Роб Кид
Надвисналата буря (7)

Глава 6

Двете момчета се изправиха и застанаха пред екипажа на „Раковина“. Хлапакът, който бе заговорил пръв, беше по-висок, с мургава кожа и къдрава червеникава коса, която съответстваше на луничките му. Зелените му очи гледаха дяволито, но и дружелюбно.

— Добре дошли на нашия изоставен остров — каза той и се поклони театрално. — Аз се казвам Жан, а това е моят приятел Тюман.

Другото момче кимна едва доловимо. Беше ниско, с лъскава черна коса, орлов нос и загоряла кожа. Арабела и Джак се спогледаха озадачени — хлапето очевидно беше туземец, но то беше облечено в същите дрипави моряшки дрехи, каквито носеше и Жан.

— Аз се казвам Джак Спароу — представи се той. — А това са Арабела и Фитц.

Жан вдигна от дънера меха с вода и го подаде на Арабела, която започна да пие ненаситно.

— И вас ли застигна същата проклета буря? — попита той. — Ние с Тюман плавахме със „Серафим“. Мисля, че сме оцелели само двамата — англичаните не учат моряците си да плуват добре.

— Какъв ужас — въздъхна Арабела, после избърса устата си и подаде меха с водата на Фитц.

— Тук е доста горещо и не толкова красиво. Но бурята можеше да ни изхвърли и на по-ужасно място — посочи Жан острова наоколо. — Кокосови орехи за ядене, извор с вода за пиене по-нататък. И колкото щеш дървета. Правим сал, ще се опитаме да се доберем до нашето пристанище.

Той се извърна към купчината пръти, изсечени набързо от изхвърлени от морето дървета. До тях бяха приготвени лиани, с които малчуганите да прихванат гредите.

— Значи има още вода, така ли? — попита Фицуилям, като подаде меха на Джак, а той го преобърна — не беше останала и капчица!

— Има колкото щеш, приятелю — засмя се Жан. — Ако не ти пречи… обстановката наоколо.

Тюман вдигна нещо, което приличаше на човешка кост.

Джак се задави.

— О, майко мила — промълви Арабела.

— Там, откъдето сме взели тази, има още доста — обясни Жан. — Затова гледаме да не се отдалечаваме много от брега.

Без да казват нищо, Джак, Арабела и Фитц се вторачиха в костта.

СССССССССССССССССССССТ!

Арабела изпищя, а Фицуилям отскочи назад, защото на поляната внезапно изникна космата сива ужасна твар… Тя се метна на един пън, засъска, зави и оголи грозни жълти зъбки.

Тюман се подсмихна. Жан направо прихна.

— Какво, да го вземат мътните, е това? — попита Джак.

— Това е Констанс.

Жак се подпря на коляно и почеса леко чудовището под брадичката. То се успокои и започна да се държи като истинска котка. Като изпосталяла, крастава плашлива котка с диви жълти очи и извита опашка.

— Успели сте да спасите не само себе си, но и котката ли? — учуди се Джак и се ухили на гадната дребна твар. — Защо?

— Констанс е не просто котка — уточни гордо Жан. — Това е сестра ми.

Членовете на екипажа на „Раковина“ се спогледаха.

— Сестра ти ли? — повтори със съмнение Джак.

— Ами да, сестра ми. По-точно, беше ми сестра. Е, пак си ми е сестра, но не изглежда, както едно време. Над нея тегне проклятието не на друг, а на магьосницата Леля Далма.

— Защо, защото и в предишния си живот е била толкова зла ли? — попита Джак.

— Ау, клетата тя — намеси се и Арабела и се пресегна към котката. — Нека само да я… ох!

Констанс отново изсъска и замахна с лапа с дълги жълти нокти. Те оставиха върху ръката на Арабела три кървави белега.

— Ах, ти, малка… — рече Арабела и дръпна ръката си.

— Наистина си е проклета — отбеляза Джак.

— Какво свирепо зверче — намеси се изумен Фицуилям и предложи на Арабела носната си кърпа.

Момичето я взе и превърза с нея дланта си. Констанс изръмжа тихо. После скочи от дънера и навирила опашка във въздуха, се отдалечи нацупено.

— Преживяла е какво ли не — започна да я оправдава Жан.

Джак завъртя очи.

— Добре, де. Вече се запознахме с всички, предполагам, няма други? Например племенници, превърнати в плъхове, втори братовчеди, преобразени в бесни псета? В такъв случай нали нямате нищо против да ни отведете до извора, за който споменахте?

— С удоволствие — ухили се Жан. — Елате с мен!