Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (2) (Някои политически и историографски митове на XX век)

1. Мит и митология

Обикновено под „мит“ се разбира „старинно народно сказание за богове или герои“ или „народно предание за богове, герои, природни явления и исторически събития, станали през древността“, но и „измислица, приказки, басня“. В някои тълковни речници се уточнява, че митът е „легендарен разказ, предаден от традицията, който посредством подвизите на баснословни същества (герои, божества и т.н.) се опитва да осветли природни и човешки феномени (възникването на света, на човека, на институциите, усвояването на технологиите)“ Митът може да бъде и „представяне на исторически личности и факти, което е подсилено и деформирано от народната традиция и което се сдобива със силата на легенда в колективната фантазия.“^[1]

В съвременните езици думата „мит“ неизбежно включва в себе си някакъв елемент на измислица, а често пъти се схваща и изцяло като измислица или лъжа. На старогръцки „μῦθος“ също може да означава „измислен или баснословен разказ, разказ за боговете, мит, предание, легенда, басня, приказка“. Това обаче е само един от смислите на думата, която първоначално е означавала просто „реч, дума, слово, пословица“, „думи или реч пред народа“, „разказ, вест, известие, съобщение“, „разговор, беседа“, „обмисляне, мисъл, замисъл; решение, план, съвет“ и „поръчка, предписание, заповед; напомняне, предупреждение“. Както изглежда, едва на по-късен етап „μῦθος“ е станало синоним и за „мълва, слух“, а оттам и за някаква измислица.^[2]

Няма съмнение, че митът е неотделим от религията. Както посочва един от най-големите историци на религията, а именно румънецът Мирча Елиаде, „основната функция на мита е да определи примерните модели на всички ритуали и на всички съществени човешки действия“, тъй като „всеки мит, без оглед на природата му, изразява събитие, станало in illo tempore [по онова време, някога — П.Ц.] и поради това създава прецедент и пример за всички действия и «ситуации», които ще повтарят по-късно същото събитие“. Това възпроизвеждане на архетипното събитие, продължава Елиаде, „води до премахването на светското време и хвърля човека в магично-религиозното време, което няма нищо общо с времетраенето в тесния смисъл на думата, а е «вечното сега» на митичното време.“ Така митът всъщност премахва и историята в съвременния смисъл на думата.^[3]

Според френския философ Пол Рикьор „митът е форма на дискурс с претенции за смисъл и истина“. Това не означава, че митът е неистина. Макар че е очевидно срещуположен на истината, митът допълва истината, като изразява истини, които не могат да се изкажат по друг начин. Според Рикьор митът се занимава преди всичко с потеклото на човека, поради което „да се живее съобразно един мит означава човек да престане да живее само във всекидневието“^[4].

Митът може да се определи и като тип мислене, но и като непрекъснато променящ се модел за света. В първия случай би могло да се говори за първичен мит, а във втория — за вторичен мит. Така или иначе, митът е присъщ далеч не само на дописмените или античните общества, но и на съвременността, тъй като и днешните човешки общности изпитват потребност от някаква традиционност, което поражда и условията за създаването на определена митология. Затова според германеца Ернст Касирер митът е категория на съзнанието, на човешкия дух, който произвежда специфичен символичен свят и оттам оказва определящо влияние не само върху религията и метафизиката, но и върху науката. И наистина историята на науката изобилства от примери за открития, които са направени на базата на съвършено погрешни изходни позиции. Другояче не може и да бъде — както посочва проф. Б. Богданов, „като се занимават с някакво събитие и строят действителност, митическите разкази твърдят и какъв е светът. Служат си с промяната, за да се справят с нея и да постигнат непромяна.“ С други думи, „в съвременната среда митологията дебне навсякъде“, още повече че и днес непрекъснато се раждат митологични разкази за човека герой, който е всъщност „въплътен в индивид символ за груповост“.^[5]

В пряка връзка с интересуващата ни тематика е констатацията или поне допускането, че „митологията е символична система с определена идеология, със специфичен рамков възглед за света и човешката действителност“. В този контекст, „като разказва за преобразуването на субект в кризисно състояние с колектив и извънчовешки свят, митологичният разказ моделира ситуация за преобразуване на колектив“^[6].

Митологията може да се дефинира и като „комплекс от разкази, които носят същностно познание и затова биват повтаряни при определени пространствено, времево и реално регламентирани условия“. Всъщност митологията често пъти е неделима от идентичността: „Митологията стои между човека и света, чрез нея той внася ред в представите си за това, което го заобикаля и което е хаотично, или поне достига до него по хаотичен начин.“^[7]

Претенцията за универсално тълкуване на света, в който живеем, далеч не е присъща обаче единствено на религията. Подобен стремеж отличава и тоталитарните доктрини и системи, поради което твърде много учени са склонни погрешно да дефинират комунизма, националсоциализма или фашизма и като някакъв вид религия, макар че и трите идеологии и на първо място комунизмът и националсоциализмът изпъкват с войнстващата си бездуховност. По този начин естественият копнеж на всеки човек по някаква логично подредена и аргументирана система от аксиоми за това кои сме и откъде идваме лесно може да бъде манипулиран с откровена лъжа.