Дик Франсис, Феликс Франсис
Смъртоносен галоп (5)

4.

Мери-Лу не оживя.

В понеделник сутринта както винаги оставиха на прага ми вестник „Таймс“ Името на Мери-Лу бе ясно изписано с едър шрифт черно на бяло заедно с имената на още шестима загинали. Имаше и други засега неидентифицирани жертви, чиито близки още не бяха уведомени. По оценка на полицията при атентата бяха загинали 15 души, но дори това не било сигурно. Продължавали опитите да съберат частите от телата им.

Бях изумен, че някой в близост до онези ложи е успял да оцелее, но се оказа, че половината бяха имали късмет, макар много от „късметлиите“ да бяха тежко ранени и да се очакваха още смъртни случаи.

Що се отнасяше до мен, коляното ми определено отиваше към оправяне и вечерта бях успял на подскоци да се добера до леглото си на горния етаж. Не че удобството за тялото ми бе оставило мозъка ми да се възстанови. Подсъзнателно бях очаквал завръщането на онзи коридор без прозорци и очакванията ми — уви! — се бяха оправдали. Може би сега, след като в смъртта на Мери-Лу не можеше да има съмнения, този факт щеше някак да достигне до онзи център в мозъка, който е отговорен за сънищата.

Седнах на дивана в дневната и зачетох репортажите от началото до края им. Макар да обхващаха пет страници, общата информация в тях се оказваше разпокъсана и мизерна. Полицията очевидно не желаеше да дава на журналистите твърди факти, докато те не бяха потвърдени. Цитираха се без имена „източници, близки до полицията“ — сигурен знак, че авторът борави с догадки.

Направих си кафе и включих на сутрешните новини на Би Би Си. През изтеклата нощ полицията бе идентифицирала още няколко от жертвите и всеки момент се очакваше пресконференция. Увериха ни, че тя ще бъде изцяло отразена, но… „ето междувременно спортните новини“.

Само че спортните новини от уикенда звучаха някак неуместно, натикани в сандвича на кървави картини от Нюмаркет със смърт и обезобразяване. През 1844 година Карл Маркс е заявил, че религията е опиум за народа, но в наши дни тази роля е поета от спорта като цяло и в частност от футбола. Така че трябваше да изгледам анализ как точно „Сити“ бе победил „Юнайтед“ и как „Роувърс“ бе размазал „Албион“, преди новинарите да се върнат на по-сериозните неща. Междувременно разбрах, че имало минута мълчание по повод смъртта на кучето на един от мениджърите. В действителност всякакво извинение бе добър повод да се види как играчите около центъра на терена свеждат за кратко глави.

Пукаше ли им наистина на хората за някакви неизвестни жертви? Предполагам по-важното за тях бе, че сред разкъсаните на парчета тела не са техните или на близките им. Трудно е да изпиташ истинска загриженост за хора, които са ти абсолютно чужди. Възмущение — да. „Как е възможно да се правят подобни неща?“ Но съчувствие? Само толкова, колкото да наведеш глава в очакване на 90 минути крясъци и пеене по трибуните.

Несвързаните ми мисли се фокусираха върху екрана на телевизора, на който обещаната пресконференция започваше с представяне на началника на полицията. Той седеше изтупан в парадна униформа на фона на синьо табло със звездата и кралския кръст на полицията в Съфък.

— Продължава разследването — започна той — на взрива по време на надбягванията в Нюмаркет. Мога да потвърдя, че към настоящия момент са идентифицирани осемнайсет жертви. Когато бе възможно, близките им са информирани, но има няколко случая, при които се оказа невъзможно да се свържем със семействата им. Поради тази причина не мога да ви дам пълния списък на жертвите. Разполагам обаче с имената на четиринайсет, за които формалността бе спазена.

И той бавно ги прочете с драматични паузи след всяко име.

Някои ми бяха неизвестни, но други познавах прекалено добре.

Мери-Лу Фордам, както можеше да се очаква, бе в списъка. Също и Елизабет Дженингс — редовната ми клиентка. Не бе споменато името на Ролф Шуман и точно когато започвах да се надявам, че Луиза е оцеляла, началникът на полицията изрече:

— И накрая, Луиза Уитуърт.

Седях поразен. Предполагам, че не трябваше да съм чак толкова изненадан. Бях видял опустошението с очите си и ако можеше да се говори за някаква изненада, тя бе, че толкова много бяха оцелели, а не, че Луиза бе загинала. Но след като Робърт се бе спасил, си бях позволил да се надявам противно на логиката, че и Луиза е успяла.

