че е твърде скоро и не е редно да нарушавам скръбта му с въпроси за това как и защо е бил сред поканените в ложата на „Делафийлд“. Вместо това позвъних на семейство Кийли.
— Здрасти, Макс — чу се жизнерадостният глас на Ема. — Сигурно се интересуваш дали ще дойдем утре.
Трябваше ми миг, за да съобразя какво има предвид.
— Не — казах, — не съм се съмнявал, че ще дойдете.
— О, да — увери ме тя. — При това ще бъдем шестима, както обикновено.
— Чудесно. — Реших да не споменавам, че няма да съм в ресторанта. Щях да бъда в друго заведение с Каролайн. Нямах спомен кога за последен път в събота вечер съм бил в „заведение“, различно от моето.
— Виж, обаждам ти се, понеже искам да те попитам защо бяхте поканени на онзи обяд на „Гвинеите“.
— А, това ли? — каза тя. — Участвахме в състезанието с наш кон. Май това беше причината.
— Не виждам как биха поканили всички треньори — казах, без да крия нотката на съмнение в гласа си.
— Нямам представа каква е практиката — каза Ема.
— Ние обаче бяхме поканени, както и Нийл и Елизабет. Двете с Елизабет го обсъдихме. — Тя въздъхна. — Горката Елизабет.
— Да — съгласих се аз. — Ема, съжалявам, че съм толкова досаден, но можеш ли да си спомниш кога точно получихте поканата?
— О… — Нова пауза. — Не мога, съжалявам. Беше толкова отдавна, нали разбираш?
— А беше ли стилно оформена покана на твърд картон? — продължих да настоявам.
Нова пауза.
— Не, не мисля — каза накрая тя. — Не си спомням да сме я слагали на перваза над камината. А ние слагаме всичките си покани там. — Помислих си, че первазът им сигурно е доста отрупан.
— Е, добре — казах. — Благодаря ти все пак.
— Няма за какво. Ще попитам Джордж, като се върне. Той отиде на някакво проклето съвещание на някаква комисия, на която е председател. Ще ти се обадя, ако се сети за нещо друго.
— Благодаря. Ще се чуем пак. — И затворих. Поредната задънена улица.
Отново прегледах изпратения ми от Търнър списък. От седемнайсетте незадраскани и немаркирани с „у“ имена познавах лично единайсет души. Предполагах, че останалите са хора на „Делафийлд“, и от тях едното име беше на жена, която според г-жа Хардинг от вестника междувременно беше починала от изгарянията си. Сред единайсетимата, които познавах, имаше една семейна двойка редовни посетители на „Хей Нет“, а четирима други бяха местни жители и бяха идвали понякога в ресторанта. Останалите петима живееха по-далече и включваха: треньор и съпругата му от Мидълхам в Йоркшир, съпругата на убития ирландски бизнесмен и бивш жокей от западния регион, който скалъпваше подобие на живот, като даваше съвети по залаганията на богати бизнесмени по време на конни състезания. Нямах спомен да съм го видял да им говори преди обяда, но пък тогава бях в кухнята. Както и да е, никой от тези хора ни най-малко не изглеждаше като обект на терористична атака.
Последният бе Ролф Шуман. Той ли беше целта?
Отново проверих електронната си поща. Нищо ново.
Погледнах си часовника. Беше минал половин час. Работното време на Търнър бе свършило и той несъмнено бе отпрашил към дома си, сигурно за целия уикенд, така че трябваше да се запася с търпение и да чакам.
Беше седем и половина и градусът на напрежението около обслужването на вечерните ни гости бе започнал да се покачва, така че отидох в кухнята, за да се убедя, че всичко е наред, но Карл веднага ми нареди да се махам.
— Болен си — напомни ми той. — Прибирай се и ни остави да си вършим работата.
— Не съм болен — казах. — Имам обикновено главоболие. И не се бой — мозъчното сътресение не е заразно.
— Няма значение — ухили ми се той. — Не си ни нужен тук. Ето, това е Оскар. — И ми посочи новия човек в кухнята. — Справя се прекрасно. — Оскар се усмихна. Гари обаче не се усмихна. Явно не беше в настроение. Оставих ги да се оправят както могат и се върнах в офиса. Мечтаех да се прибера у дома, но исках да потърся още това-онова в интернет.
