Дик Франсис, Феликс Франсис
Смъртоносен галоп (8)

7.

Анджела Милн се обади рано в четвъртък сутринта и веднага почувствах, че е меко казано раздразнена от съобщението ми. Каза ми съвсем недвусмислено, че с изследванията в болницата всичко е наред и няма никаква грешка, след което ме посъветва да се погледна добре в огледалото и да се попитам на глас: „Кой кого се опитва да изпързаля?“.

— Сервирал си зрял фасул, който не е бил правилно сготвен — отсече тя. — Защо не искаш да го признаеш?

Побърквах ли се? Отлично знаех, че в онази вечеря нямаше нито зърно фасул. Всъщност… така ли беше? Бях абсолютно сигурен, че не съм слагал никакъв зрял фасул с ръцете си, сготвен или не. Но можеш ли да бъдеш също толкова сигурен, че не го е направил някой друг? Само че възможно ли бе това — нали щях да го забележа, все пак фасулът е лесно забележим, както може да потвърди всеки, който някога е ял чили. Може да е бил нарязан на ситно и добавен от някого. Но защо? И от кого?

Онази нощ в кухнята бяхме доста хора, не само моят екип. Имаше поне петима-шестима временни помощници, които оформяха порциите, да не говорим, че и всички сервитьори имаха свободен достъп до всичко. Повечето от допълнителните хора бяха от кетъринг агенцията, но към тях имаше и няколко приятели на моите хора, а един-двама бяха от кетъринга на хиподрума, след като няколко от предварително договорените не се бяха явили. Нима някой съзнателно бе отровил вечерята заради някаква кетърингова война? Завист? Абсурд. Нямаше никакво обяснение, но и нямаше как да игнорирам факта, че след като аз не бях сложил фасула в яденето, значи го бе направил някой друг.

Щеше да е дяволски трудно обаче да убедя, когото и да било, че съм прав. Хората — такива като Анджела Милн — щяха да приемат за по-правдоподобно, че съм допуснал елементарна кулинарна грешка, която не желая да си призная.

Сряда вечерта бе преминала в тягостната атмосфера на салон, запълнен на по-малко от една четвърт от пълния си капацитет, макар че сред присъстващите имаше една семейна двойка, които не само бяха гости на катастрофалната петъчна вечеря, но и се бяха почувствали зле след нея.

— Случват се такива неща — каза жената. — Сигурна съм, че вината не е ваша.

Защо не бяха всичките ми клиенти като тях? Попитах ги какво са яли, но те не можаха да си спомнят. „Може би зеленчуци?“, опитах се да им помогна. Не, увериха ме те, не били зеленчуци, и сякаш за да ми докажат убедеността си, си поръчаха пържоли.

Четвъртъкът се оказа малко по-окуражителен с оставения на бюрото ми брой на „Кеймбридж Ивнинг Нюз“ който Ричард бе имал съобразителността да иде да купи. Имал много време, така каза, защото имахме само три заети маси с осем куверта общо.

Материалът във вестника бе изграден предимно върху отговорите ми на въпросите на г-жа Хардинг относно бомбата, което ми се струваше съвсем естествено. По-нататък се споменаваше, като развитие на репортажа от броя в понеделник, че ресторант „Хей Нет“ вече е отворен след проверка от местната санитарна инспекция, при която не било намерено нищо заразно. Г-жа Хардинг подчертаваше, че лично е посетила кухнята на „Хей Нет“ и е останала впечатлена от нивото на хигиената в нея. В статията имаше моя снимка на фона на блестящата стомана и предполагам, трябваше да съм доволен, макар статията да се намираше на осма, а не на първа страница, както бих предпочел.

Според мен беше прекалено рано да се очаква някакъв ефект от статията, но в четвъртък вечерта имахме подобрение докъм трийсет процента запълване. Това, разбира се, беше много под обичайния ни показател за четвъртък вечер и все още недостатъчно, за да покрие разходите ни, но въпреки това атмосферата в салона бе малко по-жизнерадостна. Кой знае, може би нещата наистина отиваха към оправяне. В петък нямаше да работим заради погребението на Луиза, така че чак съботната вечер щеше да покаже каква е тенденцията.

 

 

Петък бе ден на погребения в Нюмаркет, поне за хората, които познавах.