Пресконференцията продължаваше, но аз вече не я слушах. Виждах в съзнанието си Луиза по бяла блузка и черна пола да снове между масите и да си върши работата. Тя бе умно момиче, деветнайсетгодишна, с голямо бъдеще. Беше показала отлични резултати на зрелостните изпити и дори бе обмисляла идеята да следва нещо. А междувременно бе започнала работа при мен от септември и бе спестявала за екскурзия до Южна Америка с приятеля си. Колко несправедливо. Да свършиш, преди да си започнал живота си. Как е възможно някой да ти причини това!

На екрана друг полицай показваше диаграма с карта на ложите на Финала в Нюмаркет.

— Бомбата е била поставена тук — каза той и посочи, — в климатика на ложа 1, точно над основния прозорец в предната стена. Това означава, че се е намирала между хората в помещението и онези на балкона отвън. По наша оценка са били използвани над два килограма мощен експлозив и това се е оказало предостатъчно, за да нанесе сериозни поражения в конструкцията. Повечето от убитите и ранените са пострадали от самия взрив, а не от летящи парчета зидария.

Били са на погрешното място в погрешното време, но това се отнасяше до всички ни.

Думата отново взе началникът.

— В някои медии вече има спекулации, че бомбата е била сложена, за да се убие чуждестранно лице. — Той направи многозначителна пауза. — Макар да е прекалено рано за коментар, мога да потвърдя, че зрителите в ложа 1 са разменили местата си с тези в ложа 6, по-надолу по коридора. Размяната е станала по настояване на новите зрители в ложа 1, за да могат да организират парти в ложи 1 и 2 със сваляне на преградната стена, вместо да заемат първоначално планираните две самостоятелни несъседни ложи. Тази размяна е била осъществена в началото на миналата седмица. По всичко личи, че за взрива е бил използван детонатор с часовников механизъм. Засега не можем да определим колко дълго е престояло взривното устройство на мястото си и следователно все още не можем да отхвърлим хипотезата, че то е било предназначено за различен субект. — Нова пауза, преди да добави: — Като част от мерките за сигурност спрямо чуждестранното лице климатикът на ложа 6 е бил отворен и инспектиран рано сутринта в събота и не е било установено нищо подозрително.

„Страхотно“, помислих си.

Пресконференцията продължаваше, но бе ясно, че полицията няма ни най-малка представа кой е отговорен за случилото се и съответно не разполага с улики, на базата на които да действа.

Телефонът ми иззвъня.

— Ало?

— Шефе? Гари се обажда. Ще идваш ли на работа?

Гари беше моят заместник, помощник-готвачът.

Чирак тоест.

— Къде си? — попитах го.

— В „Нет“ — отговори той. За него ресторантът винаги беше „Нет“. — Но не мога да вляза в кухнята.

— Знам. — Погледнах си часовника — показваше десет и петнайсет. Обичайно започвахме в десет. — Кой друг е там?

— Рей, Джули и Джийн вече са тук, а и миячите са някъде наоколо — обясни той. — О, и Мартин е дошъл — допълни след миг.

Явно Мартин, моят барман, се бе оправил. Точно той бе попаднал в болницата в петък вечерта.

— А Ричард и Карл? — попитах.

— Не съм ги виждал… И Робърт и Луиза също.

Явно не беше чул за Луиза.

— Кажи на всички да отидат в салона и да ме чакат — наредих. — Мартин да направи кафе с машината. — Можеше да се справи, без да се налага да влиза в кухнята.

— А мляко? — попита той. Млякото беше в хладилника.

— Ще го пиете веднъж без мляко. Идвам до петнайсет минути.

 

 

Всъщност ми отне двайсет, не на последно място, защото колата ми все още бе на хиподрума и трябваше да повикам такси по телефона. Когато най-сетне пристигнах, Ричард също бе успял да дойде на работа и да донесе лошата новина за Луиза. Джули и Джийн плачеха и взаимно се утешаваха, а Мартин и Гари седяха мълчаливо с наведени глави. Луиза беше много мила и всички я обичаха.

