Дик Франсис, Феликс Франсис
Смъртоносен галоп (20)

19.

Тоби прекара по-голямата част от вечерта в преглеждане страница по страница на каталога за разпродажбата и откри, че шейсет и осем от продадените около хиляда и петстотин коня са били на „Хорс Импортс Лимитид“. И че всичките, до последния, са кобили — млади или в зряла възраст. А това вече не можеше да е случайност.

Разпродажбата бе една от единайсетте подобни, които ежегодно се провеждаха в Нюмаркет. Но имаше още много големи търгове на породисти коне в Донкастър, Фейрихаус и Кил в Ирландия, както и много други по света. А освен това имаше и частно продавани коне. Продажбата на коне в световен мащаб бе огромен бизнес. А това означаваше пълни с коне самолети, всеки от които носеше милиони.

Докато Тоби изучаваше каталога, двамата с Каролайн седяхме пред компютъра и търсехме каквото можеше да се намери за „Хорс Импортс Лимитид“ на сайта за фирмена информация. Оказа се, че това е дъщерна фирма на холандска компания. Годишният й оборот бе десетки милиони, но пасивите й в полза на компанията майка се равняваха на общия й доход, така че балансова печалба нямаше, а това означаваше, че не се дължат данъци на кралската хазна. Не знам колко коне продаваше всяка година, но всички те — както бе казал Тоби — бяха на съвсем умерени цени, при това ставаше дума за хиляди продажби. Не знаехме дали всичките са кобили и дали всичките са пристигнали в Англия с напълнени с наркотици топки. Знаех още, че Комаров продава коне и в Щатите, а подозирах, че го прави и в родната си Русия, та макар и само на собствения си поло клуб. Имаше ли още нещо? Щяха ли да му стигнат всички кобили на Южна Америка?

Опитах да използвам компютъра, за да проследя компанията майка в холандската информационна система, но това се оказа безуспешно. За себе си бях уверен, че и тя на свой ред ще е дъщерна на друга и така нататък. Подозирах, че общият собственик — компанията матриарх на върха на пирамидата — ще се окаже регистрирана в Холандските Антили например, под формата на офшорен конгломерат, за който съображения от рода на корпоративни данъци и други подобни не са повод за безпокойство.

Преди да отпътува за Лондон, Бърнард ни изнесе интересна малка лекция.

— Един от големите проблеми пред наркодилърите — каза ни — е какво да се прави с огромните суми в наличност, които се натрупват в процеса на осъществяване на специфичната им търговия. В наши дни правителствата вече помъдряха и са вкарали в действие сериозни мерки срещу прането на пари. Знаете от личен опит колко е трудно вече да се отвори банкова сметка. Причината е, че от банките се изисква не само да се уверят кой сте, но и че сумите по вашите сметки са натрупани от законен и обложен с данъци бизнес. Днес все по-трудно се купува с налични, особено скъпи неща като луксозни коли и къщи. Дори букмейкърите вече не желаят да приемат залози в налични, а още по-малко ще ви платят с банкноти, ако спечелите. Всичко става с банков превод или кредитна карта. С две думи: наличността е проблем. Наличните са добре дошли, ако става дума за няколко стотачки до няколко хиляди — подобни суми лесно се харчат. Но милиони в наличност? Няма начин да купите луксозна яхта за средиземноморски круизи с няколко куфара, натъпкани с пари. Продавачът на яхти няма да ги докосне, защото изведнъж ще се окаже с вашия проблем.

— А не може ли да вземеш куфарите си, да ги занесеш на Каймановите острови или другаде и да ги внесеш на влог? — попитах.

— Няма начин — отряза той. — Вече е по-трудно да отвориш сметка на Каймановите острови, отколкото тук. Те са принудени да действат в мрежа от разпоредби и ограничения, наложени им от Съединените щати и Европейския съюз.

— Но аз мислех, че там е офшорният център за избягване на данъците. Какво общо имат Щатите и Европа с тях?

— Ако офшорните центрове не се съобразяват с правилата, Щатите няма да позволяват на гражданите си да ходят там. Ще стане като с Куба — разпалено продължи той. — Оцеляването на Каймановите острови зависи от туристическата им индустрия, а почти всичките им туристи идват от Щатите основно по море.

