Трийсетгодишната жена прибра тъмна къдрица зад ухото и се приближи към позацапания кухненски прозорец. По стръмния хълм отсреща различи само гъсти туфи смърчове, кедри и хвойна и нащърбени като жълтеникави кости скали.

— Да ти направя ли мартини? — предложи съпругът й. — Или най-напред да се преоблечем?

От Милуоки бяха пътували два часа и четирийсет минути. Тръгнаха веднага след работа.

Стройната като високата бяла бреза пред прозорците на вилата им Ема Фелдман отвърна:

— Хладничко е. Първо да пийнем, моля. И предварително благодаря.

Свалила синьото сако, тя бе останала по бялата риза и полата в тон; с чорапогащник, но без обувки. Адвокатска униформа. Косата й бе свита на кок. Адвокатска прическа.

Насочилият се вече към барчето Стивън също беше без сако и вратовръзка. Трийсет и шест годишният мъж е непокорни гъсти коси носеше синя риза, а коремът му беше изскочил над колана на тъмносините панталони. Ема не мислеше за това — харесваше го и винаги щеше да го харесва.

— Виж какво съм й донесъл — кимна той към гостната горе и подаде на жена си голяма бутилка гъст натурален зеленчуков сок. Приятелката им от Чикаго, дошла да им погостува за почивните дни, си падаше малко особнячка — напоследък се беше вманиачила по диетите с течности и поглъщаше всякакви отвратителни отвари.

Ема изчете съставките и сбърчи нос.

— Цялото е за нея. Аз ще заложа на мартинито.

Къщата проскърца — не се случваше за пръв път. Постройката — предимно дърво и само тук-там стомана и камъни — бе на седемдесет и шест години. Кухнята, където стояха, беше ъглова, облицована със светложълт чим стая с неравен под. Вилата в колониален стил бе една от общо трите къщи на частното шосе, всяка разположена върху десет акра. Можеше се нарече имот с езерна панорама само ако се вземеше предвид, че водите миеха скалистия бряг на двеста метра от входната врата.

Къщата бе кацнала на малко сечище от източната страна на стръмно възвишение. Сдържаните обитатели на средния изток не наричаха уисконсинските възвишения „планини“, макар те да се извисяваха на по седемстотин-осемстотин метра. Сега над голямата вила се спускаха синкави сенки, а слънцето се бе снишило йод короните на боровете.

Ема се загледа към набраздените води на езерото — незасенчено от хълмовете, то все още се къпеше в слънчеви лъчи. Сега, в ранната пролет, околността изглеждаше олисяла като козината на куче пазач. Езерото Мондак не отговаряше на представите й за идеалното място за почивка. Но такава къща не биха могли да си позволят другаде — купиха я с вторична ипотека, а историята й беше забележителна.

Собственик на чикагска кланица я построил преди Втората световна война. Впоследствие се оказало, че е натрупал състояние не благодарение на висока ефективност и мъдри инвестиции, а с продажби на черно въпреки режима, въведен в страната, за да се подсигурят доставките за армията. През 1956 година открили тялото му да се носи по езерото. Пресата отразила събитието лаконично, но тръгнала мълва, че група ветерани разкрили машинациите му и го убили, след което претършували къщата за скрити пари. Всъщност взломаджиите се оказали членове на чикагски синдикат, а скътаното имане — съблазнителна измислица.

Във версиите за смъртта на първия собственик не се споменаваха призраци, ала Ема и Стивън не устояваха на изкушението да поразкрасят историите. Дойдеха ли им гости, се забавляваха да следят кой оставя лампите в банята включени и дали някой ще се осмели да излезе в тъмното навън, след като чуе легендата.

На два пъти нещо изпука. После още веднъж.

Ема прибра бутилката със сока в хладилника и се намръщи:

— Чу ли? Този шум. Идва отвън.

Стивън погледна през прозореца. Вятърът ту се усилваше, ту стихваше. Мъжът вдигна рамене и се залови с коктейлите.

Ема погледна куфарчето си.

— Хванах те — обади се съпругът й.

— Какво?

— Да не си помислила да го отвориш.

Тя се засмя невесело.

— Само почивка, никаква работа. Разбрахме се — припомни й той.

— А какво носиш там? — кимна Ема към раницата, която Стивън използваше вместо традиционното куфарче, докато се опитваше да отвори буркана с коктейлни маслини.

— Само две неща съвсем на място, ваша милост — роман на Льо Каре и бутилката мерло от кантората. Да ви представя ли свидет… — Не довърши. Взря се към буренаците, дърветата, клоните и скалите с цвят на динозавърски кости отвъд прозореца.

Ема също погледна навън.

— Този път го чух — каза съпругът й и й подаде мартинито.

Тя пусна маслини в двете питиета.

— Какво е?

Той вдигна рамене.

— Помниш ли мечката?

— Тя не слизаше до къщата.

Чукнаха чаши и отпиха.

— Очите ти.

— Какво?

— Като на вълчица са — каза Стивън, — която се кани да се нахвърли върху жертвата. Ловуват ли женските?

— Прозира умората, не хищника.

— Случаят с профсъюзите?

Разследването по делото за корпоративни измами, върху което Ема работеше напоследък, разкри невероятни злоупотреби в синдиката на езерните работници в Милуоки. Правителството се намеси и процесът временно бе отложен — решение, което не удовлетворяваше никого.

Ема обаче отвърна:

— Не, друг. Наш клиент произвежда части за коли. Извън Кеноша. Шефът обаче се оказа истинска напаст.

Тя заобяснява въодушевено за някакъв иск, свързан с компоненти на двигател за хибридна кола — нелеп инцидент, при който от токов удар загинал пътник. Две нощи бе разлиствала техническа документация — носеше й се славата на педант по отношение на детайлите — когато й се обадил шефът на компанията и грубо й наредил да върне незабавно техническите документи.

— Явно се е притеснил да не изтече поверителна информация. Че адвокатът е длъжен да пази тайните на клиента май изобщо не му е минало през ума. Направо ми се разкрещя.

— Некачествена продукция — сбърчи нос Стивън. — Предишното ти дело ми харесваше повече. За завещанието на щатския сенатор… сексаферата и прочее.

— Шшшт… — разтревожено го прекъсна Ема. — Забрави ли, че и дума не съм обелила по тази тема.

— Гроб съм.

Тя набоде една маслина и я лапна.

— Твой ред е. Как мина денят ти?

— Моля те — засмя се съпругът й. — Не печеля толкова, че да говоря за работа и в свободното си време.

Порови из пазарската чанта, измъкна солени бисквитки и й отвори пакета.

— Не искаш ли да поседнеш?

— Предпочитам да постоя права.

Нещо изтупка отново.

Стивън се намръщи.

— Страх ме е — каза Ема. — Май все пак са стъпки.

Вилите се намираха на около шестнайсет километра от най-близкия магазин и бензиностанция и на три от общинската магистрала, до която стигаха по тясна прашна просека, жалко подобие на шосе. Земята в по-голямата си част попадаше в рамките на „Маркет Стейт Парк“ — най-големия в Уисконсин. Трите вили край езерото Мондак образуваха малък частен анклав.

Твърде изолиран.

И твърде безлюден.

Стивън отиде в бокса, дръпна настрани бежовата завеса, цялата напръскана от скарата и оплюта от мухите, и се загледа към наклонената мирта в двора.

— Нищо не виждам.

Кутиите с хранителни продукти, които бяха донесли, бяха натрупани на плота. Стивън сложи пилето в хладилника и го нагласи внимателно върху нестабилната скара.

— Мисля, че…

Ема изкрещя.

— Какво има, скъпа? — извика той.

Човекът се взираше в тях откъм задния прозорец. Главата бе покрита с чорап, който не скриваше светлата, късо подстригана коса и татуировката на врата. В очите се четеше искрица изненада, че хората вътре са се оказали толкова близо. Човекът носеше яке в защитна окраска. Почука на стъклото с една ръка. С другата стискаше пушка с насочено към тях дуло. Хилеше се ехидно.

— О, боже! — промълви Ема.

Стивън измъкна мобилния си телефон и отвори капака.

— Иди да заключиш входната врата — извика й, докато набираше номера.

Жена му захвърли чашата и изтича към антрето. Маслините се разпиляха край подскачащите стъклени парчета.

Преди да успее да стигне до вратата обаче, тя се отвори със замах. Друг мъж, също с покрита глава, се вмъкна вътре. Найлоновият чорап сплескваше дългата му тъмна коса. Държеше пистолет. Беше по-висок и по-мускулест от първия. Черното оръжие изглеждаше дребно в изпънатата напред ръка. Блъсна Ема в кухнята, изтръгна телефона от ръката на Стивън, затвори го и го пъхна в джоба си.

— Моля ви — започна Стивън, — какво…

Гласът му затрепери.

Високият насочи пистолета си към двамата, тръгна към задната врата и я отвори, за да пусне другия. Светлокосият носеше ръкавици, но Ема различи тъмната татуировка на китката му. После бързо извърна очи. Помисли си, че колкото по-малко види, толкова по-големи са шансовете й да живее. Това бе последната й разумна мисъл.

— Моля ви — повтори Стивън, — моля ви. Вземете каквото искате. Само ни пощадете. Моля ви!

Ема се бе вторачила в черния пистолет в ръката на високия. Той носеше черно кожено сако и войнишки ботуши. Същите като на другия, само дето връзките на по-ниския бяха нанизани до средата.

И двамата сякаш не забелязваха семейството. Огледаха се наоколо.

Стивън подхвана отново:

— Вижте, вземете каквото пожелаете. Мерцедесът ни е отвън. Ще ви дам ключовете. Вие…

— Просто млъкни — махна с пистолета високият.

— Имаме пари. И кредитни карти. И дебитни. Ще ви дам пинкода.

— Какво искате? — заплака Ема.

— Тихо!

Къщата проскърца отново, сякаш от дълбините на древното си сърце.

* * *

— Какво?

— Затвориха ми.

— Девет-едно-едно?

— Точно така. Каза „това“ и затвори.

— Какво каза?

— „Това“. И толкоз.

— Т-о-в-а? — недоумяваше шериф Том Дал.

Беше на петдесет и три, с гладко и луничаво като на юноша лице и червена коса. Носеше униформена риза, стояла му по мярка преди две години.

— Да, сър — отвърна Тод Джаксън и потърка клепач. — После затвори.

— Сам или го принудиха? Има разлика.

— Не зная. О, схващам…

Пет и двайсет и две, петък, седемнайсети април. Може би най-спокойното време в Кеноша Каунти, Уисконсин. Хората проявяваха склонност към самоубийство или убиваха съгражданите си — умишлено или по невнимание — в по-ранните или в по-късните часове. Дал знаеше графика, сякаш е пред очите му. Ако не си разучил навиците на подопечните си след четиринайсет години начело на полицейското управление, значи мястото ти е другаде.

Шерифът разполагаше с осем подчинени в сграда, която се помещаваше в съседство до общината и съда. До старата постройка от 1870 бе долепена нова — точно един век по-млада. Работните помещения в новата част, където се подвизаваха Дал и подчинените му, бяха без стени — множество кабинки с бюра. Присъстващите в момента полицаи — шестима мъже и две жени — носеха сиви униформи във всякакви вариации — от изрядно колосани до смачкани като стари чаршафи, по които с точност можеше да се определи откога е започнала смяната им. Дал не беше педант — работното време за него бе разтегливо понятие. Макар да не разполагаше с конкретни доказателства, смяташе, че така поддържа изострено вниманието на екипа си.

— Проверяваме — доложи Джаксън. И неговата кожа бе като на младенец, въпреки че бледнееше пред тена на шерифа. Джаксън все пак беше два пъти по-млад.

— „Това“ — замисли се Дал. — Имаш ли вести от лабораторията?

— За Уилкинс ли? — прокара пръст по твърдата си яка Джаксън. — Няма нищо, дори и метадон, нито нищо.

Метадонът бе бичът на Средна Америка. Дори тук, в Кеноша, слабо населена област с трийсет и четири хиляди двайсет и един жители, се сблъскваха с безмилостни наркомани, изгубили човешкия си облик и готови на всичко, за да се сдобият с поредната доза. Със същото настървение дилърите бранеха огромните си печалби. Смъртните случаи в резултат на сбивания, палежи и свръхдоза се равняваха на убийствата, за които основен виновник бяха наркотиците. Наскоро погребаха четиричленно семейство, чиято каравана изгоряла, защото майката припаднала в кухнята, над печката, където приготвяла поредната „порция“. Според Дал жената бе предозирала, опитвайки продукцията си.

Шерифът стисна зъби.

— По дяволите! Мътните го взели! Сигурен съм, че го прави. Всички го знаят. Играе си с нас. Това е то. И само заради това ми се ще да го закопчая. А онова обаждане — на девет-едно-едно, откъде е? Стационарен телефон?

— Не, клетъчен. И затова се бавим.

Системата девет-едно-едно, с която Кеноша Каунти разполагаше от години, показваше на диспечера местоположението на човека в беда. Работеше и при обаждания от мобилен телефон, макар проследяването им да бе малко по-сложно, а в тази хълмиста част на Уисконсин понякога и невъзможно.

„Това“…

Женски глас подвикна в претъпканата зала:

— Тод, приеми обаждане.

Служителят се отправи към кабинката си. Дал се върна към купчината отчети за арести — поправяше както процедурни, така и правописни грешки.

— Ето какво, шерифе — подхвана завърналият се Джаксън и заекна както обикновено. — За обаждането на девет-едно-едно. Звънили са някъде около езерото Мондак.

Тръпки полазиха Дал. Ненавиждаше това място. Езерото се намираше в центъра на „Маркет Стейт Парк“. И от него го полазваха тръпки. Беше разследвал две изнасилвания и две убийства там, а при последния случай откриха само малка част от тялото на жертвата. Хвърли поглед към картата на стената. Най-близкият град беше Клозън — на около четиринайсет километра. Не го познаваше добре, но предположи, че е като хилядите други в Уисконсин — бензиностанция, бакалия, в която бирата се харчи колкото млякото, и ресторант — почти неоткриваем, за разлика от местния производител на метадон.

— Има ли къщи там?

— Край езерото? Май да.

Дал се вторачи в синьото кръгче върху картата. Край езерото Мондак имаше малък парцел частна земя, заобиколен на свой ред от огромните площи на „Маркет Парк“.

„Това…“

— Къмпингите са затворени до май — добави Джаксън.

— Чий е телефонът?

— Още не знаем.

Русата коса на младия служител стърчеше като на таралеж. Последен писък на модата. Дал бе ходил късо подстриган почти през пелия си живот.

Шерифът изгуби интерес към рутинните рапорти, както и към биреното парти в чест на рождения ден на един от младшите му служители — дългоочаквано събитие, което трябваше да започне след час в „Игълтън Тап“. Шерифът се сети как миналата година един познайник на полицията — сексуален маниак, при това глупав — се опита да отвлече Джони Ралстън от основното училите. Момчето бе запазило достатъчно присъствие на духа да натисне бутона „последно обаждане“ и да пъхне мобилния телефон в джоба си, докато смахнатият го разпитва в колата какви филмчета харесва. Откриха ги за осем минути.

Чудото на съвременната електроника. Бог да благослови Едисон. Или Маркони. Или Спринт.

Дал се пресегна и разтърка крака си на мястото, където куршумът бе влетял и излязъл почти неусетно. Изстрелял го беше вероятно някой от собствените му хора по време на единствената престрелка при банков обир в областта.

— Как мислиш. Тод? Едва ли е искал да каже: „Това е грешка“. По-скоро е имал предвид: „Това е спешен случай“. Особено щом е набрал девет-едно-едно.

— И после е припаднал.

— Или са го простреляли. И връзката се разпада?

— Да. Пеги се опита да се обади, но се включи гласова поща. Директно. Без сигнал.