Мартин ме попита за Робърт и уверих всички, че ще се оправи. Но това не успя да разведри настроението. Ричард изливаше гнева си по мръсниците, които бяха сторили това. Удряше с юмрук по масата и накрая му казах да излезе и да поохлади темперамента си. Виждах го отвън да рита с крак дървото до паркинга. Беше около 45-годишен и мой салонен управител със задължението да посреща гостите ни и да взема поръчките им, докато те чакат на питие в бара. Луиза бе най-добрата приятелка на дъщеря му от училищните им години и знаех, че за него тя е част от семейството им. Всъщност Луиза бе постъпила на работа в „Хей Нет“ с помощта на Ричард, така че вероятно той сега се чувстваше в известна степен виновен. И гневът му бе насочен не само срещу „мръсниците“, направили това, но и спрямо цялата ситуация, довела до смъртта й.

В този момент пристигна Карл и се присъедини към „веселата“ ни компания.

— Здрасти — каза и се обърна към мен. — Как е коляното?

— Ще оживея.

— Жалко — поусмихна се той. Знаех, че не е щастлив да има за началник човек с десет години по-млад от него, при това такъв, който обира цялата слава, макар Карл да смяташе, че върши основната работа. Но пък аз му плащах добре, така че нямаше къде да мърда.

Започнах оперативката. Ричард влезе със зачервени очи, Джули и Джийн се притискаха една към друга, Мартин загрижено се въртеше край тях, а Рей и Гари седяха плътно един до друг с лице към мен. За пръв път се запитах дали между тях няма нещо. Двамата ни кухненски работници се бяха запилели някъде, но в момента не ме бе грижа за тях.

— Новината за Луиза е ужасна и знам, че всички сме едновременно гневни и безпомощни — почнах. Ричард енергично кимна. — Този уикенд бе ужасен за всички в Нюмаркет, но това важи с особена сила за нас, които имахме нещо общо със събитието в събота.

— Чувствам се толкова виновен… — прекъсна ме Ричард.

— Защо виновен? — не го разбрах аз.

— Защото аз трябваше да съм там в събота — обясни той, — но не можах да се явя, понеже в петък вечерта ми стана зле. Може би щях да я спася, ако бях дошъл на работа. — И се разплака.

— Ричард — казах му, — не бива да се обвиняваш. Ако беше там, просто можеше и ти да си сред убитите.

Начинът, по който ме погледна, показваше, че съзнава това, но все пак би предпочел и той да е бил с нас.

— Ние с Мартин също бяхме неразположени в петък вечерта — каза Джийн. — Дори повиках линейка, защото на него му беше много зле.

— И аз трябваше да дойда на хиподрума в събота — обади се Мартин, — но от болницата ме пуснаха чак към един, а тогава вече беше много късно. — И ме погледна неуверено.

— Всичко е наред, Мартин — успокоих го аз. — Не бих очаквал някой да дойде на работа, след като е бил толкова зле. — Думите ми, изглежда, му подействаха добре.

— И аз бях зле — допълни Джули с фалцета си.

— И ние — проговори Гари, явно включваше и Рей. Изглежда, бях прав за тях. Гари продължи: — Трябваше да се явя в събота, но ми беше толкова лошо, че нямаше как. Съжалявам, шефе.

— Няма нищо — казах и го погледнах. — Изглежда, всички сме се натровили с храна в петък, в това число много от гостите.

Картината бавно започваше да им се изяснява.

— Затова ли са катинарите на кухнята? — попита Гари.

— Да. — И им разказах каквото ми беше известно. И че някой явно е починал от хранителното натравяне, но засега не знаем кой. Казах им, че ще направя каквото мога, та кухнята да бъде инспектирана възможно най-скоро, и че ще продължим работа, когато това стане. — Луиза би искала това — подчертах. Вярвах, че е така, и те съгласно кимнаха. — Така че — завърших, — сега можете да си вървите. Елате утре в десет. Не гарантирам, че ще отворим, но ще се опитам да направя всичко възможно. Когато се разбере кога ще е погребението на Луиза, ще затворим заведението и ще отидем всички да я изпратим. Какво ще кажете да предложим на родителите й след погребението да поканят в ресторанта всички опечалени?

Ново общо кимване.

— Аз ще им кажа, ако искаш — предложи Ричард.

— Ако обичаш — съгласих се. — Кажи им също, че няма проблем, ако не искат да е тук, но че ние ще поемем кетъринга за тях, където и да е, за наша сметка, разбира се.

— Ще им кажа. — Ричард се усмихна, макар и унило.

Телефонът иззвъня и Карл стана да вдигне — апаратът беше на масичката в ъгъла. Изслуша каквото му казваха, после каза:

— Благодаря, че ни уведомихте. — И затвори.

— Отмяна. — Погледна ме. — За довечера.

