Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dead Heat, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иван Златарски, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дик Франсис; Феликс Франсис
Заглавие: Смъртоносен галоп
Преводач: Иван Златарски
Година на превод: 2009
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2009
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 14.09.2009
Редактор: Иван Тотоманов
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4664
История
- —Добавяне
9.
Предложиха ни маса за двама до стената, в съседство с входа. Е, не беше най-добрата в заведението, но Каролайн бе видимо впечатлена.
— И за миг не съм допускала, че ще успееш да осигуриш маса — бяха първите й думи, когато дойде. — Честно казано, ако подобна мисъл ми бе минала през главата, изобщо нямаше да го предложа. Защото изобщо не съм сигурна, че искам да съм тук. — Смръщеното й лице подсказваше, че говори истината.
Не бях сигурен как да възприема подобен коментар, но тя бе дошла и за момента това бе най-важното. Пред последните два дни бях положил големи усилия да си спомня струнния квартет на галавечерята. Знаех, че всички носеха дълги черни рокли, а косата им беше стегната в опашка, но за нищо на света не можех да извикам лицата им в съзнанието си. Но познах Каролайн в мига, в който влезе през парадния вход на ресторант „Гордън Рамзи“.
Резервирането на масата се бе оказало трудно и ми бе струвало припомнянето на стари услуги и обещанието за бъдещи.
— Съжаляваме — отговориха на телефонното ми обаждане, развеселени от наивността ми, — но масите обикновено се резервират около два месеца предварително. — Тонът бе такъв, че не се налагаха уточнения, че два дни е просто абсурдно.
Аз обаче не бях известен — макар и не за всекиго — майстор готвач без основания. В света на висшата кулинария конкуренцията може и да е жестока и главните готвачи може да мечтаят да опрат готварските си ножове в гърлата на своите съперници, но дълбоко в себе си ние знаем, че имаме нужда от събратята си живи и в добро здраве не само за да поддържат огъня на интереса към всичко свързано с кулинарията, но и за да имаме кого да каним на телевизионните програми, които водим.
След като продадох душата си ако не на дявола, то поне на неговия готвач, и след като обещах неща, които макар и не непременно невъзможни, поне бяха дяволски трудни за изпълнение, получих в замяна предложението за малка масичка, която щяла да бъде „сложена в девет часа допълнително към вече пълния салон. Но непременно до вратата“.
— Прекрасно — казах. Вече щях да се съглася да ни сервират и на тротоара отвън.
— Сигурно познаваш добре Гордън Рамзи, за да уредиш това. — Каролайн ме погледна въпросително.
— По-скоро става въпрос за колегиална любезност. — Усмихнах се. Крайно време беше и аз да мина на „ти“. — Ние, готвачите, сме едно голямо братство, нали разбираш. — Пълна дивотия, но звучеше по-добре от истината, че се бе наложило да се моля за проклетата маса. Вече не бях сигурен дали искът за десет хиляди лири в крайна сметка нямаше да ми излезе по-евтино.
— Готин ли е? — попита тя. — Винаги се държи много грубо в телевизионните си програми.
— А, свестен е — казах. — Онова е просто за пред камерата. — В действителност не познавах Гордън Рамзи, но не исках да признавам това пред Каролайн… или поне засега.
— Е… — смених темата, — разкажи ми сега с какво се занимаваш.
— Правя музика — отговори ми тя. — Така, както ти правиш храна. Значи ти поддържаш хората физически, а аз — духовно. — И се усмихна на шегата си. Усмивката преобрази лицето й. Сякаш някой дръпна пердетата на стая и пусна в нея утринното слънце.
— Не беше ли казал някой за музиката, че е храна за душата? — напомних аз.
— Точният цитат всъщност е за страстта — поправи ме тя. — „В човешката душа със сигурност няма страст, но тя намира храна в музиката“. Не мога да си спомня кой точно го е казал, нито дори съм сигурна какво точно означава, но фразата е гравирана на дървена дъска в моето музикално училище.
— И кое е то?
— КУМ — отговори тя: — Кралското училище за музика.
— А-а-а… — проточих. — А защо точно виола?
— Това вече идва от прогимназиалните ми години. Учителката ми по музика беше виолист и исках да стана като нея. Тя беше страхотна. — Каролайн отново се усмихна. — Научи ме да се наслаждавам на изпълнението. Това е дар, за който винаги ще съм й благодарна. Много от колегите ми в оркестъра обичат музиката, но не се наслаждават на изпълняването й. А жалко. За мен същността на музиката е в изпълнението. И затова казах, че правя музика, а не я свиря.
