Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (91) (Някои политически и историографски митове на XX век)

5. Премиери и министри, налагани от Фердинанд

По времето на войните Фердинанд избягва да поеме пряко и полагащия му се пост на върховен главнокомандващ, докато през цялата Първа световна война белгийските войски се командват директно от крал Алберт I. През Балканската война Фердинанд фактически прехвърля функциите си на върховен главнокомандващ на генерал Михаил Савов, назначен за заместник-главнокомандващ. Няма военно решение, което Фердинанд да е вземал еднолично и това се отнася и за прочутата заповед от 16 юни 1913 г. за атака срещу сръбските и гръцките позиции, белязала началото на Междусъюзническата война. Наистина българският цар уволнява Михаил Савов за това, че се подчинява на заповедта на министър-председателя да спре огъня, след като военните действия са вече започнали. Дори и в най-напредналата демокрация обаче е напълно нормално да се уволни военачалник, който не само не може да спре противника, а дори улеснява напредването му, като издава заповед за едностранно спиране на огъня.^[1]

Вярно е, че Фердинанд неведнъж налага своя кандидатура за един или друг министър и дори за премиер, но дали това е доказателство за неговия „личен режим“! Първият случай е още в края на управлението на Стефан Стамболов, когато князът натрапва срещу волята на премиера кандидатурата на Рачо Петров за военен министър подир оставката на Михаил Савов. Фердинанд си позволява да се намеси дейно при определянето на Министерския съвет цели пет години по-късно, подир изборите за Десетото обикновено народно събрание, спечелени от Либералната партия на Васил Радославов. Наместо Радославов като лидер на победилата партия, князът назначава за премиер втория човек на либералите, Тодор Иванчов, а самият Радославов трябва да се задоволи с Министерството на вътрешните работи. Не е изключено обаче Фердинанд да е постъпил така поради нежелание да дразни излишно Русия. И наистина, когато през ноември 1900 г. Тодор Иванчов си подава оставката, монархът е готов да посочи на мястото му Васил Радославов, но тази евентуалност предизвиква остри реакции от страна на Санкт Петербург. Руският външен министър Ламсдорф нарежда на своя дипломатически агент в София Бахметиев да протестира пред Фердинанд, че назначаването на „изявен закрилник на престъпниците и анархистите“ като Радославов начело на правителството щяло „да повлияе твърде неблагоприятно върху връзките на императорското правителство с България“ Грубият натиск на Русия кара Радославов да се оттегли изобщо от кабинета и се стига до служебно правителство начело с Рачо Петров. Именно това правителство провежда изборите за Единадесетото народно събрание, в които нито една партия не печели мнозинството от местата и се стига до коалиционен кабинет от демократи и прогресивни либерали начело с Петко Каравелов.^[2]

Историците твърде често наблягат на безцеремонния начин, по който Фердинанд поискал оставката на премиера Стоян Данев през май 1903 г. Към това време обаче прогресивните либерали са предизвикали масово недоволство, като са се огънали пред натиска на Русия и Сърбия, допускайки за скопски митрополит да бъде назначен сърбинът Фирмилиан. Циничното е, че дотогава князът сам е насърчавал енергично русофилската истерия на Стоян Данев и привържениците му.^[3]

След оставката на Данев за пореден път е назначен служебен кабинет, като премиер е отново генерал Рачо Петров. Останалите постове са поверени на хора от Народнолибералната партия, която печели и изборите за Тринадесетото обикновено народно събрание, макар че Рачо Петров прави опит да учреди нова партия. Този път Фердинанд пак се намесва, като запазва на премиерския пост Рачо Петров, докато лидерът на народнолибералите Димитър Петков трябва да се примири с Министерството на вътрешните работи. Обикновено Рачо Петров се окачествява като верен човек на княза, но в действителност той и държавният глава твърде често стават ту врагове, ту приятели, и то най-вече заради съпругата на генерала. С други думи, не е изключено Фердинанд и този път да е решил да не дразни излишно Русия, тъй като Димитър Петков е не по-малко „неудобен“ за руснаците от Васил Радославов. Може би притесненията от Русия са накарали Фердинанд да потърси и някаква приемственост с предишното русофилско правителство, като натрапва на новия кабинет и своето протеже Димитър Попов, който си остава начело на Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията, както по времето на Стоян Данев. Във всеки случай Димитър Петков в никакъв случай не е така безропотен пред Фердинанд, както обикновено го рисуват. На 18 август 1905 г., макар и да не е премиер, а само лидер на управляващата партия, той принуждава Димитър Попов да се оттегли, а на 3 ноември 1906 оставката си подава също така Рачо Петров и Димитър Петков може да поеме най-сетне и премиерския пост.^[4]