— Още по-добре — въздъхнах аз.

— Ще се обадя на другите резервирали — предложи Карл. — Имаме им телефоните.

— Добре — казах, като полагах усилие гласът ми да звучи делово. — Окей, край на приказките. Ако някой иска да говори с мен, ще съм в офиса си.

Моят „офис“ в действителност се използваше от всички. Мартин отговаряше за бара, но и за поръчките на питиета от ресторанта, макар че всъщност аз решавах кои вина да предлагаме. Карл се занимаваше с всичко около храната и заявките за оборудване. На една от стените имаше три редици с по седем куки във всяка. На всяка кука висеше голяма щипка — клипс. Всяка от куките представляваше ден от седмицата — от понеделник до неделя. Най-горният ред беше за нещата, които трябваше да се поръчват. Средният бе за направените поръчки, а най-долният — за бележки за изпълнените доставки.

В четвъртъците и петъците идваше моят нещатен счетоводител Инид, за да провери бележките за доставките спрямо направените поръчки и да заведе получените фактури. Написваха се чековете по фактурите, осчетоводяваха се касовите бележки, плащаха се заплатите. Системата бе направо първобитна, но работеше без проблеми и почти нямаше случаи нещо — например салфетки — да не достига, понеже още от първата година постъпленията далеч надвишаваха разходите, така че винаги бяхме на печалба. Солидна при това.

Седнах зад бюрото и разместих документите, за да си освободя място. Бях започнал да работя над новото меню и по бюрото имаше разпръснати бележки и рецепти. Общо взето поддържахме едно и също меню, тъй като постоянните ни клиенти не обичаха любимите им ястия да не се предлагат, но понякога добавяхме по нещо „специално“. Не исках специалните блюда да се рецитират от сервитьорите — обичайна практика в американските ресторанти, — затова отпечатвахме менютата ежедневно, със специалитетите с получер шрифт.

Бръкнах в джоба си и извадих картичката на Анджела Милн.

Тя отговори на първото иззвъняване.

— Здравейте, Анджела — казах аз. — Обажда се Макс Мортън.

— О… прекрасно! — възкликна тя. — Точно се канех да ви се обадя.

— Кой е починалият? — попитах направо.

— От отравянето ли? — попита тя. Искаше ми се да не използва този термин.

— Разбира се.

— Ами… изглежда, въпросният смъртен случай не е свързан с петъчното мероприятие.

— Обяснете — настоях аз.

— Както може да се очаква, след атентата на хиподрума всичко е в пълен хаос. Ужасна история, наистина. Уведомиха ме, че местната служба за съдебна медицина е малко… претоварена. Има цял списък с аутопсии за вчера. Дори са изискали да им предоставят хладилен камион, който да използват като временна морга.

Цялата тази информация ми идваше малко в повече.

— Добре де — прекъснах я, — какво се знае за смъртния случай от петък вечер?

— Изглежда, се дължи на естествени причини, а не на хранително отравяне.

— Какво означава това? — попитах малко раздразнено. Мислех за запечатаната ми кухня.

— В петък вечерта в отдела за спешна медицина се явил пациент с коремни болки, повдигане и тежко повръщане — все симптоми на отравяне. — Пауза. — Пристигнал е в болницата сам, но едновременно с няколко други подобни случая, така че заради сходната симптоматика е било предположено, че проблемът и при него е същият. Пациентът е починал в седем и половина сутринта в събота и един млад доктор от болницата е позвънил на номера за спешни обаждания в Агенцията по стандартизация в храненето в Лондон и неопитен младши служител там е разпоредил запечатването на кухнята. — Тя млъкна.

— И — подканих я. — Продължете.

— Не съм сигурна дали трябва да ви казвам всичко това — въздъхна тя.

— Защо? — възразих. — Все пак моята кухня е запечатана вследствие на тази бъркотия.

— Да, знам. Съжалявам.

— И от какво се оказва, че е починал?

— Аутопсията предстои, но изглежда, причината е перфорация на червата.

— Какво е това?

— Ами каквото звучи. В червото има дупка, която се отваря в коремната кухина. Това е предпоставка за перитонит и смърт, ако не се реагира светкавично.

— Значи човекът е починал от перитонит?

— Не знам — измъкна се тя. — Както казах, аутопсията предстои. Но от семейството му ни известиха, че е страдал от болестта на Крон, която представлява възпаление на червата, и че се е оплаквал от коремни болки в продължение на няколко дни. Болестта на Крон може да доведе до запушване на червата и последваща перфорация.