Седях и я наблюдавах. Паметта ми не ме бе излъгала: беше висока и елегантна, макар тази вечер да не бе облечена в дълга черна рокля, а в кремава пола и прилепнала по тялото й сребриста блузка, която ускоряваше пулса ми всеки път, когато тя се наклонеше напред. Косата й бе светлокестенява, но не руса, и бе стегната както предния път в опашка.
Появи се сервитьор и се осведоми дали вече сме решили. Отворихме менютата.
— Какво е „пиед дьо кошон“? — попита Каролайн.
— Буквално означава „свинско краче“. Много е вкусно.
Тя сбърчи прекрасния си нос.
— За мен „лобстер равиоли“ и после агнешко. А какво е „пумпалка“?
— Вид гъба.
— Отлично, значи агнешко със сос „пумпалка“. — Това ми напомни за предишния сос от гъби — онзи, който вероятно я бе накарал да се почувства зле. Реших да не го споменавам.
— За мен „пиед дьо кошон“ и морски костур.
— Благодаря, сър — каза сервитьорът.
— Какво би искала да пиеш? — попитах.
— Бих предпочела червено — поколеба се тя, — но ти си поръча костур…
— Значи червено — прекъснах я. Поръчах умерено скъпо „Медок“… или поне умерено скъпо за предложената ни листа, защото в „Хей Нет“ това щеше определено да е най-скъпата бутилка. Май се налагаше да привиквам към лондонските цени.
— Е, с какво се натрових? — попита тя, като съзнателно или неволно зададе най-важния въпрос. — И откъде намери телефонния ми номер? И как знаеш толкова много неща за мен?
— Кажи ми нещо — казах, като игнорирах въпросите й. — Как така се озова в струнен квартет на хиподрум в Нюмаркет, при положение че свириш в КФО?
— Свиря с КФО, а не за тях — бързо ме поправи тя. — Разликата е съществена.
Това ми напомни за баща ми: той мразеше хората, които казваха, че е паднал от коня, докато според него бе паднал конят и това било причината той да се озове на земята. За него тази разлика бе най-важното нещо в живота.
— А защо струнен квартет?
— Приятелки от колежа — обясни тя. — Четирите плащахме таксите за обучение, като свирехме заедно вечер и през уикендите. Канеха ни къде ли не, като започнеш от сватби и свършиш с погребения. Беше отлична школа. Две от нас сега сме професионалистки, а едната от другите две преподава. Джейн, четвъртата, е майка на пълно „работно“ време в Нюмаркет. Точно нейна бе идеята да се съберем пак миналата седмица. Все още го правим, когато можем, но вече става все по-рядко с вечните ни ангажименти. Но когато стане, е много забавно. Освен миналата седмица, разбира се. Тогава не беше забавно… искам да кажа, в крайна сметка.
— Да… — въздъхнах аз, — за което искрено съжалявам. Но ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, аз също бях страшно зле.
— Хубаво — каза тя. — Заслужаваш го.
— Не долавям никакво съчувствие.
Тя се засмя.
— А защо трябва да съчувствам на опозорения нюмаркетски отровител?
— А-а-а… не съм отровител — възразих.
— А кой тогава?
— Това вече е големият въпрос — казах сериозно.
Сигурен съм, че Бърнард Симс не би одобрил, но й разказах всичко, което ми бе известно за отравянето. В крайна сметка не беше кой знае колко.
Предястията дойдоха по средата на моето описание на зловещите последици от приемането на фитохемаглутинин върху човешката храносмилателна система и съм сигурен, че Каролайн внимателно огледа своето, за да се увери, че вътре няма бобени зърна.
За щастие моето свинско краче изглеждаше напълно безобидно и беше райски вкусно. Храната ми хареса, но понеже и аз съм в този бизнес, в личната ми оценка на творенията на други шефове има известна ексцентричност. Наречете го професионална деформация, ако щете, но аз перверзно се наслаждавам, когато ям храна, която усещам, че бих могъл да приготвя по-добре. И обратното — потиска ме да вкусвам нещо, което знам, че не е по силите ми, а моето ястие бе точно такова. Това краче с пъдпъдъче яйце на очи, шунка от бут и сос холандез щеше да ме върне в кухнята ми твърдо решен да направя нещо по-добро.
— И кой мислиш, че го е направил? — попита Каролайн, щом се справи с предястието и остави вилицата си.
— Според мен по-важният въпрос е защо са го направили — отговорих.
— И?
— Не знам. Цялата минала седмица се мъчих да открия. Първото ми предположение беше, че някой се опитва да съсипе мен и ресторанта ми. Само че нямам ни най-малка представа кой може да го иска. В околностите на Нюмаркет няма чак толкова ресторанти, още по-малко такива, застрашени от фалит заради мен.
