Роб Кид
Надвисналата буря (2)

Глава 1

Над океана изгря мътна луна, вятърът подгони по небето сгъстяващи се облаци. На острова долу падаха едва загатнати сенки: по хълмовете сякаш се бяха изсипали в купом огромни черни платноходи, морски чудовища и други твари, обитаващи среднощния океан. Малко от звездите бяха достатъчно силни, за да пробият със сиянието си леката мъгла, паднала преди бурята. Вятърът вдигаше белия пясък по плажа на малки вихрушки, които променяха рисунъка по дюните.

Нощ, в каквато моряците не биха поели на път.

Малцината достопочтени граждани на Тортуга не смееха да излязат от добре охраняваните си къщи.

Всички останали: пирати, бандити и главорези, се бяха стекли във „Вярната невеста“, където пиеха бира и ром.

Между поривите на вятъра, предвещаващ буря, врявата в кръчмата се чуваше на цял километър. Нощта се огласяше от смях и викове, прекъсвани от изстрели, накрая събралите се да се почерпят подхванаха песен, която всички знаеха:

Йо-хо-хо, пиратски живот за мен.

Грабим, плячкосваме, крадем и стреляме,

пийнете си, драги мои, йо-хо-хо,

отвличаме, насилваме, хич не си поплюваме,

пийнете си, драги мои, йо-хо-хо.

Йо-хо-хо, пиратски живот за мен…

Отвън „Вярната невеста“ приличаше на най-обикновена голяма барака. Беше скована от останките на кораби и лодки, претърпели корабокрушение. Вътре миришеше именно на лодка: на катран, на сол, на водорасли и риба. Когато заръмя, покривът протече на няколко места.

Никой в пивницата не обръщаше внимание на локвите по пода. Всички вдигаха наздравици, чукаха се с огромните халби, стоварваха ги с трясък по масите, за да им ги напълнят отново, и от време на време ги запокитваха по нечия глава.

Тази вечер в осветената със свещи кръчма нямаше къде игла да падне. „Готова съм да се обзаложа, че тук има достатъчно опитни моряци, които да попълнят екипажите на всички кораби в Порт Ройъл“, помисли си младата кръчмарка Арабела. Тя събираше празните чаши от маса с насядали около нея мъже, които си разказваха нещо и се превиваха от смях. Както и останали в пивницата, и те бяха облечени в опърпани, случайно подбрани дрехи, каквито носеха „моряците“ по тези места: протрити панталони, избелели жилетки, тук-там някой пояс или колан. Всички бяха с неподдържани бради.

Един от мъжете подръпна Арабела за полата и я озари с беззъба усмивка. Тя завъртя очи и въздъхна.

— Я да видим дали ще позная — рече младата кръчмарка, като отметна несресаната си светлокестенява коса. — Бира, бира, бира и… о, сигурно още една бира?

Морякът избухна в смях.

— Така те искам, моето момиче!

Арабела си пое дълбоко въздух и тръгна да обикаля другите маси.

— По крайбрежието вече няма никакво испанско съкровище, смотаняк такъв — изруга един от моряците.

— Не ти говоря за испанско съкровище — пошушна неговият приятел, второразредният пират Тод, по прякор Хубавеца. В очите му проблясваше пламъче, което още не беше помътняло от пиенето. — Говоря ти за злато на ацтеките, на цяло изчезнало царство…

Арабела поспря и нададе ухо — уж вдига една чаша от пода.

— Да не ми говориш за Сам Каменното око и остров Ескелетика? — взе да подпитва недоверчиво другият моряк. — Ако се вярва на легендата, Сам е взел Меча на Кортес и заради това целият остров сега е прокълнат. Съгласен съм само с едно в цялата история — че е легенда. Легенда, мой човек. Приказен малък град от камък и мрамор, точно каквито са строили римляните. Ха! Небивалици! В Карибско море няма такива чудесии, от мен да го знаеш!

— Остави проклетото царство и меча, аз ти говоря за златото — избълва Тод Хубавеца. — И честен кръст, знам, че го има. Виждал съм го с очите си. Често преминава от едни ръце в други, все едно е с крака. Но има начини да го намерим.

— Значи разполагаш и с кораб, а? — рече с дяволито пламъче в очите първият моряк.

— Да, малък и хубав, тъкмо да се промъкваме незабелязано в пристанищата… — подхвана Тод Хубавеца, но замълча, защото забеляза Арабела, която уж бършеше с престилката си нещо на пода.

Момичето вдигна очи и му се усмихна леко. Пак погледна към пода и го затърка яростно с края на престилката.

— Проклетници, само си разливат бирата — промърмори кръчмарката.

Тод Хубавеца се поуспокои. Но започна да се озърта подозрително, сякаш го подслушваха всички останали пирати, стените и самият крал.

— Я да идем на по-тихо място. Дето е думата, само мъртъвците не говорят.

Арабела изруга и продължи нататък. Обикновено никой не й обръщаше внимание и не забелязваше къде е. За посетителите във „Вярната невеста“ кръчмарката не беше нищо повече от момиче, което пълни чашите. През годините Арабела се беше наслушала на какви ли не разкази и легенди. И докато ги слушаше, тя сякаш поемаше на изпълнено с приключения пътешествие.

„Въпреки всичко, като се замисля, вечерта мина добре“, рече си тя. Можеше да е и много по-лошо. Бурите като че ли караха мъжете, които и без това не бяха цвете за мирисане, да показват най-неприятното в себе си.

Точно тогава входната врата се отвори с гръм и трясък.