Играех си на компютъра и си мислех как бих решил въпроса с милионите лири в наличност, ако бях на мястото на господин Комаров.

— Да предположим — казах на Каролайн, — че той изпраща наличните обратно в Южна Америка заедно с използваните празни топки. Митническите власти не се вълнуват особено от износа на пари в наличност. Те са достатъчно заети да душат за внасяни наркотици.

— Е, и как ще му помогне това? — попита тя. — Бърнард каза, че не можеш да прехвърляш големи суми от южноамерикански банки тук, преди да докажеш, че това не са пари от наркотици.

— Знам — съгласих се, — но представи си, че парите изобщо не се връщат тук. Той например може да използва парите си там, за да купува коне и наркотици.

Тя ме изгледа с отворена уста.

— Никой няма да вземе да се безпокои, че му се плаща в наличност за един-два средно скъпи коня в Аржентина, Уругвай или Колумбия. Обзалагам се, че Комаров познава там стотици дребни търговци на коне, които с готовност му продават стоката си срещу заплащане в налични. Така просто изпращаш в Южна Америка печалбата от продажбата на наркотици, за да купуваш нови кобили и да разширяваш обема на търговията си в безкраен цикъл. Като вечния двигател. Ако си спомняш, Тоби се усъмни, че продажбата на коне му носи голяма печалба. Само че това не му е необходимо. Продажбата е за пране на наличността. В крайна сметка така получаваш законни доходи от законна продажба на коне на престижния пазар на расови животни в Нюмаркет, където господин Комаров е стълб на обществото и несъмнено го посрещат с разтворени обятия и чаша шампанско, защото докарва по шейсет и осем животни на всяка разпродажба.

— Но ние не знаем със сигурност, че контрабандира наркотици — напомни ми Каролайн.

— Няма значение с контрабанда на какво всъщност се занимава — отсякох. — Може да е всичко с висока стойност, което може да се побере в тези топки. Стига да има кой да плаща, това може да са компютърни чипове, експлозиви или дори радиоактивни материали.

— Това не би ли навредило на конете? — усъмни се Каролайн.

— Не, ако става дума за източници на алфа-частици — отговорих. — Алфа-частиците могат да се екранират с лист хартия, така че металът на топките ще е предостатъчен, за да предпази конете. Но те са смъртоносни, ако проникнат в тялото. Помниш ли онзи бивш агент на КГБ, Литвиненко, когото убиха в Лондон с полоний-210? Този изотоп е източник на алфа-частици и е трябвало да бъде внесен тук от Русия или някоя друга източноевропейска страна. Тези метални топки спокойно би могло да се използват за внос на полоний-210, без това да се отрази по никакъв начин на конете.

Каролайн потръпна.

— Страшно е.

— Определено.

— Но няма начин тези топки да не бъдат забелязани, ако конете бъдат прегледани на рентген — отбеляза тя.

— Сигурно е така — съгласих се, — но никой не ги преглежда на рентген. Рентгеновите лъчи може да навредят на зародиша или на развиващия се ембрион, а много коне биват транспортирани тъкмо след оплождане. Ще е твърде рисковано за тях.

— И все пак — усмихнато предположи тя, — някой може анонимно да пошепне на ушенце на кралската митница, че следващият самолетен товар на господин Комаров може да заслужава рентгенов преглед, и тогава господин Комаров ще се окаже в доста неприятна ситуация, та дори и в затвора.

Целунах я. Перфектна идея.

— Има нещо, което обаче продължава да ме безпокои — продължи тя. — Защо Комаров е взривил ложата в Нюмаркет? Това ми се струва едновременно глупаво и опасно за него.

— Дали не е било наказание? — предположих.

— За какво?

— Може би Ролф Шуман не е плащал уговореното на Комаров. — Замислих се за момент. — Може би е използвал наличните от продажбата на наркотиците и конете, за да поддържа загиващия си бизнес с трактори, вместо да предава сумите, както се е очаквало от него. Може би взривяването е имало за цел да се даде урок на сътрудниците на Комаров в другите страни, че той е сериозен и че няма да допусне някой да го ограбва.

— Искаш да кажеш, че е убил невинни хора, за да изпрати послание? — Тя ме погледна невярващо.

— На Комаров не му пука за невинните — казах. — Наркотиците убиват невинни всеки ден по един или друг начин.

