Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (11) (Някои политически и историографски митове на XX век)

4. Схематизацията на Сталин

Като верен ученик на Ленин Сталин, който го наследява като „вожд на руския и световния пролетариат“, уточнява, че комунистическа Русия, трансформирана през 1922 г. в „Съюз на съветските социалистически републики“, е „жив първообраз на бъдещото обединение на народите в единно световно стопанство.“ На първо време обаче Русия се нуждае от минимум производство на стоки за потребление, както и от грамотни специалисти. Това кара още Ленин да лансира на 17 март 1921 г. своята „нова икономическа политика“, която става известна под абревиатурата „НЕП“ (от руското „Новая экономическая политика“). На оцелелите собственици на национализираните предприятия им се позволява да ги вземат на концесия и да продават на свободния пазар излишъка от продукцията си, след като са се издължили към държавата. По подобен начин селяните, които са всъщност арендатори на държавна земя, могат също да продават на свободния пазар останалата част от изделията си, след като са изпълнили задължителните държавни доставки. Макар и в силно идеологизиран вид Сталин подновява на свой ред старата просветна система, съществувала в Русия до болшевишкия преврат от 1917 г. Докъм средата на 20-те години на XX в. университетите и училищата са едва ли не напълно унищожени като част от „реакционното“ наследство.^[1]

Разбира се, компромисът в икономиката е временен, докато дойде моментът за поредния скок напред не само към пълното премахване на всякаква индивидуална стопанска дейност, но и към физическото изтребване на нейните осъществители. Това се постига с индустриализацията и колективизацията, а целта на „Големия терор“ от 30-те години на XX в. е да се ликвидира всякаква възможност за инакомислие и дори всякаква възможност за съмнение в непогрешимостта на вожда.^[2]

Към 1939 г. Сталин вече дотолкова е раздухал култа към Александър Невски, Иван Грозни и грандиозността на руските добродетели, че в един момент Хитлер и Мусолини започват да се питат дали имат чак толкова сериозни причини да виждат в Москва единствено враг, след като и Русия възхвалява „националните ценности“ и същевременно изпъква с непримиримостта си към западните демокрации. В тази връзка Мусолини споделя пред Херман Гьоринг, който е най-близкият сътрудник на Хитлер, че „в идеологичната си борба срещу плутокрацията и капитализма държавите от Оста имат в известна степен същите цели като руския режим“^[3].

Така или иначе, съюзът между Хитлер и Сталин, сключен с „Пакта за ненападение“ от 23 август 1939 г. и потвърден с „Договора за дружба и за границата между СССР и Германия“ от 28 септември същата година, се оказва нетраен не поради идеологичната несъвместимост между националсоциализма и комунизма, а поради факта, че и двамата диктатори се стремят да завладеят Земята, а планетата е само една. Любопитното е, че след като се съвзема от шока на изпреварващото нападение на Германия срещу Русия от 22 юни 1941 г. и след като нанася съдбоносен удар върху „вермахта“ при Сталинград в зимата на 1942–1943 г., Сталин изведнъж решава да възстанови Московската патриаршия. В действителност обаче това трудно може да се определи като неочакван изблик на религиозна толерантност, тъй като останалите вероизповедания не се признават, а в ръцете на руския диктатор патриаршията е само един от инструментите за атака срещу римокатолическата църква в страните, окупирани от „червената армия“, пък и не само там.^[4]

Подир победата си във Втората световна война Сталин започва да превъзнася Москва по начин, който силно напомня на средновековната догма за Москва като „Трети Рим“. През 1947 г. той определя в специално поздравително писмо Москва като „носителка на движението за освобождаване на човечеството от капиталистическото робство“ и като „знаме на борбата на всички трудещи се в света, на всички потиснати раси и народи за освобождение от властта на плутокрацията и империализма“.^[5]

