Дик Франсис, Феликс Франсис
Смъртоносен галоп (7)

6.

Срядата още от сутринта се очертаваше ясен и слънчев ден. По правило спя на дръпнати завеси, за да ме буди изгряващото слънце. Обаче към средата на лятото се опитвам да не забравям да ги пускам, особено онези на източния прозорец на спалнята, за да не се разсънвам безсмислено рано. Към пет и петнайсет изругах сънено, че съм забравил, защото слънцето надничаше над хоризонта и се опитваше да вкара лъчите си през клепачите ми и да ги забие в още спящия ми мозък. За първи път от седмица бях спал дълбоко и непробудно. Да де, до пет и четвърт.

В потвърждение на най-лошите ми опасения, вторникът се бе оказал отчайващо слаб на посещения. Имахме само пет маси, като едната бе на не можещи да повярват на късмета си случайно минаващи. Всъщност можехме да им предложим да избират най-добрата от двайсет свободни маси. В кухнята сякаш се прожектираше филм на каданс. Не знам дали не трябваше да съм благодарен, че след случилото се можех малко да си отдъхна, но ситуацията бе абсолютно неестествена и аз буквално физически усещах напрежението в персонала. Хората не бяха щастливи. Безпокояха се за работата си и за бъдещето. Също както мен.

Освежен след здравия сън и ободряващия душ, реших да направя нещо, за да изясня положението, в което се бе озовал ресторантът. Прецених, че няма никаква полза да чакам нещата да се нормализират от само себе си, защото можеха още преди това да предадат богу дух. Нужни бяха действия в позитивна насока. Мина ми идеята да мина пеша по Нюмаркет Хай стрийт с рекламен сандвич на гърдите и гърба, на който пише например че дори Сократ би се чувствал в безопасност в „Хей Нет“, понеже в менюто ни не се предлага бучиниш. Вместо това намерих телефонния номер на „Кеймбридж Ивнинг Нюз“. Само крадец може да залови крадеца.

Бях убеден, че вечерните вестници започват работа рано сутринта, така че в осем без четвърт, седнал по халат на ръба на леглото, набрах номера им. Почаках малко, за да ме свържат в крайна сметка с г-ца Хардинг — отговорния редактор на новините.

— Да? — попита тя. — Какво мога да направя за вас?

— Ще се заинтересувате ли от ексклузивно интервю с Макс Мортън? — попитах и аз, без да разкривам засега самоличността си, в случай че тя пожелае да проведе интервюто по телефона. — Относно случая с натравянето от края на миналата седмица и експлозията на хиподрума в събота…

— И какво общо има Макс Мортън с терористичния акт? — попита г-ца Хардинг.

Казах й, че той е бил майстор готвачът на обяда, поднесен в ложите, и че е бил първият на сцената на местопрестъплението веднага след взрива, много преди пристигането на пожарната и линейките. Тя захапа въдицата.

— Уау! В такъв случай, да, ние на всяка цена бихме искали да интервюираме господин Мортън. — Ексклузивно интервю с очевидец на най-злободневната новина в национален мащаб си е направо манна небесна за местен вестник.

— Добре — казах аз. — Да се договорим тогава за среща в ресторанта „Хей Нет“ в десет и половина тази сутрин.

— Този ресторант не е ли затворен? — попита тя.

— Не, не е — отговорих.

— Така-а… — проточи тя за момент. — А ще бъде ли безопасно?

Потиснах раздразнението си и я уверих, че ще бъде.

— Още нещо — казах й. — Не забравяйте да доведете фотограф.

— И защо ще ми трябва фотограф?

Помислих да й кажа: За да снимате отново табелата на ресторанта, този път съобщаваща „ОТВОРЕН ЗА ПРЕКРАСНА ХРАНА“, но вместо това отговорих:

— Сигурен съм, че господин Мортън ще бъде щастлив да снимате раните му след експлозията.

— О… — каза тя. — Окей. Предайте му, че някой ще го посети в ресторанта му в десет и половина.

— Няма ли да сте вие? — изненадах се аз.

— Не, съмнявам се — измъкна се тя. — Ще изпратя някой от репортерите.