На сутринта Тоби не беше в добро настроение. Скара се на децата на закуска и дори изруга кучето пред тях. Много нетипично за него.

Беше провел тренировка с първата смяна коне още в шест сутринта — една нехарактерно топла за май утрин. Закуската със семейството се падаше между двете смени и преди трите дребосъка да наскачат за училище в колата на Сали. Бяха на възраст, при която излизането и връщането вкъщи беше част от останалите им емоции, свързани с училище, ходенето на гости, телевизията и компютърните игри.

— Чао, чичо Макс — извикаха ми всички, докато се качваха в микробуса на Сали. После заминаха. Бях оставил Каролайн в леглото да наваксва шестчасовата разлика във времето с Америка, а самият аз се измъкнах от чаршафите, за да се видя с тях, понеже снощи не бе останало време да им обърна никакво внимание. Когато влязох, Тоби седеше на кухненската маса, вече разтворил „Рейсинг Поуст“. Очевидно обаче не можеше да се съсредоточи върху вестника, защото забелязах, че започва една и съща статия три пъти.

— Какво има? — попитах и седнах до него с чаша кафе.

— Няма нищо — измърмори той и реши да опита статията за четвърти път.

— Има, има — настоях аз, пресегнах се и му дръпнах вестника от ръцете. — Казвай.

— Скарахме се със Сали.

— Виждам — отбелязах. Беше ясно още от началото на закуската. — И за какво?

— Няма значение — твърдо отсече той и стана.

— Очевидно има — казах. — Аз ли бях поводът?

— Казах ти, че няма значение.

— Значи е станало дума за мен. Кажи ми.

Той не отговори и тръгна към вратата, за да отиде пак в конюшнята.

— Тоби — почти изкрещях. — Кажи ми де!

Това го спря, но той не се обърна.

— Сали иска да си тръгнеш още тази сутрин. — Сега вече се обърна и ме погледна. — Разтревожена е и е изплашена. Знаеш, заради децата.

— Това ли било? — Усмихнах се. — Тръгваме си веднага, щом се приготвим.

— Не е нужно — обясни той. — Този път ударих с юмрук по масата. Ти си ми брат и ако аз не мога да ти помогна, когато имаш неприятности, кой тогава ще го направи? Що за брат съм аз, ако те изхвърля от дома си?

Усещах по тона му, че това е предварително измислен аргумент за очаквания спор със Сали.

— Няма проблем — казах небрежно. — Сали е права. Може би изобщо не трябваше да идвам тук. — Но бях доволен, че съм го направил. Знанията на Тоби за конете се оказаха ключът за всичко.

— Къде ще отидеш? — попита той.

— Някъде — отговорих уклончиво. Може би щеше да е най-добре за него да знае. — Когато се върнеш от втората смяна, няма да сме тук. Ще ти звънна по-късно. И благодари на Сали от мен, че се съгласи да ни приеме.

Малко изненадващо той се върна през цялата кухня и ме прегърна.

— Пази се — прошепна в ухото ми. — Ще е адски жалко, ако те загубя точно сега. — Пусна ме пак така внезапно, отмести поглед сякаш засрамен и излезе, без да каже нито дума повече. Може би емоциите му пречеха да говори. Защото с мен беше точно така.

С Каролайн си събрахме багажа и заминахме още преди девет и половина. Не бих казал, че тя се зарадва много, когато я събудих, но и не възрази.

Помислих си за къщата на майка ми. Нямах ключ, но както всички жители на Ист Хендред знаех, че държи резервен ключ под третата саксия със здравец отляво на задната врата. Въздържах се. Ако преди да замина за Чикаго бях решил, че ще е опасно за майка ми да остане тук, то за мен и Каролайн щеше да е още по-опасно.

Повъртях известно време из улиците, които отлично помнех от детските ми години. Съзнанието ми регистрираше безсмислеността на това криволичене, но подсъзнанието ми напълно безпогрешно поведе мондеото през двайсетте километра от Ист Хендред до жилището над Темза, притежавано някога от далечната братовчедка на майка ми, мястото, където се бе събудила страстта ми към готвенето.

