Пламен С. Цветков
Светът на мегамитовете (71) (Някои политически и историографски митове на XX век)

1. Санстефанският мит и началото на съвременната българска държава

Поначало историческата памет и националната самоличност на всеки народ би трябвало да се опира единствено на фактите, но твърде често миналото се преплита с най-различни митове и легенди. Обикновено тези митове се дължат на стремеж към самоизтъкване, на романтизъм, а нерядко и на отрицателни емоции към съседни и по-далечни народи и държави. Единствено при българите обаче митовете като че ли са по-скоро израз не на национална гордост, а на някакъв ирационален нагон към самоунищожение. Един от най-убийствените примери в тази насока са несъмнено наукообразните легенди около Санстефанския договор, сключен между Русия и Турция на 3 март 1878 г. Войната от 1877–1878 г. неизменно се определя като „руско-турска“ и „освободителна“ и тези оценки не се промениха ни най-малко след рухването на Берлинската стена през 1989 г., след разпадането на съветската империя и след края на твърдолинейния комунистически режим в България. Например според Петър Константинов, който в никакъв случай не може да бъде обвиняван в комунистически и русофилски пристрастия, Санстефанският договор бил „достоен завършек на многолетната националноосвободителна борба на българския народ и на освободителната Руско-турска война“ и с този договор „след петстотин години робство България възкръснала за свободен живот, при това почти в етническите си граници“.^[1]

Първата основна грешка в тези твърдения е, че до 22 септември (5 октомври) 1908 г. България не е независима държава, а васално княжество под върховенството на Турция. Наистина до този момент българите вече са доказали, че могат да водят своя собствена национална политика и са спечелили симпатиите на Европа с мъжествената си борба за отхвърляне на руската хегемония. В действителност, за разлика от гърците, но подобно на сърбите и румънците, българите не се сдобиват отведнъж с пълен суверенитет, а преминават през един преходен период на автономия, чието начало не трябва да се търси в Санстефанския договор, а в учредяването на Българската екзархия на 27 февруари (11 март) 1870 г. Поначало в рамките на Османската империя църквата не е само религиозна институция, но и форма на политическа автономия и това се потвърждава от чл.5 на султанския ферман за Българската екзархия: „Позволява се на екзарха по делата на намиращите се под негово духовно ведомство места, за които той има право според законите да посредствува пред гражданското началство, да се отнася направо до местните власти, а в случай на нужда и до Високата ми порта.“^[2]

Самият екзарх трябва да се избере от българите и да се утвърди от султана, но преди това трябва да се свика църковно-народен събор за приемане на екзархийския устав, който също да се утвърди от Високата порта. На 8 (20) март 1870 г. българите в Цариград избират Временен смесен съвет за управление на екзархийските работи, който е признат официално от султана и наред с петимата български владици включва десет светски лица. С други думи, непосредствено след фермана на султан Абдул Азис за учредяване на екзархията се създава официално признат орган, който ръководи българските работи. Без пряка намеса от страна на турските власти Временният екзархийски съвет организира и провежда изборите за Църковно-народен събор, който се свиква в Цариград през януари 1871 г., за да приеме устава на Екзархията. Уставът е одобрен на 14 май и според него върховно законодателно тяло на Българската екзархия е Църковно-народният събор, който трябва да се свиква веднъж на четири години и да включва както светски, така и духовни пратеници. Съборът е упълномощен да приема бюджета, да променя устава и да избира измежду владиците един екзарх с четиригодишен мандат. В изпълнителното тяло влизат самият екзарх, Екзархийският съвет и Светият Синод, в който членуват специално упълномощени владици. Митрополитите и епархийските съвети също трябва да се избират и от духовници, и от светски гласоподаватели. Подобна уредба имат и по-малките църковноадминистративни единици, чиито органи се избират на всеки две години. Светият Синод и духовниците се занимават предимно с религиозните работи, докато светските или смесените съвети се натоварват с цяла поредица от светски отговорности като просвета, финансов контрол и книгоиздаване. Освен това те трябва да разглеждат имуществени спорове, възникнали при бракове, разводи, завещания, дарения и т.н. Специално трябва да се отбележи също така, че учредяването и утвърждаването на Българската екзархия съвпада по време със завършека на поредната съдебно-административна реформа в Османската империя, която дава на българите правото да излъчват свои представители в съдилищата. Функциите и правомощията на дотогавашните български общини пък постепенно се изземват от смесените екзархийски съвети по места, а в градовете и селищата със смесено население българите също се сдобиват със свое представителство в съответните административни съвети. Жителите на българските села и нахии (околии) получават правото да избират измежду свои хора пъдари и дори мюдюри (градски кметове и нахийски управители). Най-сетне екзархът и митрополитите имат глас и при определянето на данъците.^[3]

Султанският ферман от 1870 г. не уточнява всички граници на Българската екзархия, но предвижда да се проведат допитвания в оспорваните територии. Ако най-малко две трети от християнското население се произнесе в полза на Екзархията, съответните земи минават под нейна юрисдикция. Така в резултат на плебисцитите от втората половина на 1873 г. в границите на Българската екзархия, която поначало вече обхваща цяла Мизия и Добруджа, Нишко, Софийско и Северна Тракия, се включва и по-голямата част от Македония.^[4]

Предвид на всичко това най-авторитетните специалисти по историята на Българската екзархия са категорични, че с нейното учредяване българите се сдобиват не само с независима църква, но и с политическа автономия, като сами очертават и етническите си граници. Петър Ников например смята, че 1870 г. бележи завършека на българското национално възраждане. Според него осъществяването на „идеята за свободна българска църква… даде наистина на българския народ първите най-големи придобивки след петвековно робство и забвение: официално признание на неговото национално съществуване, националното му обединение в неговите етнографски граници и една вътрешна автономия“. Според Зина Маркова пък с фермана от 27 февруари 1870 г. „поробените българи са признати официално за отделна национална общност с право на частична вътрешна автономия“ (подчертано от мен — П.Ц.).^[5]

Казано по друг начин, учредяването на Екзархията през 1870 г. бележи първата крачка към възраждането на българската държава след неколковековна чужда власт. В сравнение със сръбската автономия от 1815 г. българската има това предимство, че не е продукт на устно споразумение между водача на поредното въстание и местния турски паша в Белград, а е писмено гарантирана от самия султан, който държи върховната власт. При това, ако сръбската автономия намира израз преди всичко в едноличните правомощия на княза, българската се изгражда на изборна и изцяло демократична основа. Несъмнен минус е, че за разлика от сърбите през 1815 г. българите през 1870 г. не получават правото да имат свои собствени въоръжени сили, ако не се смятат селските пъдари, назначавани от съответните общини.

Това не омаловажава факта, че българите стават един от малкото народи в Европа, които определят етническите и националните си граници не с войни и революции, а с демократичния механизъм на гласуването. Именно екзархийските граници стават отправната точка за решенията на Цариградската дипломатическа конференция в края на 1876 и началото на 1877 г. и до голяма степен те определят и очертанията на България според Санстефанския договор.