Дик Франсис, Феликс Франсис
Смъртоносен галоп (11)

10.

Бях на носилка и ме бутаха по дълъг сив коридор. Виждах лампите в тавана. Но те не се намираха зад обичайните правоъгълни панели, не, тези бяха различни — бяха в кръгли глобуси. Освен това имаше прозорци… много на брой ярко осветени от слънцето прозорци. И гласове… много гласове, мъжки и женски.

— Мисля, че отново дойде на себе си — съобщи мъжки глас над мен.

— Ало-о-о… — обади се женски глас отляво. — Господин Мортън, чувате ли ме?

Гласът се материализира в усмихнато лице.

— Господин Мортън — изрече лицето, — претърпели сте пътна злополука, но ще се оправите.

Слава богу.

Не ме болеше нищо, но тялото ми — доста странно усещане, наистина — сякаш не беше свързано с главата. Имах усещането, че гледам отгоре нечий труп. „Не, само не това — ужасих се, — дано да не съм си счупил гръбнака!“

Обзе ме паника и опитах да се надигна.

— Просто лежете както сте си и си почивайте — нареди ми жената и натисна рамото ми с ръка. После ме погледна в лицето. — Ударили сте си силно главата.

Господи, значи си бях счупил врата.

Опитах се да размърдам пръстите на краката си и бях възнаграден от гледката на мърдащо се в долния край на количката одеяло. През мен премина вълна на облекчение. Вдигнах ръка към лицето си и избърсах студената пот по челото си. Всичко е наред, реших аз, макар сетивата ми да изпращаха необичайни сигнали.

— Вероятно имате мозъчно сътресение — каза тя. — Сега ще ви направят сканиране на мозъка.

Надявах се да го намерят.

Чудех се къде ли се намирам. Знаех, разбира се, че съм в болница, но коя? И защо бях в болница? Въпросите бяха доста трудни за объркания ми мозък, затова реших да избера лесния път и да направя каквото ми казват. Отпуснах глава на възглавницата и затворих очи.

През следващите няколко часа някак смътно съзнавах, че ме вдигат, мушкат ме с разни неща и говорят за мен, но не и на мен. Бях оставил света да върви по пътя си без моето участие.

Не можех да си спомня защо се намирам тук. Още по-тревожното беше, че не си спомнях почти нищо. Кой съм, питах се, и изпитах странно облекчение от факта, че този въпрос изобщо ме вълнува. Реших, че най-вероятно не съм луд. Защото ако бях, едва ли щях да се сетя да си задам този въпрос. Но… какъв беше отговорът все пак?

Мислите лениво се появяваха в съзнанието ми и все така, без да бързат го напускаха, без никаква връзка с нищо, включително и една с друга. Я се стегни, казах си. Трябваше да задам някакви приоритети: кой съм аз, защо съм тук и къде се намирам?

— Господин Мортън? Господин Мортън? — каза женски глас отляво и някой ме погали по ръката. Аз ли бях „господин Мортън“? Изглежда, беше така. Но държах ли наистина да се върна в света на живите? Май се налагаше.

Отворих очи.

— Отново дойде на себе си — съобщи жената някому. — Ало-о-о… господин Мортън? Как се чувствате?

Опитах се да я успокоя, че съм добре, но вместо това само изграчих. Жената явно прие за добър знак, че изобщо мога да реагирам, защото се наведе над мен и ми се усмихна в лицето.

— Браво — каза тя. — Ще се оправите.

Само че имах чувството, че окуражава себе си в същата степен, в която се опитва да окуражи и мен.

Отново опитах да проговоря.

— Къде съм? — попитах дрезгаво.

— В болницата „Аденбрук“ — отговори тя. — В Кеймбридж.

Знаех, че знам нещо за болница „Аденбрук“. Но какво? Сивите клетки в мозъка ми прещракаха няколкократно и се появи отговорът: болницата „Аденбрук“ беше мястото, където бяха изпратени жертвите на хранителното отравяне.

Но защо си помислих това? Кои бяха жертвите? Щяха ли да се оправят? Реших да не се безпокоя за тях. Ще се оправят, казах си. Жената беше казала така, а аз й вярвах. Отново затворих очи. Не бях готов да продължа да участвам в света.