— Някой от персонала ти? — подсказа тя.
— И за това разсъждавах. Но каква би била ползата за такъв човек?
— Може би искат работата ти.
— Но нали аз съм шефът — обясних. — Ако ме изхвърлят от бизнеса, това означава загуба на работата най-напред за мен, после и за тях.
— А дали някой не ти завижда за успеха? — продължаваше да предлага Каролайн.
— И за това се сетих, но не мога да се сетя кой. Просто няма логика. — Отпих глътка вино. — Имам все пак една теория, но тя дори на мен ми се струва прекалено налудничава.
— Я да видим — възбуди се тя, наведе се към мен и сърцето ми отново се разтуптя. „Не сваляй поглед по-надолу от ключиците й“, заповядах си.
— Започнах да се питам дали натравянето по време на вечерята и експлозията на следващия ден не са по някакъв начин свързани — казах аз. — Знам, че звучи глупаво, но просто се мъча да измисля нещо, което да обясни защо някой би искал нарочно да отрови над двеста и петдесет души.
— По какъв начин биха могли да са свързани?
— Ами… — запънах се, — може да съм луд, но защо не допуснем, че вечерята е била отровена, за да попречи на хората да отидат на другия ден на хиподрума и така да не бъдат разкъсани от експлозията?
— Защо смяташ, че си луд? — каза тя. — На мен ми се струва адски разумно.
— Това би означавало, че противно на възприетото мнение, бомбата е ударила желаната си цел. С други думи, терористичният акт не е бил насочен срещу арабския принц и всички вестници се заблуждават.
— Защо пък ще означава това?
— Защото ако някой е бил готов да отрови храната в нощта преди експлозията, той вече е знаел, че посетителите на ложата, в която е била заложена бомбата, са били разменени няколко дни преди това. Освен това не мисля, че някой от присъстващите на галавечерята е трябвало да бъде в ложата на принца, понеже според вестниците целият му антураж е кацнал със самолет сутринта на състезанието. Обаче седем души, които е трябвало да присъстват на обяда във взривената ложа, не са се явили този ден и със сигурност знам, че трима от отсъстващите са били сред натровените предната нощ.
— С кого другиго си споделял това?
— С никого — отговорих. — Даже не знам с кого да споделя. Опасявам се, че ще ми се присмеят.
— Глупости!
— Не си ли чела вестниците? — попитах. — Цяла седмица се занимаваха само с близкоизточната връзка. Дори в репортажите по телевизията се приема, че истинската цел е бил принцът.
— А може да разполагат с някаква информация, до която ти нямаш достъп — предположи тя. — Службите за сигурност може да знаят нещо.
— Възможно е — признах аз. — Само че според „Сънди Таймс“ все още никаква групировка не е поела отговорност.
— Биха ли го направили, ако опитът се е провалил?
— Нямам представа. — Свих рамене.
Пристигна основното ястие и известно време побъбрихме за по-обикновени неща — семейства, ученически години, любими филми и музика. Без да й задавам въпроса ребром, останах с впечатлението, че в момента няма приятел, още по-малко някакъв двуметров културист, който да ме изяде за закуска. Изглежда, както и при майсторите готвачи, да си виолист не се отразява добре на възможностите за връзка.
— Съжалявам, че го казвам — заяви тя в един момент, — но повечето от оркестриращите музиканти, които познавам, са адски скучни и изобщо не са моят тип.
— Защо, какъв е твоят тип?
— Хм… Това вече е сложен въпрос.
Изглежда, наистина бе сложен, защото не ми отговори, което ме накара да сменя темата с въпроса:
— Добро ли е агнешкото?
— Разкошно. Искаш ли да го опиташ?
Разменихме си по хапка — тя ми даде от агнешкото, аз й дадох да опита моята риба. Докато го правехме, не свалях поглед от лицето й. Имаше светлосини очи, високи скули и въздълъг тънък нос над широка уста и квадратна брадичка. Може и да не беше класическа красавица, но на мен ми се струваше доста хубава.
— Какво ме гледаш? — усети се тя. — Да нямам парченце пумпалка на брадичката? — И избърса уста със салфетката.
— Не — засмях се. — Просто исках да разгледам по-отблизо човека, който ще ме съди. — Усмихнах й се, но това не извика ответна усмивка.
— Ами… това в момента изглежда доста неприятно.
— Е, би могла да оттеглиш иска си.
— Агентът ми настоява да те съдя. Явно не иска да се раздели с хонорара си.
— Нима получава дял от всичко, което печелиш?