През шестте години след моето напускане всичко се бе променило. Заведението вече нямаше нищо общо с елегантния хан от шестнайсети век и ресторанта, който помнех. Сега имаше пристройка в стил 21-ви век, която стигаше надолу до реката, проснала се върху пищната и грижливо поддържана морава от моя спомен. По дължина на една от стените в стария салон имаше дълъг бар с месингов обков, а единствената храна, която се предлагаше, бе онова, което вдовицата винаги бе наричала презрително „закуски“.

С Каролайн и Виола избрахме външна масичка и седнахме на скамейки, които някога бяха върху моравата, но сега от нея бе останала само циментова веранда. Виола не можело да бъде оставена в колата, обясни Каролайн, понеже била твърде ценна. А и заради това, че самата Каролайн се чувствала ужасно, когато не можела да си я гали. Както и да е, Виола поне не се виждаше, скрита в калъфа.

Беше твърде рано за онова, което баща ми винаги бе наричал „благопристойна напитка“, така че си поръчахме кафе, а Виола остана на сухо. Не познавах нито бармана, който взе поръчките ни, нито сервитьорката, която ни ги донесе. Подозирах, че от някогашния щастлив екип не е останал никой. Едно-единствено нещо не се бе променило и това бе отморяващата за очите гледка към древния мост с шест арки, който свързваше двата бряга на реката, безкрайният ромон на водата и привидната невъзмутимост на патицата, която се плъзгаше по нея, следвана от шест малки пухкави клъбца.

— Какво прекрасно място! — възхити се Каролайн. — Идвал ли си тук?

— Тук се научих да готвя — обясних меланхолично.

— Наистина ли? — изненада се тя. Беше разгледала менюто, докато поръчвах кафетата.

— Сега е много променено — казах. — На мястото на днешния бар някога имаше ресторант. Тъжно ми е, че изглежда толкова невзрачно. Заведението бе купено от верига, за която продажбата на бира явно е по-важна от предлагането на хубава храна.

— Но защо дойдохме тук?

— Не знам. — Вдигнах рамене. — Може би защото мястото е тихо и ще ни позволи да помислим и да планираме някои неща.

— И какъв е планът? — нетърпеливо попита тя.

— И това не знам — отговорих. — Но най-напред ще се обадя тук-там.

Извадих мобилния си телефон и позвъних на компанията в Нюмаркет, от която бях наел колата. Няма проблем, успокоиха ме те, задръжте мондеото, колкото ви трябва. Взеха информацията за кредитната ми карта и ми казаха, че ще плащам на седмична база. Съгласих се и затворих.

Телефонът в ръката ми веднага иззвъня. Беше гласовата ми поща.

„Имате шест нови съобщения“, уведоми ме тя и започна да ги възпроизвежда. Първото бе от Клеър Хардинг, редакторката, която се бе сетила с голямо закъснение да ми благодари за вечерята, а останалите бяха от Карл. Той явно искаше да говори с мен и безтелесният му глас ме призоваваше да му отговоря. С всяко следващо от петте съобщения той се възбуждаше все повече и повече от това, че го игнорирам.

Позвъних му. Изпита облекчение и се зарадва, че му се обаждам, но аз никак не се зарадвах на новините от него.

— Нужен си тук — настойчиво каза той, — при това веднага.

Явно след последния ни разговор в събота нещата се бяха развили в лоша посока.

— Какво се е случило? — попитах загрижено. Карл не беше от хората, които лесно изпадат в паника.

— Наложи се да уволня Оскар — обясни той. — Гари го хвана да преглежда разни документи в офиса ти, а и липсват пари от касата. Оскар естествено отричаше, как иначе? Но и това не е всичко. Цялата минала седмица се държа грозно с Гари в кухнята. А в събота двамата едва не се хванаха за гушите. В един момент се изплаших, че Оскар ще промуши Гари с ножа за филетиране на риба. — Това е много, много тънък и остър нож с двайсетсантиметрово острие. Да промушиш някой с него най-вероятно ще е фатално. Бях страшно доволен, че Оскар си е тръгнал.

— Не можете ли двамата с Гари да се справите без него още няколко дни? — изненадах се аз.

— Щяхме да можем, ако Гари беше тук — възкликна той. — Но проклетникът се разболя от варицела и докторът му нареди да не мърда от дома си през следващите десет шибани дни!