Опелото на Елизабет Дженингс бе първото в католическата църква „Света Богородица и света Етелдрида“ на Ексетър роуд, до градския център — съвременна сграда, построена през 70-те години в традиционен стил с арки и колони от двете страни на нефа и прозорец с формата на роза високо над западния вход. Голяма църква, създадена за град, в който повечето жители или техните родители са от Ирландия — тази най-католическа страна. Повече от очаквано бе, че погребението на съпругата на един от най-успешните и обичани треньори в страната успя да напълни цялата църква.

Вмъкнах се в края на едва вече претъпкана пейка. Ако бях очаквал, че опелото ще отнеме над час с пълно причастие, щях да си потърся по-удобно място, а сигурно и моят съсед щеше да си помисли дали да се посмести, за да седна. Нийл Дженингс стоически прочете словото за качествата на своята спътница в живота и ни докара до сълзи. Самият той запази самообладание до края и гласът му остана твърд, макар да изглеждаше много по-стар и по-уязвим, отколкото можеше да се предполага за шейсетте му години. Двамата с Елизабет бяха останали бездетни, но нямах представа дали това е по тяхно желание. В резултат на това можеха да прехвърлят на конете онази своя любов, която при други хора се фокусира върху децата им. С преждевременната и насилствена смърт на Елизабет Нийл щеше да има голям проблем — както в личен план, така и в бизнеса си.

Той застана на вратата на църквата и в продължение на поне половин час стисна ръката на всеки дошъл на опелото. Беше един от онези случаи, когато думите са неспособни да предадат човешката скръб. Абсолютно неадекватно аз бях изтръгнал от себе си усмивка със стиснати устни и тъжни очи, които се надявах да казват: „Страшно съжалявам за загубата ти“ и „Знам колко ужасно се чувстваш в този момент“, без да намеря сили и за самите думи, които ми звучаха фалшиво. Той ми се усмихна в отговор със същите опънати устни, но и със смръщено чело и повдигнати вежди, които казваха: „Благодаря ти, че дойде“ и също „Нямаш представа колко самотен се чувствам вкъщи“. Предполагам трябваше да съм благодарен, че не беше свъсил вежди, което щеше да означава: „Твоя е вината, че сега тя не е до мен“.

Задържах се да поговоря с другите опечалени, повечето от които познавах достатъчно добре, за да си кимаме, когато се разминаваме по Хай стрийт. Един от тях бе Джордж Кийли, най-известният треньор в Нюмаркет, чиято жена имаше абонамент за маса в ресторанта ни за всяка събота вечер.

— Здравей, Джордж — казах му. — Ужасен ден, а?

— Кошмарен.

Замълчахме, изправени един до друг.

И последните хора излязоха и Ема Кийли, съпругата на Джордж, отиде при Нийл и го хвана за ръка. Сетих се, че му е сестра. Двамата бавно тръгнаха към нас, после се качиха в черната лимузина, която пое зад катафалката, отнасяща Елизабет в последното й пътуване до гробището.

Джордж поклати глава и сви устни. Зачудих се защо не тръгна с Ема и Нийл към гробището, но от друга страна двамата големи треньори бяха и големи съперници, макар да бяха роднини. Изведнъж Джордж се обърна към мен и каза:

— Съжалявам за миналата събота. След случилото се двамата с Ема просто не бяхме в настроение да вечеряме.

— Заведението така и така не работеше — отвърнах. Реших да не споменавам за катинарите.

— Да, предполагам, че е напълно естествено. — Той направи пауза. — По-добре не разчитай на нас и за утре. А може би… и за по-дълго. Ема ще ти се обади. Окей?

— Окей. — Той се обърна да си ходи. — Джордж… — спрях го и той пак се обърна към мен. — Това решение има ли нещо общо с вечерята на хиподрума в петък?

— Не — неуверено отговори той. — Не знам… И аз, и Ема бяхме адски неразположени цяла нощ. Виж, ще ти се обадим, когато нещата се променят, окей? — И без да чака отговор, се отдалечи с твърда крачка. Реших, че не е в мой интерес да настоявам точно в този момент да размисли.

 

 

В два и половина бе погребението на Луиза в Уест Чапъл към Кеймбриджкия крематориум.