— Абсолютно — потвърди тя. — Взема по петнайсет процента.
— Охо… лесни пари на чужд гръб.
— Не, не, той си ги заслужава — побърза да възрази тя. — Той се пребори за условията на договора ми с КФО, да не говорим, че ми осигурява много повече възможности за допълнителна печалба, отколкото могат повечето други агенти. Защото аз имам солови изпълнения, когато не свиря с оркестъра, а той се грижи за ангажиментите и контактите ми. За мен остава само да се явя и да свиря.
— Осигурява ти заетост, така ли?
— Определено — потвърди тя. — Тази седмица съм свободна само защото трябваше да съм в Ню Йорк. Честно да ти кажа, беше страхотно да се търкалям вечер на дивана пред телевизора.
— Е, аз май наруших уюта ти с тази покана.
— Не ставай смешен — вечерта е прекрасна.
— Радвам се — казах. — Защото и аз й се наслаждавам.
Продължихме с вечерята, без да говорим. Аз наистина се наслаждавах на прекарването. Симпатична, интелигентна и талантлива компаньонка, великолепна храна и приемлива бутилка бордо. Какво повече му трябва на човек?
— И на кой друг ще кажеш за налудничавата си теория? — попита Каролайн, когато ни донесоха кафето.
— Имаш ли някакви предложения?
— На полицията, разбира се — каза тя. — Но първо трябва да изясниш всички факти.
— Какво имаш предвид?
— Имаш ли списъка на гостите на галавечерята?
— Да. Обаче не ми помага много, защото не е поименен. На няколко маси имаше групи от по десетина души и в списъка фигурира само името на домакина — другите са упоменати само като гости на еди-кой си. Получих копие и на плана на масите, но и тук работата е същата. Само половината от гостите са с имена.
— А списъкът с гости в ложата, където е избухнала бомбата?
— С него още не разполагам. Мисля, че единственият, който може да е знаел пълния списък, е маркетинг директорът на спонсориращата компания, а тя загина при експлозията. Всъщност не е трудно да се разбере кои са присъствали, защото те са или в списъка на убитите, или в този на ранените. Мен обаче ме интересуват имената на седмината отсъстващи, които са били сред поканените.
— Все някой трябва да има имената на поканените — настоя тя.
— Опитах да се сдобия с този списък, но без успех. Всъщност прекарах понеделник сутринта в опити да го открия. Сюзан Милър от кетъринг компанията към хиподрума разполага в документацията си само с гостите на „Делафийлд Индъстрис“, а Уилям Престън, директорът на хиподрума, имаше в неговата само „спонсори и гости“.
— А компанията спонсор? — подсети ме тя. — Опита ли там?
— Не — признах. — Не мисля, че мога да очаквам от тях да знаят кои са били сред поканените, освен, разбира се, техните служители, долетели от другия бряг на океана. Мисля, че Мери-Лу Фордам — това е убитата маркетинг директорка — е добавила английските гости едва тук, когато е знаела кой ще е на разположение. Беше много ядосана, защото двама треньори от града й бяха отказали в последния момент. И мисля, че знам кои са тези двама.
— Не можеш ли да ги попиташ?
— Единия вече го попитах вчера — казах. Бях позвънил на Джордж Кийли. — Но, както ми отговори той, било трудно да знаеш кой друг е бил сред поканените на парти, на което не си се явил.
— Така е — съгласи се тя. — А ранените от компанията спонсор? Някой от тях може да знае кои е трябвало да са сред присъстващите.
— И за това се сетих — казах аз. — Според вчерашния брой на местния вестник двама от тях все още са в интензивното отделение, а другите вече са отлетели за Америка.
Поисках сметката от минаващия сервитьор и успях да примигна съвсем слабо, когато ми я донесоха. Същата сума щеше да нахрани многочленно семейство в „Хей Нет“ или малка армия в закусвалня, но нито една от тези възможности нямаше да ми донесе толкова удоволствие като вечерята в компанията на Каролайн.
Предложих да я изпратя до дома й във Фулам, но тя настоя, че е достатъчно само да я кача в такси. Малко неохотно спрях една кола и тя се качи в нея сама.
— Ще те видя ли пак? — попитах през отворената врата.
— Определено — отговори тя. — В съда.
— Нямах предвид точно това.
— А какво имаше предвид?
— Не знам… — казах. — Друга вечеря? Разходка до хиподрума? — Чувствах се сякаш я каня да се разходи до леглото ми.
— Какво ще правиш след две седмици в четвъртък? — попита тя.
— Нищо. — Нищо, освен да готвя шейсет обяда и сто вечери в „Хей Нет“.