— Но защо не е отишъл на лекар преди петък вечерта? — учудих се аз.

— Не знам. Но изглежда, за него не е било необичайно да се оплаква от коремни болки. Само че според мен би било доста странно да отиде да вечеря на хиподрума, ако страда от дискомфорт, който го е накарал да потърси болнична помощ.

— Значи кухнята ми е оневинена? — поисках да се уверя.

— Е, не бих се изразила точно така — каза тя. — Все пак определено е имало други случаи на хранително отравяне, макар и несвързани с онази смърт.

— Но храната не е била сготвена в кухнята на моя ресторант и дори никога не е попадала в тази сграда.

— Да, това ми е известно.

— Тогава ви моля да разпоредите някой да свали катинарите.

— Първо кухнята трябва да бъде инспектирана — запъна се тя.

— Чудесно — съгласих се. — Можете да се храните направо от пода в тази кухня, толкова е чиста. Доведете инспекторите си днес, за да мога от утре да възобновя работа. Нямате представа какви щети ми носят тия надписи „Затворено за обеззаразяване“.

— Ще направя каквото мога.

— Отлично — казах аз. — Защото не съм далеч от мисълта да вдигна шум за един лекар, който не прави разлика между натравяне и перитонит.

— Струва ми се, че семейството на починалия вече вдига достатъчно шум.

Сигурен бях, че е така.

— Значи след огледа на кухнята ще можем да сложим край на недоразумението? — поисках да уточня.

— Не съвсем. От моя гледна точка, в качеството ми на здравен инспектор към Кеймбриджшир, аз не възразявам срещу отварянето на кухнята ви след нейната инспекция, но ще има разследване на натравянето в петък вечер и причината за попадането на толкова много хора в болницата.

— Но кухнята, която използвах в петък, вече не съществува, както и остатъците от храната, така че на каква база ще провеждате разследване? — напомних й. Реших засега да не я уведомявам, че единствените двама от персонала ми, които не се бяха почувствали неразположени, бяха консумирали менюто за вегетарианци. Не че смятах да затруднявам евентуално разследване, просто не исках да давам повод за такова.

— Взети са мостри от повърнатото, както и от изпражненията на приетите в болницата — каза тя. — И те ще бъдат изследвани, когато му дойде времето.

Прекрасна работа: да ровиш из гадостите на хората. Е, по-добре те да го правят, отколкото аз.

— И кога мога да очаквам резултатите?

— Резултатите касаят мен, не вас — информира ме тя с най-добрата имитация на директорка на училище.

— Но ще ме уведомите, нали?

— Може би — каза тя развеселено. — Стига да не са предпоставка за наказателно преследване. Тогава ще научите за резултатите от полицията, след като ви арестуват.

— О, много благодаря.

Приключихме разговора без враждебност, струва ми се. В моя бизнес Анджела Милн ми трябваше в ролята на приятел, а не на враг.

 

 

Карл ме откара до хиподрума. Голфът ми не беше единствената кола на служебния паркинг. Там бе и очуканото старо зелено „Мини“ — колата на Луиза.

— Господи — въздъхна Карл. — Какво ще правим с нея?

— Ще съобщя в полицията — казах аз. — Това е тяхна работа.

— Добра идея — одобри той, явно доволен, че може да остави задачата на мен.

Поседяхме известно време, загледани в потискащото мини на Луиза. То беше нейната гордост и радост. По някаква причина се сетих за една влакова катастрофа в западната част на Лондон — идентифицирането на изгорелите тела бе станало възможно след проверка на регистрационните номера на неприбраните в края на работния ден коли на паркинга край гарата.

Слязох от колата на Карл и казах:

— Ще се върна в ресторанта, за да поработя над новите менюта. С теб ще се видим утре сутринта.

— Може и аз да дойда — предложи той. — И без това нямам какво да правя.

— Окей. Значи ще се видим след малко, защото първо ще се отбия вкъщи.

— Ясно — каза той.

Затворих вратата и Карл потегли.

Погледнах над плета към трибуната. Беше безлюдно, с изключение на оставения на пост полицай. Около трибуната вятърът клатеше лента в синьо и бяло, явно поставена като заграждение на сцена на местопрестъпление. Подозирах, че някъде там, скрити от погледа ми, екипи криминолози провеждат следствени действия и търсят парчета от бомбата.

Изкуцуках до полицая и му казах за колата на паркинга, както и че е принадлежала на една от жертвите, Луиза Уитуърт.

