Роб Кид
Надвисналата буря (12)

Глава 11

Арабела седеше замаяна — цялата беше окичена с какви ли не накити. Нанизи перли. Златни вериги с дебелината на палеца й и медальони с рубини по тях. Тежки гривни, обсипани с диаманти и изумруди. На главата си Арабела имаше коронка, която се беше килнала на една страна.

Тя не си падаше по такива момичешки неща, но това тук беше различно. Никога досега Арабела не бе виждала толкова много злато, такова изобилие от красиви предмети. Накъдето и да се обърнеше — какви ли не накити! Бокали от изсечен кристал. Малки ками с аметистови ръкохватки в златни калъфи. Ковчежета, преливащи от лъскави жълти монети. Статуетки от благородни метали: кучета, ягуари, божества и райски птици. Констанс се потърка с любов в измайсторен от оникс котарак с очи от рубини колкото сливи.

Джак също наслага по себе си някои от накитите — иначе нямаше как да ги пренесе. Всички сандъци и ковчежета бяха прогнили и съдържанието им се разсипваше по пода. Само един се оказа достатъчно здрав, за да пренесат в него съкровището, но той вече беше пълен.

— И така, това е достатъчно за първия преход — реши Джак, след като натъпка в джобовете си още няколко пръстена. — Дайте да го пренесем до кораба, после ще се върнем за останалото.

Тюман се засмя, докато гледаше как Жан позира с няколко тежки гривни и корона на главата.

— След като морето ни изхвърли на този остров, си мислех, че ни чака un desastre^[1] — призна Жан. — А се оказа, че ще изживеем невероятно приключение и ще намерим несметни съкровища.

— И понеже стана въпрос за съкровища, вече мога да мина и без богатството на баща ми — прошепна Фицуилям. Той вдигна богато украсен меч, изработен от чисто злато. — Чудо голямо, като ме лиши от наследство. Ще се прибера в Англия и сам ще се грижа за себе си…

— Аз пък мога да правя каквото си поискам — рече Арабела и се размечта за свободата, която ще си осигури с парите. — Ще си купя моя си пивница. Или цяло имение и ще си почивам!

— А аз ще си купя нови дрехи — намеси се и Жан. — И може би кораб.

— А аз кон! — добави Тюман.

— Я чакайте — прекъсна ги Джак. — С това съкровище няма да правим нищо друго, освен да покриваме разходите за пътуването, на което сме поели, за да намерим меча на Кортес!

Фицуилям и Арабела примигаха — малко по малко си спомниха защо изобщо са тук.

— Какво му е толкова ценното на този меч? — попита Тюман. — Доколкото виждам, заради него са загинали доста хора.

— Той притежава невероятна сила — обясни с блеснали очи Джак. — Силата да замъглява разсъдъка на хората. Силата да завоюва империи. Силата да кове царства. И тази сила ще бъде наша. И най-важното, така няма да допуснем до меча да се доберат пиратите, които го издирват. Дори ще се отървем от карибските пирати веднъж завинаги. И тогава вече ще станем господари на всички морета!

Другите го зяпнаха.

— Хм, Джак. Това, последното? Не си ли поставяш прекалено големи цели? — попита Арабела. После се усмихна и допълни: — Всъщност аз съм „за“ възвишените цели.

— И аз! Благородна кауза! — реши и Фицуилям. — Посвещавам изцяло себе си и своя меч… — Той погледна безполезния златен меч в ръката си. — И другия си меч на това да отмъстя за сестра си.

Тюман и Жан се спогледаха.

— Още от малък работя на търговски кораб. Оцелял съм в толкова много пиратски нападения, че ще ми стигнат за цял живот — отбеляза замислено Жан. — Всъщност защо не. Пиратите са зло племе — натърти той. После добави: — Но онова с властта и империята? То също ми харесва.

— По-добре, отколкото да берем банани — сви рамене Тюман.

— Значи се разбрахме. Към „Раковина“! — призова с усмивка Джак.

Всичко се нареждаше от хубаво по-хубаво: ножницата, съкровището, следите, сочещи към меча, а сега и верен екипаж.

Бяха странна гледка, докато се изнизваха в индианска нишка през двореца. Целите окичени с какви ли накити и понесли още скъпоценности, шестимата усетиха прилив на сили и тръгнаха с бодра стъпка през прахоляка и сумрака. Яростният вятър, който виеше из помещенията, не ги притесняваше толкова, само дето трябваше да вървят срещу него, натоварени с тежките съкровища. Не ги уплашиха дори зловещата синя светлина и дъждът в тронната зала.

Докато заобикаляше престола, Джак хвана още по-внимателно сандъка откъм своята страна.

— Тук по-полека. Не искам да безпокоим мъртвите… Я, какво е това?

Той пусна сандъка и Фицуилям, който го държеше откъм другата страна, падна по дупе. Джак беше видял нещо, на което не бе обърнал внимание дотогава. Той приклекна и се взря в пода под въжето, увиснало от тавана.

Следите от стъпки, които Арабела беше забелязала, наистина си бяха много странни.

— Който и да е взел прословутия меч, явно е избягал доста трудно с него. Погледнете! Всички се насъбраха около Джак.

Отпечатъците бяха само от леви ходила, сякаш мъжът, който ги е оставил, е с два леви крака.

— Луи Лявото ходило — извикаха в един глас Тюман и Жан.

Те се спогледаха ужасени. Арабела пребледня като платно.

Но още преди някой да е казал нещо, от горе се чуха трясъци и пукот. От бурята се беше откъртило парче от каменния таван и падна насред множеството коленичили скелети. През зейналата дупка заваля като из ведро и всички се намокриха до кости.

Констанс изсъска, зави, после пак изсъска и се изтръска като куче.

— Към „Раковина“! — подкани Джак. — Хайде!

— Ти да не си луд? — възкликна Арабела и тръсна коса. — Навън е истински потоп.

— Тя е права — подкрепи я Фицуилям. — Хайде да изчакаме в някое от другите помещения, можем да запалим за през нощта и малък огън.

— Вие правете каквото искате — сви рамене Джак. После запретна ръкави и се наведе, за да хване възможно най-добре сандъка. — Можете всички да останете тук сред развалините, скелетите, падащите камъни и страховития капитан Торънтс. Аз обаче се изнасям заедно с кораба и с този сандък със злато. Махам се оттук, разбрахте ли?

— Капитан Торънтс ли? Какви ги говориш…-подхвана Фицуилям.

След това се обърна и видя силуета, изправил се зад тях. Висок. Много висок. С безумни сиви очи. И много, много сърдит.

— Към „Раковина“! — викна Арабела.

Джак завъртя очи.

Фицуилям и Тюман грабнаха заедно сандъка откъм другия край, а Жан стисна Констанс. Шестимата хукнаха към изхода, следвани по петите от Торънтс.