Задължителен елемент на всеки шовинизъм е стремежът да се унищожат или най-малкото да се асимилират религиозните и етническите малцинства. В комунистическия си вариант великоруският шовинизъм оправдава този стремеж с тезата за неизбежното заличаване на националните различия. Така в края на 60-те и началото на 70-те години на XX в. партийните идеолози на Леонид Брежнев прогласяват, че сближаването на нациите в Съветския съюз породило „такава форма на общност на хора като многонационалния съветски народ“, който без оглед на своята многонационалност се опира обаче преди всичко на руския език и култура.^[6]

Както се вижда, противно на някои схващания, Сталин не внася кой знае какъв нов елемент във великоруския шовинизъм на Ленин и същото се отнася и за марксистката доктрина. Единственото, което Сталин прави, е да подреди многобройните писания на Маркс, Енгелс и Ленин в по-популярна и достъпна форма за недотам грамотните партийни апаратчици и да определи цялата идеология като „марксизъм-ленинизъм“. В тази схема „ленинизмът“ се окачествява като „марксизъм в епохата на империализма и пролетарската революция“. В пълно съответствие с догмите на Ленин „империализмът“ пък се дефинира като „последен стадий на капитализма“, като „всесилие на монополистическите тръстове и синдикати, на банките и финансовата олигархия в индустриалните страни“, поради което „империализмът довежда работническата класа до революцията“. Между другото по този начин всички големи или напреднали държави, освен Русия, започват неизменно да се окачествяват като „империалистически“, макар че всесилието на монополите и съсредоточаването на собствеността във все по-малко ръце съществува единствено в ума на Ленин.^[7]

Сталин плътно се придържа и към еднолинейното схващане на Ленин за историята, според което цялото човечество задължително преминава през едни и същи „обществено-икономически формации“ — „първобитнообщинен строй“, „робовладелски строй“, „феодализъм“, „капитализъм“ и накрая, разбира се, „комунизъм“, при който „социализмът“ е само първата му фаза. По друг начин просто не може да се оправдае налагането на комунизма в една страна, която далеч не е най-напредналата в света, тъй като според Маркс и Енгелс „пролетарската революция“ може да избухне само в най-индустриализираните държави, и то когато „пролетариатът“ или промишлените работници станат мнозинството от населението. В пряка връзка с това е и приписваната изключително на Сталин „оригинална“ идея, че „социализмът“ като първа фаза на комунизма можел да победи първоначално и в една отделно взета страна: „По-рано се смяташе, че победата на революцията в една страна е невъзможна, като се приемаше, че за победата на буржоазията е необходимо съвместното действие на пролетариата от всички напреднали страни. Сега това гледище вече не отговаря на действителността. Сега трябва да се изхожда от възможността на такава победа, защото неравномерният и скокообразен характер на развитието на различните капиталистически страни в условията на империализма, развитието на катастрофални противоречия в самия империализъм, които водят към неизбежни войни, растежът на революционното движение във всички страни на света — всичко това обуславя не само възможността, но и необходимостта от победата на пролетариата в отделни страни.“^[8]

Нещо повече, според Сталин е възможно „социализмът“ да победи в една отделно взета страна, без оглед на враждебното „империалистично обкръжение“: „Това ще рече възможност да бъдат разрешени противоречията между пролетариата и селяните с помощта на вътрешните сили на нашата страна, възможност да бъде взета властта от пролетариата и да бъде използвана тази власт за пълното построяване на социалистическото общество в нашата страна при съчувствието и поддръжката на пролетариата от другите страни, но без предварителната победа на пролетарската революция в другите страни.“^[9]

И наистина безогледният терор на определен режим върху собственото му население надали може да предизвика автоматично намесата на външния свят, още повече че когато Сталин пише всичко това (20-те години на XX в.), Съединените щати са се затворили в своя изолационизъм, а Европа е разкъсвана от непримиримостта между победителите и победените в Първата световна война. В пълен разрез с едно преднамерено погрешно становище обаче, тезата на Сталин за възможността от победа на „социализма“ в една отделно взета страна не означава ни най-малко отказ от завладяването и съветизацията на целия свят. Както ще се види по-нататък, разпадането на съветската империя след събарянето на Берлинската стена през 1989 г. нагледно посочва, че ако комунистическият режим се откаже от агресията, той просто спира да бъде комунистически режим.