Блесна светкавица, която озари човека на прага. Беше непознат, бе мокър до кости от дъжда. Чорлавата му черна коса се беше залепила за главата, а мълнията се отрази в очите му. Арабела затаи дъх — никога дотогава не беше виждала такъв човек.

После вратата се затръшна и в светлината на свещите изникна ядосан мокър младеж, който едва ли бе много по-голям от Арабела. За миг се възцари мълчание. Сетне мъжете в пивницата свиха рамене и пак надигнаха чашите.

Непознатият тръгна през навалицата, като шареше с очи наляво-надясно, нагоре-надолу — същински гарван! Явно търсеше някого… или нещо. Беше стиснал гневно зъби.

Изведнъж светлокафявите му очи грейнаха: той, изглежда, бе намерил каквото търсеше. Наведе се зад един стол и се пресегна. Арабела застана на пръсти, за да види към какво, май някаква стара торба. Изобщо не си струваше непознатият да я краде от известния със злия си нрав пират, който я пазеше.

— О, не… — пророни момичето.

Непознатият прехапа съсредоточено устна.

Протегна пръсти, за да ги промуши незабелязано между краката на стола.

Най-неочаквано, при това без да сваля чашата от устата си, мъжът, който седеше на стола, се изправи — на ръст беше близо два метра и тежеше над сто килограма. Очите му бяха с цвят на буря и гневно блестяха.

Непознатият долепи длани и побърза да се поклони.

— Извинете, уважаеми господине, просто се възхищавах на моята… по-точно на вашата прекрасна торба тук — рече той изключително любезно.

Пиратът ревна и замахна с тежката халба, за да удари с нея непознатия по главата.

Но младежът грабна торбата и се дръпна встрани точно навреме. Халбата изсвистя покрай ухото му…

… И удари друг пират отзад.

Вторият мъж не беше чак толкова едър, но беше също тъй избухлив. И въоръжен. И реши, че с халбата го е ударил не друг, а непознатият. Пиратът извади рапира и се нахвърли на младежа.

Той отскочи рязко назад и се изплъзна от смъртоносното острие. Вторият му нападател още не се беше отказал и се метна върху паянтовата маса, където беше седял грамадният пират. Тя не издържа под тежестта му, счупи се и във въздуха се разлетяха чаши, монети и ножове. Пиратите около масата наскачаха и извадиха кой меч, кой пищов.

В Тортуга съвсем малко трябваше, та в някоя от кръчмите да се сбият.

„Вярната невеста“ се огласи от силни като взрив удари, стенания, писъци, врясъци и ругатни, от звънтежа на кинжали, допрели се до рапири, от трясъците, с които столовете се чупеха о главите. От всичко това, а също и от оглушителните гръмотевици и от дъжда, който вече се лееше през протеклия покрив върху биещите се посетители.

Непознатият се озова точно в епицентъра на суматохата. За капак огромният пират още го преследваше.

Великанът извади меча си и го развъртя срещу младежа. Той скочи върху стола зад него, а острието разсече въздуха там, където непознатият бе стоял само допреди миг.

— Не уцели на косъм, мой човек — заяви младежът.

Скочи отново на земята и подритна един от краката на стола, така че той отхвърча във въздуха и се приземи в ръцете му.

Великанът замахна още веднъж, ала непознатият държеше стола като щит, предпазваш го от ударите. Там, където острието докосваше стола, се разхвърчаваше облак от трески.

Още един пират се спусна към непознатия… или може би към някого зад него, на този етап от сбиването вече беше трудно да се каже. Младежът се наведе встрани и се размина на сантиметри със сблъсъка, а нападателят му се стовари върху грамадния пират.

Така вниманието на великана беше отклонено, а младежът, който чакаше само това, метна торбата на рамо, обърна се и погледна какво става отзад. Относително спокойната вечер, в която пиратите се бяха събрали да пийнат, се беше превърнала в поредното кърваво яростно сбиване, на каквито непознатият се беше нагледал. Той не сдържа усмивката си.

— Хм. А по мен няма нито една цицина — каза той на глас. — По Джак Спароу няма и една-единствена драскотинка.

Тъкмо тогава някой счупи бутилка о гредата отгоре. Великанът се беше изправил зад него — удивително тихо за такъв грамаден човек. Джак се обърна рязко, видя го и заотстъпва назад.

— А сега, момче, ми дай торбата — каза с убийствен глас пиратът, като насочи счупената бутилка към него.

— Ох… — простена Джак и се огледа, но от всички страни беше заобиколен от биещи се мъже, които му пречеха да стигне до вратата. — Драги ми господине… — подхвана той с надеждата, че все ще му хрумне нещо.

Ала още преди момчето да е измислило как да се измъкне, великанът ревна и му се нахвърли.

Някой сграбчи Джак за яката и го избута — да не пречи. Но това се случи толкова бързо, че великанът продължи да тича и се блъсна в петима-шестима пирати, които се биеха при стената в дъното. Чу се как пращи дърво, как се чупи стъкло, как отвън тътнат гръмотевици. Разгневени, пиратите се обърнаха към недодялания великан и му се нахвърлиха.

Арабела продължи да стиска Джак здраво за яката и го задърпа бързо през навалицата, като заобикаляше биещите се моряци. Джак пък стискаше много здраво торбата. Своята торба.

След като още няколко пъти се разминаха на косъм с ударите, Джак и Арабела излязоха с несигурна крачка през задната врата и се озоваха в раздираната от бурята тропическа нощ.