Убийството на Димитър Петков на 11 март 1907 г. сякаш приближава България повече до южноевропейските страни, но си струва да се напомни, че към това време Съединените щати вече са дали трима убити президенти. Фердинанд предизвиква истинска буря от обвинения в „личен режим“, когато се опитва да назначи за министър-председател своя някогашен секретар д-р Димитър Станчов. Натискът е достатъчно силен, за да накара княза да се откаже от кандидатурата на Станчов и да се подчини на волята на парламентарното мнозинство, като посочва за премиер дотогавашния председател на Народното събрание Петър Гудев. Според някои информации Фердинанд съумява все пак да набута свой човек в кабинета в лицето на Иван Халачов. Халачов също е дългогодишен член на Народнолибералната партия, но твърде непопулярен заради буйствата, произвола и злоупотребите, които е вършел по времето на Стефан Стамболов. Халачов се задържа начело на Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията само половин година, което обаче е достатъчно, за да избухнат няколко скандала във връзка с взиманите от него рушвети.^[5]

Сред историците често се среща становището, че Фердинанд бил поел изцяло външната и военната политика на страната, поради което винаги избирал лично и военните министри. Поначало от първото правителство на Тодор Бурмов, формирано през 1879 г., до края на Първата световна война военното министерство винаги се е поверявало на професионален военен, каквато е била практика и в едва ли не всички европейски страни по онова време. За да се предпазва армията от политизиране, военните са нямали избирателни права, макар че определено са принадлежали на елита на обществото. По-същественото е, че като безпартийни лица военните министри са били в по-независима позиция спрямо премиера, който по правило е лидер на някоя политическа партия, но както се видя в случая с Рачо Петров, тази независимост не е равносилна на подчинение спрямо монарха. Казано по друг начин, военните се заклеват във вярност към Бога, царя и отечеството, а благодарение на Фердинанд армията е отстранена трайно от политическите борби, което е една от съществените предпоставки за изненадващата стабилност на българската парламентарна демокрация в сравнение с останалите балкански и южноевропейски страни.^[6]

От Балканската война нататък вече не са известни случаи на намеса на Фердинанд при определянето на един или друг министър или на един или друг премиер, ако не се смята предизвиканата от него оставка на вътрешния министър Христо Попов. Според някои информации на 7 септември 1916 г. царят, който се намирал по това време в Ниш, бил изпратил до София телеграма със следното съдържание: „Приемам оставката на министъра на вътрешните дела.“ Причината за отстраняването на Христо Попов обаче е недоволството му от безконтролното изнасяне на храни от България за Германия. По всичко личи, че и този път става дума за мощен натиск от страна на влиятелна чужда държава, която е на всичкото отгоре съюзник на България.^[7]

Като цяло при правителствата на Васил Радославов от 1913 до 1918 г. сякаш се възпроизвежда ситуацията от времената на Стамболов, когато монархът е едва ли не изцяло под сянката на своя министър-председател. Така или иначе, Фердинанд оставя лош спомен и поради твърде неприятния си характер. С подмазването си главно пред Русия, но понякога и пред Австро-Унгария, а най-вече с интригите си, на които е майстор, той предизвиква още на твърде ранен етап едва ли не всеобщо недоверие, ако не и омраза. Известни са в тази насока филипиките на Алеко Константинов за „ябанджията“, на когото трябвало да се върже на опашката едно тенеке и да бъде пропъден като зло куче.^[8]