— Убеден съм, че господин Мортън е заинтересуван да говори само с редактора на новините — настоях аз. — Всъщност… убеден съм, че той би разговарял само с най-важния човек в нюзрума ви.

— О… — отново каза тя. — Така ли смятате? Добре, може би в такъв случай ще намеря време да направя интервюто лично. — С ласкателства наистина се постига всичко, реших за себе си. — Добре — решително добави тя, — кажете на господин Мортън, че лично ще го посетя в десет и половина.

Обещах й, че на всяка цена ще го информирам, и затворих усмихнато.

След това позвъних на Марк. Знаех, че той винаги е зад бюрото в седем и половина всяка сутрин и понякога остава на същото място до единайсет през нощта. Доколкото можех да преценя, той живееше с максимум шест часа сън на денонощие. Цялото му време в будно състояние бе отдадено на правенето на пари и нямах никакви съмнения, че планът му да ме примами в Лондон има за цел да стане още по-богат. Не твърдя, че и аз нямаше да забогатея, просто нямах никакви илюзии, че Марк може да обмисля някакъв ход по сантиментални причини, от алтруизъм или заради филантропия. В очите му неизменно светеха знаците на долара и лирата и бях сигурен, че вече е изчислил бъдещата печалба.

— Няма проблем — каза той. — В такъв случай няма да обядваме, а ще вечеряме. Ти избери къде, аз плащам.

— Окей. Нека бъде тогава „ОКСО Тауър“. — Винаги бях харесвал кухнята им.

— Чудесно, ще направя резервацията. Осем вечерта?

Пресметнах наум.

— Нека е осем и половина.

— Чудесно — пак каза той. — Петък, осем и половина, в ОКСО.

Той затвори, а аз отново си легнах, замислен за бъдещето. Какво исках от живота?

През ноември навършвах трийсет и две. Само преди седем години бях най-младият майстор готвач, заслужил звезда на „Мишлен“, но сега вече имаше двама по-млади от мен с по две звезди. Медиите вече не гледаха на мен като на младеж с бляскаво бъдеще, по-скоро вече бях утвърдено име, човек, за когото се смяташе, че трупа състояние. Истината бе, че макар да печелех добре, „Хей Нет“ бе твърде малък и доста провинциален, за да представлява сериозен генератор на пари. И докато в национален мащаб бях дребно светило, на местно ниво бях едновременно известен и обект на възхищение… поне до миналия петък. Това несъмнено ми беше приятно. Бях ли готов да се откажа от всичко това, за да диря слава и богатство в Лондон? Какво друго в живота ми имаше значение?

Винаги бях искал да имам семейство и деца. В това отношение, да, бях самотен, ако не броим няколкото вече забравени връзки с момичета. Ресторантьорството не е особено предразполагащо към връзки от сексуално естество. Изтощителните вечери и късното лягане не са идеалната предпоставка за секс и аз можех да си спомня повече от един случай, когато бях заспивал буквално по средата на акта, което нямаше как да предизвика възторг у партньорката.

Не че самотата ме държеше буден през нощта. Не търсех активно партньорка — никога не го бях правил, — но откриеше ли ми се възможност, бих се възползвал от нея. А ако не… е, тогава щях да продължа да живея сам, да се трудя и да държа очите си отворени, за да не пропусна евентуалния шанс. Лондон… да, Лондон определено щеше да увеличи вероятността за подобен шанс.

Телефонът до главата ми иззвъня. Пресегнах се и вдигнах слушалката.

— Ало?

— Добро утро, господин Мортън — разнесе се гласът на Анджела Милн. — Прекрасен ден, нали?

— Да, чудесен е — съгласих се и рязко се надигнах в леглото. Пулсът ми чувствително се ускори. — Да не би да имате някакви новини за мен?

— Да, имам — потвърди тя. — Опасявам се обаче, че има както добри, така и лоши новини. Кои искате да чуете първи?

— Добрите, предполагам — измърморих.

— Натривките, взети от Джеймс Уорд в кухнята ви, са чисти.