— Ами наеми нов майстор готвач от агенцията — подсказах му.

— Вече опитах. Само че според тях не сме се отнесли с Оскар както трябва. Представяш ли си? Този… вреден тип!

— Като изключим всичко това, поне останалото наред ли е? — попитах с надежда.

— Не бих казал — отговори той и съжалих, че съм попитал. — Джийн иска да знае кога ще намерим заместник на Луиза. Твърди, че й се събира прекалено много работа в салона. Казах й да млъква или да се маха, така че сега и тя смята, че не се отнасяме добре с нея.

Не бях изненадан. Кадровите въпроси не бяха силната страна на Карл.

— Добре — въздъхнах. — Другото наред ли е?

— Не е — разочарова ме той. — Яцек казва, че иска повече пари. Според него другият общ работник в кухнята получава повече от него и това не е справедливо. — Изглежда, английският на Яцек междувременно се бе подобрил. — И на него казах да мълчи или да се маха — продължи Карл. — Днес е на работа, така че сигурно е избрал да мълчи. Но ти кога ще се върнеш? — зададе той големия въпрос.

Явно се налагаше да е скоро. Опасявах се, че ако не се върна там скоро, целият ми бизнес ще отиде по дяволите.

— Ще ти се обадя по-късно, за да ти кажа — обещах.

— Моля те, върни се по-бързо — примоли се той. — Не знам колко още мога да издържа по този начин!

— Казах, че ще ти се обадя — отговорих и прекъснах връзката.

— Проблеми? — попита Каролайн, която бе чула само моите реплики в диалога.

— Без капитана корабът е на път да бъде изхвърлен на скалите — казах. — Един от готвачите е бил уволнен, защото заплашил друг с нож, а заплашеният се разболял от варицела. Карл, моят заместник, на практика няма на кого да разчита. — Джули, която приготвяше студените блюда, нямаше да е от полза в нажежената атмосфера — в буквален и преносен смисъл — на кухнята.

— Тоест не може да се справи сам, така ли? — досети се тя.

— Не може — въздъхнах. — Не и ако ресторантът е запълнен повече от половината.

— А това случва ли се?

— Е, не попитах. Но се надявам. Във всеки случай, ако не днес, със сигурност ще почне да се пълни към края на седмицата. Но това не е всичко. Карл е подразнил някои други хора и сега мога да си представя как под повърхността ври и кипи. Всички ще ме чакат да се върна, преди вулканът да изригне, а колкото по-дълго отсъствам, толкова по-опустошителна ще е експлозията, като се появя.

— В такъв случай трябва веднага да отидеш там — заключи Каролайн.

— И колко полезен ще съм с една ръка?

— Дори едноръкият Макс Мортън е по-добър от много други — каза тя.

Усмихнах й се.

— Но дали е безопасно? И не се ли надяват някои хора точно на това?

— Кой? Комаров ли?

— Може би… — казах замислено. — Или Карл.

— Карл? Не вярваш ли на своя заместник?

— Не знам на кого мога да вярвам — признах. Седях и обмислях, докато наблюдавах как една лодка с пърпорене пъпли срещу течението. — Да — казах след малко, — вероятно мога да имам доверие на Карл.

— Отлично. Тогава да се връщаме в Нюмаркет и да спасим ресторанта ти. Но няма да кажем на никого, че се връщаме, дори на твоя Карл.

 

 

Каролайн взе Виола на разходка по брега на реката и поляната под заведението, а аз останах на стола и направих другите обаждания. Чувах сочния тон на инструмента, когато се обадих първо на майка ми, за да се уверя, че е добре, после на полицията — и по-точно на специалния отдел на столичната полиция.

— Може ли да говоря с детектив — инспектор Търнър, ако обичате?

— Задръжте така — отвърна ми женски глас. Прозвуча по-скоро като заповед. В крайна сметка чух отново гласа и след малко: — Детектив — инспектор Търнър няма да е на разположение преди два следобед.

Помолих да ми позвъни. Обясних, че е спешно. Обещаха ми, че ще му предадат. Не бях сигурен дали не трябваше да говоря с някой, който е на разположение. Но Търнър ме познаваше и беше по-малко вероятно да отхвърли информацията ми с неудържим смях.