При следващото ми събуждане беше тъмно. Отдясно имаше прозорец и той беше тъмен — само в далечината се виждаха две жълти улични лампи. Лежах и гледах навън. Спомних си, че се намирам в болница, болницата „Аденбрук“ в Кеймбридж… само че защо бях тук? Запитах се какво става в ресторанта.

— Здравей, Макс — разнесе се глас отляво.

Завъртях глава. Беше Каролайн. Усмихнах й се.

— Здравей, Каролайн. Прекрасно е да те видя.

— Значи знаеш коя съм, така ли? — поиска да се увери тя.

— Естествено, че знам. Може и да съм в болница, но не съм глупак.

— Докторът ме предупреди, че може да не си спомниш коя съм. Каза, че по-рано не си могъл да си спомниш кой си ти самият. По негови думи си идвал няколко пъти в съзнание през целия ден. Как се чувстваш?

— След като те видях, вече съм по-добре — казах аз. — Но защо съм тук?

— Претърпял си пътно произшествие — отговори тя. — Ударил те е автобус и имаш черепна контузия. Според тях си забил глава в страничния прозорец на колата. Казват, че имаш леко сътресение, но до няколко дни ще се оправиш.

Не помнех никакво произшествие и никакъв автобус.

— А ти как разбра, че съм тук? — сетих се да попитам.

— Обадих се на мобилния ти телефон да ти кажа с кой влак ще пътувам, но ми отговори медицинска сестра. Съобщи ми, че си в болницата, и веднага тръгнах за насам. — Усмихна ми се.

— Колко е часът?

— Към два.

— През нощта?

— Да.

— Съжалявам за вечерята — казах аз. — Къде си отседнала?

— Тук — отговори ми тя. И това беше хубаво. — Трябваше да ги убедя, но в крайна сметка ми разрешиха да остана.

— Но трябва все някъде да спиш.

— Тук ми е добре. — И пак ми се усмихна. Бях страшно щастлив. — Ще намеря къде да спя сутринта.

Страхотно!

— Все още ли искаш да ме съдиш?

— Абсолютно — каза тя и се засмя. Смехът й премина в сълзи, които започнаха да се стичат по бузите й. Смееше се и плачеше едновременно.

— Господи… такова облекчение изпитвам, че си наред. Никога не ми причинявай това пак!

— Кое? — не разбрах аз.

— Не ме плаши пак по този начин. Когато позвъних на телефона ти, ми казаха, че ще ти правят сканиране на мозъка, за да видят нямаш ли мозъчен оток. И че още не знаят дали нямаш някакво трайно мозъчно увреждане. — Плачеше от силата на спомена. — Не исках да те загубя, след като едва те бях намерила.

— Мислех, че аз съм те намерил.

— Да — изхлипа тя. — Така беше. Или как? Може би е най-добре да не знам. — Наведе се и ме целуна по челото, а после и леко по устните. Реших, че не е никакъв проблем да свикна с подобно преживяване.

— Съжалявам — казах. — Моментът не е никак подходящ, но имам усещането, че трябва да отида до тоалетната.

— Ще извикам сестра — каза тя и изчезна някъде. Върна се с едра жена на средна възраст в синя манта на медицинска сестра.

— А, ето ви пак сред нас, господин Мортън — приветства ме сестрата. — Как се чувстваме?

— Не е зле — отговорих. — Само имам леко главоболие и… ходи ми се по нужда.

— Бутилка или подлога? — попита тя. Трябваше ми известно време, докато съобразя какво има предвид.

— О… — запънах се. — Подлога. Но не може ли да отида до тоалетната?

— Ще видя дали ще мога да намеря количка — каза тя. — Не искам да ви разрешавам да ходите след такъв удар по главата. Имате сътресение и равновесието ви може да е нарушено.

Върна се с количка и ми помогна да се прехвърля от леглото в нея. Бях облечен в нещо, което приличаше на нощница и се разгръщаше отзад. Голямо изпитание за чувството ми за благоприличие, понеже всички можеха да ми видят задника, докато сестрата ме настаняваше в количката. С равновесието ми наистина не всичко беше наред, така че маневрата се получи доста неелегантна. Надявах се Каролайн да не гледа.