— И съобщението гласеше?

— Просто: „Стивън е. Не съм на разположение в момента“. Без фамилия.

— Някой закъсал с лодка в езерото? — предположи Дал.

— По това време?

В Уисконсин април беше доста студен. Тази вечер се очакваше температурата да падне до нулата.

Шерифът вдигна рамене.

— Моите момчета са излизали във вода, която би уплашила и полярна мечка. А лодкарите са като голф маниаци.

— Аз не играя голф.

— Имаме име, Тод — подвикна колега.

Младият мъж измъкна бележник и писалка. Дал не разбра откъде се появиха.

— Давай.

— Стивън Фелдман. Получава си телефонната сметка на адрес Мелбърн, 2193, Милуоки.

— Значи има вила на Мондак. Адвокат или лекар. Определено не е просяк. Действайте — нареди шерифът на Джаксън. — Какъв е номерът му?

Дал си го преписа от Джаксън, който се върна пак в кабинката си, за да потърси подробности във федералните и щатските бази данни. Във всички основни и в уисконсинските криминални досиета.

През прозореца вечерното априлско небе бе тъмносиньо като бална рокля. Дал обичаше въздуха в тази част на Уисконсин. В Хумболт — най-големия град в Кеноша — имаше най-много седем хиляди коли, разпръснати на огромна площ. Циментовият завод бълваше мръсотия естествено, но тежката индустрия на областта се изчерпваше с него и никой не се оплакваше, ако не броим неколцина местни еколози, ала и те не вдигаха много шум. Хоризонтът се ширеше ясен, докъдето поглед стига.

Стана шест без петнайсет.

— „Това“ — повтори замислено Дал.

Джаксън се появи отново.

— Ето, шерифе, Фелдман работи в общината. На трийсет и шест е. Жена му Ема е адвокат в „Хартигън. Рийд, Соумс и Карсън“. На трийсет и четири.

— Ха. Адвокат. Печеля.

— Не са поставяни под запрещение. Притежават две коли. „Мерцедес“ и „Чероки“. Нямат деца. Имат си къща там.

— Къде там?

— Имам предвид езерото Мондак. Намерих документите по сделката, няма ипотека.

— Ваканционен имот? Имаш и нямаш? Ясно.

Дал за пети път натисна бутона за повторно избиране. Веднага чу гласовата поща: „Здравейте, Стивън е. Не съм на разположение в момента“.

Този път Дал не остави съобщение. Потърка с палец слушалката, после я вдигна. В телефонния указател за Мондак нямаше номер на името Фелдман. Обади се в правния отдел на местната телефонна компания.

— Здрасти, Джери. Том Дал е.

— Тъкмо излизах. Заповед за задържане ли? Терористи ли търсим?

— Искам само да знам дали в една къща горе на Мондак имат стационарен?

— Къде точно?

— На около четирийсет километра северно оттук. Адресът е номер три „Лейк Вю“.

— Това град ли е? Лейк Мондак?

— Вероятно самостоятелна единица.

Шерифът почака секунда.

— Не. Няма линия. Нито наша, нито на друга компания. В наши дни всички използват мобилни телефони.

— Какво ли смята Ма Бел?

— Кой?

Когато приключиха, Дал изчете оставената му от Джаксън бележка. Обади се в службата на Стивън Фелдман — милуокския отдел за социални услуги, но се натъкна на телефонния секретар.

Затвори.

— Ще пробвам жената. Адвокатските кантори не спят. Поне онези с по четири имена.

Дал се представи на младата жена — асистентка или секретарка — и обясни:

— Опитваме се да се свържем с госпожа Фелдман.

След обичайната пауза последва:

— Случило ли се с нещо?

— Не. Рутинна проверка. Разбрахме, че е на почивка във вилата си в Лейк Мондак.

— Точно така. Ема, съпругът й и приятелка от Чикаго отидоха на вилата за почивните дни. Моля ви, кажете ми, ако се е случило нещо лошо? Пострадали ли са?

С глас, съобщавал и за смъртни случаи, и за успешно появили се на бял свят новородени, Том Дал изрече:

— Нямаме информация за инциденти. Просто искам да се свържа с нея. Ще ми дадете ли номера й?

Пауза.

— Вижте какво. Не ме познавате. Наберете номера на общината в Кеноша Каунти и поискайте да ви свържат с шерифа. Ако така ще се почувствате по-спокойна.

— Определено.

Дал затвори и след минута телефонът иззвъня.

— Не бях сигурен дали ще се обади — обърна се към Джаксън с ръка на слушалката.

Асистентката му продиктува номера на Ема Фелдман. Той я попита дали знае името и телефона на приятелката, която ги придружава.

— Бивша колежка на Ема. Не зная как се казва.

Дал помоли асистентката, ако госпожа Фелдман случайно се обади, да й предаде да се свърже с шерифската служба. После затвори.

И телефонът на Ема се включваше веднага на гласова поща.

— „Това“ — въздъхна Дал, сякаш бавно изпуска дима от устните си, точно както правеше прели седем години и четири месеца. И взе решение. — Ще спя по-спокойно… Имаме ли дежурен там?

— Най-близо е Ерик. Проверяваше инцидент в Хобарт. Оказа се фалшива тревога. Съпружеско недоразумение. Нещо такова.

— Хмм… Ерик.

— Обади се преди пет минути. Отиде да вечеря в „Босуич фолс“.

Ерик.

— В радиус от четирийсет километра нямаме друг. Нормално е. Паркът е затворен по това време на годината и…

Дал хвърли поглед през вътрешния прозорец към кабинките, където работеха подчинените му. Джими Барнс, полицаят, който утре беше рожденик, се смееше гръмогласно в компанията на двама свои колеги. Явно шегичката си я биваше — ще минава от уста на уста цяла нощ.

Очите на шерифа се спряха върху празното бюро. Примижа и замасажира раненото си бедро.

* * *

— Какво е положението?

— Джоуи е добре — отвърна тя. — Нищо му няма.

Брин наблюдаваше как съпругът й се вихри в кухнята на два фронта. Приготвяше спагети. Беше напреднал и с новите плочки. Част от пода беше оградена с жълта полицейска лента.

— Здрасти, Греъм — подвикна момчето.

— Здрасти, младежо. Как си?

Дванайсетгодишният протегна ръка.

— Отлично.

— Без превръзка? Как ще получиш съчувствието на момичетата?

— Ха, ха!

Доведеният син на Греъм сбърчи нос при споменаването на нежния пол. Извади кутия със сок от хладилника, пъхна сламката вътре и засмука. Русата му коса стърчеше непокорно.

— Ще вечеряме спагети.

— Страхотно!

Момчето забрави на мига неблагополучията със скейтборда и съученичките. Изтича към стълбите, прескачайки книгите, които бяха оставени по долните стъпала и чакаха някой някога да ги подреди.

— По-спокойно. Ръката…

— Добре е — повтори Брин, окачи тъмнозеленото си сако в дрешника отпред и се върна в кухнята.

Типична хубавица от Средния запад. Високите й скули й придаваха донякъде вид на индианка, макар че всъщност потеклото й бе чисто норвежко-ирландско в пропорции, които името й точно подсказваше: Кристен Брин Маккензи. Понякога — особено заради дългата до раменете кестенява коса, която носеше вързана на опашка, — околните предполагаха, че е оттеглила се от сцената балерина, избрала без особени терзания живот на средностатистическа съпруга. Брин всъщност бе танцувала някога — немалко при това. Балетните пантофки и пачката обаче не влизаха в реквизити, а и тези дни бяха отминали много отдавна.

Засега принасяше един-единствен дан на суетата — изрусяваше и оформяше гъстите си вежди. Смяташе да пусне в действие и по-дългосрочна стратегия, но засега тя оставаше в сферата на плановете. Само челюстта й можеше да мине за недостатък — гледана отпред, изглеждаше малко несиметрична. Греъм я намираше чаровна и секси. Брин я ненавиждаше.

— Ръката му не е счупена, нали? — попита Греъм.

— Не. Поожулил се е само. На тази възраст бързо ще му мине.

Брин погледна към тигана на печката и се въздържа да попита дали е сложил достатъчно олио. По-скоро не. Но пък приготвяше вечерята. Той, а не тя.

— Една грижа по-малко — констатира съпругът й.

Почти двуметровият Греъм Бойд запретна ръкави на мускулестите си ръце с два белега от собствените му подвизи. Носеше часовник с излющена позлата. Единственото му бижу бе годежната гривна — помътняла и надраскана. Нейната изглеждаше по същия начин — прибрана някъде при халката, която се задържа на пръста й само месец повече от гривната.

Греъм заотваря консервени кутии. Намали огъня. Чесънът съскаше в тигана.

— Изморена ли си?

— Малко.

— Кога тръгна за работа?

— В пет.

Брин подуши сивата униформена риза.

— Воня.

Погледна с копнеж към трите реда готварски книги. Натрупала беше четири дузини. Колекционираше ги и повечето бяха окъсани, а по страниците имаше петна от олио и доматен сок (чистите бяха предимно подаръци за рождения ден или за Коледа — недомислици от рода на „101 начина да приготвим кускус“ или сборници с рецепти на кулинари, подвизаващи се на телевизионния екран). Готвенето я успокояваше повече от храненето и единственият недостатък на работата й беше, че нерегулираният график й пречеше да се вихри в кухнята, както си знае и колкото желае.

— Уф! Забравих кашкавала — възкликна Греъм и затършува из килера.

И той не се плашеше от готвенето, не му и тежеше, ала кулинарията не му се удаваше.

— Как беше при теб? — попита Брин.

Разказа й как някаква напоителна система излязла от строя и им изиграла късна първоаприлска шегичка, после замръзнала и естествено се напукала на няколко места. Изненадан останал само собственикът, който се прибрал у дома и сварил потоп в задния си двор.

— Напредваш — кимна тя към плочките.

— Действам. А ти? Измисли ли подобаващо наказание за престъплението?

Брин се намръщи.

— Имам предвид Джоуи. Скейтборда.

— О, това ли? Казах му, че три дни остава без него.

Греъм нищо не каза. Съсредоточи се върху соса. Дали не смяташе, че е била твърде мека?

— Може и повече — въздъхна Брин. — Заявих му, че ще си помислим.

— Трябва да ги забранят със закон. Хвърчат по парапети. Скачат във въздуха. Лудост!

— Станало е в училищния двор. На трите стълби към паркинга. Каза, че всички карали оттам.

— Трябва да си носи каската.

— Така е. Ще я носи. И за това му поговорих.

Греъм проследи с поглед как момчето се отправя към стаята си.

— Може би трябва да си поприказваме като мъже.

— Не се притеснявай. Не искам да го притискам. Разбра ме.

Брин си отвори бира и изпи половината.

— На покер ли си довечера?

— Сигурно.

Брин кимна. Греъм оформяше малки кюфтенца.

— Скъпа — подвикна някой откъм входа, — как е нашето момченце?

— Здрасти, мамо.

Седемдесет и четири годишната Ан застана на прага елегантна както винаги. Днес бе избрала черен костюм с панталон и златно колие. Късата й прическа бе оформена само преди ден. В четвъртък посещаваше задължително фризьорския салон „Стайл Кътс“.

— Малко е охлузен и насинен.

— Подкарал скейтборда по стълбите.

— Боже!

— Две-три стъпала — уточни Брин и отпи. — Всичко е наред. Няма да се повтори. Нищо сериозно. Наистина. И ние сме правили бели.

— Какви ги вършеше тя? — обърна се Греъм към Ан.

— О, имам какво да разкажа — отвърна тя, но замълча.

— Ще го заведа на пейнтбол — предложи той. — Да изразходваме енергията.

— Хубава идея.

Греъм накъса марулята.

— Ще хапнеш ли спагети, Ан?

— Чудесно.

Той наля шардоне в една чаша и й я подаде.

Брин проследи с поглед как съпругът й взима чиниите от шкафа.

— Може да са се напрашили от плочките…

— Залепих вратичките с лента. Свалих я, когато приключих.

Греъм се поколеба, но все пак ги изплакна.

— Наистина са красиви, скъпи — похвали го Брин, загледана в тъмнозелените квадрати. Спестяваше им сума пари.

Отгоре се чуваха виене и трясъци от видеоигрите на Джоуи.

— Някой може ли да ме закара у Рита довечера? — помоли Ан. — Мегън трябва да вземе сина си. Само за час и половина. Обещах да поема банята.

— Как е тя? — попита Брин.

— Зле.

— Ще те закарам — обеща дъщеря й. — Кога?

— Около седем.

Ан се запъти към дневната — сърцето на скромната къща на Брин в покрайнините на Хумболт. Вървяха вечерните новини.

— Пак бомби. Ама че хора!

Телефонът иззвъня. Вдигна Греъм.

— Здрасти, Том! Как си?

Брин остави бирата и погледна към съпруга си.

— Да, гледах го. Добър мач. Предполагам, че търсиш Брин… задръж. Идва.

— Шефът — уточни шепнешком, подаде й слушалката и се запъти към кухнята.

— Том?

Шерифът попита как е Джоуи. Тя си помисли, че я очаква поредната лекция на тема скейтборд, ала сгреши. Шерифът й заобяснява за инцидент в Лейк Мондак. Тя слушаше внимателно и кимаше.

— Някой трябва да провери на място. Ти си най-близо, Брин.

— Ерик?

Греъм включи газовия котлон. Разлетяха се сини искри.

— Предпочитам да не го ангажирам. Знаеш как се държи.

Греъм заразбърква ястието. Макар че се състоеше главно от консерви, съпругът й се стараеше, сякаш смесваше пресни продукти. Кейти Каурик смени мъжкия глас, долиташ от дневната. Ан обяви:

— Така е по-добре. Такива новини обичам.

Брин възрази. После склони:

— Дължиш ми половин ден, Том. Дай ми адреса.

Тези думи накараха Греъм да я погледне.

Дал подаде слушалката на Тод Джаксън да я инструктира. Тя си записваше. Накрая затвори.

— Май е възникнал проблем край езерото Мондак.

Погледна към бирата, но се въздържа.

— Ех, скъпа!

— Съжалявам. Не мога да откажа. Заради Джоуи си тръгнах по-рано.

— Но Том не ти е натяквал.

— Не — поколеба се Брин. — Просто съм най-близо.

— Чух те да споменаваш Ерик.

— Създава проблеми. Разказвах ти за него. Носи резервно оръжие на глезена, сякаш е в детройтско гето. Изпращат го да измерва алкохол и да глобява безумците по магистрала №6, а той души за метадонови лаборатории.

Ан подвикна:

— Да се обадя ли на Рита?

— Аз ще те заведа — предложи Греъм.

Брин се обърна към съпруга си:

— А покерът ти?

Той се поколеба, после се усмихна:

— Ще почака. И без това е по-добре да си остана вкъщи заради Джоуи. Да му хвърлям по един поглед.

— Вечеряйте — каза Брин. — И ми оставете чиниите. Ще разчистя, като се върна. Най-много след час и половина.

— Добре — отвърна Греъм. Но всички знаеха, че ще разтреби.

Брин сложи коженото яке — беше по-леко от униформеното.

— Ще се обадя, като се добера дотам. Да ти кажа кога се прибирам. Съжалявам, че ти провалих картите, Греъм.

— Чао — отвърна той и изсипа спагетите във врящата вода.

* * *

На север от Хумболт земята е разделена на неравни правоъгълни ливади, очертани от рухнали плетове, каменни огради и храсталаци. Кацналото върху хълмовете слънце огряваше кравите и овцете. Табели на всеки петдесетина метра съблазняваха туристите да се отбият тук или там с обещания за домашно сирене, ядки и нуга, сиропи, лимонада или ръчно изработени мебели. Лозарска изба предлагаше обиколка. Брин Маккензи, която обичаше вино и не бе напускала Уисконсин през целия си живот, никога не беше вкусвала нещо местно.