Отново проверих електронната си поща и отново в нея нямаше нищо. Вече бях загубил надежда в Търнър, когато телефонът ми иззвъня. Беше той.
— Съжалявам — каза вместо поздрав. — Намерих копие на оригиналния списък, но не мога да работя с проклетия скенер, а секретарката вече си тръгна. А и аз трябва да се прибирам. Исках да изведа благоверната на кино за рождения й ден и вече закъснявам. Ще ви го изпратя следващата седмица.
— А не може ли просто да ми го прочетете? Ще си запиша имената.
— Добре. Но да побързаме.
Взех първия попаднал ми молив и си записах имената на гърба на едно старо меню. Както можеше да се очаква, семейство Нийл Дженингс бяха в списъка, а също Джордж и Ема Кийли. Познавах двама от другите четирима — Патрик и Маргарет Джейкъбс, които заедно въртяха в града доста успешен бизнес с конски такъми. Но за последната двойка не бях чувал изобщо — казваха се Пьотр и Татяна Комарови.
Благодарих му и му пожелах приятна вечер, като му казах да ме използва като извинение за закъснението. Той ме увери, че със сигурност щял да го направи, и с това разговорът ни приключи.
Погледнах пак записаните имена. Защо, по дяволите, бях решил, че ключът за всичко ще са имената на поканените, но не присъствали във взривената ложа? Патрик и Маргарет бяха приятни хора, за които клиентите бяха всичко, и те се грижеха за тях с всеотдайност и чар. Бяха уважавани, дори харесвани, от почти всички треньори в Нюмаркет, някои от които дори ги бяха канили на вечеря в „Хей Нет“. Прегледах списъка на гостите на петъчната галавечеря и да, господин и госпожа Патрик Джейкъбс бяха включени като присъствали.
С Комарови нямах този късмет, понеже те отсъстваха от този списък. Това не означаваше непременно, че не са били на вечерята, а само че не бяха сред наименуваните.
Въведох „Комаров“ в компютъра. Гугълът ме заплю с един милион открити упоменавания. Опитах да стесня кръга с „Пьотр Комаров“ и това сведе броя на резултатите до трийсет и осем хиляди. „Моят“ можеше да бъде всеки от тях. Помолих машината да открие „Татяна Комаров“. „Да нямате предвид Татяна Комарова?“, попита ме търсачката. Сетих се, че в славянските езици женските фамилии по правило завършват на „а“. Добре, нека е „Татяна Комарова“, съгласих се. Осемнайсет хиляди резултата. „Пьотр и Татяна Комарови“ даде шестнайсет хиляди. Беше като да търсиш нужната ти игла в купа сено, но без да знаеш как точно изглежда тя.
И все пак една от връзките привлече погледа ми. Някой си Пьотр Комаров беше цитиран като президент на поло клуба в Санкт Петербург. Реших, че съм го намерил. Нямаше кой друг да бъде — Пьотр Комаров и Ролф Шуман несъмнено бяха свързани по линия на полото.
Продължих да търся по-нататък, като влязох на сайта на санктпетербургския поло клуб. Не бях очаквал да има толкова много, докато не схванах, че повечето резултати се отнасят до Санкт Петербург във Флорида. Нужният ми клуб обаче се намираше в града, основан от цар Петър Велики през 1703 година — оригиналния Санкт Петербург на балтийското крайбрежие в Русия.
Според уебсайта на клуба след падането на Съветите полото в Русия било във възход. Новите клубове никнели като гъби след дъжд, нововъзникващата средна класа явно мечтаела да подражава на американските си идоли и един от начините, по които това можеше да става, било чрез отиване на поло мач, което на свой ред било едно от основните седмични светски мероприятия. В Русия дори играели поло през дългата зима, като използвали надуваема оранжева топка с размерите на футболна вместо традиционната твърда и бяла такава. Съобщаваше се, че турнирът за купата „Снежно поло“, спонсориран от голям швейцарски производител на часовници, бил главното събитие на зимния сезон в Санкт Петербург и задължителното място, където да бъдеш видян в обкръжението на местните ВИПове.
Е, и? Какво общо можеше да има полото с взривяването на ложа по време на състезание в Нюмаркет? Не бях сигурен, че изобщо съществува някаква връзка, но полото явно свързваше някои от жертвите с други, които не бяха сред убитите, макар да се е очаквало да бъдат.