Сестрата ме подкара по коридора към банята. Нещата вече не търпяха отлагане и понечих да се надигна от количката, за да вляза в тоалетната.

— Един момент — спря ме сестрата. — Нека сложа спирачките.

Спирачките? Имаше нещо в тази дума… Опитах се да си спомня какво.

Сякаш да съм облечен в тази разголваща нощница не беше достатъчно, но сестрата настоя да остане до мен и да ме държи за раменете, за да не се катурна на пода в тоалетната. Болницата е последното място, в което да запазиш достойнството си, реших аз.

Вече по-спокоен, но достатъчно унизен, бях върнат с количката до леглото. Сестрата отново ме сложи на спирачка. Седях, без да опитвам да се надигна. Защо нещо в мен искаше да съм сигурен, че спирачките няма да откажат пак?

— Каролайн — извиках.

— Ш-ш-ш… — сгълча ме сестрата, — ще събудите всички.

— Тук съм — обади се Каролайн, дойде при мен и приклекна до количката.

— Спирачката на колата ми отказа — прошепнах й.

— Знам — каза тя. — Един полицай каза на лекарите, че според тях това е причината за произшествието.

— Не беше произшествие — настоях аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че някой се опита да ме убие.

— Не говориш сериозно, нали? — попита Каролайн.

— Никога не съм бил по-сериозен.

Бях й разказал, че бях намерил колата си незаключена на гара Кеймбридж и за опасенията ми във вторник през нощта, че спирачките може да не са наред.

— Не разбирам как може да си сигурен, че някой може да е повредил спирачките — каза тя. — Нали според самия теб са били наред, когато си пътувал към дома си.

— Така е — признах, — но няма как да игнорираме факта, че в сряда сутринта не бяха наред.

— Сигурно е случайност.

Погледнах я и повдигнах вежди.

— Добре, добре… — побърза да каже тя, — но случайностите се случват, нали така? — Държеше ръката ми. Това ми харесваше. — Какво ще правим по въпроса?

— Чудя се дали в полицията няма специалист, който би погледнал спирачките на колата ми, за да види дали по тях нещо е пипано.

— Не разполагат ли там със следователи, които се занимават с пътни произшествия? — попита Каролайн и се прозя. — Извинявай.

— Трябва да поспиш.

— Добре съм — настоя тя и пак се прозя.

Искаше ми се да й предложа да легне до мен, но реших, че идеята няма никак да допадне на сестрата.

— Не можеш да останеш тук цялата нощ — казах.

— Нямам къде да отида.

— Иди в къщата ми — сетих се аз. — Ключът сигурно е някъде…

Тя прегледа личните ми вещи, които някой съобразително бе сложил в пластмасов плик, оставен в шкафчето до леглото ми.

— Спомних си — казах. — Ключът е на същия ключодържател, на който са и ключовете от колата. — Това означаваше, че е там, където се намира колата.

— Не искам да съм сама в къщата ти — възропта Каролайн. — Още по-малко, ако някой се опитва да те убие. Благодаря, но оставам тук.

В крайна сметка спа на стола до леглото ми. Беше от онези столове, които могат да се накланят назад, за да може на тях да бъдат прехвърляни без промяна на позата пациенти, приковани към легло. Каролайн отпусна облегалката назад, зави се с второто одеяло от леглото и заспа за секунди.

Гледах я и си мислех колко странна рецепта за връзка се бе получила: първо отравяш набелязаната цел, после я вбесяваш с тъпи телефонни обаждания, подслаждаш нещата с една вечеря, преди да я изплашиш до смърт с катастрофа, в основата на която може би има конспирация за убийство.

Рецепта, която бе сработила безотказно.

 

 

На следващия ден ми разрешиха да се прибера у дома. Каролайн бе убедила докторите, че това ще ми повлияе по-добре от болничната обстановка и че тя ще се грижи за мен. Кой бях аз да се противопоставям на това?

Към един по обяд такси в черно и жълто ни стовари на входа на къщата ми. Преди това се бях обадил на жената, която от време на време чистеше, да ни посрещне и да отвори с нейния ключ. Обядът се оказа неочакван проблем. Рядко държа нещо за ядене, освен минимално необходимото за закуска, понеже обикновено обядвам и вечерям в ресторанта. Каролайн огледа набързо обстановката и после претърси кухнята за храна.