След няколко километра приказните картини изчезнаха внезапно. Борове и дъбове растяха край шосето, чиито четири ленти се стопиха в две. Възвишения се издигнаха от земята и скоро пейзажът стана изцяло планински. Тук-таме се виждаха напъпили растения, но широколистните дървета още не бяха сменили черно-сивата си окраска. Боровете зеленееха, но на места някои съхнеха — убити от киселинните дъждове или от болести.

В последните години Брин бе понаучила доста за флората — нали съпругът й се занимаваше професионално с растения. Сега различи балсамова ела, смърч, тис, хвойна, хикория, няколко огромни плачещи върби, а сред тях — брези, дъбове и кленове. Под дърветата никнеха острица, магарешки бодли и къпини. Кукурякът и минзухарите се бяха пробудили от пролетното слънце, убило растенията в градината на клиента, за който Греъм й разказа.

Докато шофираше, усещаше върху бедрото си деветмилиметровия глок. В просторния джип „Краун Виктория“ на отдела имаше достатъчно място за помощни средства, но единичната седалка и пристегнатият колан в хондата притискаха оръжието към хълбока й. На сутринта щеше да се събуди със синина. Тя се поразмърда и пусна радиото. Новини, кънтри, интервю, времето. Изключи го.

Камионите и пикапите в насрещното платно се разредиха и скоро цялото шосе остана на нейно разположение. Насочи се нагоре и зърна вечерницата. Изкачваше възвишенията по плавни завои. Осемстотин метра, после хиляда. Хиляда и двеста. Хълмовете олисяха и се нащърбиха. Хвощовете, папурът, ракитата и канарската трева й подсказаха, че наближава езерата. В мочурите зърна чапла, насочила поглед и остра човка право към нея.

Брин потрепери. Навън беше десетина градуса, но гледката навяваше хлад и самота.

Тя включи фаровете.

Мобилният й телефон иззвъня.

— Привет, Том.

— Благодаря още веднъж, че се съгласи, Брин.

— Заслужавам благодарност.

— Накарах Тод да поразучи.

— Аха. Тод.

— Бива го за кабинетна работа — сниши глас шерифът.

— Нищо не съм казала.

— Ако някой извърши престъпление в сградата ни, Тод ще е идеалният разследващ. Няма да бие много път.

Тя се засмя.

Дал обясни, че още не е успял да се свърже със съпрузите. Доколкото знаел, в къщата били само Фелдманови — Стивън и Ема — и жена от Чикаго, бивша колежка на Ема.

— Само тримата?

— Така ми казаха. Нищо особено около Фелдман. Работи за общината. Но за жената… Ема… разбрах, че е адвокат в голяма фирма в Милуоки. И май е разкрила някаква сериозна машинация, докато проучвала за случая или сделката, за която я ангажирали.

— И по-точно?

— Не знам подробности. Каза ми го един приятел от полицейското управление в Милуоки.

— Тоест може би е свидетел или нещо подобно?

— Възможно е.

— А обаждането на 911? Какво съобщиха?

— Само „това“.

Брин изчака.

— Моля? Не разбрах? Какво?

— Счупен телефон — отвърна Дал. — Исках да кажа, че произнесъл само думата „това“.

— Само толкова?

— Аха. Но случаят може да се окаже сериозен. Тод разговаря с ФБР в Милуоки.

— Бюрото е намесено? Има ли заплахи срещу жената?

— Не са чували. Но баща ми казваше, че онези, които заплашват, обикновено не действат. Онези, които действат, най-често не заплашват.

Стомахът на Брин се сви. Като се изключваха пътните произшествия, най-сериозният случай, с който се бе сблъскала последния месец, бе тийнейджър с бейзболна палка, развилнял се да троши витрини и да тероризира клиентите в Саутланд Мол. Не беше лесно, но не им потрябва ФБР.

— Пази се, Брин. Огледай мястото отдалеч. Приближавай предпазливо. Обади се и изчакай, ако нещо ти се стори странно.

— Дадено.

Брин остави телефона в поставката за чаши, която й припомни колко с жадна. И гладна. Насили се да мисли за друго. Четирите крайпътни ресторанта, край които мина, бяха затворени. Щеше да провери какво става в Лейк Мондак и да се прибере у дома за спагетите на Греъм.

Незнайно защо си спомни вечерите с Кийт. Първият й съпруг също готвеше. Всъщност той приготвяше вечерите, стига да е втора смяна.

Натисна газта и отбеляза, че разликата между „Краун Виктория“ и хондата е видима и за невъоръжено око — като тази между прясно задушени картофи и чипс.

Отново мислеше за храна.

* * *

— Е, момче, простреляха те значи.

Зад дръпнатите завеси в спалнята на първия етаж във вилата на Фелдманови, Харт се взираше в левия ръкав на кафявата си памучна блуза. Тъмната дреха сега тъмнееше още повече от кръвта. Коженото му яке беше на пода. Отпусна се на леглото за гости.

— Ама че работа!

С тази последна досадна и констатираща очевидното забележка кльощавият Люис подръпна обицата на ухото си и започна да навива предпазливо ръкава на Харт. И двамата бяха махнали ръкавиците и маските.

— Внимавай какво пипаш — кимна Харт към непокритите пръсти на другия.

Люис демонстративно пропусна край ушите си коментара.

— Ама че изненада, Харт! Кучката ни надхитри! Изобщо не я видях. Коя, по дяволите, беше?

— Нямам представа, Люис — търпеливо обясни Харт, взрян в ръката си, която постепенно се оголваше. — Откъде бих могъл да знам?

„Фасулска работа, Харт. Никакъв риск. Другите къщи са празни. И само двамата ще са горе. Никакви туристи из парка и никакви полицаи наоколо“.

„Въоръжени ли са?“

„Майтапиш ли се? Градски хора са. Тя е адвокат, той — социален работник“.

Харт бе четирийсетгодишен — с издължено лице и коса, която сега, без маската, стигаше до края на плътно прилепналите към черепа уши. Той отмяташе назад черните кичури, но те отново падаха пред лицето му. Харесваше шапките и имаше цяла колекция. Освен всичко останало те отвличаха вниманието на зяпачите. Кожата му бе груба — не заради белези от акне, а просто защото си беше такава.

Вгледа се в ръката си — морава и жълтеникава около черната дупка, от която се процеждаше кръв. Куршумът бе минал през мускула, не беше засегнал костта. За щастливец ли да се смята или тъкмо обратното?

Говорейки колкото на Люис, толкова и на самия себе си, Харт каза:

— Не блика. Значи не е засегната главна артерия. Намери ми спирт, сапун и нещо за превръзка.

— Ще опитам.

Докато партньорът му се тътреше бавно, Харт се зачуди как, за бога, му е хрумнало да си татуира на врата червено-син келтски кръст.

— Няма спирт — подвикна Люис от банята. — В барчето зърнах уиски.

— Донеси водка. Уискито мирише много. Издайнически. Не забравяй ръкавиците.

Дали въздишката на кльощавия изразяваше досада?

След няколко минути Люис се върна с бутилка водка. Тя наистина не миришеше колкото уискито и Харт предположи, че Люис си е пийнал малко. Пое бутилката с покритата с ръкавица ръка и поля раната с течността. Прониза го болка.

— Уф! — изпъшка той и се присви.

Очите му се спряха на окачена на стената снимка. Загледа се в нея. Риба, подскочила над водата, стискаше в уста муха. Кой би купил подобно творение?

— Пфу!

— Няма да припаднеш, човече, нали? — попита Люис, сякаш не би понесъл и това неудобство.

— Разбира се, разбира се…

Главата на Харт клюмна, причерня му, но успя да поеме дълбоко дъх и да дойде на себе си. Потърка раната със сапуна.

— Това пък защо?

— Запечатва раната. Спира кървенето.

— Стига, бе!

Харт се опита да раздвижи ръката. С малко усилие и недотам силна болка успя да я вдигне и да я свали. Пръстите му се свиваха трудно, но поне не бе обездвижена.

— Проклета кучка! — измърмори Люис.

Харт не даде воля на гнева. В момента чувстваше по-скоро облекчение. Отърва се на косъм само с простреляна ръка; резултатът можеше да е куршум в главата.

Спомни си как стоеше в кухнята и се опитваше да махне чорапа. Вдигна очи и зърна някакво движение отпред. Оказа се всъщност, че е видял отражението на младата жена, която се промъкваше отзад с насочен пистолет.

Харт отскочи настрани точно когато тя стреля. Дори не усети, че е уцелен. Жената избяга през вратата под канонадата от неговия глок. Люис, който стоеше до него и щеше да е следващата жертва, също отскочи встрани и захвърли измъкнатия от хладилника пакет.

Отвън долетяха изстрели и Харт се досети, че жената е надупчила гумите им, за да им попречи да я преследват.

— Проявихме небрежност — мрачно констатира той.

Люис го изгледа, сякаш той го обвиняваше. Така си и беше — мястото на кльощавия в онзи момент беше в дневната, а не в кухнята. Но Харт нищо не спомена.

— Мислиш ли, че я улучи? — попита Люис.

— Не.

Виеше му се свят. Опря металната цев на глока в челото си. Хладината го освежи.

— Коя, по дяволите, е тя? — повтори Люис.

Отговорът откриха в чантичката в дневната, в която едва се сместваха грим, кредитни карти и банкноти.

— Мишел — разчете Харт на една от картите и вдигна поглед. — Казва се Мишел.

Току-що го беше простреляла някоя си Мишел.

Присвил очи от болка, той прекоси тъмния износен килим и изгаси осветлението в дневната. Предпазливо надникна от входната врата и се огледа в предния двор. Нямаше и следа от нея. Люис отиде в кухнята.

— Ще изгася и тези.

— Не. Остави ги. В онази стая няма завеси, а прозорците са много. Лесно може да ни види.

— Да не ти хлопа дъската? Кучката отдавна се е омела.

С мрачна физиономия Харт погледна към ръката си. „Смееш ли да рискуваш?“ Люис схвана посланието. Отново огледаха двора от предните прозорци. Различиха само дървета. Никакви светлинки, никакви движещи се силуети в здрачината. Крякаха жаби, прилепи се стрелкаха.

— Де да знаех този трик със сапуна — подхвана Люис. — Страхотен е. Едно време с брат ми бяхме в Грийн Бей. Не правехме бели, просто се шляехме. Отидох да се изпикая край релсите. Скочи ми един задник. Имаше бокс. Налетя ми отзад. Скитник… Сряза ме до кокал. Кървях като заклано прасе.

Харт се зачуди накъде бие Люис. Не му се слушаше.

— О, добре го наредих, Харт. Нищо, че бях целият в кръв. Доста го боля. Кански се измъчи. Без майтап.

Харт притисна раната. След това престана да обръща внимание на болката. Грабна черния си револвер и излезе приведен навън. Не последваха изстрели. Никакво шумолене из храстите. Люис застана до него.

— Кучката се е омела. Преполовила е пътя до магистралата.

Харт се взря над колите и се намръщи.

— Гледай.

И двете коли бяха с по две спукани гуми. При това размерите им бяха несъвместими.

— По дяволите! Да опитаме автостоп, а?

Харт огледа гъстите притъмнели гори наоколо. За по-добро скривалище не можеше да се мечтае. Триста дяволи!

— Виж дали могат да се залепят — посочи спуканите гуми на форда.

— Не съм автомеханик — озъби се Люис. — Дойдох да припечеля малко пари.

— Аз ще опитам — отвърна все още търпеливо Харт и посочи ръката си, — но не съм в най-добрата форма.

Кльощавият попипа зеления камък на обицата си и неохотно се заклатушка към колата.

— Какво смяташ да правиш?

„Че иска ли питане?“ — помисли си Харт и стиснал глока се запъти в посоката, накъдето бе избягала Мишел.

* * *

На петнайсет километра от езерото Мондак пейзажът от безличен стана враждебен. Тук нямаше ферми. Възвишенията бяха обрасли с гори, тук-таме стърчаха голи зъбери с нащърбени камънаци.

Брин Маккензи прекоси Клозън, който се изчерпваше с няколко бензиностанции, две-три от които все още непогълнати от големите вериги, няколко магазина — бакалия, за наливен алкохол и авточасти, и бунище. Знак сочеше към подземна железница, но тя се намираше на шест километра. Една друга табела — за топли наденички — на витрината на закусвалня за бързо хранене я изкуши, но заведението се оказа затворено. От другата страна на магистралата зърна постройка в стил Тюдор с изпочупени прозорци и рухнал покрив. На фасадата се мъдреше трофей, който несъмнено бе изкушавал неведнъж местните тийнейджъри, ала табелата „Само за момичета“ — закрепена или твърде високо, или твърде стабилно — засега очевидно устояваше на набезите им.

Скоро подмина и това островче на цивилизацията и залъкатуши край безлюдни гори и зъбери, прекъсвани тук-там от рехави сечища. Единствените жилища бяха накацали далеч от шосето — бунгала или каравани, от чиито комини се издигаше дим. Мъждукащите зад прозорците светлинки напомняха премрежени от дрямка очи. Твърдата земя не се поддаваше на обработка и малцината местни се качваха на ръждясалите си пикапи и датсуни, за да търсят другаде прехрана. Ако изобщо си правеха труда да ходят на работа.

През целия път се размина само с три коли и един камион. В нейната лента нямаше коли нито отпред, нито отзад.

В 18:40 видя знак, указващ, че къмпингът в „Маркет Стейт Парк“ е на осемнайсет километра нагоре по шосето и ще отвори на двайсети май. Значи наближаваше езерото. После друга табела я предупреди:

Лейк Вю Драйв

Частен път

Преминаването забранено

Пътят към езерото е частен

Нарушителите се наказват

Добре дошла, чувствай се като у дома си…

Брин сви и намали скоростта, понеже хондата заподскача по чакъла. Съжали, че не взе пикапа на Греъм. Тод Джаксън я беше инструктирал, че от шосето до Лейк Вю 3 — вилата на Фелдманови — има километър и половина. Алеята, както се изрази, била „дълга колкото футболно игрище. Или поне така изглеждаше на компютъра“.

Лека-полека Брин си проправяше път през тунела от дървета и храсти, пълзейки по одеяло от полуизгнили листа. Виждаха се предимно голи клони и дънери.

После пътят се поразшири и върбите, боровете и храсталаците вдясно се поразредиха, за да се открие гледката към езерото. Водните басейни не я вълнуваха, никога не им бе отделяла особено внимание. С Кийт по традиция ходеха на Мисисипи. По негово настояване. Брин разделяше времето между четенето и обиколките с Джоуи из увеселителните паркове и по плажа. Кийт висеше предимно в казиното. Не беше любимото й място, но поне миещите брега кални води бяха непретенциозни и топли също като местните хора. Езерата тук изглеждаха бездънни и студени, а внезапният преход от черната им повърхност към скалистия бряг внушаваше чувство за безпомощност и представата за дебнещи змии и пиявици.

Брин огледа за бедстващи рибари, дим от пожар, следи от катастрофа.

Озърна се и за следи от крадци.

Понеже светлината все още й позволяваше да се ориентира, тя изгаси фаровете, за да не издаде присъствието си, и потегли още по-бавно, за да сведе шума до минимум.

Мина покрай първите две къщи на частния път. Бяха тъмни и сгушени в дъното на дълги, виещи се из дърветата алеи. Големи постройки — с по четири-пет спални; стари, внушителни, достолепни. Именията сякаш бяха готови за декор на филм за семейна драма — ретроспективно към някогашните по-щастливи времена.

Къщата на Брин, в която вложи парите, с които Кийт откупи дела й от семейния им дом, би се вместила цялата вътре и щеше да остане още толкова свободно пространство.