— Добре — казах аз, понеже не бях и очаквал друго. — Какви са тогава лошите?

— Отровили сте всички с фитохемаглутинин.

— Фито… какво?

— Фитохемаглутинин — повтори тя. — И да, наистина трябваше да проверя как се произнася това.

— Но какво е това?

— Лектин в едрия зрял фасул.

— И какво представлява това?

— Ами това е вещество, съдържащо се във фасула от сорта, чиито зърна са с формата на бъбрек, което ги прави отровни — обясни тя. — С други думи, поднесли сте на гостите зрял фасул, който не е бил правилно сготвен.

Замислих се за петъчната вечеря.

— Но аз не съм сервирал никакъв фасул.

— Трябва да сте сервирали — настоя тя. — В салата или гарнитура.

— Не — отговорих уверено. — Онази вечер нямаше фасул. Сготвих всичко от готови продукти и мога да се закълна, че нямаше фасул, зрял, бъбрековиден или с каквато и да било друга форма. Изследванията ви са сбъркани.

— Пробите бяха взети от шестнайсет различни лица, намиращи се в болницата, и всички те без изключение съдържат фито… онова де. — Не ми каза в прав текст, че аз греша, а не изследванията, но тонът й го внушаваше.

— О… — Бях объркан. Знаех, че в онази вечеря не бе имало фасул, или по-точно казано, знаех, че не съм слагал в нея такова нещо. — Ще проверя състава във фактурите на доставчика.

— Да, ще трябва да го направите — каза тя. Къса пауза. — Междувременно се налага да напиша официален доклад, в който се казва, че отравянето се дължи на приемането на неправилно сготвен зрял фасул. Докладът ще бъде изпратен на Агенцията по стандартизация в храненето.

Бих предпочел да ми отворят криминално досие.

— Съжалявам, Макс — продължи тя неофициално, — но трябва да те предупредя, че градският съвет на Форест Хийт, с други думи този, към който спада хиподрумът в Нюмаркет, може да реши да изпрати този доклад на Кралската прокуратура, в чиито прерогативи е да реши дали да възбуди срещу теб наказателно преследване съгласно член седем на Закона за безопасна храна. — Млъкна, сякаш размисляше. — Предполагам, че не е редно да ти се обаждам.

Е, май все пак щях да се уредя с криминално досие.

— Благодаря ти, че ме предупреди — казах. — И какво е наказанието?

— Максималната присъда е две и половина години лишаване от свобода, но едва ли ще се стигне дотам. Това се отнася до съзнателното нарушаване на закона. В най-лошия случай ще се отървеш с официално предупреждение.

Само че дори официалното предупреждение се вписва в криминалното досие. И може би щеше да е предостатъчно, за да погребе в зародиш всякакви амбиции за Лондон. А можеше да прозвучи и като погребален камбанен звън за „Хей Нет“.

— Ще впиша само фактите — продължи тя. — Ще подчертая, че няма сериозно пострадали, нито че е имало хора, чийто живот е бил застрашен. В крайна сметка всички отишли в болницата или са били освободени веднага, или на другия ден без усложнения. Така че може само да ти издадат писмено предупреждение за в бъдеще.

— Благодаря — казах отново.

Тя затвори, а аз се загледах в слушалката в ръката си.

Зрял фасул! Всеки шеф, обикновен готвач, домакиня, дори ученик знае, че фасулът трябва да се свари, за да стане годен за ядене. Беше немислимо да включа някакъв фасул в каквато и да било рецепта, без да го сваря, за да премахна и следите на каквато и да било отрова, съдържаща се в него. Това просто беше абсурдно. От друга страна, беше неоспоримо, че самият аз се бях почувствал зле, както и почти всички останали, и че изследванията на шестнайсет души бяха показали наличието на онзи лектин в тях. Ситуацията беше налудничава. Трябваше да има някакво обяснение. И аз смятах да се добера до него.