— Умирам от глад — призна си тя. — Ти поне закусва в болницата, но аз не съм хапвала от вчера сутринта.

В крайна сметка намери в бюфета подсладен корнфлейкс, а в хладилника някакво изостанало мляко, така че седнахме край малката ми кухненска масичка с две купички пред нас.

Карл се бе обадил в болницата, за да разбере как съм, и както можеше да се очаква, разигра сценка на разочарование, че не само съм жив, но и мозъкът ми функционира нормално. Телефонистката на болницата го свърза с телефона до главата ми.

— Значи… още си с нас, така ли? — каза той с тон, в който се долавяше умерена досада.

— Да, с извинение — отговорих. — Как е ситуацията в „Хей Нет“?

— Справяме се прекрасно и без теб — продължи той в същия дух. — Както винаги, впрочем. — Това допълнение ми прозвуча като малко излишно. Но той си беше проклетник.

Въпреки демонстративното му разочарование, че съм добре, не можех да си представя точно Карл в дъното на някаква конспирация, имаща за цел убийството ми. Отдавах го на изкривеното му чувство за хумор. И не намирах нищо зловещо в коментарите му, макар понякога да ме дразнеха.

В действителност колкото повече мислех, толкова по-невероятно ми изглеждаше, че някой сериозно е намислил да ме прати на онзи свят. Дали все пак отказът на спирачките ми не беше случайно съвпадение във времето? Освен това да повредиш нечии спирачки не ми изглеждаше особено ефикасен начин да се отървеш от някого. Освен ако не знаеш със сигурност, че набелязаната жертва ще пътува по стръмен планински път, осеян с остри завои. Проблемът бе, че в Нюмаркет подобни пътища, от които да ти настръхне косата, просто няма.

След скромния ни обяд легнах на дивана и се обадих в ресторанта, докато Каролайн разглеждаше втория етаж.

— Да не ти е призляло? — с надежда попита Карл, като разбра, че няма да се явя на работа.

— Не — отрязах надеждите му, — но докторите ми наредиха няколко дни да не се преуморявам. Защо, по дяволите, се държиш толкова гадно?

Дълга пауза.

— Такъв съм си — каза той накрая. — Извинявай. — Нова дълга пауза. — Ще преливам от щастие, когато се върнеш, обещавам.

— Моля те, само не прекалявай — засмях се аз. — Иначе никога няма да знам кога се държиш естествено.

— Наистина извинявай — повтори той.

— Окей, приемам извинението ти. С това приключихме. Кажи сега как мина обядът.

— Средна работа — отговори той. — Но снощи беше добре: почти осемдесет процента запълване.

— Чудесно.

— Всички се интересуваха защо те няма. Ричард им разказа за злополуката и после това се превърна в основна тема за разговор — продължи той. — Много хора ми поръчаха да ти предам най-добрите им пожелания. А и нашите хора се безпокоят за теб.

— Благодаря. — Не бях сигурен дали този нов Карл не ми е още по-досаден от предишния, но сам бях сложил край на темата, така че не коментирах. — Предай на всички, че съм добре и че ще се върна на работа колкото е възможно по-скоро, може би… в средата на следващата седмица.

— Окей — каза Карл. — Наехме временен главен готвач чрез онази агенция в Норич, да помага през уикенда. Надявам се, че не сме сбъркали.

— Чудесно — одобрих аз. — Прекрасно се справяш, Карл. — Всички тези взаимни хвалби започваха да ми идват малко в излишък. — Сега върви по дяволите и се залавяй за работа. — Смехът му в слушалката, докато затваряше, ми подейства освежаващо. Карл беше от свестните, бях сигурен в това. И все пак… дали?

После телефонирах на полицията в Съфък, за да разбера какво са направили с колата ми.

— Беше вдигната от „Бредли Рескю енд Рикъвъри“ от Кентфорд — обясниха ми оттам. — Така че трябва да е при тях.

— Огледа ли я някой?

— Присъствалият полицай би трябвало да я е огледал набързо, преди мястото на произшествието да бъде разчистено.

— Но доколкото разбрах, някой от полицията е съобщил на доктора в болницата, че катастрофата е вследствие отказ на спирачките.