Пълзящата хонда мина между елите, смърчовете и храсталаците и напред, и малко вляво й откри гледка към вилата на Фелдманови на Лейк Вю 3. Беше в същия стил като другите две, но още по-голяма. От комина се виеше дим. Повечето прозорци бяха тъмни, но в задната част и на втория етаж зад завесите се процеждаше светлина.

Продължи към къщата, която се скри от погледа й зад гъста борова горичка. Ръката й се плъзна надолу; за кураж потупа дръжката на глока, но после се смути от претенциозния жест. Спомни си, че е презаредила револвера миналата седмица, но отдавна не е стреляла с него. В нарушение на указанията на шефа си Том Дал за ежемесечни тренировки на стрелбището беше отменила последното упражнение заради поредния инцидент с Джоуи — училищна схватка — и така и не бе успяла да се запише отново.

Брин намали на петдесетина метра от алеята на Фелдманови и отби встрани сред гъста пелена прахоляк. Изключи двигателя; реши да върви пеш до къщата.

Телефонът й звънна тъкмо когато се пресягаше да го вземе от поставката за чаши и да изключи звука. Хвърли поглед към екрана. Търсеше я Том.

— Виж, Брин…

— Звучиш особено. Какво става? Казвай!

Том Дал въздъхна. Тя се подразни, че я бави, но още повече я ядоса мисълта какво ще последва.

— Съжалявам, Брин. Напразно би толкова път.

По дяволите!

— Давай нататък!

— Фелдман току-що се обади. Съпругът.

— Обади се значи?

— Прослушал съобщенията и разбрал, че сме го търсили. Централата ме свърза с него. Поднесе хиляди извинения. Без да иска набрал 911. Разбрал грешката и прекъснал веднага. Не знаел, че се е свързал.

— О, Том — сбърчи чело Брин и се загледа в дроздовете, които кълвяха по земята около една горска лилия.

— Знам, знам…

— Вече съм на мястото. Виждам къщата.

— Бързо си стигнала.

— Случаят беше спешен, забрави ли?

— Давам ти цял ден.

Кога ли ще може да се възползва? Пое си дълбоко дъх.

— Този път вечерята ще е от теб. И не „Бъргър Кинг“. Настоявам за „Чилис“ или „Бениганс“.

— Никакъв проблем. Да ти е сладко!

— Лека нощ, Том.

Брин набра Греъм, но след четири иззвънявания се включи гласовата поща. Остави съобщение, че сигналът е бил фалшива тревога. Затвори. Опита отново. Този път секретарят се включи. Не записа ново съобщение. Дали беше излязъл?

Ами покера?

Ще почака…

Светна фаровете и обърна колата, за да потегли обратно. После спря. Най-близката бензиностанция бе чак в Клозън — на цели двайсет минути.

Фелдманови бяха забъркали тази каша, можеха поне да й позволят да използва тоалетната. Тя паркира колата и тръгна към алеята, любопитна да разбере на колко ли се равняват две футболни игрища.

* * *

Приклекнал до откраднатия форд, с който бяха дошли от Милуоки, Люис смучеше кръвта от кокалчетата на ръката си, която бе ожулил в металния калник, докато се опитваше да поправи гумата. Огледа раната и се изплю. „Прекрасно — помисли си Харт. — ДНК в добавка към отпечатъците от пръсти. И лично аз домъкнах този тук за компания“.

— Някакви следи от нея? — попита кльощавият, сведен над гумите.

Харт газеше из нападалите листа. Беше приключил обиколката на имението. Докато се промъкваше, колкото е възможно по-тихо, в търсене на Мишел, го измъчваше неприятното усещане, че го държат на мушка. Може би беше избягала. А може би не.

— Много е кално. Открих следи от стъпки, нейните вероятно. Първо водеха към шосето, но после май свърнаха насам. — Посочи гъстите дървета и стръмното възвишение зад къщата. — Сигурно се крие някъде там. Чу ли нещо?

— Не. Но съм откачил. Непрекъснато се озъртам. Пътничка е, човече. Върнем ли се, ще намеря тази кучка. Не ми пука коя е и къде живее. Пътничка е. Сбърка с човека.

Харт тихо му припомни, че куршумът е уцелил него. Отново огледа гората.

— Без малко да стане напечено.

— Тъй ли? — изръмжа саркастично Люис.

— Проверих му телефона.

— Чий?

— На мъжа — кимна Харт към къщата. — Сети ли се? Взех му го. Успял да набере 911. Свързал се. За една секунда. Достатъчно.

— Мамка му!

Люис се изправи и се протегна.

— Май оправих работата. Обадих им се. Представих се за Фелдман. Обясних им, че съм ги набрал по погрешка. Шерифът каза, че изпратили кола да провери сигнала. Щял да им съобщи да се върнат.

— Щеше да стане голям купон. Повярваха ли ти?

— Май да.

— Май?

Харт не отвърна. Кимна към форда.

— Ще го оправиш ли?

— Не.

Харт огледа партньора си — озъбената уста, наперената стойка. Когато се съгласи да свърши работата, тръгна да си търси помощник. Опита при някои познати из Милуоки. Дадоха му неговите координати. Срещнаха се. Младежът му се стори подходящ. Нищо съмнително в криминалното му досие — дребни присъди за наркотици и кокошкарски кражби, няколко жалби. Кльощавият мъж с голямата обица беше идеален за уж рутинната работа, която им предстоеше. Но сега всичко се обърка. Харт бе ранен, колата им остана без хуми. А въоръжен враг ги дебнеше в гората. Изведнъж се оказа жизненонеобходимо да опознае навиците, природата и уменията на Комптън Люис.

Изводите не му вдъхваха голяма увереност.

Налагаше се да играе предпазливо. Харт констатира с привидно безразличие:

— Май си свалил ръкавиците.

Люис пак облиза кръвта от охлузените кокалчета.

— Пречеха ми да хвана гаечния ключ. Детройтска трошка…

— Дай да избършем — кимна Харт към калника.

Люис се засмя, сякаш той му бе припомнил, че тревата е зелена.

„Това е положението“ — рече си Харт.

Страхотна вечер, няма що…

— Слушай, приятелче — измърмори Люис, — лепилото не важи, когато в скапаната гума има куршум.

Харт видя тубата с лепило за гуми, която вероятно спътникът му бе захвърлил в яда си. И върху нея беше оставил отпечатъци.

Примигна, защото очите му се насълзиха от болката. Макар че се подвизаваше от четиринайсет години в бизнес, в който огнестрелните оръжия играеха основна роля, досега не беше раняван; самият той стреляше рядко, освен ако работата не го налагаше, естествено.

— Другите къщи нагоре по пътя. Да опитаме дали там няма паркирана кола.

— Едва ли. Защо ще оставят кола? А и няма как да я запалим. В наши дни без компютър не става.

— Правил съм го. Фасулска работа — навири нос Люис. — Не си ли пробвал?

Харт не отговори и продължи да се взира в храсталаците.

— Други идеи?

— Да се обадим на пътна помощ — каза Харт.

— Ха-ха. И още как. По-добре на автостоп. Шосето е само на няколко километра. Да почистим форда и да вървим.

Харт отиде в гаража и се върна с ролка почистваща хартия и препарат за стъкла.

— Това пък за какво е? — възкликна Люис и се засмя.

— Отпечатъците от пръсти са мазни. Трябва да ги заличим. С бърсане само ще ги размажем. Ченгетата ще ги сглобят за нула време.

— Дрън-дрън! За пръв чувам подобна глупост!

— Така е, Люис. Проучвал съм въпроса.

— Проучвал? — поредното саркастично цвилене.

Харт започна да пръска навсякъде, където Люис се беше докоснал. Той самият беше пипал без ръкавици само собствената си ръка.

— Хе-хе. После сигурно ще пуснем една пералня?

Харт търкаше, като се ослушваше и оглеждаше.

— Няма как да тръгнем сега — каза.

— Моля?

— Трябва да я намерим.

— Но… — започна Люис с кисела усмивка и спря, сякаш с тази едничка дума бе изчерпал всички доводи за безсмислието на предложението.

— Налага се.

Харт приключи с почистването. После извади картата си и я заразглежда. Намираха се в центъра на огромен кръг в зелено и кафяво. Той се огледа, още веднъж проучи картата и я сгъна.

Поредното дразнещо хихикане.

— Добре де, Харт, знам, че искаш да си го върнеш. Ама да го оставим за по-нататък.

— Не търся отмъщение. Безсмислено е.

— Хайде, бе! Отмъщението е забавно. Казах ти за оня смотаняк с бокса. Забавлявах се като за световно!

Харт потисна въздишката.

— Не искам да отмъщавам. Просто нямаме друг избор.

— Мамка му! — измърмори Люис.

— Какво? — сепна се Харт.

— Изгубих си винтчето — опипа Люис ухото си и се взря надолу.

— Какво винтче?

— На обицата.

Люис прибра смарагда, ако въобще беше смарагд, в тесния преден джоб на джинсите си.

Господи Боже…

Харт взе фенерите и други дреболии от багажника на форда. Изчака Люис да си сложи ръкавиците и му подаде кутия с деветмилиметрови куршуми и 12-калиброви патрони за пушката.

— След половин час ще се стъмни съвсем. През нощта ще е доста трудно да я търсим. Да действаме!

Люис не помръдна. Гледаше някъде зад Харт и мотаеше из ръцете си цветните кутии за амуниции, сякаш са кубчетата на Рубик. Харт се зачуди дали не се кани отново да възразява, но се оказа, че нещо друго е привлякло вниманието на младежа. Люис пъхна кутиите в джоба, грабна пушката, щракна предпазителя и кимна към алеята:

— Имаме компания, Харт.

* * *

Докато вървеше към къщата на Фелдманови, Брин Маккензи установи, че въпреки светлинките мястото е безкрайно зловещо. Другите две къщи, които подмина, бяха подходящ декор за семейни драми, ала тази тук сякаш бе строена специално за филми по Стивън Кинг — някога с първия си съпруг изгълтваха подобни ленти като карамелени бонбонки.

Вдигна очи към триетажната вила. В Кеноша Каунти определено нямаше много постройки. Бяла фасада, видяла и по-добри времена, оградена с веранда. Тя й допадна; детството й в О’Клер премина в такава къща. Обичаше вечер да се полюшва в хамака, брат й пееше и подрънкваше на разбитата си китара, сестра й флиртуваше с поредното си завоевание, а родителите им си говореха… Не виждаше обаче къде би могла да помести веранда в настоящия си дом.

Брин доближи къщата и огледа двора. Не бяха пестили пари за градината. Заобикаляха я добре аранжирани дрянове, чимшири и мирта. Припомни си съвета, който мъжът й винаги даваше на клиентите си — „Не изнасилвайте храстите си“.

Докато паркираше в овалната, чакълена алея, долови движение вътре — някаква сянка върху завесите отпред. Брин излезе и вдъхна хладния въздух — свеж и ухаещ на пролетни цветя и домашно огнище. В гаража зърна мерцедес, в страничния двор — форд, край който лежеше крик. „Черните пътища са си казали думата“ — предположи тя.

Под окуражителния съпровод на жабешкия хор и крясъците на диви патици Брин закрачи по чакъла и изкачи трите стъпала към верандата. Представи си образа на Джоуи, прелитащ точно от такава височина в училищния паркинг.

Е, поговорих си с него.

Всичко ще бъде наред.

Служебните й обувки тропаха по дъсчения под, докато наближаваше вратата. Натисна звънеца.

Не последва отговор.

Натисна още веднъж. Вратата изглеждаше солидна, но Брин надникна към дневната през малките прозорчета с дантелени завески. Никакво движение, никакви сенки. Само уютният пламък откъм камината.

Почука. Стъклото завибрира.

Пак зърна сянка. Хвърляха я виещите се в камината оранжеви пламъци. От някоя от страничните стаи се процеждаше сияние, но останалите на този етаж бяха тъмни. Светлината отгоре очертаваше костеливите сенки на парапета върху вратата към вестибюла.

Може би бяха в задната част или в трапезарията. „Представи си само — рече си Брин, — къщата ти да е толкова голяма, че да не чуваш звънеца“.

Над нея се разнесе гърлен крясък. Вдигна глава. Небето притъмняваше и гъмжеше от бозайници и птици — патици, устремени към езерото, прилепи, стрелнали се трескаво на лов. Тя се усмихна. После отново насочи поглед към къщата и зърна нещо странно — зад голямото тъмнокафяво кресло лежаха отворени куфарче и раница. Съдържанието — документи, книги, химикали — беше разпиляно по пода, сякаш някой е тършувал за ценни вещи.

Сърцето й подскочи и тя си помисли — някой е прекъснал нарочно обаждането на 911. Крадецът е разбрал, че жертвата е набрала номера на полицията, и се е обадил да обясни, че сигналът е фалшив.

Брин Маккензи извади пистолета.

Бързо погледна назад. Не чу гласове, нито стъпки. Заотстъпва назад към колата да вземе телефона, когато долови движение — бавно и някъде долу.

Какво беше?

Погледът й се спря в ъгъла на кухненския килим. Може ли килим да се движи?

После разбра, че движението идва от струйка кръв.

Добре. Трябва да помисли как да действа.

С разтуптяно сърце хвана топката на вратата. Тя остана в ръката й.

Да вземе телефона от колата или да влезе в къщата?

Кръвта беше прясна. Трима души вътре. Никаква следа от бандити. Може би са ранени, но живи.

Вземането на телефона се отлагаше.

Трябваше да се опита да ги спаси!

Отвори рязко вратата и се огледа настрани. Влезе безшумно. Погледът й обхождаше всяко ъгълче, главата й бучеше, дишаше тежко.

Погледна към осветената спалня вляво. Пое дълбоко дъх и влезе вътре, притиснала пистолета до тялото си, за да не й го грабнат — точно както Кийт им бе повтарял на лекциите по тактически операции. Така се запознаха.

Леглото в празната стая беше разхвърляно, на пода бяха разпилени материали за спешна помощ. Върна се в дневната, където огънят пращеше в камината. Цялата трепереше. Възможно най-тихо мина по килима и внимателно заобиколи празното куфарче, раницата и разпилените по пода папки. Надписите подсказваха деловите ангажименти на адвокатката — „Хаберсторм инк., Обвинение, Гибънс срещу Кеноша Аутомотив Текнолъджис“, „Паско инк. Рефинансиране“.

Брин тръгна към кухнята.

И рязко спря. Загледа се в телата на съпрузите на пода. Бяха с официално облекло, ризата му и блузата й бяха почернели от кръв. И двамата бяха простреляни в главата, а жената — и във врата; оттам се процеждаше струята кръв. Мъжът бе побягнал панически, беше залитнал и се беше свлякъл — кракът му бе изрисувал червена пътека от обувката до кървавия килим. Съпругата беше паднала по лице, лежеше с извита в отчаян ъгъл ръка — сякаш се мъчеше да докосне кръста си.

„Къде е приятелката?“ — запита се Брин. Дали е избягала? Или убиецът я беше довършил горе? Спомни си, че на втория етаж светеше.

Дали престъпникът си беше тръгнал?

Отговорът дойде миг по-късно.

Някой прошепна:

— Харт, ключовете не са в колата. Взела ги е.

Гласът долетя отвън, някъде пред къщата, но не можеше да определи с точност откъде.

Брин се долепи до стената. Избърса дясната си длан в лявото рамо и стисна здраво пистолета.

След миг друг глас — на Харт, предположи тя — проговори не на партньора си, а на нея:

— Госпожо, донесете ключовете. Трябва ни само колата ви. Няма да ви нараним.

Тя вдигна пистолета. За петнайсет години служба в органите за обществена сигурност само три пъти беше стреляла срещу човек. Улучвала беше само веднъж.