Бях посетил семейство Уитуърт в сряда следобед и почти бях успял да се докосна до скръбта и страданието в дома им. Страховете ми, че нейните родители може да свържат скръбта си с работата й в ресторанта, се оказаха повече от неоснователни. Всъщност хората не можеха да намерят думи, за да разкажат как точно тази работа й била вдъхнала увереност, а едновременно с това и финансовата независимост, към която тя така силно се стремяла.

— Не че не й помагахме, разбира се — каза ми баща й, докато се опитваше да преглътне сълзите си. Берил, майката на Луиза, стискаше ръката ми с такава сила, сякаш това можеше да върне дъщеря й. Мъката й бе толкова силна, че жената се оказа неспособна да изтръгне от себе си дори дума през половинчасовия ми престой. Колко жестоко беше за тези мили обикновени хорица единствената им радост в живота, тяхната красива, умна и обичаща да се забавлява дъщеря да им бъде отнета по този брутален начин.

Тръгнах си от дома им по-разстроен, отколкото бях очаквал, и останах да седя в колата си известно време, неспособен да се придвижа с нея до ресторанта.

А погребението на Луиза се оказа най-голямото изпитание за деня.

Гордея се, че съм емоционално стабилен човек, който трудно може да бъде изваден от кожата му или докаран до сълзи. Обаче с мъка се сдържах да не заплача в параклиса, в който се бе настанила скръбта. Стисках зъби толкова силно, че след това с часове ме боля челюстта.

Както беше лесно да се предположи, поне две трети от дошлите бяха младежи, приятели на Луиза от училището. Мисля, че за повечето от тях това бе първото погребение, на което присъстваха. Ако мъката по лицата им можеше да бъде някаква мяра за обичта, на която покойната се бе радвала приживе, тогава Луиза наистина е била обичана от почти всички дошли. А ако скръбта е цената, която плащаме за обичта, а покрусата е цената за обожанието, нямаше съмнение, че Луиза е била в сърцата на своите приятели. Още преди опелото да свърши, няколко от тях бяха изведени отвън, за да се съвземат на чист въздух. Когато отново седнах зад волана, бях просто съсипан.

Но имаше още за преживяване.

Брайън и Джун Уолтърс бяха сред първите ми клиенти, когато бях отворил ресторанта. Навремето Брайън бе колега на баща ми, също стийпълчейз жокей, но двамата бяха останали както големи приятели, така и непримирими съперници. Според мен Брайън бе влязъл онази първа вечер в „Хей Нет“ най-вече за да ме подкрепи като син на покойния му приятел, но след това с жена му бързо бяха станали редовни клиенти, което показваше колко им допада кухнята.

Преди почти трийсет години Брайън бе сложил край на опасностите на състезателната езда и бе постъпил в „Татърсолс“ — компанията, която притежаваше и управляваше световноизвестния пазар на породисти коне в Нюмаркет. Беше положил големи усилия и постепенно се бе изкачил по стълбицата до длъжността търговски директор. Макар да не вземаше глобални решения, все пак той бе човекът, в чиито задължения влизаше да осигури гладката ежедневна работа на всеки и на всичко и той се справяше отлично. Неотдавна се бе пенсионирал и се бе готвил да живее дълго и безгрижно като пенсионер в града, в който бе постигнал толкова много. Всъщност заслугите му бяха достатъчни, за да бъде включен в списъка на местните знаменитости, имали нещо общо с „2000 гвинеи“, и предостатъчни, за да седи с жена си на мястото, където бе избухнала бомбата. Дългият му и щастлив пенсионерски живот бе продължил точно шест седмици и един ден.

Брайън и Джун бяха дали живот на четири вече пораснали деца, които нямаха почти нищо общо, понеже двамата се бяха събрали след разводи. Веднъж на следобеден портвайн в моята дневна Джун сподели с мен, че нито той, нито тя са много близки с децата си, понеже разводите им били с много злъч, а децата и на двамата избрали да застанат на другата страна. Като следствие съвместното им погребение — късния следобед във „Вси светии“ — протече без емоции и по-функционално от предишните, които вече бях посетил. Много от същите хора, включително Джордж Кийли, които бях видял сутринта на Хай стрийт за погребението на Елизабет Дженингс, сега се бяха събрали в англиканската църква и за семейство Уолтърс. Колко ли от тях бяха прекарали часовете между двете погребения в бара на хотел „Рутланд Армс“, който се намираше между двете места за богослужение?