— Благодаря ви, сър — каза той и обеща да уведоми, когото трябва, та колата да бъде върната на семейството. Което беше последната им грижа в момента, както предположих.

Помислих дали да не го попитам за някакви новини във връзка със случилото се, но той едва ли щеше да знае, пък и да знаеше, едва ли щеше да ми каже. Така че му махнах за сбогом, качих се в голфа и потеглих, като оставих тъжното малко „Мини“ самотно на паркинга.

Прибрах се у дома и глътнах две обезболяващи хапчета, за да притъпя болката в коляното. Бях ходил и стоял на него твърде дълго и то протестираше. Полежах за малко на дивана, за да дам на хапчетата време да ми подействат, после отидох до близкия гараж, за да заредя с гориво и да си купя местния вестник. Трафикът по пътищата беше спокоен и Барбара, дежурната в гаража, която прекара кредитната ми карта в касовия си апарат, ме увери, че целият град бил изпаднал в шок. Разказа ми с големи подробности как отишла в градския супермаркет и как никога не го била виждала толкова празен. А и малкото купувачи, увери ме, разговаряли шепнешком, сякаш говореното на висок глас можело да обезпокои мъртвите.

Въведох ПИНа си в терминала и потърсих спасение в колата си, където седнах и прочетох репортажите за атентата в „Кеймбридж Ивнинг Нюз“, чиято челна страница бе заета от снимка на покритата със син навес трибуна с надпис: „УБИЙСТВО НА ХИПОДРУМА“. Макар полицията да бе назовала само четиринайсет от жертвите, във вестника имаше списък с всички имена, включително на много от тежко ранените. Вестникът явно се радваше на добри връзки не само в местните болници, но и в полицията.

Прегледах списъците. Осем от загиналите бяха американци от „Делафийлд Индъстрис“, в това число Мери-Лу Фордам. Елизабет Дженингс бе сред местните, за които се знаеше, че са умрели, заедно с Луиза и още четирима, включително двойка мои редовни клиенти. От останалите четирима познавах трима: един треньор на коне и съпругата му, живееха в Ламбурн, и един добре известен ирландски бизнесмен, инвестирал значителна част от състоянието си в породисти състезателни коне. Сред сериозно ранените, но все още живи, бяха Ролф Шуман — президент на „Делафийлд“, — както и половин дузина имена, добре познати в света на конните състезания. Към тях вестникът беше прибавил снимки на някои от загиналите и ранени неамериканци, особено тези с връзки в местните среди.

„Каква безсмислена загуба“, помислих си. Свестни и трудолюбиви хора, които не заслужаваха да бъдат осакатявани и убивани от някакъв неизвестен атентатор, който — това не можеше да се изключи — може би е бил мотивиран от политически плам, чужд и непонятен на сплотеното общество, посветено на спорта на кралете. Да, наистина, имаше и съперничество в тази общност. Понякога това съперничество и волята за победа преминаваха границата на благоприличието и стигаха до нарушаване на законите, но убийствата и осакатяването на невинни се случваха другаде по света, а не в нашия уютен съфъкски град в най-важния му ден за годината. Ще се върнат ли нещата към онова, което са били, питах се.

Прегледах набързо останалата част от вестника, за да видя дали там няма нещо повече, което бих искал да знам. На пета страница имаше заглавие с двусантиметрови тлъсти букви: „ХОРА ОТ СЪСТЕЗАТЕЛНИТЕ СРЕДИ ОТРОВЕНИ В «ХЕЙ НЕТ»… ЕДИН ПОЧИНАЛ“.

Мамка му!

Историята под заглавието не беше съвсем точна и вероятно бе скалъпена след доста чесане по главата, но беше достатъчно вярна, за да ми навреди сериозно. В нея се твърдеше, че двеста и петдесет души от среди, свързани с конните надбягвания, били отровени по време на вечеря, поднесена от знаменития майстор готвач Макс Мортън. В резултат един човек починал, а петнайсет други били хоспитализирани. „Хей Нет“, заявяваше авторът, бил затворен за обеззаразяване. Тонът бе откровено неприязнен.

Статията се съпровождаше от снимка на крайпътната ми табела с голям стикер: „Не се приближавайте — затворено за обеззаразяване“, залепен под ъгъл спрямо ясно четимото „Ресторант Хей Нет“.

„Мамка му — мина отново през главата ми. — Голяма реклама на бизнеса ми, няма що“.