 

 

Седях в офиса си в ресторанта и ровех в интернет за информация относно зрелия фасул. Да, от фитохемаглутинина в него на хората можеше да им стане зле. Научих, че това било белтък, който се разпадал до безвредни вещества в резултат на сваряване. Интересно или не, но същото чудо се използваше, за да се стимулира микотичното делене на лимфоцитите в клетъчните култури, както и за да бъдат възможни цитогенетичните изследвания на хромозомите, каквото и да означаваше това.

Разрових из документите по бюрото ми, за да намеря разписките за доставка и фактурите от „Лий Фудс Лимитид“ — моя доставчик за всичко, поднесено в петък вечерта. Намерих в тях всичко, което бях използвал: норвежката студено пушена сьомга, пушената пъстърва, филето от скумрия; подправките, виното, сметаната, зехтина, пресния лук, чесъна, лимоновия сок и горчицата бях използвал за соса за топене; пилешките гърди, черешите и панчетата^[1]; пресните трюфели, дивите гъби шантерел, пресния лук, виното и сметаната бях използвал за соса за готвене; прясното масло, яйцата, захарта и ваниловите пръчици бяха отишли за крема брюле. Всичко… до солта и пипера, нямаше начин да съдържа и намек за зрял бъбрековиден фасул. Единственото, което бях използвал и не беше включено в този списък, бе малкото бренди, което бях добавил към соса от трюфели и гъби шантерел, за да му придам по-тръпчив вкус, но бях абсолютно сигурен, че в това бренди не плуваха никакви бобени зърна.

Откъде тогава се бе появил токсинът? Да, бях купил сам хлебчетата за случая, но и в тях нямаше плънка от зрял фасул. Виното? Но не би ли се отразило това на вкуса му? И как, по дяволите, щеше да се озове това вещество в бутилките?

Седях абсолютно озадачен. Позвъних на Анджела Милн. Тя не вдигна, така че оставих съобщение на гласовата й поща.

— Анджела, обажда се Макс Мортън — казах бавно. — Проверих списъка на продуктите за въпросната петъчна вечеря и в тях няма и следа от фасул. Всичко, с изключение на хлебчетата, беше приготвено от мен от тези продукти. И не виждам как мога да обясня присъствието на този токсин. Сигурна ли си в надеждността на резултатите от изследванията? Би ли помолила онзи, който ги е направил, да провери още веднъж? Те просто не могат да бъдат верни!

Затворих. Телефонът иззвъня още преди да съм пуснал слушалката.

— Анджела? — попитах с надежда.

— Не — каза мъжки глас. — Бърнард.

— Бърнард ли?

— Да, Бърнард Симс — каза гласът. — Тя е музикант. Свири на виола.

— Извинявам се — казах, — но се боя, че имате грешка.

— Лицето е музикант.

— Кое лице? Бърнард Симс?

— Не, Каролайн Астън — каза той. — Бърнард Симс съм аз, адвокатът на господин Уинсъм.

Най-сетне загрях.

— О! Извинете, но си мислех за друг човек — обясних и се опитах да подредя мислите си. — И чий гост е била госпожица Астън на онази вечеря?

— Ничий. Била е член на струнния квартет, озвучавал мероприятието — поясни Бърнард. — И явно е яла от същото, от което са пострадали и другите.

Спомних си музикантите — четири високи елегантни облечени в дълги черни рокли млади жени, някъде към трийсетте. Спомних си, освен това, че със съжаление бях посрещнал натоварената вечер, която не ми бе оставила възможност да поговоря с тях в интервала между репетицията им и началото на приема. Странно нещо са емоциите. Вместо да продължавам да искам да й извия шията, сега съжалявах, че се бе почувствала зле. Укорявах се за тази си мекушавост, насилвах се да мисля, че имам абсолютното право да забивам игли във вуду куклата и че тя със сигурност има двуметрово гадже културист, който ще закуси с мен, ако се появя около нея.

— Къде работи? — попитах.

— Не съм съвсем сигурен във всички подробности, но продължавам да уточнявам — увери ме той. — Във всеки случай май работи за КФО, но още не мога да установя как се е озовала в Нюмаркет и в струнен квартет миналия петък.

— КФО? — повторих тъпо.