След службата реших да не се присъединявам към кортежа на другите опечалени за „разходката“ до гробището. Вместо това изминах двайсет и петте километра от църквата в Нюмаркет до гарата в Кеймбридж. Когато се качих на влака в 6:50 за Лондон, ми се струваше, че съм прекарал целия ден в долината на сянката на смъртта. Опитах да възстановя душевното си равновесие с джин тоник в уюта на първа класа. Бяха се наслушал за цял живот на „пепел при пепелта“ и „пръст при пръстта“, а от псалм 23 вече ми се повдигаше.

Облегнах се и като отпивах начесто от питието, се замислих за събитията през изтеклата седмица, след галавечерята на хиподрума миналия петък. Седмица, която сега, ретроспективно, ми изглеждаше безкрайна.

Как само някакви си седем дни могат да променят живота на човек! Преди седмица бях уверен бизнесмен, съвестен, уважаван, успешен и спящ като новородено. Щастлив от съдбата си. Една седмица по-късно бях гризана от съмнения психическа развалина, обвинен, че съм масов отровител и лъжец, на път към доста вероятен банкрут и жертва на скапващи кошмари с участието на безкрака жена. И ето че се готвех да зарежа този лесен живот за още по-голяма доза стрес и тревоги в Лондон. Дали… дали не полудявах?

Влакът навлезе в гара „Кингс Крос“ малко преди осем без четвърт. Би трябвало да очаквам с нетърпение срещата си с Марк. Но не беше така.

 

 

— Издигни се над нещата — каза ми Марк, докато вечеряхме. — Имай вяра в себе си и тегли една майна на онова, което си мислят хората.

— Само че трябва по някакъв начин да привличаш клиенти — напомних му. — Което няма как да стане, ако не ти пука за тях.

— Гордън Рамзи^[1] ругае всички наред и го обожават, какъвто е.

— Повярвай ми, в Нюмаркет не би било така — казах му. — Въпреки цялата приземеност на конните надбягвания и репутацията им за дейност, свързана с лош език, хората в тази сфера държат към тях да се отнасят с уважение. Треньорите може да псуват конярите си на воля, но не биха посмели да отронят непристойна дума пред собствениците. Защото конете ще изчезнат още преди да успеят да избърборят „абракадабра“.

— Но аз не ти говоря за Нюмаркет — възрази Марк, с което отвори темата за причината за идването ми. — Време е да дойдеш в Лондон. Време е да си създадеш име.

Седяхме в ресторанта на „ОКСО Тауър“ на осмия етаж, с изглед към Ситито. Беше едно от любимите ми места и наистина, ако щях да управлявам ресторант в столицата, бих искал да създам нещо подобно на това — комбинация на изтънченост и непринуденост. Разбира се, по-лесно е, когато разполагаш с интересно и необичайно място, а това беше именно такова. Според кратката му история, отпечатана на менюто, ресторантът се намираше върху склад от времето на 20-те години, построен от компанията „Лайбиг Екстракт оф Мийт“, производител на месните кубчета „Оксо“. Когато на компанията било отказано разрешение да сложи на фасадата си светещ надпис с търговската им марка OXO, който да се вижда от отсрещния бряг на Темза, архитектът вградил думата чрез подредбата на прозорците в четирите стени на кулата, която се издигала над склада. Самата компания за „извличане на месо“ отдавна бе напуснала това място, на което сега имаше бутици и жилищни блокове, както и четири различни сладкарници и ресторанти, но кулата с прозорците във формата OXO бе останала. Оттук и името.

— Е? — попита Марк. — Да не си глътна езика?

— Мислех. Промяната ще е огромна.

— Искаш да си създадеш име, надявам се? — сериозно попита той.

— Да, абсолютно! — отговорих. — Но се боя, че в момента е по-вероятно да си го създам в таблоидите като масов отровител.

— Само след седмица подробностите ще бъдат забравени. Ще се помни само името ти, а това дори е предимство.

Надявах се, че е прав.

— Ами онова момиче, дето иска да ме съди? — напомних му.

— Не се безпокой за нея — каза той. — Уредете спора по извънсъдебен път и никой няма да пише за него. Дай й сто лири за неприятностите и забрави. Самата идея да съдиш някого за хранително натравяне е глупава. Какво се надява да получи? Едва ли е претърпяла някакви финансови загуби онази вечер, нали?