— Имам участие в Кадоган Хол. Ела да ме чуеш.
— С удоволствие. И после вечеря?
— Чудесно — каза тя, усмихна ми се с всичките си зъби в широката си уста, затвори вратата и таксито потегли.
Изчезна от погледа ми някак внезапно и аз останах сам на тротоара в лошо настроение. Толкова ли бях отчаян, питах се, че да се нахвърля на първото попаднало ми момиче? Каролайн възнамеряваше да ме съди за десет хиляди лири и може би трябваше да проявя елементарна предпазливост и да не й разказвам толкова много. Може би тя щеше да използва наученото срещу мен. Но пък бях сигурен, че между нас се бе създала някаква… връзка? Още в петък вечерта, когато се бяхме чули по телефона, бях останал с усещането, че между нас нещата може да се получат, а сега вярвах, че бе станало точно така. Не, не бях отчаян, просто бях разумен. Но защо все пак ми беше така криво, че не съм още с нея?
Спрях друго такси и казах на шофьора да ме откара до Кингс Крос вместо до Тамуърт стрийт във Фулам.
Хванах последния влак за Кеймбридж само минута преди да тръгне. Предстоеше ми час и десет минути път. Седнах и се замислих над разговора с Каролайн.
По някакъв начин изразяването на мислите ми с думи ги бе направило някак по-правдоподобни. Аз обаче продължавах да мисля, че властите ще отхвърлят теориите ми като меко казано странни. За мен обаче беше по-странно да се мисли, че някаква близкоизточна терористична група е опитала покушение срещу чуждестранна кралска особа не къде да е, а в Нюмаркет Хийт.
Не че аз самият бях убеден в това, но ако бях прав в допускането, че вечерята е била отровена, за да се избегне нечия смърт, тогава автоматично следваше, че атентатът е постигнал делта си. В такъв случай какво правеше „Делафийлд Индъстрис“ толкова специална, че някой да унищожава физически компанията на големия й празник в сърцето на Англия? Кой би искал да убие или осакати Елизабет Дженингс или Брайън и Джун Уолтърс и защо? А дали истинските цели не са били хора като Ролф Шуман и Мери-Лу Фордам?
Знаех, че „Делафийлд Индъстрис“ правят трактори и комбайни, но може би произвеждаха още нещо. Реших на сутринта да потърся информация за тях в интернет, както впрочем и за господин Шуман.
Отпуснах глава на облегалката и пак се замислих за по-приятни неща като предстоящата вечер след две седмици в Кадоган Хол. Честно казано, не съм голям ценител на класическата музика, но щях да изслушам каквото и да е с огромно удоволствие, ако след това ме очакваше вечеря с Каролайн. Самата мисъл за подобно изживяване ме караше да се усмихвам, макар дотогава да имаше толкова дни и нощи, че ми изглеждаха като самата вечност. Дали не можех да я излъжа да дойде в Нюмаркет по-скоро… например утре?
Влакът спря на гара Кеймбридж в един и двайсет и пет. Както винаги при среднощно пътуване трябваше да положа специални усилия да остана буден, за да не се събудя в купето някъде на Кингс Лин или друго подобно място.
Бях оставил колата си на паркинга до гарата, както правех, когато трябваше да пътувам вечер до Лондон. Към пет следобед всички свободни места вече бяха заети от колите на постоянно пътуващите, но сега малкият ми голф самотно ме очакваше да се върна. За цялата вечер бях пил не повече от половин бутилка вино, а освен това бях вечерял солидно и бях завършил с кафе. Бяха минали поне три часа, откакто с Каролайн бяхме довършили виното, затова смятах, че съм в състояние да шофирам, без да нарушавам закона.
Изненадах се малко, че колата ми не е заключена. Вратата от страната на шофьора не беше плътно затворена — ключалката не беше хванала. Нямах спомен да съм я оставил така, но от друга страна, ако го бях направил, съвсем нямаше да ми е за пръв път. След толкова много години безмилостно отношение към вратата тя се нуждаеше от здраво затръшване, за да се затвори добре. Собственикът на автосервиза, който ползвах, често се опитваше да ми продаде нова ключалка на безумна цена, но винаги отклонявах офертата му с обяснението, че цената е само малко по-ниска от стойността на цялата ми кола.
