Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (56) (Някои политически и историографски митове на XX век)

10. Войните срещу диктаторите и тероризма в края на XX и началото на XXI е.

След Виетнам САЩ вече не правят грешката да се вмъкнат в конвенционална война срещу неконвенционален противник. При това високите технологии, които навлизат през 80-те години на XX в. все по-масово и в бита, внасят коренна промяна в самия начин на водене на една война, като фактически я компютризират и правят до голяма степен излишни оръжията за масово поразяване, включително ядрените. Първият тест за новата стратегия става островната държава Гренада в Карибско море. Гренада, чието население възлиза на 113 000 човека, е британски домининион и държавен глава е английската кралица, представяна от генерал-губернатор. В един момент изборите се печелят от умерения марксист Морис Бишоп, който прави самоубийствената грешка да допусне на острова все повече въоръжени „съветници“ от комунистическа Куба. През октомври 1983 г. Кастро и руските му настойници решават, че са назрели условията за „пролетарска революция“. Бишоп е убит, като е застрашен и животът на намиращите се там около 1000 млади американци, учещи се в местното медицинско училище, ръководено също от американци. В отговор на молбата на Организацията на източнокарибските държави 4600 американски войници слизат на острова, арестуват превратаджиите и смазват противодействието на местните комунисти, както и на около 700 добре въоръжени кубински „строителни работници“. Операцията привършва през декември същата година, когато американските съединения се изтеглят, като оставят една малобройна мироопазваща сила.^[1]

В редица случаи американците предпочитат да подпомагат — къде по-открито, къде по-дискретно — различни антикомунистически партизански формации. Така „контрите“, воюващи срещу комунистическия режим на Даниел Ортега в Никарагуа, получават на пръв поглед помощи единствено от неправителствени организации, но администрацията на президента Рейгън е пряко ангажирана в тази операция, като осигурява за антикомунистите парични суми, получени от продажбата на оръжие за фундаменталистки Иран. За сметка на това афганистанските муджахидини, борещи се срещу съветската окупация, се поддържат официално от Съединените щати, които ги снабдяват с модерно и ефикасно оръжие. Бедата е, че антикомунизмът на муджахидините се съчетава с не по-малко фанатична омраза към западните ценности и именно от техните среди се формира терористичната организация Ал Кайда начело с Осама бен Ладен.^[2]

Промяната на световния баланс на силите подир разпадането на съветската империя далеч не се изчерпва с често повтаряния банален факт, че САЩ остават единствената свръхсила. Качествено нова форма придобива и хилядолетната несъвместимост между индивидуализма и колективизма, между демокрацията и терора. През август 1990 г. иракският диктатор Садам Хюсеин решава да се възползва от объркването, предизвикано от „нежните революции“ в Източна Европа, за да завладее Кувейт. Съветът за сигурност на ООН предупреждава ултимативно Ирак, че ако до 15 януари 1991 г. не се изтегли от Кувейт, в помощ на кувейтците ще бъдат изпратени войски на ООН. Пратеникът на съветския ръководител Горбачов в ООН не налага вето, макар че от дълги години Москва поддържа тесни връзки със Садам Хюсеин.^[3]

Операция „Пустинна буря“ започва на посочената дата, като и този път основните тежести и отговорности се поемат от САЩ, подпомагани военно от Великобритания, а политически и дипломатически — от Белгия, Дания, Испания, Франция, Гърция Италия, Норвегия, Нидерландия, Португалия, Чехословакия и Турция. Това е може би първата компютърна война в историята на човечеството и една от първите, които се предават пряко по телевизията. Военните цели на Садам Хюсеин се поразяват с невероятна точност, така че да предизвикат минимални материални щети и възможно най-малък брой човешки жертви. На 24 февруари, след като антииракската коалиция елиминира авиацията и противовъздушната отбрана на Садам Хюсеин, започват сухопътните действия и Кувейт е освободен за четири дена.^[4]

Това освобождение не спомага обаче кой знае колко за либерализирането на режима в самия Кувейт, а в Ирак става повод за нови кървави репресии срещу инакомислещите. Още по-трагично е развитието на Афганистан, където след изтеглянето на руската армия избухва продължителна гражданска война, а към 1996 г. едва ли не цялата страна попада в ръцете на талибаните начело с молла Омар. Под страх от най-сурови наказания жените са задължени да се покриват изцяло. Задължителни стават и брадите при мъжете и ако политическата полиция на талибаните прецени, че дадена брада не е достатъчно дълга, несретникът се хвърля в затвора и се държи там докато брадата му порасне. Безогледно се изтребват всички действителни и възможни опоненти. Именно под крилото на талибаните саудитецът Осама бен Ладен започва да изгражда терористичната мрежа на Ал Кайда и да влиза в контакт с редица арабски диктатори, между които и Садам Хюсеин.^[5]

Докато Осама бен Ладен тъкми страшния си удар срещу американците, САЩ се намесват срещу опита на сръбския комунистически вожд Слободан Милошевич да организира поредния геноцид, този път спрямо косовските албанци. През април 1999 г. Сърбия е парализирана от въздушните нападения на американската авиация, а Косово минава под администрацията на ООН. Милошевич пада обаче от власт едва през есента на 2000 г., докато международният контрол в Косово се оказва недостатъчно ефикасен, за да възпре цяла серия от албански нападения срещу мирното сръбско население в областта.^[6]

Атентатите на 11 септември 2001 г. срещу Световния търговски център в Ню Йорк и срещу Пентагона край Вашингтон, причинили смъртта на 3000 човека, са организирани в пустините на Афганистан. Още преди да изтече годината, САЩ предприемат поредната си военна операция, насочена този път срещу режима на талибаните. Режимът е съборен и е постигнат впечатляващ напредък в утвърждаването на многопартийно представително управление в Афганистан, но Осама бен Ладен така и не е заловен. През 2003 г. американците започват втората си война срещу Садам Хюсеин, който е заловен. Тренираните от него специални части обаче попълват все по-многобройната нелегална армия от терористи, които изпъкват като главната заплаха за нормализацията на живота в Ирак. За отбелязване е също така, че американците дават във всичките тези операции учудващо малък брой жертви, докато загиналите сред цивилното население са поне десет пъти повече.^[7]

Атентатите от 11 септември 2001 г. посочват, че на света вече няма сигурно място и че тероризмът на ислямските фундаменталисти застрашава самите основи на цивилизацията. Победоносните войни на САЩ срещу Слободан Милошевич, афганистанските талибани и срещу Садам Хюсеин сякаш доказват за сетен път, че диктаторите разбират единствено от удар с юмрук по зъбите. Дали и доколко са оправдани обаче хилядите невинни жертви, неизбежни при всяка военна операция?

Във всяка война участват най-малко две страни, което означава, че за всяка война има най-малко две несъвместими гледни точки. Би могло да се допусне, че войната е оправдана само като крайно средство за самозащита. Проблемът е, че никой никога не е могъл да определи с точност докъде е позволена самозащитата и откъде започва касапницата. По всичко личи, че чисто морални категории като „справедливост“ и „несправедливост“ са неприложими, когато става дума за война.