— Кралският филхармоничен оркестър. Истински професионалисти. Трябва да е много добра. — Сега си спомних, че дори за нетренираното ми ухо музиката бе звучала добре, направо приятно. — Продължаваш ли да искаш адреса й?

— Да — потвърдих, макар да нямах представа какво щях да правя с него.

— Живее във Фулам — каза той, — на Тамуърт стрийт. — И ми даде пълния й адрес, включително телефонния й номер. Записах и двете.

— Как го разбра? — поинтересувах се аз.

— Ха, тайните на професията — засмя се той.

Предположих, че се е добрал до тази информация по не съвсем законен начин, така че не настоях да разбера.

— И как да постъпя сега? — попитах.

— Не ме питай — отсече той. — И не ми казвай. Не желая да знам. — И пак се засмя. Не бях срещал досега адвокат като него. Всички, които познавах, бяха адски сериозни. — Може да я поканиш на вечеря, но те съветвам да опиташ храната й, преди да я оставиш да я вкуси. — И едва не се задави на собствената си шега. Явно много се наслаждаваше на хумора си, защото продължаваше да се хили, когато прекъсна разговора.

Искаше ми се и на мен да ми беше толкова весело.

Влезе Гари.

— Едно коте е дошло да те види. Каза, че имала среща с теб.

— И даде ли ти това коте името си?

— Май беше Хардинг. От някакъв вестник.

Редакторът на новините в „Кеймбридж Ивнинг Нюз“. След информацията от Анджела Милн вече не бях толкова сигурен, че идеята ми е добра. Може би щеше да е по-подходящо да си трая. Ако сега раздухах колко чиста е кухнята ми, нямаше ли това да стане подготовка за още по-тежко падане, ако и когато вестниците съобщяха, че съм предупреден, глобен или затворен за приготвянето на „опасна за консумиране храна“, както стриктно се дефинираше в член седем на Закона за безопасна храна? Е, вече беше късно за маневри. Ако не се срещнех с нея след организирането на интервюто, тя вероятно щеше да напише нещо гадно за мен или ресторанта ми и така щеше да нанесе още по-големи поражения.

Чакаше ме в бара. Беше около трийсетгодишна, с дълга до раменете коса, хваната на опашка. Беше делово облечена с тъмна пола до коленете и бяла блузка и носеше черно куфарче. Обзалагам се, че щеше да й е приятно, ако чуеше определението на Гари „коте“.

— Госпожице Хардинг — казах и подадох ръка. — Аз съм Макс Мортън.

Тя погледна ръката ми за миг, после предпазливо я стисна. Явно смяташе, че здравето й е в опасност край мен или в ресторанта ми.

— Да ви предложа ли чай или кафе? — попитах вежливо.

— О, не, не, благодаря — отказа тя почти панически.

— Госпожице Хардинг — уверих я усмихнато, — кафето ми е абсолютно безопасно. Може би бихте желали да разгледате кухнята ми, за да се убедите, че е чиста. Уверявам ви, че е така, и не лъжа. Обърнете се към местните власти, които я огледаха в понеделник. Инспекторът каза, че е най-чистата кухня, която някога е проверявал. — Беше леко преувеличение, но такъв е животът.

Тя явно не беше съвсем сигурна, но неохотно се съгласи да ме последва в кухнята.

— Доведохте ли фотограф? — попитах я през рамо, докато минавахме през летящата врата между кухнята и салона.

— Не — отговори тя. — Нямаше свободен, но взех фотоапарат. В наше време всичките ни фотографи използват цифрови фотоапарати. Ако направят достатъчно на брой снимки, все някоя ще се окаже достойна за публикуване. — Тя се оглеждаше, докато минавахме покрай щанда за сервиране, където готовите ястия чакаха под подгряващи инфрачервени лампи да бъдат взети от сервитьорите и занесени в салона. Вървеше с вдигната до лицето ръка, сякаш се страхуваше да не докосне нещо заразно, ако я свали.

Господи, май щяха да са нужни повече усилия, отколкото бях предполагал.

— Тук е точката, в която се срещат кухнята и салонът — обясних. — Където от едната страна е кухненският персонал, а от другата — сервитьорите.