Огледах колата от всички страни. Проверих гумите. Изглеждаха наред. Клекнах да видя какво има отдолу — нямаше нищо. Даже вдигнах капака и погледнах двигателя. Нямах представа как би трябвало да изглежда евентуална бомба, така че вероятността да разпозная нещо подобно бе нищожна, но установих, че няма подозрително изглеждащи пакети, свързани с жици към електрическата система на колата, или нещо подобно. Това параноя ли беше, или само така ми се струваше? Но какво друго да си мисли човек след всички тези разговори за конспирации да отровиш хора или да вдигнеш във въздуха други? Ще излъжа обаче, ако заявя, че сърцето ми биеше съвсем нормално, когато завъртях ключа на запалването.
Колата запали както обикновено. Подадох няколко пъти пробно газ на празен ход, но в звука не се долавяха никакви тракания на незатегнати части. Завъртях волана наляво-надясно, но не се случи нищо необичайно. Потеглих предпазливо в паркинга и набих спирачки. Колата закова, както си му е ред. Направих няколко кръга, като извъртах волана докрай. Колата се държеше по начина, по който трябваше да се очаква. Укорих се, че съм се поддал на параноята, и потеглих към къщи, като често използвах спирачките и ускорявах на правите отсечки.
Краката на Мери-Лу Фордам или по-скоро тяхното отсъствие отново споходиха явно разтревоженото ми подсъзнание и ми докараха поредната неспокойна нощ. Опитах се да си внуша, че вече е време мозъкът ми да свикне и да установи контрол над тези епизоди. Защо не можеше да разпознае този кошмар и да ме събуди на мига, за да ми спести подобни мъчения? Нищо подобно — всеки път епизодът започваше от самото си начало и стигаше до отвратителния си финал, когато най-сетне се събуждах с ужас в сърцето и паника в главата. Чертите на Мери-Лу започваха да избледняват, но ужасът от образа на безногия труп оставаше все същият.
Пробвах да игнорирам прекъсванията в опита да си почина, като се обърна на другата си страна и се насиля отново да заспя, този път с образа на по-красиви неща, като сгушената до мен Каролайн, но това се оказа безуспешно, докато адреналинът в кръвта ми не спадна до ниво, когато вече можах да се унеса… за да започне кошмарният сън сякаш веднага. Нощта се оказа изтощителна.
Най-сетне настъпи сряда. Денят започна с една от онзи редки майски утрини — редки за равнините на Източна Англия — с безоблачно синьо небе и видимост сякаш до края на света. Виждах през прозореца на спалнята си бялата конзолна козирка на трибуната „Милениум“ на хиподрума — в чистия въздух и под слънчевата светлина изглеждаше по-величествена от нормално.
Защо и животът ми не беше така светъл и безоблачен?
Мобилният ми телефон иззвъня.
Надявах се да е Каролайн, което беше доста глупаво, понеже дори не й бях дал номера си.
— Макс? Обажда се Сюзан Милър. Опасявам се, че имам лоши новини. Тази сутрин получих писмо от областния съвет на Форест Хийт, с което ме известяват, че възнамеряват да заведат дело по член седем на Закона за безопасна храна от 1990.
Мамка му! Щом искаха да съдят кетъринг компанията на хиподрума, която имаше само контролни функции по време на мероприятието, несъмнено щяха да съдят и главния готвач, тоест мен.
— Споменава ли се срещу кого ще бъде искът? — попитах.
— Срещу всички. — В гласа й се долавяше отчаяние. — Има отделни писма до мен и до компанията. Има дори и за теб, адресирано до господин Макс Мортън, с указание да ти го предадем.
Мамка му на квадрат! Можех да очаквам същото писмо и в „Хей Нет“.
— И какво точно се казва в писмото?
Тя ми го прочете. Нищо обнадеждаващо.
— Писмото до мен сигурно е идентично на това до теб — заключих аз. — Ще дойда да го взема, ако настояваш.
— Моля те, ела. Виж, Макс, храната беше твоя отговорност и ще се наложи да им го припомня. Моите задължения се ограничаваха с осигуряването на мястото. Няма да допусна една година преди да се пенсионирам да ме осъдят за сервирането на опасна за здравето храна. Не мога да рискувам пенсията си, нали разбираш? — Вече почти плачеше.
— Сюзан — казах с най-успокояващия глас, на който бях способен, — знам това, ти го знаеш, знае го и Анджела Милн от областния съвет на графство Кеймбриджшир. Ако трябва някой да поеме вината за всичко, това явно съм аз, окей?
— Да, благодаря ти — каза тя и подсмръкна.
— Но, Сюзан — продължих аз, — нужна ми е още малко помощ от теб. Трябва ми по-пълен списък на присъствалите на вечерята, както и всички имена на хората от персонала, които можеш да си спомниш или да извадиш отнякъде. Освен това ми трябват имената на поканените в ложата на „Делафийлд“ в деня на състезанието. Ако можеш да ми осигуриш тази информация, ще съм повече от щастлив да заявя, че нямаш нищо общо с храната, сервирана на вечерята.