— Нищо не мога да кажа по този въпрос, господине.

— Възможно ли е да говоря с полицая, който е бил на мястото?

— Задръжте така за момент, ако обичате. — Нямах възможност да приема или откажа и секунда по-късно в ухото ми прозвуча записано съобщение, описващо услугите на полицейското управление в Съфък. Наложи се да го изслушам три пъти, преди отново да чуя жив глас.

— Съжалявам, господине. Нашият служител в момента отсъства от управлението.

— Добре, но кога ще бъде там? — попитах. — Може ли да му оставя съобщение да ми се обади? — Дадох номера на мобилния си телефон, но нямах голяма надежда, че ще му го предадат. Обясниха ми, че всички са много заети, но ще направят каквото е възможно.

Обадих се в компанията, която извозваше катастрофирали коли. Да, казаха те, голфът ми бил при тях, но не бил в добро състояние. Попитах може ли да отида да го видя. Заповядайте, бе учтивият им отговор, по всяко време.

В този момент Каролайн се върна от огледа на недвижимата ми собственост и каза:

— Хубаво място. По-добро е от хотела ми във Фулам.

— Защо не се пренесеш?

— Не предизвиквайте съдбата, господин Мортън — засмя се тя. — Просто търсех по-добро място за пренощуване довечера.

— Значи оставаш? — попитах може би с по-подчертан интерес, отколкото й харесваше.

— Да — потвърди тя, — но не в спалнята ти. Ако това не ти харесва, вземам влака и се връщам в Лондон.

— Няма проблем. — Не беше най-доброто решение, но ставаше.

Взех няколко болкоуспокояващи за бучащата ми глава, а след това с Каролайн отидохме с такси в Кентфорд.

Както ме бе уверил човекът от компанията, колата не беше в добро състояние. Всъщност трябваше да ми кажат коя от развалините е моята, защото нямаше начин да си я позная. Таванът й например изобщо отсъстваше.

— Какво се е случило, за бога? — попитах един от служителите наблизо. Моята дългогодишна радост и гордост сега представляваше купчина смачкан метал.

— Пожарникарите е трябвало да изрежат с оксижен покрива, за да измъкнат водача — обясни ми той. — Аз я докарах. Колата беше обърната странично и когато пристигнах с камиона, покрива вече го нямаше. Не знам къде е… може още да е в канавката до мястото на инцидента.

Нямаше никакво значение. За мен колата не ставаше вече за абсолютно нищо. Не само покрива й го нямаше — десният калник беше откъснат, а колелото под него стърчеше под странен ъгъл. Това сигурно бе резултат от удара ми в автобуса.

— Идва ли вече някой да я огледа? — поинтересувах се.

— Не ми е известно със сигурност, но колата е тук от вчера сутринта и не бих казал, че е охранявана.

„Тук“ означаваше редом със сервиза, зад два извозващи „паяка“.

— Аз бях шофьорът — представих се.

— Боже, значи си извадил голям късмет. Първото, което си помислих, когато пристигнах там, бе, че човекът си е отишъл.

— Защо?

— Пожарникарите и бързата помощ много се измъчиха, за да те извадят. Това никога не е добър знак. Бяха ти сложили обездвижваща шина на врата. Не изглеждаше никак добре, това се виждаше от пръв поглед. Не помръдваше. Реших, че си хвърлил топа.

— Благодаря — казах саркастично.

— Стига де… Радвам се, че си жив. И за мен така е по-лесно.

— Защо?

— Ако инцидентът беше фатален — обясни ми човекът, — трябваше да пазя тази развалина тук, докато я огледат полицаите, а те не си дават много зор. След като си добре, мога да се отърва от нея веднага след като я огледа някой от застрахователната компания. Освен това — допълни той с усмивка, — понеже си жив, мога да ти изпратя сметката за услугите.

Реших, че трябва да позвъня на застрахователя си — не че щяха да ме засипят с пари. Подозирах, че колата едва ли струва повече от таксата за регистриране на застрахователното събитие, но може би щях да получа поне колкото да платя за труда на този „клетник“.

— Мисля, че инцидентът е заради отказ на спирачките — казах. — Има ли начин това да се разбере само с гледане.