Тя кимна.

— Може би ще искате да направите снимка? — подсказах й.

— Не — отказа тя, — всичко е наред. Но наистина бих желала да поговоря с вас за бомбата.

— Окей — съгласих се аз, — но първо бих искал кафето си. — Можех да направя кафето и в бара, но бях решен да я разведа из кухнята, макар да не желаеше да я снима.

Така че отидохме в задния край отдясно, където нарочно бях сложил кафе машината, която обикновено стоеше на странична маса в салона.

— Сигурна ли сте, че не желаете кафе? — настоях. — Прясно смляно е.

Тя огледа за няколко секунди блестящия метал около нас. Повърхностите бяха толкова чисти, че можеше да си оправи грима, оглеждайки се в тях, а колелата на газовите котлони определено блестяха. Забелязах, че малко се отпуска.

Подадох й чаша димящо кафе.

— Мляко?… Захар?

— Малко мляко — набра смелост тя. — Благодаря.

Усмихнах й се. Рунд първи за Мортън.

— Цялото това оборудване ново ли е? — попита тя, остави куфарчето си на пода и взе чашата кафе.

— Не — обясних. — Повечето е на шест години вече, макар онази готварска печка там — посочих печката в ъгъла — да е добавена преди две години, за да облекчим работата.

— Но… — заекна тя, — всичко е толкова лъскаво…

— Това е нужно, за да мине санитарната инспекция. Ще ви кажа, че повечето домашни кухни не биха получили лиценз за готвене за ресторант, защото ще са прекалено мръсни и мазни. Кога за последен път сте мили пода под вашия хладилник? — И посочих кухненския хладилник, който използвахме изключително за демонстрация.

Тя сви рамене.

— Не помня.

Рунд втори за Мортън.

— Е, добре, подът под този хладилник беше измит вчера. И ще бъде пак измит днес. Всъщност се мие всеки ден без неделя.

— Защо без неделя? — попита тя.

— Защото тогава чистачът почива — отговорих. Не и казах, че въпросният чистач съм самият аз и че никога не работя в неделя вечер. Тогава кухнята е в ръцете на Карл, а аз съм си у дома и си почивам след натоварения неделен обяд.

Тя се отпусна още малко и дори се подпря с ръка на работния плот.

— И как в такъв случай — запита обвинително, — след като всичко е толкова чисто, сте успели да отровите толкова хора и сте заслужили това място да бъде затворено за обеззаразяване?

Рунд трети за Хардинг.

— На първо място, храната не беше сготвена тук — обясних аз. — Мероприятието се проведе на хиподрума и там бе монтирана временна кухня. Също толкова чиста като тази, впрочем.

— Явно не толкова — контрира тя. Не отговорих. Тя настоя: — Защо на гостите е била сервирана отровна храна?

Реших да не споменавам за мистериозния фасул, така че не отговорих нищо и само свих рамене.

— Не знаете? — явно изумена попита тя. — Отровили сте над двеста души и нямате представа как? — И извъртя очи към тавана. Рунд четвърти за Хардинг, но общият резултат продължаваше да е равен.

— Приготвих лично вечерята от готови продукти — реших все пак да кажа нещо — и всичко беше прясно, чисто и сготвено както трябва. Направих всичко сам, с изключение на хлебчетата и виното.

— Искате да кажете, че хлябът е отровил всички онези хора?

— Не, не искам да кажа това — отрекох аз. — Казвам само, че нямам представа как хората са се отровили и че залагам репутацията си на факта, че бих направил абсолютно същото, ако трябваше да приготвя онази вечеря и тази вечер.

Първи нокдаун за Мортън.

Но тя скочи на крака с прави удари.

— И все пак няма никакво съмнение, че хората са се почувствали зле. Петнайсет души са постъпили в болницата, а един е починал. Не се ли чувствате отговорен за това? — Беше си удар под кръста, но аз го блокирах.

— Няма никакво съмнение, че хората са били неразположени. Но вестникът ви греши, като твърди, че някой е починал в резултат на вечерята. Не е така. И още нещо — приетите в болницата са седем, а не петнайсет.