Каролайн продължаваше да се разхожда по брега и да свири чудната си музика. След малко повече от половин час се върна със зачервени бузи, усмихната и щастлива.

— О, това е просто чудесно! — възкликна и седна. Погледнах Виола завистливо. Искаше ми се и аз да мога да накарам — макар и замаян от разликата във времето — Каролайн да се чувства така посред бял ден.

— Не ти ли трябват ноти? — попитах.

— Не — отсече тя. — Не и за това, което свирих. Исках просто да накарам пръстите да го научат така, както го помни главата ми.

— Но музикантите винаги използват стативи с ноти, виждал съм ги.

— Така е. Но соло изпълнителите обикновено могат и без тях и нотите им са само за всеки случай, без да са абсолютно задължителни. — Тя любовно сложи Виола в калъфа. — Тук ли ще обядваме?

— Не. По-добре да тръгваме. Мина повече от час от първото ми обаждане оттук и е крайно време да сменим мястото. — „А и храната сто на сто не струва“, добавих за себе си.

— Може ли наистина някой да разбере къде се намираш по мобилния ти телефон? — попита тя недоверчиво.

— Знам, че полицията може. Чувал съм, че са го демонстрирали в съда. Не искам да рискувам, в случай че Комаров има свой човек в телефонната компания.

— Искаш ли да се върнеш в Нюмаркет?

— И да, и не. Разбира се, че искам да отида в „Хей Нет“ и да оправя кашата, но трябва да си призная, че ме гложди тревожно чувство.

— Не се налага да ходиш, нали знаеш? — напомни ми тя.

— Не мога да бягам вечно. Все някой ден трябва да отида. Оставих съобщение на един полицай от Специалния отдел. Ще говоря с него, ще му кажа какво мисля, че става, и ще го помоля за закрилата на полицията.

Спряхме северно от Оксфорд и се насладихме на бавен обяд в ресторант-градина, скрити от слънцето под яркочервен чадър, в чиято сянка превъзходното сирене „Стилтън“ и супата от броколи изглеждаха розови вместо зелени. Колкото повече се приближавахме до Нюмаркет, толкова по-неспокоен ставах, а когато към шест часа влязохме в града, вече се чувствах като риба на сухо. Нямах дом, в който да се отбия — минах два пъти в противоположни посоки покрай купчината почернели от дима камъни; и двамата с Каролайн мълчахме.

— О, Макс! — не издържа тя след второто минаване. — Толкова съжалявам…

— Винаги може да се построи наново — казах аз. Само че тази малка къща беше единственият дом, който бях притежавал, и ясно си спомнях онзи юлски ден преди шест години, когато се бях нанесъл в нея, радостта от откриването на скритите долапи, тайнствените звуци, които се разнасяха из нея, когато изстиваше в края на горещите летни дни. Беше иззидана с местен камък през последното десетилетие на осемнайсети век и макар да притежавах пълните права на собственик, винаги бях гледал на себе си като на временен наемател в дългото й съществуване. Само че сега животът в нея бе изгорял. Тук бе извършено убийство, вярно, не на човешко същество, но за мен сякаш беше убит член на семейството ми. Останките бяха мъртви и смълчани. Щеше ли презастрояването да върне душата на този дом? Дали не бе дошъл моментът да потъгувам за загубата и да продължа напред?

— Къде по-конкретно ще спим тази нощ? — практично попита Каролайн, след като се отдалечихме от овъглените останки.

— Помниш ли, че когато за първи път те убедих да дойдеш тук, ти обещах да пренощуваш в „Бедфорд Лодж Хотел“? — казах аз. — Но чудесният ми план бе разбит на пух и прах от една катастрофа с кола. Е, тази нощ, скъпа моя, най-сетне ще получиш обещаната нощ в най-престижния хотел на Нюмаркет.

— За мен е чест — засмя се тя.

— Само не привиквай — помолих я. — Имат стая само за тази нощ. Утре вечер хотелът е пълен.

— Утре вечер и без това трябва да съм в Лондон — напомни ми тя.

Не че бях забравил.

 

 

Да се каже, че Карл се зарадва на появата ми, ще е все едно да не се каже нищо. Клетникът само дето не се разплака, когато към седем вечерта влязох в кухнята на „Хей Нет“.

— Господи, благодаря ти! — викна той и вдигна очи към небето.