— Не се притеснявайте. Искрен съм — подвикна мъжът. — Или вижте какво. Хвърлете ги навън, ако не ни вярвате. Иначе ще дойдем да ги вземем. Повярвайте ми, само искаме да си вървим. Да се омитаме.

Брин изгаси лампите в кухнята. Сега единствената светлина идваше откъм спалнята, в която бе надзърнала, и от буйните пламъци в камината.

Отнякъде долетя шепот. Явно вече бяха заедно.

Но къде?

И дали бяха само двама? Имаше ли други? Усети, че е вперила поглед в телата на съпрузите.

И къде беше приятелката?

Харт проговори отново много спокойно:

— Видяхте онези вътре. Не искате да ви сполети съдбата им, нали? Хвърлете ключовете навън. Предупреждавам ви — не постъпвайте глупаво. Моля ви.

Покажеше ли се, подписваше смъртната си присъда.

Да каже ли, че е полицай? И че колегите й ще пристигнат скоро?

Не, по-добре да не се издава.

Опряна до вратата на килера, Брин огледа задните прозорци, в които се отразяваше част от дневната. Тихо възкликна, когато видя как единият предпазливо се вмъква вътре през входната врата. Беше с дълга коса, висок, мускулест, носеше тъмно яке и ботуши. В ръката си — дясната, ако не я лъжеше огледалното отражение — държеше пистолет. Другата висеше край тялото; стори й се, че е ранен. Изчезна в дневната.

Брин изопна тяло и зае поза за стрелба. Взря се в отражението на предната част на къщата.

„Трябва да стрелям — помисли си, — единственото ми предимство е изненадата. Да се възползвам. Той е в дневната. На пет метра. Заставам на прага, стрелям три пъти и се прикривам. Ще го пипна“.

Хайде!

Сега!

Преглътна и се отблъсна от стената с лице към дневната. Подскочи, когато откъм трапезарията някой изкрещя:

— Правете каквото ви казваме, госпожо!

Кльощав мъж с яке в защитна окраска, с къса светла коса, с татуировка на врата и подли очи се беше вмъкнал през френските прозорци. Опираше пушка към рамото си.

Брин се извърна към него.

Стреляха едновременно. Тя — по-сполучливо, но той се наведе и куршумът й прониза тапицерията на един от столовете в трапезарията на сантиметри от мъжа, а сачмите от пушката му се забиха в стената над нея. Посипа се мазилка.

Мъжът изчезна зад френския прозорец.

— Харт! Има пистолет! Въоръжена е!

Не беше сигурна дали различава точно думите му. Изстрелите я бяха оглушили.

Брин надникна в дневната. Нямаше и следа от Харт. Тръгна към задната кухненска врата. После спря. Не можеше да си тръгне. Ами ако приятелката на Фелдманови е някъде тук?

— Аз съм представител на шерифа! — извика тя. — Ехо! Има ли някой? Горе ли сте?

Тишина.

Отчаяно огледа прозорците и потрепери — несъмнено беше на прицел дори тук, стаена в сенките.

— Ехо!

Нищо.

— Има ли някой?

Най-дългите двайсет секунди в живота й.

„Тръгвай си. Потърси помощ. Няма да направиш услуга на никого, ако те убият“.

Излетя през задната врата, задъхана от страх и напрежение. Стиснала ключовете в лявата ръка, тя се насочи към предния двор. Не видя никого.

Слънцето бе потънало зад хоризонта, но на оскъдната светлина различи, че един от убийците тича към храстите. Беше с гръб към нея. Беше раненият — Харт. Прицели се, ала той изчезна зад гъсталака рододендрони и къпини.

Брин огледа предния двор. Другият — с пушката — не се виждаше. Затича към колата. Чу шум откъм храстите отзад и се сниши. Пушката изгърмя. Сачмите просъскаха край нея и затропаха по форда. Брин стреля два пъти към храстите, нарушавайки правило номер едно — стреляй само по ясна мишена. Видя как слабият притичва приведен и изчезва зад къщата.

Стана и отвори вратата на колата. Вместо да скочи вътре обаче, остана изправена — ясна мишена — насочила черния глок към гъсталака, накъдето избяга Харт. С мъка овладя дишането си и стисна здраво пистолета.

„Хайде, хайде… Имам само една-две секунди…“

Харт се изправи рязко над храстите. Толкова близо, че Брин видя как светлосините му или сиви очи се присвиват изненадано от решението й да го издебне. Тя не го очакваше толкова встрани и вдясно и докато се прицели и стреля, той залегна и се скри. Надяваше се да го е уцелила.

А сега беше време да изчезва.

Скочи в колата и се насили да пъхне ключовете, без да се оглежда. Двигателят избуча, Брин включи на задна скорост и натисна докрай педала на газта. Със стържещи задни гуми колата изфуча назад по чакълестата алея. Погледна към къщата — мъжете изскочиха на алеята и се втурнаха след нея. За съжаление не беше улучила Харт.

Кльощавият спря и стреля с пушката. Пропусна.

— Спасителю, бди над нас — прошепна тя. За пръв път произнасяше толкова убедено кратката молитва, която иначе повтаряха всяка нощ преди лягане.

С лява ръка на волана и дясна — върху облегалката на съседната седалка, стиснала пистолета, Брин се засили през двете безкрайни футболни игрища… Стигна края на алеята и се зачуди дали да обърне, или да продължи назад по Лейк Вю до шосето. Забавяне дори от пет секунди, за да обърне колата, можеше да се окаже фатално.

Мъжете тичаха упорито след нея.

Брин реши да продължи по същия начин. Да опита да увеличи дистанцията.

До Лейк Вю Драйв осъзна, че изборът й е бил правилен. Двамата бяха по-близо, отколкото смяташе. Не чуваше гърмежите, но сачмите се забиваха в каросерията. Зави към частния път и продължи напред възможно най-бързо. Взираше се през мръсното задно стъкло и с мъка овладяваше колата, която поднасяше и всеки момент можеше да се разбие в скалите или дърветата вдясно или да прескочи бордюра и да падне в езерото от другата страна.

Все пак се справяше.

Натискаше по-леко газта, но поддържаше скоростта около четирийсет. Предавките ръмжаха недоволно. Имаше чувството, че двигателят ще откаже, преди да се добере до шосето. Скоро щеше да се наложи да обърне. Частният път бе твърде тесен за такава маневра, но можеше да използва алеята на следващата къща. Не беше близо — триста-четиристотин метра остри завои — но нямаше друг избор.

Вратът я заболя от взиране назад. Погледна към поставката за чаши.

— По дяволите!

Мъжът, който беше ровил за ключовете, беше взел телефона. Осъзна, че в дясната си ръка още стиска пистолета с пръст, долепен на спусъка. Пистолетите „Глок“ стрелят много леко. Остави оръжието на седалката и хвърли поглед през предното стъкло. Не се виждаха. Обърна се и подкара колата по левия завой. До къщата на Лейк Вю 2 оставаха около двеста метра.

Приближаваше алеята. Поотпусна газта, скоростната кутия се поукроти.

Помисли си: „Свивам бързо в алеята и…“

Едри сачми уцелиха страната откъм шофьора. И двете стъкла се пръснаха в дребни ледени кристалчета и се посипаха върху нея. Малка сфера прониза дясната й буза и отнесе кътника й. Задави се със зъба и кръвта. Очите й се насълзиха, вече не виждаше пътя.

Избърса лице, напипа зъба с език и го изплю. Закашля се и кръвта опръска волана. Изпусна хлъзгавото като зехтин кормило и не успя да вземе завоя. Със скорост четирийсет километра в час колата прехвърли бордюра и се насочи по стръмното скалисто възвишение право към езерото.

Брин излетя от седалката, краката й не достигаха спирачките. Хондата се заспуска на заден ход. След около два метра багажникът се натъкна на варовикова издатина. Колата заседна с насочен към небето капак. Пистолетът я удари по ухото.

Автомобилът застина за миг. Брин лежеше на облегалките на предните две седалки. После бавно и спокойно колата се запревърта и падна в езерото. Вътре веднага нахлу вода. Зашеметената Брин остана приклещена зад волана.

Изпищя, когато ледената вода обгърна тялото й. Запляска паникьосано с ръце. Извика:

— Джоуи, Джоуи.

И вдиша дълбоко — първо пое въздух, после вода.

* * *

— Беше ченге. И какво от това?

— Ами това — прецакани сме! — възкликна Люис. — Господи! Ченге!

— Не сме.

— Какво дрънкаш? Та тя беше ченге, Харт. Не чаткаш ли? Още дузина сигурно обикалят из гората. Трябва да изчезваме, приятелю! Да се омитаме!

И двамата едва си поемаха дъх след тичането. Позабавиха крачка и си запроправяха път из гъстите дървета натам, накъдето видяха как колата излиза от пътя, след като Люис улучи шофьорското място. Напредваха предпазливо и се оглеждаха като патрулиращи войници. Не знаеха дали жената е извън строя след удара или пък ги дебне отнякъде.

Не биваше да забравят и Мишел — нищо чудно шумът да я е изкарал от укритието.

— Джип ли караше? — попита Харт.

— Джип ли? Не. Таратайка. Май „Хонда“.

— Прав си. Видя й дрехите. На полицейски ли ти приличаха?

Люис присви очи.

— Кожено яке май. Не видях с какво е отдолу. Не ми остана време. — Не пропусна да добави иронично: — А и кой ги знае какво слагат отдолу тук в Никойландия?

— Мисля, че или им е идвала на гости, или е дошла заради сигнала на 911. Не са й съобщили, че съм се обаждал.

— Мислиш? — процвили Люис. — Твърдиш, че не била на дежурство, приятелю. Но без малко да ти отнесе главата пъргавелката!

Произнесе се, сякаш печели по точки спора.

„И твоята също“ — помисли си Харт.

— Повечето ченгета си носят оръжието. По всяко време. Длъжни са.

— Знам.

— А и може да не е хванала вяра на обаждането ми. Решила е да провери лично.

— Чух трясъка. Като че ли се потроши. Но не съм сигурен дали падна във водата.

— И аз не чух дали падна във водата — кимна Харт към уинчестъра и се потупа по ушите. — Много е гръмогласен. Обикновено не използвам пушки.

— Трябва да ги поизучиш, момче. Най-добрият избор. Без конкуренция. Направо смръзва лайната на нещастниците.

Най-добрият избор.

Продължиха бавно да се промъкват. Харт се обърка в плетеницата от дървета и непроходими гъсталаци. Виждаха пътя, но изгубиха представа откъде се е преобърнала колата. Всяка стъпка сякаш променяше коренно перспективата.

Люис спря и разтърка врат.

— Ранен ли си? — погледна го Харт.

— Не. Здрав като бик. Залегнах на момента. Имам усет за куршуми. Като в „Матрицата“. Добра лента. Гледа ли го?

Харт нямаше представа за какво говори.

— Не.

— Боже мой! Май не си подаваш носа навън много-много.

Нещо прошумоля в близкия храсталак.

Люис насочи пушката натам.

Нещо дребно се шмугна в тревата. Язовец или койот. Или куче. Той свали предпазителя и се прицели.

— Недей… ще се издадем.

Да стреляш само когато си принуден… и по животни, и по хора. Що за образ беше това момче, по дяволите?

— Ще го разкараме — промърмори Люис, — за да не ни изкарва акъла повече.

„Твоят акъл, не моя“ — отбеляза наум Харт, взе един камък и го подхвърли. Животното — неясна сянка — побягна.

Но твърде бавно. Сякаш не го беше грижа за мъжете. Харт се наведе и разгледа следите от лапи в праха. Не беше суеверен, но сега го обзе мисълта, че отпечатъците са предупреждение. Че са преминали някак прекалено нехайно отвъд границите на собствената си вселена. „Този свят е мой — сякаш казваше създанието, оставило дирите. — Ще ви се привиждат несъществуващи неща и ще пропускате онова, което е пред очите ви“.

Въпреки че в къщата го бяха простреляли, Харт едва сега беше обзет страх.

— Скапан върколак — заключи Люис и се загледа към брега на езерото. — Свършена е. Спор няма. Да изчезваме оттук. След онова — той кимна към вилата на Фелдманови — залозите приключиха. Тук вони. Ще намерим кола на общинското шосе. Ще се погрижим за шофьора. И сме в града за два часа.

Щракна театрално с пръсти.

Харт не отговори. Посочи надолу.

— Искам да видя дали е поплувала.

Люис въздъхна като отегчен тийнейджър, но го последва. Запромъкваха се мълчаливо към скалистия бряг. Поспираха на две-три крачки.

По-младият се взря в езерната повърхност, напълно притъмняла след залеза. Бризът диплеше водите като черна змийска серпентина.

— Не ми харесва това смахнато езеро — обяви той.

„Говори твърде високо, движи се твърде шумно“ — рече си Харт. Реши да го понастъпи. Малко рисковано начинание, но се налагаше. Прошепна:

— Не биваше да се обаждаш, Люис. За ключовете. Щях да я издебна.

— Твърдиш, че съм се издал? Че съм прецакал всичко?

— Искам да те предупредя да внимаваш повече. И в трапезарията се разприказва с нея. Трябваше просто да стреляш.

Люис зае добре отиграна отбранително — сърдита поза.

— Не знаех, че е ченге. И как бих могъл? Отстоявах си фронта, приятелю, и без малко да наклоня везните.

„Да наклоня везните“. Ама че израз!

— Мразя това скапано място! — изръмжа Люис, потърка четината на главата си и попипа ухото, където доскоро имаше обица. Намръщи се, после си спомни, че я махна. — Хрумна ми нещо, Харт. Шосето е на четири километра, нали?

— Горе-долу.

— Да сложим резервната на форда и да го добутаме някак дотам с една спукана. Схващаш ли? Ще караме само на предни. Няма проблем. Ще се доберем до асфалта. Някой ще спре да ни помогне. Ще им помахам, ще спуснат прозореца, фрас и готово! Нещастникът дори няма да се усети кой го е праснал. Ще вземем колата и сме у дома за нула време. Ще се отбием в „Джейкс“. Ходил ли си там?

— Не го зная — разсеяно отвърна Харт, втренчил се в езерото.

— А уж си от Милуоки! — присмя му се Люис. — Най-добрият бар в града. — Той огледа брега и добави: — Май беше там.

Посочи на петдесетина метра на юг.

— Харт, уцелих кучката в главата. Колата й е на дъното. Мъртва е — от куршума или от водата.

„Може би“ — рече си Харт.

Ала го преследваше образът на ченгето, застанало на алеята пред къщата на Фелдманови. Не си плю на петите, не се паникьоса. Просто си стоеше — висока, с вързана на опашка кестенява коса, стиснала ключовете за колата — ключа към спасението всъщност — в едната ръка и пистолета в другата. Беше нащрек. Чакаше да се появи мишената — чакаше него.

Това, разбира се, не означаваше, че не се е удавила, приклещена в автомобила, на дъното на смахнатото езеро. Означаваше обаче, че няма да се удави без борба.

— Преди да тръгнем, накъдето и да било, ще се уверим със собствените си очи.

Поредното намръщване.

Харт търпеливо продължи:

— Няколко минути не са голяма загуба. Да се разделим. Ти поемаш надясно, аз — наляво. Видиш ли човек, значи ти се е изпречила някоя от двете — прицелваш се и стреляш.

Канеше се да напомни на Люис да не говори, а само да стреля, но кльощавият вече бе успял да измайстори нацупената си физиономия и Харт се въздържа.

— Ясно? — попита само.

— Прицелвам се и стрелям — кимна Люис. — Да, сър. Да, капитане.

И козирува присмехулно.

* * *

Подпря брадичка на хлъзгавата от водораслите скала. Ледената вода я покриваше до врата. Зъбите й тракаха, дъхът излиташе на пресекулки, беше бледа и отпусната като мъртвец. Очите й сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат от орбитите. Сълзи и солена езерна вода, ледена като крик през зимата, покриваха страните й.