— Но аз наистина нямах нищо общо с нея! — извика тя.
— Знам — побързах да я успокоя. — И ще го потвърдя. Но дай ми тези списъци.
— Ще се опитам — обеща тя.
— Направи всичко по силите си! — пришпорих я и затворих.
Обадих се в редакцията на „Кеймбридж Ивнинг Нюз“ и поисках да ме свържат с г-жа Хардинг.
— Здравейте — разнесе се гласът й. — Да не проверявате дали все още имам желание да дойда на вечеря в ресторанта ви?
— Отчасти — казах аз. — Но също и за да ви информирам за нещо, преди да сте го чули от друг.
— Какво по-точно? — делово попита тя с безпогрешен журналистически инстинкт.
— Ще бъда обвинен от местните власти за сервиране на опасна за здравето храна — съобщих с лишен от всякаква интонация глас.
— Така ли? — каза тя. — А дали не бихте ми цитирали по-конкретно по кой текст от закона?
— Не е текст, който можете да публикувате без предупреждение да не се чете от по-малките ви читатели — опитах да се пошегувам.
— Защо ми казвате това? — поинтересува се тя.
— Сетих се, че в крайна сметка ще научите, и прецених, че искам да съм чист пред съвестта си.
— Чист като кухнята ви — коментира тя.
— Именно — потвърдих. — Ще приема това като комплимент и ще гледам на вас като на съюзник.
— На ваше място бих била по-предпазлива — каза тя. — Моята работа се състои в това да продавам новини, така че не знам на чия страна съм, преди да съм усетила накъде духа вятърът.
— Това е възмутително! Нямате ли морал?
— Лично аз ли? Да. В работата си? Може би, но не и когато става дума за тиража. Това е лукс, който не мога да си позволя.
— Ще сключа с вас споразумение — въздъхнах престорено.
— Какво споразумение? — бързо отговори тя. — Не сключвам сделки.
— Аз ще ви държа в течение на всички новини относно следствието във връзка с натравянето, а вие ще ми дадете правото да отговоря на всеки, който каже или направи нещо спрямо мен или ресторанта, в това число и вие.
— Нещо не виждам изгодата в тези сделка за мен — отбеляза тя.
— Ще включа и гарантирано ексклузивно интервю в края на разследването — обещах аз. — Това е от мен, можете да приемете или да откажете.
— Приемам — побърза да обещае тя.
Разказах й за писмата, получени в офиса на компанията за кетъринг към хиподрума. Споделих с нея и за твърдата ми решимост да се защитавам яростно срещу обвиненията.
— Но хората, които са се почувствали зле от храната ви — напомни ми тя. — Няма как да отречете това.
— Наистина не мога да отрека, че е имало хора, които са били неразположени — признах аз. — И аз бях сред тях. Но най-енергично отхвърлям отговорността си за това.
— Кой тогава е виновен? — практично попита тя.
— Не знам, но не съм аз. — Реших да не споменавам за лектина в бобените зърна. Засега поне. Дали това представляваше нарушаване на условията на току-що сключеното споразумение? Не, едва ли. Беше само въпрос на трактовка на условията. — Ако открия кой е виновен, обещавам да ви информирам. — Господи, щях да информирам целия свят.
— А какво се очаква от мен да пиша междувременно? — умолително ме попита тя.
— Бих предпочел да не пишете нищо — отговорих. — Ако се налага обаче, пишете каквото искате. Но искам да мога да отговоря.
— Окей — малко неуверено се съгласи тя.
Време беше да сменя посоката и попитах:
— Имате ли нова информация за ранените при експлозията? Прочетох във вестника ви, че повечето американци вече са си заминали, но двама от тях още били в спешното отделение.
— Вече е само един — поправи ме тя. — Другата жена почина вчера. От раните си.
— О… Колко станаха общо?
— Деветнайсет.
— Дали случайно не знаете нещо за някой си господин Шуман? Това е директорът на „Делафийлд Индъстрис“.
— Минутка така — каза тя и я чух да говори с някого. — През уикенда излетял от летище „Станстед“ за Америка.
А на мен още никой не ми беше платил за обяда.
— Дали се знае какви са били нараняванията му?
Тя отново запита някой до нея.
— В главата. Май бил загубил разсъдъка си.
— Надявам се да не напишете точно това във вестника ви — подхвърлих.
— Мили боже, не, разбира се — човекът страда от психическо разстройство.
— А другите ранени — неамериканците?
Тя отново препредаде въпроса ми на колегите си в стаята.
