Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (46) (Някои политически и историографски митове на XX век)

9. Джихадът на аятолах Хомейни

За разлика от унгарските „кръстосани стрели“ и румънските легионери експанзионистичните амбиции на ислямистки Иран надхвърлят неизмеримо възможностите на страната. Иранците дори не са най-многобройният мюсюлмански народ, а според традиционните схващания халифатът, предопределен да завладее света за Аллах, трябва да се оглавява от арабин, тъй като арабин е и пророкът Мохамед. Не по-малко съществена пречка пред завоевателните планове на аятолах Хомейни е и фактът, че иранците са шиити, а тази секта включва само 10% от всички мюсюлмани.^[1]

Както вече се каза, ислямският фундаментализъм тълкува по твърде изопачен и едностранен начин кораническото разбиране за джихада, но същото се отнася и за препоръчваната от Корана толерантност спрямо ахл ал китаб или народите, познаващи свещените книги, ще рече, християните и евреите. В крещящ разрез с тази препоръка ислямистите прогласяват ахл ал китаб за „нови татари“ като символ на унищожението и безредието. Срещу „новите татари“ трябвало да се води безогледна „свещена война“ до крайната победа на исляма. Тази деформация на Корана намира място и в конституцията на аятолах Хомейни, според която „едновременно с въздържането от всяка намеса във вътрешните работи на други народи“ Ислямската република Иран „поддържа справедливата борба на потиснатите и онеправданите народи срещу завоевателите във всяка точка на света“.^[2]

Приведеният текст е твърде близък до конституционния „почерк“ на Ленин, Сталин, Брежнев и техните източноевропейски наместници, чиито твърде идеологизирани конституции също обезсилват всяко право и всяка свобода със съответните уточнения за вярност към марксизма-ленинизма. В пълно съзвучие с „революционно-освободителната“ риторика на Москва са и разпоредбите на иранската конституция за „религиозно-мохамеданската армия“, чиято „задача не е само охрана и защита на границите, но и тежестта на религиозната мисия — джихад в името на Бога и борбата за разпространение на божия закон в света“. Домогванията на аятолах Хомейни за световно господство намират място и в чл.11 от конституцията му, според който „правителството на Ислямската република Иран е длъжно да постави своята обща политика на основата на съюза и коалицията на ислямските нации за осъществяване на политическото, икономическото и културното единство на ислямския свят“^[3].

Парадоксът е, че единствената война, която Иран води след ислямската революция от 1979 г., е с една мюсюлманска държава, а именно Ирак. Войната завършва през 1988 г. без победител, но изпъква с това, че са употребени бойни отровни вещества за пръв път подир Първата световна война. С други думи, аятолах Хомейни надминава в тази насока Сталин и Хитлер, които все пак не прибягват до отровни газове поне в чисто военните операции. Иранският вожд е като че ли по-ефикасен от руските комунистически диктатори и в терористичната си дейност. През 80-те и 90-те години на XX в. 90% от всички атентати в света са дело на ирански органи и организации. Това се отнася и за първия широкомащабен самоубийствен удар в Ливан през 1983 г., когато са убити над 200 американски морски пехотинци. Обект на атаките, организирани от Техеран, е на практика целият свят — Бейрут, Париж, Рим, Атина, Кувейт, Тунис, Мека, Виена, Локърби, Анкара, Токио, Цариград, Берн, Буенос Айрес, Осло, Манама, Душанбе и къде ли още не. Пряка заплаха за цялото човечество се създава и от амбициите на иранския режим да се сдобие с ядрено оръжие. Под специален прицел са Северна Африка и Средна Азия подир разпадането на СССР, като стремежът на Иран е да вкара средноазиатците в един „Съюз на ислямските републики“ под свое ръководство. Сред жертвите на атентатите, стъкмени и финансирани от Техеран, има твърде много мюсюлмани, което само потвърждава още веднъж, че ислямският фундаментализъм е абсолютно несъвместим с вярата в Бога.^[4]

Би могло да се перифразира една прочута сентенция на Ленин за империализма, като се каже, че тоталитаризмът означава война. Без оглед на различните становища за причините, довели до Втората световна война, надали има съмнение, че тази война е преди всичко продукт на тоталитаризма. В нея от преки бойни действия загиват над 50 милиона човешки същества. Броят на загиналите в корейската война от 1950–1953 г. в двете виетнамски войни през 1946–1954 и през 1964–1975 г. и в афганистанската война от 1979 до 1988 г. пък възлиза на още няколко милиона човешки същества. Би трябвало да е очевидно, че без тоталитаризма и вътрешноприсъщия му стремеж към „освободителна“ агресия заради самата агресия светът би бил поне с една идея по-мирен и по-сигурен.