— Петнайсет, седем… какво значение има колко точно са? Това не променя факта, че е имало хора, които са били толкова зле, че са имали нужда от болнично лечение.

— Само в резултат на дехидратация — отбелязах аз, но веднага разбрах, че съм допуснал грешка.

— Дехидратацията може да убие човек много бързо — контрира тя. — Братът на моя дядо почина от бъбречна недостатъчност в резултат на дехидратация. — Втори нокдаун, този път за Хардинг.

Съвзех се бързо.

— Съжалявам, Уверявам ви обаче, че никой не е починал в резултат на моята вечеря. Да не говорим, че бих могъл да ви съдя за такова твърдение. — Мортън забива точен десен прав.

— В такъв случай защо нашият източник в болницата твърди друго?

— Изглежда, има починал в петък през нощта от нещо, което първоначално е било сметнато за хранително отравяне, но впоследствие се е оказало, че не е така. Това лице не е присъствало на вечерята. И смъртта е в резултат на друга причина.

— Сигурен ли сте в това? — Тя ме изгледа подозрително.

— Абсолютно. Но вие можете сами да проверите в болницата.

— Само че те нищо няма да ми кажат — горчиво каза тя, — заради проклетата си политика за неразпространяване на сведения за здравето на пациентите.

— Тогава по-добре попитайте неофициалния си източник — подсетих я аз. — В крайна сметка именно поради тази некоректна, подвеждаща и очерняща информация Агенцията за стандартизация затвори тази кухня, макар тя да не е мястото, в което е приготвена вечерята за онова мероприятие. Нали виждате с очите си колко чисто е тук?

— Ммм… — проточи тя. — Трябва да призная, че наистина не изглежда много справедливо.

Още един рунд за Мортън.

Реших да развия предимството си:

— И аз също се почувствах неразположен. Нима мислите, че бих ял от собствената си храна, ако ми беше минала мисълта, че в нея може да има токсини?

— А може би сте се почувствали зле, преди да сготвите храната. И всъщност вие да сте първопричината за замърсяването, а не продуктите.

— Не, помислих за това — възразих аз. — Не съм се чувствал зле преди това, а симптомите са точно както при всички останали. Бил съм натровен по същия начин като тях. Просто не знам от какво. — Налях си още кафе и поднесох каната към нея. Тя поклати глава. — Ще публикувате ли сега във вестника си материал, който оневинява ресторанта ми?

— Може би — каза тя. — Зависи. Сега ще ми разкажете ли интересни подробности за експлозията на хиподрума?

— Зависи — казах и аз. — Ако обещаете да публикувате всичко.

— Не мога да обещавам нищо, преди да е минало през редактора — усмихна се тя, — но понеже той е и мой съпруг, мога да упражня определен натиск.

По дяволите, помислих си разочаровано, край на още една възможност за романтична връзка. Бойката госпожица Хардинг доста ми харесваше. Само дето се оказа госпожа.

Карл и Гари трябваше да влязат в кухнята, за да започнат подготовката за обяда, така че двамата с г-жа Хардинг излязохме в бара за останалата част от интервюто, но не и преди да настоя да бъда сниман в кухнята с колкото може повече блестящ метал като фон.

Разказах й някои пикантни подробности за атентата, без да навлизам в кървави описания. Споменах й накратко за Мери-Лу и колко ужасно се бях почувствал, когато бях научил, че е умряла. Опитах се да опиша безпомощността си в ситуацията, без да признавам, че бях просто тресяща се развалина.

Накрая тя си погледна часовника, затвори бележника и каза, че трябва бързо да си тръгне, понеже имало някои неща, които трябвало да свърши във връзка с отпечатването на поредния брой.

— Това няма да влезе днес — каза ми. — Търсете го утре.

— Чудесно — съгласих се. Стиснахме си ръцете, този път без намек за някакво колебание от нейна страна. — Били ли сте наш гост? — попитах.

— Не, никога.

— Тогава ви каня. Вземете и съпруга си. Когато пожелаете.

— Благодаря — усмихна се тя. — С удоволствие.

Мортън печели с нокаут.