Брин Маккензи плюеше кръв, масло и бензин. Разтърси глава, за да прочисти водата от ушите си. Никакъв ефект. Зачуди се дали някое стъкло или сачма не са й спукали тъпанчето. После лявото й ухо изпука и от него потече струйка вода. Брин чу плисъка на езерните вълнички.

След като с мъка се измъкна от колата, погребана под шест метра вода, тя се опита да изплува, но не успя — тежките обувки и дрехи я дърпаха надолу. С нокти и зъби се добра до скалистия бряг и издрапа нагоре, като се улавяше отчаяно за всяка издатина и риташе с крака. Подаде глава и пое дъх.

„А сега — каза си — излизай. Движи се“.

Надигна се мъчително, но преодоля само няколко сантиметра. Беше изтощена, а мокрите й дрехи увеличаваха теглото й с поне двайсетина килограма. Ръцете й се плъзнаха по тинята и падна отново долу. Сграбчи друга скала и се издърпа нагоре.

Главата й се замая, едва не изпусна опората. Опита се да впрегне мускулите си. „Не смятам да умирам тук“. Стори й се, че го изрече на глас. Най-сетне успя да раздвижи крака и левият намери опора. Десният го последва и тя се озова на брега. Претъркаля се през купчината боклуци — метални, стъклени и пластмасови отпадъци — към покров от изгнили листа и клони, заобиколени от хвойна и високи шумолящи треви. Студеният въздух я преряза по-силно и от водата.

Сигурно я търсеха. Наближават. Не знаеха къде точно е паднала колата в езерото, ала лесно щяха да открият мястото.

Трябваше да действа.

Брин се надигна на колене и се опита да запълзи. Действай! Изправи се, но се строполи веднага. Нозете не я слушаха. Уплашено си помисли, че кракът й е счупен, но заради студа не усеща травмата. Потупа крайниците си. Като че ли нямаше счупено. Изправи се отново, запази равновесие и се заклатушка към Лейк Вю Драйв.

Лицето й туптеше от болка. Докосна дупката в бузата си, с език опипа празното място на избития кътник. Примижа и пак изплю кръв.

Горката й челюст! Спомни си счупването преди години, ужасната шина, течните храни, пластичната хирургия.

Дали всичко беше отишло на вятъра?

Доплака й се.

Земята бе стръмна, камениста. Дребни фиданки — върби, дъбове и явори, никнеха хоризонтално от цепнатините по назъбената повърхност, но подчинявайки се на природата, веднага се насочваха нагоре. Вкопчваше се в тях за опора и се издърпваше нагоре към Лейк Вю Драйв. В светлината от яркия полумесец Брин се огледа за оръжието си. Дори да бе отхвръкнал от колата, преди да падне в езерото, черният пистолет — идеално пригоден за тъмнина — не се виждаше никъде.

Сграбчи един камък във формата на секира и се взря налудничаво в него.

После си спомни окървавения и останал без лъх Джоуи, когото осмокласникът Карл Бедемиър бе предизвикал след часовете. Тогава заяви на сина си: „Миличък, трябва да преценяваш правилно — дали да избягаш, или да се биеш. Най-често избираме първото“.

„Какво, по дяволите, правиш? — каза си наум Брин, вторачена в гранитния къс в дланта си. — Бягай!“

Хвърли камъка и се закатери отново по възвишението към частния път. Подхлъзна се точно преди билото и събори лавина от отломки и чакъл, което се заспуска надолу. Брин залегна и опря глава до земята. Усети миризмата на торф и влажни скали.

Никой не се втурна към нея. Помисли си, че стрелбата е оглушила и мъжете.

Нищо чудно, пушките са много шумни.

„Движи се бързо, за да не изгубиш преднината“ — заповяда си тя.

Още няколко метра. Наклонът намаля и Брин се придвижваше по-бързо. Най-сетне се озова на Лейк Вю Драйв. Не зърна никого, прекоси бързо и се изтъркаля в канавката от другата страна. Скръсти ръце на гърдите си и пое дълбоко дъх.

Не. Не биваше да спира.

Спомни си за едно лудо преследване минала година. Барт Пинчет и яркожълтия му мустанг.

— Защо не отби? — беше попитала Брин, докато закопчаваше белезниците. — Нали си знаеше, че рано или късно ще те спипаме?

Мъжът беше повдигнал учудено вежди:

— Докато се движех, се чувствах все още свободен човек.

Брин се изправи на колене, после стана. Затътри се по хълма встрани от пътя и през високите треви се шмугна сред дърветата.

Отпред — на около триста метра — се виждаше къщата на Лейк Вю 2. Беше тъмна, както и преди. Дали телефонът беше включен? Дали изобщо щеше да намери телефон?

Брин отправи кратка молитва. После се озърна наоколо. Никаква следа от нападателите й. Отново разтърси глава. И другото й ухо се отпуши.

За да чуе още по-ясно един неочакван звук — стъпки, газещи през тревата право към нея.

Брин пое дъх и побягна от Харт или от двамата мъже, ала дрянова клонка — жилава като корда — я спъна и тя се строполи тежко в храста, покрит с жълти пъпки — крещящо ярки като щампа върху тапети в детска стая.

* * *

Връщаха се от Рита, която живееше на около два километра от тяхната къща. Греъм си помисли, че в Хумболт всичко се намира на не повече от километър.

Беше взел и Джоуи — заради инцидента със скейтборда не искаше да го оставя сам, макар да бе „наред“, а и защото щеше да се залепи за видеоигрите, за компютъра или за телефона, вместо да си пише домашните. Макар да не беше щастлив, че се налага да е с баба си, момчето беше в добро настроение.

Малката къща на Рита близо до пътя миришеше на лекарства. Може би въображението го подвеждаше. Жената му се стори по-зле, отколкото очакваше — беше я виждал миналата седмица, когато заведе Ан до болницата. Преди няколко години и двамата му родители бяха починали от рак — чумата на съвремието според Греъм. Като паразитите по дърветата. Няма как да ги пребориш — спираш един вид, нападат те други. Не работеше с клиенти, които държаха да използва токсични пестициди и хербициди в дворовете си.

Професията му го навеждаше на мисълта, че някой ден земята ще остане владение на насекомите, плесените и паразитите, а не на хората. Най-важно беше оцеляването, а те бяха гении на адаптацията. Човешкият род беше крехко, жалко временно явление.

Най-сетне жизнерадостната дъщеря на Рита — Мегън — пристигна със сина си, а Греъм, Ан и Джоуи бяха свободни да си вървят.

Вкъщи момчето се втурна нагоре, като прескачаше по две-три стъпала наведнъж.

— Домашните! — подвикна му Греъм.

— Добре!

Телефонът иззвъня.

Дали беше Брин? Не. На екрана се появи непознато име.

— Ало?

— Здравейте. Господин Радицки съм — педагогическият съветник на Джоуи от централна секция.

„Основното училище не е като по мое време“ — помисли си Греъм. Тогава нямаха педагогически съветници. А „централна секция“ му прозвуча като комунистическа шпионска организация.

— Греъм Бойд. Съпругът на Брин.

— Приятно ми е. Как сте?

— Добре. Благодаря.

— Госпожа Маккензи там ли е?

— За съжаление не е вкъщи. Да й предам ли нещо? С какво мога да ви бъда полезен?

Греъм винаги бе искал да има деца. Изкарваше си прехраната с растения, но инстинктивно желаеше да отгледа и дете. Скоро след сватбата внезапно и категорично първата му съпруга бе решила да не става майка. Той изживя голямо разочарование. Вярваше, че му е заложено да бъде добър родител и вътрешният му радар долови предупредителни сигнали в тона на господин Радицки.

— Бих искал да поговорим… Разбрахте ли, че Джоуи днес не е идвал на училище? И че е фалтирал?

В гласа се усещаха обвинителни нотки.

— Отсъствал е? Не. Не е. Аз самият го докарах. Брин беше на работа.

— Все пак е отсъствал, господин Бойд.

Греъм устоя на изкушението да продължи да отрича.

— И?

— Сутринта дойде в централната секция и ми даде бележка, че има час за преглед. И си тръгна в десет. Бележката беше подписана от госпожа Маккензи. След като разбрахме, че е пострадал, проверих и се оказа, че подписът е подправен.

Същото неочаквано усещане за тревога го беше обзело миналото лято, докато влачеше някаква фиданка в двора на клиент и налетя на гнездо на оси. В блажено неведение се наслаждаваше на чудесния ден, а заплахата вече го дебнеше — дузини нападатели се готвеха за атака.

— О! — възкликна Греъм и погледна към стаята на момчето. Оттам долитаха приглушените звуци на електронна игра.

Домашните…

— Споменахте и друго? Фалциране?

— Фалтиране. От асфалт. Хлапетата казват така, когато се залавят за задната част на някой камион и карат след него. Така е пострадал Джоуи.

— А не на училищния паркинг?

— Не, господин Бойд. Една от заместничките се прибирала към къщи и го видяла на Елдън стрийт.

— На магистралата?

В центъра на Хумболт Елдън стрийт бе широка търговска улица, но в околностите на града изпълняваше истинското си предназначение на шосе за тежкотоварни камиони, свързващо О’Клер с Грийн Бей, по което никой не спазваше ограниченията на скоростта.

— Разказа, че камионът се движел бързо, когато момчето паднало. Оцеляло е само защото отзад е нямало други коли и понеже се приземило върху трева. Но е можело да се блъсне в стълб или в сграда.

— Боже мой!

— Непременно обърнете внимание.

Говорих с него…

— Разбира се, господин Радицки. Ще предам на Брин. Сигурен съм, че ще иска да поговори с вас.

— Благодаря, господин Бойд. Как е той?

— Добре е. Поожулен е малко.

Добре е…

— Извадил е късмет! — констатира мъжът, макар в тона му да се долавяха обвинителни нотки.

Греъм не го винеше.

Канеше се да затвори, но му хрумна нещо.

— Господин Радицки — проточи Греъм, докато измисли правдоподобна лъжа, — вчера обсъждахме дали е имало последствия от свадата, в която Джоуи се беше замесил…

След кратка пауза мъжът попита:

— Коя по-точно?

Боже мой, в колко сбивания е участвал? Той настръхна.

— Говоря за последния инцидент.

— А, за кашата през октомври. Отстраняването.

Отново налиташе на гнездото на осите… Брин му беше разказала, че се посдърпали на училищното тържество по случай Хелоуин, нищо сериозно. Греъм си припомни, че тогава Джоуи си остана у дома няколко дни — понеже не се чувствал добре според Брин. Но явно го беше излъгала. Значи го бяха наказали.

— Нали госпожа Маккензи ви съобщи, че родителите се отказаха да водят дело?

Съдебно дело?… Какво беше направил Джоуи?

— Точно така. Но се чудех какво е станало с другия ученик.

— А, преместиха го. Имаше проблеми.

— Какви?

— Емоционално неуравновесен. Предизвикваше Джоуи. Но това не е извинение да му счупи ръката и носа.

— Не, разбира се. Просто се питах…

— Поиграхте си с огъня. Можеше да ви струва скъпо.

Отново обвинителната нотка.

— Излязохме късметлии — подметна Греъм, но стомахът му се сви. Какво ли още не знаеше за новото си семейство?

Дребно посдърпване. Нищо особено. Джоуи се беше маскирал като Том, а другият като Джери… Такава ти глупост! Поперчили се. Известно време ще го оставя у дома. И без това е понастинал.

— Благодаря ви още веднъж за подкрепата. Ще поговорим с него.

Греъм затвори телефона и си взе нова бира. Отпи и се запъти към кухнята да измие чиниите. Миенето го успокояваше. Мразеше да бърше прах и да пуска прахосмукачката. Незнайно защо се изнервяше. Но пък обичаше да мие чинии. Заради водата вероятно. Жизнената стихия на градинаря.

Докато миеше и бършеше чиниите, отрепетира половин дузина речи пред Джоуи на тема бягство от училище и опасни със скейтборда маневри. Усъвършенстваше думите си. Но когато прибра чиниите в шкафовете, реши, че думите звучат фалшиво. Бяха си чиста проба речи. Трябваше да разговарят, а не да изнася лекции. Инстинктивно усещаше, че назиданието няма да впечатли дванайсетгодишно хлапе. Опита се да си представи как двамата седят и водят задълбочен разговор. Не успя. Отказа се да съчинява монолози.

Щеше да остави тази работа на Брин. Тя и без това щеше да настоява.

Фалтиране…

Избърса си ръцете, отиде в дневната и седна на зеления диван до люлеещия се стол на Ан.

— Брин ли беше? — попита тя.

— Не. От училището.

— Всичко наред ли е?

— Да.

— Съжалявам, че пропусна покера, Греъм.

— Няма нищо.

Преди да се заеме отново с плетивото, Ан отбеляза:

— Радвам се, че видях Рита. Не й остава много. Ама че дъщеря има! Видя, нали?

Недоумяваше защо тя не харесва Мегън, но се довери на преценката на тъща си:

— Естествено.

Опита се да я уговори да сменят канала, удари на камък, но не се ядоса. Отборът му и без това беше боксовата круша на сезона.

* * *

— Какво да правя?

— Шшшт — прошепна Брин Маккензи на паникьосаната жена.

Именно нея бе чула да се приближава през тревата. Не беше Харт, нито партньорът му. Жената бе около двайсет и пет годишна, с изпито лице и зачервени от плач очи; стилно подстриганата й къса тъмночервена коса сега стърчеше безформено, осеяна със сухи листа. Имаше драскотина на челото и ръцете й трепереха безпомощно, но не само заради студа.

— Вие сте тяхната приятелка? — прошепна Брин с огромно облекчение, че жената не е имала участта на семейство Фелдман. — От Чикаго?

Събеседничката й кимна и се взря в сгъстяващия се мрак, сякаш мъжете се приближаваха.

— Какво ще правя сега? — повтори машинално със сърцераздирателна детинска безпомощност.

— Ще поостанем тук — обясни Брин.

Да избереш дали да бягаш, или да се биеш…

Или да се скриеш.

Огледа гостенката на семейство Фелдман. Носеше елегантни дрехи — скъпи джинси и марково яке с красива пухкава яка. Кожата бе нежна като коприна. Три златни халки висяха на едното й ухо, две — на другото; всичките украсени с декоративни винтчета. Прекрасна диамантена спортна гривна на лявата китка, инкрустиран с диаманти часовник „Ролекс“ — на дясната. Тя изглеждаше съвсем не на място тук, в дивата горска пустош.

Брин се огледа наоколо, но единственото движение, което долови, бяха поклащащите се от вятъра клони и листа. Вятърът пронизваше мокрото й тяло.

— Натам — посочи Брин.

Жените пропълзяха към скривалището под дънера на рухнал дъб, оплел корона в съседните дървета. Намираха се на петдесет метра от Лейк Вю Драйв и на около сто и петдесет от къщата на номер 2. Когато се настаниха върху постелята от папрат и острица, Брин се обърна към пътя и вилата на Фелдманови, от която се излъчваше бледо сияние.

Сякаш озарена от просветление, младата жена се вгледа в униформената риза на Брин.

— Полицай си. — После се извърна към пътя. — Има ли и други?

— Не. Сама съм.

Жената прие вестта спокойно, после се вгледа в бузата на Брин.

— Лицето… Чух изстрели. Простреляли са те. Като Стив и Ема. — Гласът й заглъхна. — Извика ли подкрепление?

Полицайката поклати глава.

— Имаш ли телефон?

— Не. Остана във вилата.

Брин се сви и обгърна колене, но не успя да се стопли. Изгледа завистливо якето на жената и стилните ръкавици, чиято цена не си струваше да гадае. Имаше мило, сърцевидно лице. Ноктите й бяха дълги и съвършено оформени. Би могла да краси корицата на някое списание като илюстрация на материал, посветен на десетте начина да изглеждаме добре и секси.