Беше прав и аз малко се поотпуснах.

Седяхме на удобни сини кожени столове с кръгла облегалка в ресторанта на ОКСО и ми беше приятно да съм в ролята на гост, за когото някой готви. Бях си избрал за предястие пълнени с гъши дроб пилешки гърди със смокинов сос и питка от козуначено тесто, а за основно — агнешки ребра с момици, докато Марк реши да започне с омар и да продължи с прясна треска от Шотландските острови. Въпреки рибата Марк беше човек, който не признава друго вино, освен червеното, така че се наслаждавахме на бутилка великолепно „Шато Латур“ от 90-а година.

— Така-а… — проточи той, когато ни донесоха предястията, — къде сега да бъде нашият ресторант и какъв стил предпочиташ?

Чудех се защо от тези въпроси стомахът ми конвулсивно се свива. Марк бе останал абсолютно верен на първоначалната ни договорка, що се отнасяше до „Хей Нет“. Беше обезпечил финансирането и ми бе дал пълна свобода във всичко останало: място, стил, меню, вина, персонал, каквото и да било. Навремето му бях поискал лимит на бюджета, за да мога да се вместя в него през първата година на съвместното ни начинание. „Между половин милион и милион“, казал ми бе той тогава. „С каква банкова гаранция?“, попитах. „Нотариалният акт за имота и джентълменската ти дума, че ще работиш в заведението поне десет години, ако не се договорим за друго“. В крайна сметка успях да изхарча почти целия му милион, но неговите 50% от печалбата през последните пет години му бяха върнали почти половината сума, а нотариалният акт продължаваше да е в ръцете му. За десет години, с темпото от преди отравянето, „Хей Нет“ беше на път да се окаже много доходна инвестиция от негова страна. На свой ред аз бях горд и очарован, че малкото ми предприятие е толкова успешно, както във финансово отношение, така и със статуса си в града. Най-важно от всичко за мен обаче се бе оказала независимостта ми. Да, може и да бях постигнал всичко благодарение парите на Марк, но ресторантът беше мой и аз вземах всички решения, без изключение.

Дали не долавях във въпросите на Марк някакво намерение да има по-пряко участие в новото лондонско начинание? Или просто си въобразявах? Защо не бе казал: „Къде искаш да бъде твоят ресторант?“, вместо „нашият“? Реших, че моментът не е подходящ да уточнявам.

— Място като това би било добре — отговорих. — Традиционно и съвременно.

— Не може да е и двете — възрази Марк.

— Разбира се, че може — настоях аз. — Този ресторант залага на традиционните ценности като бели покривки, добро обслужване, изтънчена храна, фини вина и в известна степен уединение за гостите. Обзавеждането обаче е съвременно, а в храната има новаторство със средиземноморско и азиатско влияние. В Нюмаркет салонът ми е съзнателно направен така, че да напомня за трапезария у дома, а храната ми е много добра, но с по-малко въображение от онова, което бих си позволил тук. Не че клиентите ми там са по-малко изтънчени от клиентелата тук, съвсем не. Просто те могат да избират измежду по-малко ресторанти и много от тях идват да вечерят в „Хей Нет“ често, някои всяка седмица. При тези редовни посещения те не искат да се чувстват изправяни пред кулинарни предизвикателства и предпочитат храната им да е предсказуема, вместо… експериментална.

— Не се ли отнася това до всички ни? — попита той. — Поръчах си треска. Това ако не е разчитане на предсказуемостта…

— Почакай да видиш — отговорих и се засмях. — Обзалагам се, че ще погледнеш два пъти и ще се запиташ наистина ли това си поръчал. Изобщо няма да ти донесат парче риба, запържена в масло, с чипс, каквато предлагат увита във вестник на кварталната будка. Тук ще ти я сервират с „касалит“ — това е гъста бобена яхния, обикновено от бял фасул, с пюре от ерусалимски артишок. Имаш ли представа как изглежда ерусалимският артишок? Или какъв е вкусът му?

— Не е ли с остри листа, които… осмукваш?

— Това е кръглият артишок — обясних му. — Ерусалимският прилича повече на слънчоглед и се ядат корените му, а те наподобяват повече картофи.

— И е от Ерусалим, така ли?