— Има семейна двойка от северните райони, още са в болницата с гръбначни травми или нещо подобно. Всички останали са изписани от „Аденбрук“, но е известно за поне един случай, който е прехвърлен в „Роухамптън“.
— „Роухамптън“? — Името не ми говореше нищо.
— Център за рехабилитация — поясни тя. — И протезиране.
— О… — В главата ми отново се материализира кошмарният образ на тяло с откъснати крайници.
— Вижте… трябва да свършваме — каза госпожа Хардинг. — Чака ме работа.
Приключихме разговора. Съжалявах, че тя неволно бе събудила спомена ми за кървавата картина — спомен, който като че ли бе започнал да избледнява, но който сега бе изплувал пак като коркова тапа в кофа с вода.
Реших да си оправя настроението с обаждане до Каролайн.
— Ало? — чух гласа й. — Значи не си изхвърлил номера ми.
— Не се и надявай — отговорих усмихнато. — Обаждам се, за да ти благодаря за снощи.
— Мислех, че аз би следвало да ти благодаря — поправи ме тя. — Беше страхотно.
— И за мен. Чудех се има ли някакъв шанс да те примамя в Нюмаркет на вечеря утре.
— Защо не побъбрим малко на празни теми преди това? — каза тя. — Например да обсъдим времето или нещо подобно.
— Защо? — удивих се.
— Ако това би скрило малко нетърпението ти — обясни тя.
— Така ли прозвуча? — казах. — Съжалявам.
— Не се извинявай — засмя се тя. — Всъщност на мен ми харесва.
— Значи ще дойдеш?
— На вечеря ли?
— Да.
— Къде?
— В моя ресторант.
— Надявам се, че няма да вечерям сама, докато ти готвиш.
— Не, разбира се — успокоих я. — Ела и ме погледай, докато готвя, а след това ще вечеряме заедно.
— Няма ли да стане твърде късно? — усъмни се тя. — Как ще се прибера у дома?
Исках да й предложа да остане при мен… в леглото ми, в прегръдките ми, но ми се стори, че подобно предложение няма да прозвучи благопристойно.
— Ще те кача на последния влак или ще ти направя за моя сметка резервация в Бедфорд Лодж Хотел.
— Самичка? — попита тя.
Паузата, която направих, нямаше как да не бъде дълга.
— Това зависи само от теб — казах накрая.
Подобна пауза и от нейна страна.
— Без обещания и обвързване?
— Абсолютно.
— Окей. — В гласа й прозвуча възбуда.
— Кога и къде?
— Ела колкото можеш по-рано и ще те посрещна на гара Кеймбридж.
— Няма ли гара в Нюмаркет? — изненада се тя.
— Има, но ще трябва да се прекачиш в Кеймбридж, а връзката няма да ти хареса.
— Окей — пак каза тя. — Ще проверя разписанието и ще ти се обадя. На този номер ли?
— Да. — Ликувах.
— Какво да облека? — сети се да попита тя накрая.
— Каквото пожелаеш — успокоих я.
Дори заплахата да бъда съден по закона от 1990 година не можеше да развали настроението ми. Плъзнах се като хлапак по перилото на стълбите, засмях се високо и забих юмрук във въздуха, после си взех сакото и се качих в колата. Каролайн щеше да ми гостува! И щеше да остане за през нощта! Жалко, че нямаше да е в къщата ми.
Спирачките на голфа отказаха в долната част на Уедингтън роуд.
Настроението ми беше прекрасно и скоростта ми, вероятно в унисон с очакванията ми, беше доста висока. Сложих крак на педала на спирачката и не се случи нищо. Натиснах по-силно. Отново нищо. В действителност колата дори увеличи скоростта си по надолнището към Т-образното кръстовище с Дълингам роуд. Предполагам, че бих могъл да съобразя по-бързо. Може би трябваше да опитам ръчната спирачка или да пробвам да забавя чрез смяна на скоростите. Като последна възможност бих могъл да завия наляво през стобора и после в нивата от другата му страна. Вместо това седях панически вкопчен във волана и продължавах да опитвам да забия в пода на колата проклетия педал на спирачките.
В крайна сметка извадих късмет. Не се забих челно в камион с тухли, както бе направил баща ми. Малката ми скъпа кола беше ударена от 53-местен напълно климатизиран автобус с индивидуални телевизионни екрани. Знаем това, защото голфът ми свърши обърнат странично и огънат около задницата на автобуса и можех да прочета подробностите на предлаганото в него обслужване, изписани с големи бели букви на червен фон. Странно работи човешкият мозък. Запомних думите, докато съзнанието ми ме напускаше: 63 места.