— Ето, моля, колата си е твоя. — Той се извърна. — Мен ме чака работа.

— Не — побързах да го спра. — Аз дори не знам какво да гледам. Не бихте ли го направили вие?

— Това ще ти струва пари.

— Добре, колко?

— Обикновената тарифа за труд — отговори той.

— Ще го направите ли сега, докато съм тук?

— Може.

— Окей, обикновената тарифа.

Той прекара двайсетина минути в оглед на останките, но резултатът не беше еднозначен.

— Може и да са спирачките — заключи накрая той, — но е трудно да се каже.

Уверих го, че определено са били спирачките, които са отказали и това е довело до сблъскването.

— Ама след като си толкова сигурен, че са били спирачките, защо ме накара да ги проверявам?

— Исках да разбера възможно ли е някой да ги е повредил.

— Как… нарочно ли? — Той ме изгледа недоверчиво.

— Не знам — отговорих. — Очаквах вие да ми кажете.

— Господ да ме убие… — измърмори той и отново завря глава в купчината метал.

— Виж тук — каза след малко. Наведох се до него над мястото на някогашния ми десен калник. Той ми посочи плетеница от метални тръби и щанги. — Спирачната система на този стар „Голф“ е обикновена хидравлична, а не двигателно спирачна. — Кимнах, че разбирам. Това поне го знаех. — Когато натиснеш педала на спирачката, това избутва едно бутало в този цилиндър. — И той посочи нещо, което приличаше на метална тръба около 2–3 сантиметра в диаметър и около 4 дължина. — Буталото избутва спирачна течност през тръбите към колелата и принуждава челюстите да се притиснат към спирачните дискове. Това води до забавяне на колата.

— Като спирачката на велосипед?

— Ами… не съвсем. При велосипеда има жило, което отива от ръчката на спирачката до накладките, а при колата налягането се предава с помощта на хидравличната система.

— Аха — казах аз. Но не бях сигурен, че съм разбрал всичко. — Какво тогава може да доведе до отказ на спирачките?

— Спирачките могат да откажат, ако в тръбите на хидравличната система попадне въздух. Тогава при натискане на педала става само компресиране на въздуха, което няма силата да задейства спирачките. — Забеляза озадаченото ми изражение и допълни: — Разбираш ли, смисълът на спирачната течност е, че тя изобщо не се компресира, за разлика от въздуха.

— Значи всичко, което някой трябва да направи, е да пусне малко въздух в тръбите и спирачките ще престанат да работят — заключих аз.

— Да — съгласи се той. — Само че не е толкова просто. За начало, в тази кола има двукръгова спирачна система, така че ако откаже единият кръг, другият би следвало да поеме.

— Когато натиснах педала, изобщо нямах спирачки.

— В главния спирачен цилиндър трябва да е влязъл въздух — замислено каза той. — Това е доста странно, но имах подобен случай веднъж. Тогава причината бе разхлабването на тръба, свързваща резервоара в главния спирачен цилиндър.

Тук вече не ми беше ясно и настоях да разбера:

— Но може ли да се разбере дали е направено нарочно?

— Трудна работа — изпъшка той. — Може, може и така да е станало. Съединенията са си наред, така че някой е трябвало да прекъсне ето тази метална тръба. Това може да се направи, като се огъне няколко пъти нагоре-надолу, докато се спука. Нали се сещаш — както се огъва жица, за да я скъсаш.

— Но това няма ли веднага да доведе до отказ на спирачките?

— Не е задължително. Възможно е да мине известно време, докато в спирачната система се просмуче въздух и после попадне в главния спирачен цилиндър. А това може да стане след няколко здрави натискания на педала.

Спомних си няколкото здрави натискания, които бях пробвал, преди да потегля от гара Кеймбридж.

— И може ли това да се разбере с гледане? — подканих го.

Той отново огледа внимателно плетеницата от разкъсани тръби.

— Ударът е смачкал всичко. Няма начин да се каже какво е било преди него.

— А ще може ли експерт от полицията да разбере?

Съмнението ми в способностите му, изглежда, го засегна и той заяви:

— Никой не може да каже как е изглеждала тази каша преди инцидента.