Потрепери отново. Помисли си, че ще изгуби съзнание, ако скоро не се изсуши и стопли. Никога не бе измръзвала така.

— Тази къща — кимна младата жена към Лейк Вю 2, — канех се да се обадя за помощ оттам. Да вървим да позвъним в полицията. Умирам от студ.

— Още не — спря я Брин. Нямаше сили да говори. — Не знаем къде са. Почакай докато разберем. Може и те да са се отправили насам.

Момичето присви очи.

— Ранена ли си?

— Глезенът ми. Паднах.

Брин се беше отзовавала на безброй сигнали от пострадали. Разкопча ботите й — забеляза надписа „произведено в Италия“ — и огледа ставата през найлоновите чорапи. Не изглеждаше зле. Вероятно глезенът беше навехнат; слава богу, счупване нямаше. Зърна златна верижка за глезен — струваше навярно колкото вноските на Брин и Греъм за колата за половин година напред.

Жената насочи поглед към вилата на Фелдманови. Прехапа устни.

— Как се казваш?

— Мишел.

— Аз съм Брин Маккензи.

— Брин?

Кимна. Нямаше навик да обяснява произхода на името си.

— Работя в шерифството.

Обясни за сигнала на 911 и попита:

— Имаш ли представа кои са онези двамата?

Внезапно младата жена се оживи и заговори почти въодушевено:

— Знаеш ли, веднъж гледах едно шоу по „Дискавъри“. За пострадали от катастрофа. Жестока катастрофа. Бяха изгубили много кръв, с дни стояли насред пустошта. Отдавна трябвало да са мъртви, но нещо станало. Май кръвта просто спряла да тече. Лекарите ги спасиха и…

Брин и друг път беше виждала хора, изпаднали в такова състояние — при пътни инциденти или инфаркти. Знаеше, че на неизказания въпрос е най-добре да отговориш простичко и честно:

— Съжалявам. Бях в кухнята. Видях ги. Страхувам се, че са мъртви.

Още няколко секунди Мишел остана вкопчена в последните капчици надежда. После се отказа. Кимна и сведе глава.

— Трябва да обмислим как да действаме. Разкажи ми какво стана — прошепна Брин с пресипнал глас.

— Срещнахме се с Ема след работа, взехме Стивън и потеглихме насам. Пристигнахме към пет, пет и половина. Качих се горе да взема душ и чух гръм. Помислих си, че печката е експлодирала… Или че някой е изпуснал нещо. Нямах представа. Затичах надолу и видях двамата. Те не ме забелязаха. Единият бе оставил пистолета си на масичката до стълбите. Взех го. Стояха в кухнята край… край телата и си приказваха. Гледаха надолу с особено изражение. — Мишел затвори очи и промълви с хриплив глас: — Дори не мога да го опиша. Лицата им сякаш говореха: „Е, застреляхме ги. Голяма работа. Да преминем по-нататък“. Единият ровеше в хладилника.

Брин наблюдаваше гората, докато младата жена продължи през сълзи:

— Заговорих им. Не мислех. Бях като изпаднала в ступор. Единият беше с дълга коса, другият — късо подстриган. Онзи с дългата се обърна и аз натиснах спусъка. Несъзнателно. Ей така. Бум! Май не уцелих.

— Не. Единият беше ранен. Онзи с дългата коса.

— Лошо ли?

— В ръката.

— Трябваше… да им кажа да останат на място, да вдигнат ръце. Не зная. Започнаха да стрелят по мен. Уплаших се. Изгубих ума и дума. Избягах навън. Нямах ключове за колата. — С отвратено изражение Мишел продължи: — Постъпих толкова глупаво. Страхувах се да не тръгнат да ме преследват и надупчих гумите. Ако не бях го направила, вече щяха да са си заминали. Да са потеглили с колата… Такава глупачка съм!

— Всичко е наред. Справила си се чудесно. Не може да се разсъждава хладнокръвно в такава ситуация. Оръжието у теб ли е още?

— Изстрелях всички патрони. Хвърлих го в един поток до къщата, за да не го намерят. И избягах. Ти си полицай. Имаш ли пистолет? — присви очи тя.

— Имах. Но го изгубих в езерото. Имаш ли представа защо са дошли? Уф! — Потрепери. Очите й се насълзиха. — Обир ли беше?

— Не знам.

Брин вече не успяваше да овладява треперенето. Съвършеният маникюр на Мишел тъмнееше от виолетовия лак. Ноктите на Брин — без лак — бяха в същия оттенък.

— Казаха ми, че с Ема сте работили заедно. И ти ли си адвокат?

Мишел поклати глава.

— Помагах в правна кантора в Милуоки, преди да се преместя в Чикаго. Така се запознахме. Изкарвах си прехраната. Иначе съм актриса.

— Тя споделяше ли за случаите, върху които работеше?

— Не много. Не.

— Може би е заради дело, с което е ангажирана фирмата й. Може би се е натъкнали на измама или на някакво престъпление?

Мишел зяпна.

— Искаш да кажеш, че са дошли нарочно, за да я убият?

— Явно не са крадци — вдигна рамене Брин.

— Така е. Права си.

Нещо изтрополи. Полицайката пое дъх и рязко се обърна. На няколко метра от тях с типичната за вида си елегантна окръгленост предпазливо се изниза язовец.

Уисконсин, щатът на язовците.

— Ще се разтревожи ли някой, ако не те открие? — попита Брин.

— Съпругът ми. Но той пътува. Уговорихме се да се чуем на сутринта. Затова дойдох тук с Ема и Стив. Бях свободна през почивните дни.

— Гледай — посочи Брин към вилата на Фелдманови.

Лъчите на два фенера кръстосваха двора.

— Върнали са се там. Давай! Да вървим към къщата.

И двете се запрепъваха приведени към вилата.

* * *

Ченгето наистина беше пропаднало във водата.

Харт и Люис видяха отломките и петната от разлят бензин.

— Сигурно е мъртва — констатира Люис и погледна към езерото така, сякаш всеки момент очакваше оттам да изплуват чудовища. — Аз изчезвам. Хайде, Харт. „Джейкс“ ни зове. Умирам за бира. Първата е от теб, приятелче!

Върнаха се във вилата на Фелдманови. Огънят в камината бе догорял. Харт изгаси лампите. Отвън къщата изглеждаше тъмна и необитаема. Той прибра в джоба си всички окървавени парцали. Остави гилзите из къщата и двора — зареждаше пистолета си с ръкавици, беше се погрижил и Люис да не ги пипа с голи ръце.

После напръска с препарата и избърса всичко, до което се бяха докосвали пръстите на Люис.

Люис от своя страна не устоя на изкушението да се изкикоти.

— Вземи я — посочи раздразнено Харт към чантичката на Мишел.

Люис я пъхна в джоба на камуфлажното си яке и извади бутилка водка от барчето. „Шопен“.

— Да му се не види! Първокачествено!

Отвори я и отпи. Подаде бутилката на Харт, но той поклати глава. Сега не му беше до това, но Люис възприе жеста като критика, че се налива в работно време — което също отговаряше на истината. Поне държеше бутилката с ръкавица.

— Много си притеснителен, Харт — засмя се той. — Зная си мярката, приятелю. Наясно съм как се действа по такива места. В Милуоки или Чикаго не бих посмял. Но тук… Тукашните ченгета не са като от „Забравени досиета“. Нямат техника. Зная какво върша.

Все пак Харт забеляза как Люис избърса гърлото на бутилката с ръкав, преди да я остави.

И този дребен жест — толкова мимолетен и незабележим — му отвори очите. Даде му ключа към загадката „господин Комптън Люис“. Разпозна небрежното, агресивно поведение, характерно за мнозина — за собствения му брат например.

Зад него се криеше несигурност; несигурност, която спъва като кучешка каишка.

Надушат ли я околните, надяват ти нашийника, без да се усетиш.

Излязоха навън. Люис отново се захвана с форда. Смени спуканата предна гума с резервната, за да влачат, както беше предложил, другата пробита.

Харт се замисли за сполетялото ги в къщата.

За незабелязаното…

Щеше да види знаците, стига да беше потърсил. Но не обърна внимание. Мразеше посредствеността — най-много, когато той самият я проявяваше.

Погледна към вилата. Нищо чудно да е забравил някоя улика.

Може би Люис е прав. Ченгетата тук не са като от екранна кримка. Харт не гледаше телевизия, но схващаше идеята — на преден план бяха скъпите научни технологии.

Спомни си дирите от лапи и с какво пренебрежение огледа оставилото ги създание мъжете, навлезли в територията му. Тук не ги грозяха микроскопи и компютри. Заплахата беше далеч по-примитивна.

Отново го полазиха тръпки.

Въоръжен с крик и гаечен ключ, Люис разменяше местата на гумите. Погледна си часовника.

— До десет и половина ще сме се върнали към цивилизацията. Вече предвкусвам бирата и бургера.

И се зае отново със задачата си — тънките му, ала ловки пръсти действаха сръчно.

* * *

— Нямат сигнално устройство — прошепна Брин и изкриви лице.

— Какво? — не чу Мишел.

Тя бавно повтори:

— Няма. Аларма.

Огледа просторната планинска вила на Лейк Вю Драйв 2. Изглеждаше добре поддържана. Защо собствениците не си бяха сложили аларма?

Счупи с лакът задния прозорец и двете се вмъкнаха бързо в кухнята. Брин веднага се приближи до печката и включи котлона. Трябваше да се стопли, въпреки издайническата светлина. Нищо. Газта беше изключена централно. Нямаше време да търси клапата. „Дано поне — помисли си — намеря сухи дрехи“. Вътре беше студено, но поне бяха на завет, а и стените още пазеха топлината на слънчевите лъчи.

Брин докосна лицето си — не раната от куршума, а челюстта. В студено време или когато беше изморена, счупеното място туптеше. Понякога се чудеше дали не си въобразява.

— Трябва да действаме бързо. Първо да потърсим телефон или компютър. Да изпратим съобщение.

Джоуи беше онлайн непрекъснато. Не се съмняваше, че ще се свържат, ала трябваше да обмисли какво да напише — да му даде да разбере, че случаят е спешен, и същевременно да не го разтревожи.

Не можеха да разчитат на превозно средство — вече бяха проверили в гаража. Оказа се празен. Брин продължи:

— Да се огледаме и за оръжие. Няма много ловци наоколо заради парка. Навсякъде има предупредителни табели срещу бракониерите. Но може да имат пушка. Или лък.

— Стрели? — попита Мишел с разширени от ужас очи; не можеше да си представи, че опъва тетивата срещу човешко същество. — Няма да се справя. Не зная как се борави с тях.

Преди години по време на летните лагери Брин си беше играла с лъкове. Набързо щеше да опресни уменията си, ако се наложеше.

Представяше си как държи оръжието в ръцете си, когато забеляза, че Мишел я няма. Дочу щракване и бучене.

Печката!

Брин се втурна в дневната. Мишел стоеше до термостата.

— Недей — извика Брин с тракащи зъби.

— Замръзвам. Защо не?

Брин изключи уреда.

— Като ледена шушулка съм — запротестира другата жена.

„На мен ли го разправяш“ — помисли си Брин и обясни:

— Може да видят пушека.

— Тъмно е. Нищо няма да забележат.

— Не бива да рискуваме.

Младата жена вдигна възмутено рамене.

Печката стоя включена не повече от няколко секунди. От такова разстояние мъжете едва ли бяха успели да различат дима.

— Нямаме време — Брин погледна към синкавия циферблат на радиото: 8:21. — Може да решат да дойдат. Да претърсим бързо. Телефон, компютър, оръжия.

Десет минути тършуваха трескаво — чекмеджета, килери, кошници с листове и лични вещи. С разтуптяно сърце Брин намери един телефон, но той се оказа стар, със счупена антена и без батерия.

Никаква връзка с околния свят; не откриха и оръжия.

— По дяволите — промърмори полицайката. — Всеки вече си има мобилен телефон. Ще погледна горе. Ще се преоблека със сухи дрехи, ако има. Оглеждай се тук.

Брин изкачи стълбите. И на втория етаж нямаше компютри, телефони и оръжия. Не си струваше да търси на тавана. Надзърна през прозореца и видя светлинки в двора на Фелдманови. Не можеше обаче да разчита, че мъжете ще се задържат дълго там.

Заотваря чекмеджетата и дрешниците в най-голямата спалня и най-сетне намери с какво да се преоблече. Свали мокрото яке и втвърдената като кора униформена блуза и навлече два тъмносини клина, две мъжки тениски и плътна фланела. Обу и сухи чорапи — краката й вече се бяха покрили с пришки от влагата. Не откри обаче резервни обувки и се наложи отново да нахлузи служебните кубинки. Сложи си плътно скиорско яке и най-сетне се постопли. Чак й се доплака от приятното усещане.

Отвори аптечката в банята и заопипва шишенцата, докато попадна на квадратно шишенце. Когато разбра, че в него има спирт, изля съдържанието върху тоалетна хартия и я притисна към дупката в бузата си. Изохка. Прехапа си бузата и болката я прониза десетократно. Причерня й, но наведе глава, за да не припадне. Пое дълбоко дъх.

— Оправих се — прошепна, прибра шишенцето в джоба и се втурна надолу.

— Имаше ли телефон? Пистолет?

— Не — тихо отвърна Брин.

— Потърсих… гадно е. Не посмях да сляза в мазето. Страх ме е — каза другата жена.

Брин се зае да го претърси набързо. Нямаше прозорци и реши, че е безопасно да светне лампата. Не намери обаче нищо полезно — било то телефон или средство за отбрана — в сякаш безкрайния лабиринт от ниши и коридори. Няколко вратички несъмнено водеха към евентуални тайни местенца, ала тръпки я полазиха при мисълта да пропълзи във влажните, душни и клаустрофобични килийки.

Когато се върна в кухнята, Мишел й каза:

— Виж какво открих.

Кимна към комплект домакински ножове. Чикагска изработка. Брин взе един. Опита шестнайсетина сантиметровото острие. Беше остро като бръснач.

Хвърли поглед към къщата на Фелдманови; лъчите на фенерите все още блуждаеха из двора. Хрумна й нещо и се огледа наоколо.

— Нямаше ли някъде билярдна маса?

— Там май — махна Мишел към гостната.

Докато бързаха нататък, Брин заобяснява:

— Карах насам откъм изток, по шосе №682. След Клозън зърнах само няколко каравани и колиби. И нищо друго. Дали щях да попадна на бензиностанция или магазин, ако бях продължила на запад? Или на къща с телефон?

— Не зная. Никога не съм пътувала натам.

Жените влязоха в хола — просторна стая с бар, билярдна маса и хиляди книги върху вградени рафтове. Циферблатът под големия телевизионен екран сочеше 8:42.

Брин вече се беше постоплила. С изненада отбеляза, че дори не си спомня студа. Знаеше колко ужасно и болезнено се беше чувствала, но реалното, завладяващо усещане го нямаше.

Огледа стаята, спортния кът, бутилките с алкохол, семейните снимки, поставката за билярдни стикове, топките, събрани в триъгълното си гнездо върху масата. После затършува в чекмеджетата под рафтовете с книги.

И тук нямаше нито оръжия, нито телефон.

— Да видим дали ще открием карта.

Започнаха да проверяват по полиците и из купчините вестници. Брин преравяше поредната лавица, когато Мишел извика.

Брин сепнато се обърна.

— Виж! Някой идва!

Жените коленичиха пред прозореца. На стотина метра зърнаха светлини от фарове, които напредваха бавно по Лейк Вю Драйв към общинското шосе.

— Има ли други вили след тази на Фелдманови? — попита Брин.

Доколкото си спомняше, къщите бяха само три.