— Няма да съм ти от голяма полза — предупредих го и почуках с нокът по твърдата черупка около китката ми.

— Какво си направил? — попита той и раменете му увиснаха. Радостта му бързо премина в отчаяние.

— Паднах и си счупих китката — излъгах гладко. — Глупаво. Но все с нещо ще помогна.

— Добре. — Малко от радостта му се възвърна.

Нямаше смисъл да се преобличам, така че просто нахлузих една от работните си туники върху ризата и се залових за работа, подпомаган от Каролайн, която правеше нещата за двуръки.

Не можеше да се каже, че нивото в кухнята бе както преди, но имахме седемдесет и два куверта. Реших изобщо да не се показвам в салона, понеже не исках да ме видят. Персоналът ме видя, разбира се, но помолих всички да не издават присъствието ми. Показах им превръзката, обясних, че лекарят ми е забранил да работя и че не искам да научава, че съм нарушил забраната му. Хората ми се усмихнаха разбиращо и обещаха да си мълчат. Но дали вярвах на всички?

Накрая лудницата премина и най-сетне получихме възможност да поседнем. Бяха минали две седмици, откакто не се бях трудил така здраво, така че бях загубил форма. Свлякох се изтощен на стола си в офиса.

— Никога не бях допускала, че в кухнята е толкова горещо — оплака се Каролайн. В хода на работата бе събличала от себе си едно друго и накрая бе стигнала до състояние, в което махането на още нещо щеше да е неприлично. Маргерит, пламенната готвачка на братовчедката на майка ми, която първа се бе погрижила за любовта ми към кулинарията, никога не носеше нищо, освен бикини под лека бяла памучна манта.

— Трябва да опиташ и в жарък юлски ден — казах аз.

Карл влезе в офиса с три бири, погледна въпросително Каролайн и попита:

— Окей?

— Чудесно! — Тя грабна едната бира.

— Случайно да търсиш работа? — усмихнато я попита той. Изглеждаше като затворник, спасен от бесилката. Седемдесет и два куверта бяха много повече, отколкото щеше да може да изпълни сам, без да се изложи.

— Имам си — каза тя. — Макар че, както не репетирам, скоро може да я загубя.

— Репетираш? — не схвана Карл. — С какво се занимаваш?

Вместо отговор Каролайн посегна под масата за вездесъщата Виола и я извади от калъфа.

— О, сетих се коя си! — възкликна Карл и ме погледна. — Това е кучката, която ни съди. — Засмяхме се. Дори Каролайн — кучката се засмя.

— Обещавам да се погрижа по въпроса. Ще видим какво ще се получи — каза тя. — Може би току-що ми бе платено обезщетението. — Тя вдигна бирата, отпи няколко големи глътки и избърса с ръка мустака от пяната. Отново се засмяхме.

Опитах да се обадя на Търнър. Правех го за четвърти път и пак ми казаха, че е в разход. Пак попитах дали може да оставя съобщение, но вече започвах да си мисля, че той изобщо не ги получава. Обясних на лицето, с което разговарях, че случаят е изключително важен. „Мога ли да ви помогна аз?“, попита той. Започнах да обяснявам, че се касае за експлозията на хиподрума в Нюмаркет. Той ме прекъсна и обясни, че трябвало да се свържа с полицията в Съфък, а не да търся Специалния отдел. Казах му, че се страхувам за живота си, но не останах с впечатлението, че ми повярва. Повтори ми, че трябва да разговарям с местната полиция. Така и направих и потърсих старшия дежурен, но ми съобщиха, че инспекторът в момента е навън, и се поинтересуваха дали бих искал да оставя съобщение. Въздъхнах и казах, че ще се обадя пак по-късно.

В офиса влезе Ричард и каза, че повечето клиенти вече си били тръгнали. Останала само една маса, на която вече били на кафето.

— Госпожа Кийли се интересуваше дали си тук.

— Бяха ли тук Кийли тази вечер? — изненадах се аз. — Не е събота.

— И снощи, и тази вечер — уточни той. — Госпожа Кийли спомена нещо, в смисъл че искала да подкрепи ресторанта в труден момент след натравянето и така нататък.

Колко мило. Защо нямах повече клиенти като госпожа Кийли?