Не бях сигурен дали съм напълно съгласен с него, но моментът не беше подходящ да изразя съмненията си. Платих му за половин час труд и повиках такси по мобилния си телефон. После попитах:

— А ключовете за колата?

— Не са в мен, приятел. Изобщо не съм ги виждал. Не са ли си на таблото?

Не бяха. Вече бях погледнал.

— Няма значение — казах аз. — И без това вече са безполезни. — Но бяха на сребърен ключодържател. Подарък за двайсет и първата ми годишнина от майка ми.

— Мога ли вече да я пращам за скрап? — попита той.

— Не още. Нека дойде застрахователен агент.

— Добре — съгласи се той. — Но не забравяй, че ти ще плащаш за престоя на склад.

Защо ли това не ме изненадваше?

 

 

— Жалко, че не стигнахме до еднозначен извод — каза Каролайн в таксито. — Какво ще правиш сега?

— Прибираме се у дома — отговорих. — Не ми е много добре.

Прибрахме се, но първо се отбихме в супермаркета. Аз останах в таксито, а Каролайн влезе да купи нещо за вечеря, както и да вземе бутилка червено вино. Бях сигурен, че болкоуспокояващите не се комбинират добре с алкохол, но на кого му пукаше.

Легнах на дивана и отпуснах изтерзаната си глава на облегалката, а Каролайн отиде в кухнята. Един-два пъти излезе, за да седне за кратко до мен, но не се задържаше дълго.

— Отпусни се — казах й. — Няма да те изям.

— Не е това — въздъхна тя. — Неспокойна съм, защото не си взех виолата и не мога да посвиря. Обикновено репетирам поне два часа всеки ден, дори ако вечерта имам концерт. А сега не съм свирила от онзи ден и това ме изнервя. Трябва ми дозата!

— Същата работа при мен се получава с готвенето — казах аз. — Понякога изпитвам непреодолима нужда да сготвя нещо, макар наоколо да няма никой, който да го изяде. Фризерите в ресторанта са пълни с неща, които се надявам някой ден да мога да сервирам някому.

— Жалко, че тези неща не са тук — коментира тя.

— Мога да се обадя и да наредя на някой от моите хора да донесе нещо.

— Не-е — усмихна се тя. — Ще рискувам и ще сготвя вечерята. Но ще ти бъда благодарна, ако никога не споменеш за това пред твоите хора.

— Че защо? — учудих се.

— Може да си направят грешен извод.

— И какъв по-точно би бил този грешен извод?

— О… не знам — каза тя. — Ако разберат, че съм останала при теб, може да стигнат до погрешно заключение.

Не бях напълно наясно накъде отива този разговор. Прекалено задълбоченият анализ на ситуацията със сигурност щеше да я направи да изглежда глупава. От друга страна, освободеното от комплекси поведение най-точно изразява истинските чувства. Неподправената емоция от снощи беше застрашена от проявата на твърде много здрав разум и претегляне на последиците. Реших да сменя темата и попитах:

— Какво свириш, когато репетираш?

— Основно упражнения за пръстите. Много са досадни.

— Като гамата? — С потръпване си спомних за часовете свирене на гами на пиано, когато бях малък. Слабо е да се каже, че ги ненавиждах.

— Точно така — потвърди тя, — но свиря и композиции. Гамите могат да влудят всеки, дори професионалист.

— И кои са любимите ти композиции?

— „Концерт за цигулка в ми мажор“ на Бах — отговори тя. — Разбира се, ако го изпълнявам на виола.

— Не звучи ли… странно?

— Разбира се, че не — засмя се тя. — Звучи прекрасно. Вземи например песента „Вчера“ — да, онази, на „Бийтълс“. Тя може да бъде изпълнена на пиано, китара, цигулка и всичко друго. И продължава да звучи като „Вчера“, нали така?

— Всъщност да де — съгласих се и я затананиках.

Погледнах си часовника. Шест часът. Слънцето вече се спускаше, така че отворих виното и седнахме да го опитаме.

Каролайн беше приготвила прясна сьомга с магданозен сос, пресни картофи и зелена салата и всичко беше божествено. Седяхме заедно на дивана с чинии в скутовете и гледахме някакви сатирични новини по телевизията.

Както твърдо бе заявила, Каролайн не спа в спалнята ми.

Аз също.