— Изобщо не е — засмях се. — Не ме питай защо го наричат „ерусалимски“, нямам представа. Но определено няма нищо общо с града.

— Аха — измърмори Марк. — Като небесния Ерусалим значи. Да не би тези артишоци да имат райски вкус?

— По-скоро вкус на ряпа — казах. — И на всичкото отгоре получаваш газове.

— Охо! — засмя се Марк. — Значи ще гледам да съм сам в купето във влака.

Реших, че моментът е подходящ.

— Марк. — Погледнах го сериозно. — Ще имам ли аз думата за всичко в новия ресторант? Както в „Хей Нет“?

Той седеше и ме гледаше. За миг се изплаших, че не съм разчел ситуацията вярно.

— Макс — каза ми накрая. — Колко пъти съм те питал как се продава мобилен телефон?

— Никога.

— Именно. Защо тогава ти ще ме питаш как се управлява ресторант?

— Но ти се храниш в ресторанти.

— А ти не използваш ли мобилен телефон? — контрира той.

— Чудесно — казах. — Обещавам да не обсъждам с теб мобилните телефони, ако ти не обсъждаш с мен ресторанти.

Седеше и ме гледаше. Наистина ли бях надиграл великия Марк Уинсъм?

— Може ли да имам правото на вето? — попита после.

— Върху какво? — поинтересувах се малко войнствено.

— Върху мястото.

Какво можех да кажа? Ако не харесаше мястото, той нямаше да подпише договора за наем или неограничено владение.

— Щом осигуряваш парите, значи имаш право на вето — казах накрая. — Щом не ти харесва, значи не ти харесва, и толкова.

— Окей — каза той. — В такъв случай ще осигуря финансирането. На същите условия както преди?

— Не — възразих аз. — Този път искам повече от петдесет процента.

— Не е ли малко алчно?

— Искам да мога да мотивирам персонала си с участие в печалбата.

— Колко?

— Това ще решавам аз. — Ти вземаш четиридесет процента, аз вземам шейсет и след това аз решавам, без никой да ми се бърка, колко да раздам като премия на персонала.

— Ще получаваш ли заплата?

— Не — отговорих. — Както досега. Но ще получавам шейсет вместо петдесет процента от печалбата.

— А през началния период? Миналия път получаваше заплата от моята инвестиция през първите осемнайсет месеца.

— Но я изплатих обратно — напомних му. — Този път не ми е нужна. Имам спестявания и ще разчитам на тях, поне вместо заплата.

— Нещо друго? — попита той.

— Да. — Въздъхнах. — Десет години е твърде дълго. Пет години. После ми даваш възможност да изкупя дела ти на справедлива цена.

— Какво разбираш под „справедлива“?

— Ще дам толкова, колкото е най-доброто предложение, което ще получиш — публично или частно — от независима трета страна.

— На какви условия?

— Цената на наема плюс четиридесет процента от тяхната оценка за стойността на бизнеса.

— Петдесет — настоя той.

— Не, четиридесет, и сто процента от наема.

— А ако аз пожелая да изкупя твоя дял?

— Ще ти струва шейсет процента от стойността на бизнеса, но аз мога да си вървя.

Питах се колко ли ще струва бизнес като този, ако майсторът готвач си тръгне. От друга страна, не можех да си представя при какви обстоятелства той ще пожелае да изкупи дела ми.

Марк се облегна и ме изгледа продължително.

— Пазариш се дяволски неотстъпчиво.

— Че защо не? Все пак аз трябва да върша цялата работа. Твоето задължение е да подпишеш веднъж тлъстия чек и после да си седиш на задника и да гледаш как парите текат. — Надявах се потокът да е към ресторанта.

— Имаш ли някаква представа колко много лондонски ресторанти затварят до една година на безумна загуба? — възрази той. — Все пак рискувам парите си.

— И какво толкова? — поинтересувах се малко нагло. — Имаш много. А аз залагам репутацията си.

— Онова, което е останало в момента от нея — засмя се той.

— Нали сам ми каза да се издигна над нещата и да имам вяра в себе си — припомних му аз. — Е, имам. Няма да затворим до една година, дори не и до две.

Изгледа ме навел глава настрани, сякаш сериозно замислен. После рязко се наведе напред.

— Окей, споразумяхме се. — И ми протегна ръка.