— Мъжете от вас може да си тръгвате — казах. — Ти също, Карл, ако искаш. Аз ще заключа. — Исках да си тръгна последен, за да не ме проследят. — Ричард, ще довършиш ли? — Ричард щеше да вземе последната сметка и щеше да изпрати клиентите.

— Няма проблем — отговори той и се върна в салона.

— Къде ще спите? — попита Карл.

— Имаме резервация в хотел.

— Кой?

Наистина не знаех в каква степен мога да му имам доверие и излъгах:

— „Рутланд Армс“.

Надявах се да не провери. Нямаше да има гост с фамилно име Мортън в списъка на „Рутланд Армс“ тази нощ. От друга страна, нямаше да има и Мортън в списъка на „Бедфорд Лодж Хотел“. Бях резервирал стаята на името Бучър.

— Е, добре, аз съм гроги — каза Карл и се изправи. — Прибирам се да спя. — Офисът се използваше и за преобличане, но от уважение към Каролайн, Карл отиде да се преоблече в мъжката тоалетна. Отдавна бях намислил да направя подходяща съблекалня с душ в нея, но все отлагах.

Каролайн гушна Виола и тихо засвири. Музиката бе прекрасна. Наблюдавах я захласнат, докато не спря.

— Недей — примолих се. — Чудесно е.

— Притеснявам се — каза тя.

— Не бъди глупава — в четвъртък ще те гледат стотици хора.

— То е различно — опита се да ми обясни тя. — Те няма да са на половин метър под носа ми.

Изтеглих стола си възможно най-назад. Сега бях на метър от нея.

— Така по-добре ли е?

Не ми отговори, но отново вдигна Виола.

Карл влезе в офиса преоблечен. Каролайн спря и той й се усмихна.

— Някой е забравил мобилен телефон в тоалетната — каза и го сложи на бюрото ми. — Глупак. Ще се погрижа сутринта. Лека нощ. — И се обърна да си ходи.

— Лека, Карл — казах аз. — И благодаря, че си удържал крепостта.

— Няма проблем — отговори той и излезе. Не можех да му кажа точно тази вечер, че трябва да поработи над уменията си да управлява хора. Това също можеше да почака до сутринта.

— Приключихме ли? — попита Каролайн.

— Още малко. Ще изчакаме Ричард да свърши и да си тръгне.

Забравеният мобилен телефон на бюрото ми иззвъня. С Каролайн го изгледахме.

— На четвъртия сигнал отговорих.

— Ало? — обади се мъжки глас. — Мисля, че това е моят телефон.

— Кой сте вие?

— Джордж Кийли. Ти ли си, Макс?

— Да, Джордж — потвърдих. — Забравил си си телефона в тоалетната.

— Така си и помислих — въздъхна той. — Глупава работа. Извинявай. Ще дойда да си го взема, ако не възразяваш.

— Добре — съгласих се. — Само че ще сме заключили, така че почукай на предния вход.

— Става — съгласи се той и затвори.

Ричард дойде и каза, че всички клиенти си били тръгнали и че той също ще си ходи. После добави:

— Яцек иска да говори с теб. Чака те в кухнята.

— Кажи му да си ходи — наредих. — Ще говорим сутринта.

— Окей. — Но се поколеба. — Вече му казах, но той държи да те изчака.

— Ами кажи му пак. Да си върви веднага. — Нямах никакво намерение да говоря с Яцек. Не бях сигурен дали мога да му имам доверие.

— Добре — въздъхна Ричард. — Ще му кажа пак.

— Върни се да ми кажеш, когато си тръгне — наредих. — И, Ричард, увери се, моля те, че наистина си е тръгнал. — Знаех, че Яцек идва с колело. — Провери, че си е взел колелото.

Ричард ме погледна малко странно, но кимна и излезе.

На предната врата силно се почука.

Излязох в малкото фоайе между бара и салона. Погледнах през прозореца към паркинга. Както очаквах, беше Джордж Кийли. Бях взел телефона му с мен.

Отключих, но не кракът на Джордж Кийли изби вратата в лицето ми и ме блъсна с нея назад. Беше друг човек — и държеше пистолет, насочен право между очите ми. Господин Комаров — поне така предположих.

— Джордж твърди, че сте много труден за убиване, господин Мортън — каза той и влезе.