— Просто така? — Чак малко се учудих. — Даже не сме намерили място и нямаме представа за примерния бюджет.

— Нали каза, че това било твоя работа? Аз само пиша чека, така ли беше?

— И какъв ще е чекът?

— Какъвто ти трябва — увери ме той и отново ми протегна ръка.

— Добре… — казах бавно. — Споразумяхме се.

Стиснах сърдечно ръката му и се усмихнахме. Харесвах Марк, харесвах го много. Макар че сигурно адвокатите му щяха да изработят договора, думата му беше закон, както моята бе за мен. Сделката беше сключена.

Бях толкова възбуден, че едва издържах останалата част от вечерята. Когато донесоха треската му, Марк се изсмя. Бях се оказал абсолютно прав.

Към края главният готвач излезе от кухнята и се присъедини към нас за по чаша портвайн. Предната година с него бяхме съдии на кулинарно състезание в една дневна телевизионна програма и сега и на двама ни ни беше приятно да подновим приятелството си.

— Как върви бизнесът в провинцията? — попита той.

— Бива — отговорих му, като се надявах да не му доставят пред вратата „Кеймбридж Ивнинг Нюз“. Питах се, освен това дали би бил толкова дружелюбен, ако знаеше, че с Марк седим в ресторанта му и планираме да нахлуем в неговата територия. — А тук как са нещата? — попитах, колкото да поддържам разговора.

— О, същото — отговори той, без да обяснява какво означава „същото“.

Разговорът продължи в този взаимно необвързващ тон и явно никой от двама ни не искаше да прави персонална оценка на другия. Светът на висшата кулинария е изпълнен с тайни като правителствена разузнавателна служба.

Необходимостта да хванем последния влак за дома ни накара да сложим край на вечерята някъде към единайсет и с Марк тръгнахме по крайбрежната към гара „Уотърлу“. Минавахме покрай кръчми, бистра и пицарии, в които продължаваше да цари весело оживление. Южният бряг бе преобразен от това изобилие от заведения. Макар вече да бе късно, се разнасяха силна музика и гръмогласен смях.

— Къде и кога ще започнеш да търсиш място? — поинтересува се Марк след кратко мълчание.

— Не знам, но колкото е възможно по-скоро — казах и се усмихнах в тъмнината. — Предполагам, че ще се свържа с агенция по имотите и ще видя какво се предлага.

— Нали ще ме държиш в течение?

— Разбира се. — Минахме покрай рекламно пано. На него бе окачен голям плакат с надпис „КФО в РФХ“ с тлъсти черни букви на бял фон. Знаех, че КФО означава Кралски филхармоничен оркестър. — Какво е РФХ? — попитах.

— Какво? — сепна се Марк.

— Какво е РФХ? — повторих и за по-ясно посочих плаката.

— Роял Фестивал Хол — отговори ми той. — Защо?

— Просто така, не знаех — казах и погледнах плаката по-внимателно. КФО. Можеше да се предполага, че през следващия месец Каролайн Астън ще свири на виола в Роял Фестивал Хол. Дали да не отида?

Сбогувахме се пред Националния театър и Марк забърза към самостоятелното си купе, а аз реших да се разходя по моста за пешеходци Голдън Джубилий, за да стигна до метростанция „Ембанкмънт“, северно от реката. По средата на моста спрях и се загледах на изток към високите сгради на Сити, в много от които все още имаше светещи в нощта прозорци.

Някъде сред небостъргачите, едва осветен в сравнение с тях, се различаваше величественият купол на „Сейнт Пол“. Гимназиалният ми учител по история страстно обожаваше тази сграда и бе набил в главите на всички свои ученици някои от свързаните с нея факти. Спомних си, че е била издигната на мястото на предишната катедрала, унищожена от Големия лондонски пожар през 1666 година. Построена само за трийсет и пет години, тя бе останала най-високата постройка в Лондон в продължение на четвърт хилядолетие, чак до появата на кулите от цимент и стъкло през 60-те години.

Стоях на моста и се питах дали сър Кристофър Рен някога през живота си е изпитвал терзания, че се залавя с проект, който е пряко силите му. Щях ли да се справя аз сега с моя проект?

Вдигнах въображаема чаша към великото постижение и мълчаливо го поздравих: „Сър Кристофър, вие се справихте, аз също ще се справя“.