— Не знам. Може да е някой съсед. Или полицията! Може би са тръгнали да те търсят, но са отминали, без да ги забележим. Да ги спрем! Да побързаме!

Мишел скочи и като обезумяла се запрепъва към вратата.

— Чакай! — дрезгаво прошепна Брин.

— Но те ще отминат след секунди! — ядосано възрази другата жена. — Нямаме време! Да не си се побъркала?

— Мишел, недей! Гледай! — възпря я Брин.

Колата се виждаше добре на лунната светлина. Беше фордът на убийците.

— О, не — отрони през зъби младата жена. — Как са я подкарали със спукани гуми?

— Простреляла си две. Подменили са едната и ще карат само на предни; спуканата ще се влачи отзад. Виж пушилката.

— Докъде ще стигнат така?

— Ще минат няколко километра, ако не увеличат скоростта.

Прахолякът от спуканата задна гума разсейваше светлината от стоповете в призрачен ореол, фордът се движеше по виещия се път към магистралата. Сиянието скоро се скри зад гъсталака от тисове, борове и елегантни върби.

Мишел се сгуши и въздъхна облекчено.

— Махнаха се… Значи всичко е наред, нали? Просто ще изчакаме тук. Вече можем ли да пуснем отоплението? Моля те.

— Добре — съгласи се Брин, загледана в отдалечаващата се кола. — Да го включим.

* * *

Люис управляваше окуцелия форд по Лейк Вю Драйв; подмина къщата на номер 2 и продължи по криволичещия път към магистралата.

— Добре се прояви с пушката — подметка Харт. — Улучи колата й от впечатляващо разстояние.

Люис само се захили, но събеседникът му усети, че думите му са постигнали целта; мед капна на душата на младежа.

— Мерех се в нея. Затова целех високо. А и заради вятъра. Не исках да улучвам гумите. Така и стана, грешка няма.

— Видях.

— Здравата я разтърсих, нали? Подскочи почти метър. Не вярвах обаче, че ще излезе от пътя.

— И още как!

След няколко секунди Люис подхвана:

— Хей, Харт?

— Да… — проточи той, вгледан в гората.

— Ами… Наистина трябваше да си мълча. За ключовете.

— Ключовете?

— Там, в къщата. Когато се появи ченгето. Издадох се… Прав беше. Изпуснах си нервите. Брат ми винаги повтаряше, че действам и говоря, преди да помисля. Трябва да внимавам.

— Кой би си помислил, че е ченге? — кимна му Харт. — Няма как винаги да си в час. Но пък с пушката беше ненадминат.

В колата смърдеше на изгоряло от разпадащата се гума.

Харт хвърли поглед назад и процеди:

— Мамка му!

— Какво? Видя ли нещо?

— Май беше тя. Да! Ченгето!

— Какво? Измъкнала се е от езерото? По дяволите? Къде е?

— В другата къща. Дето я подминахме преди малко. Номер 2. Там е куката.

— Мамка му! Сигурен ли си?

— Стоеше на прозореца. Видях я ясно като посред бял ден.

— Аз не различавам дори къщата!

— Имаше пролука между дърветата. Видяла ни е, че отминаваме, и се е изправила. Мислела си е, че няма да я забележим. Доста глупаво от нейна страна.

— И двете ли са там?

— Не знам. Видях само ченгето.

Харт замълча. Люис продължаваше напред.

— Чудя се какво да правим — рече Харт. — Добре се движим въпреки гумата.

— Държи се — съгласи се спътникът му.

— За десет минути сме на шосето. Ще ми се да се омитаме оттук.

— Амин!

— Само дето пропускаме шанса за отплата. Исусе, куршумът й мина на шест сантиметра от главата ми. Аз не отбягвам оловото като теб.

— Тъй си е — съгласи се Люис и се засмя при мисълта как майсторски се измъкна от свистящите куршуми.

— Май няма да е зле да си разчистим сметките, за да не се тревожим. Още повече че ми знае името — проточи Харт. — Но пък… Ти за кое гласуваш? Да я спипаме или не?

Последва мълчание. После Люис отпусна педала и заразсъждава:

— Добре, да я довършим. И Мишел. Може би и тя е там… На нея й имам зъб, приятелю.

— Мислиш, че и тя с там?

— Вероятно.

— Добре. Аз гласувам да действаме — заключи Харт. Озърна се и посочи към алеята на Лейк Вю Драйв 1. — Изключи фаровете и свий там. Ще заобиколим. Няма да ни усети.

— Отплата — ухили се Люис. — Знаех си, кучи сине, че няма да устоиш на изкушението.

Харт се засмя и измъкна пистолета от колана.

Всъщност не беше видял никого в къщата на номер 2. Също като Люис и той не различаваше дори самата вила. Но инстинктът му говореше, че ченгето е там; знаеше, че е оцеляла след катастрофата — видя стъпките на мястото, където беше излязла от езерото. Сигурно се беше насочила към най-близкото убежище, съседната къща на частния път. По не сподели съмненията си с Люис. Неколкочасовите му наблюдения говореха, че партньорът му категорично няма желание да се задържа тук. Искаше да отпраши към Милуоки възможно най-бързо. Дърдореше как ще проследят двете жени и по-късно ще се погрижат за тях. Но Харт знаеше, че това са само приказки. Младият му спътник щеше да се отегчи и да забрави — докато някоя тъмна нощ не се погрижеха за самия него. Но ако бе настоял да останат и да довършат жените, Люис щеше да се заинати. И свадата ставаше неизбежна.

Още един враг щеше да му дойде в повече тази вечер.

Но у Фелдманови той забеляза как Люис избърсва гърлото на бутилката и осъзна как трябва да постъпи. Щеше да накара Люис да остане само ако играе по струната на несигурността му. Ще го похвали колко е добър в стрелбата и ще го накара да си мисли, че той самият е решил да хванат ченгето.

Понякога наричаха Харт „майстора“, имайки предвид хобито му — дърводелство и изработка на мебели. Всъщност прозвището използваха по-често относно другата му професия, довела го тази нощ на Лейк Мондак. А правило номер едно в занаята е да познаваш оръдията на труда си — одушевените като Люис не по-малко от стоманените.

Не. Харт не възнамеряваше да се върне в града, преди да убие двете жени, дори да трябваше да ги преследва до сутринта. Или да продължи и утре, макар че мястото може да гъмжи от ченгета и спасители.

Естествено, искаше да убие Мишел, но преди всичко бе длъжен да се добере до полицайката. Нея задължително трябваше да очисти. Тя беше истинската заплаха. Не можеше да я забрави. Как стоеше до колата — висока, застинала в очакване. Изражението й сякаш казваше „спипах те“. Може би си въобразяваше. Всъщност едва ли. Тя гледаше на случващото се почти като на игра.

Само бързият му рефлекс — да се хвърли на земята го беше спасил. Той и фактът, че жената стреля с една ръка, стиснала в другата ключовете за колата. Мъдро решение. Харт чу как куршумът пукна до ухото му; чу се едно „пльок“, а не свистенето от телевизионните сериали. Усещаше, че в този миг е бил по-близо до смъртта, отколкото тогава, когато Мишел се появи отзад и стреля по него.

Люис продължаваше по алеята на Лейк Вю Драйв 1. Следвайки указанията на Харт, той приюти форда в гъсталаците зад къщата. Високите треви и храсти я скриха напълно. Излязоха от колата и тръгнаха на запад. След трийсетина крачки през гората свиха на север, успоредно на частния път. Бързаха към къщата на номер 2.

Харт преведе Люис през купчина шумолящи листа и двамата тръгнаха по-бавно, придържайки се към сенките на дърветата.

Зад тях изпукаха клонки.

Мъжете се извърнаха рязко. Люис нервно вдигна пушката. Спътникът им обаче не беше човек. Отново онова животно, което душеше преди малко из тревите, или почти същото. Куче или койот, предположи Харт. Или вълк? Имаше ли вълци в Уисконсин?

Животното странеше от тях. Харт не усещаше да ги заплашва с нещо; боеше се единствено допълнителният шум да не предупреди жените в къщата. Този път Люис не обърна внимание на животното.

То изчезна.

Двамата мъже спряха и огледаха сградата. Не зърнаха движение вътре. На Харт му се стори, че чува разговор, но реши, че са полюшваните от вятъра листа, които сякаш напяваха скръбно.

Отвътре не долиташе светлина. Нищо не помръдваше.

Дали предположението му, че ченгето е там, щеше да се окаже погрешно?

Харт примижа и потупа партньора си по ръката. От тръбата за отоплителната система, точно до комина на камината, се процеждаше тънка струйка дим. Люис се усмихна. Промъкнаха се току до къщата под прикритието на трънливите храсти, протегнали клони чак до задната веранда. Харт държеше пистолета нехайно. Люис стискаше трескаво пушката.

Спряха пред задната врата. Забелязаха, че стъклото на прозорчето е счупено. Харт посочи надолу. Два различни отпечатъка от стъпки, явно оставени от женски крака.

Люис вдигна победоносно палци, преметна пушката през рамо и се пресегна през счупеното стъкло, за да превърти ключалката. Вратата зейна.

С насочени напред дула двамата влязоха в къщата.

Процеждащите се през големите прозорци снопове лунни лъчи им позволиха да огледат добре първия етаж. Претърсиха бързо. Харт посочи към кухненските шкафове. Повечето зееха отворени. Опипа поставката за ножове. Липсваха няколко.

Харт чу нещо. Намръщи се и вдигна ръка. Заслуша се.

Да, бяха гласове. Женски и силно приглушени.

Люис кимна.

Харт посочи към стълбите. Усети, че забързаният му от прехода през гората пулс вече се е успокоил.

* * *

Стенли Манкевич вечеряше с жена си в италиански ресторант в Милуоки — твърдяха, че тук сервират най-доброто телешко. Съпрузите не обичаха говеждо, но се съгласиха с избора на бизнесмена, който ги беше поканил.

Сервитьорът им препоръча телешка салтимбока, телешко във винен сос „Марсала“ или фетучини с телешко и сос „Болонезе“.

Манкевич си поръча стек. Жена му — сьомга. Домакинът предпочете кълцано говеждо.

Докато чакаха ордьоврите, вдигнаха наздравица с „Барбеско“ — ароматно италианско вино от областта Пиемон. Салатите и препечените хлебчета пристигнаха. Домакинът затъкна салфетката си в яката — не особено изтънчен жест, но много практичен, а Манкевич уважаваше практичността.

Беше гладен. И изморен. Оглавяваше местния синдикат, в който членуваха упорити, борбени работници, трудещи се в компании, чиито собственици бяха не по-малко твърдоглави и неотстъпчиви. И на всичкото отгоре — проклети като конски мухи. Домакинът им въплъщаваше всички гореизброени характеристики, а освен това беше и много хитър. Домогваше се до политически пост в Медисън, а после и по-нагоре, към министерството.

Хитрият, упорит и неотстъпчив негодник беше и куражлия. Защото от хората, които контактуваха служебно с Манкевич, само той се бе решил на лична среща с профсъюзния лидер. Нелеко занятие, понеже възнамеряваше да му предаде следното послание — „Стан, през ноември ще ми трябва подкрепата на твоите хора; налага се да пришпориш момчетата да гласуват за мен. Що се отнася до личната ти подкрепа обаче — да почакаме, докато онзи случай — разследването — приключи. При това в твоя полза, Стан“.

Манкевич слушаше, поддържаше разговора и всъщност нямаше как да възрази срещу „посланието“ на политика, още повече че едва мърдаше челюсти заради втъкнатата в яката салфетка. Схващаше смисъла и понеже самият той бе не по-малко упорит от домакина, на негово място би действал по същия начин. Побутваше италианската маруля и соса в единия край на чинията, но си хапваше от аншоата.

Изчерпаха същественото. След това мъжете подхвърлиха по нещо за бейзбол, но все пак не забравяха за сътрапезничката си от нежния пол и в крайна сметка подеха по-приемливата тема за Карибите като идеално място за отдих. Бъдещият политик предложи аншоа на Манкевич, който отказа с усмивка, борейки се с обзелата го ненавист. И гняв. Реши, че ще се погрижи кампанията на домакина му да се провали с гръм и трясък.

Докато чиниите със салата с шумно тракане изчезваха от масата, Манкевич забеляза един мъж да влиза сам в ресторанта. Човекът — наближаващ четирийсетте, с къса къдрава коса и обикновено лице — поклати рязко глава пред салонната управителка. Профсъюзният бос винаги го бе оприличавал на добродушен хобит. Мъжът се опита да се ориентира в твърде италианската обстановка. Всъщност собствениците на ресторанта бяха украинци, а персоналът се състоеше от източноевропейци и араби. Най-сетне мъжът забеляза Манкевич — лесна задача, като се имаха предвид сто и двайсет килограмовото му туловище и сребърната грива.

Очите им се срещнаха. Мъжът отстъпи към коридора. Манкевич отпи глътка вино и избърса устни. Изправи се и каза:

— Връщам се след секунда.

Профсъюзният лидер тръгна към „хобита“ и двамата се насочиха към празните банкетни зали. Вървяха по дълъг коридор, където компания им нравеха само окачените по стените образи на Дийн Мартин, Франк Синатра и Джеймс Гандолфино, чиито подписи и посвещения изглеждаха подозрително еднотипни.

Манкевич се измори. Спря и попита:

— Какво има, детективе?

Мъжът се поколеба. Не искаше длъжността му да се огласява при такива обстоятелства. „И още как“ — помисли си Манкевич.

— Имаме произшествие.

— Това пък какво ще рече. „Произшествие“? Що за вашингтонски жаргон? Да не си в контролната кула на някое летище?

Лошото настроение на Манкевич в последно време беше причина за тази реакция.

Без да трепне, „хобитът“ отвърна:

— В Кеноша Каунти.

— Къде, по дяволите, е това?

— На два часа северозападно оттук. — Ченгето понижи още повече глас: — Адвокатката по делото има вила там.

Делото. С главно „д“.

— Адвокатката от…

— Схванах.

Сега бе ред на Манкевич да се притесни. Махна с ръка и спря детектива, преди да спомене издайническото име „Хартигън, Рийд, Соумс & Карсън“.

— Какво става?

Притеснението бе заело мястото на фалшивото раздразнение.

— От телефона на съпруга й е подаден сигнал на 911. До областния шериф. Следим комуникацията между всички играчи.

Играчите. В делото…

— Каза ми. Не знаех, че проверяват чак дотам.

— Системите са синхронизирани.

„Как го постигат?“ — запита се Манкевич. С компютри, разбира се. Личното пространство не означава нищо. Изпитал го беше на гърба си.

— Обаждане. На 911. После? — попита и се загледа в усмихнатата физиономия на Дийн Мартин.

— Май не са разбрали какво е казал. Било много кратко. После анулирал сигнала.

Тази дума не е от най-често срещаните в полицейския жаргон.

— Какво имаш предвид?

— Съпругът се обадил пак и обяснил, че е грешка.

Манкевич се вгледа към другия край на коридора, където жена му си бъбреше весело с висок, поолисял мъж, застанал край масата. Зачуди се дали щеше да й се обади, ако той самият си беше на мястото.

Неотстъпчиви, лукави, упорити негодници…

Съсредоточи се върху детектива.

— Значи подал сигнал за спешен случай, а после се оказало, че не е…

— Точно така. Затова сигналът не е стигнал по-нагоре. Знам само аз. Протоколът е налице, но е покрит… Та исках да те питам, Стан, има ли нещо, което трябва да зная?

Манкевич издържа погледа му.

— Няма нищо, Пат. Може би е имало пожар. 911… Кой знае? Взлом. Пор в мазето…

— Готов съм да стоя на пост заради теб, но не желая да ме хвърлят от палубата.

Манкевич се беше погрижил да понапълни анонимното му досие с туй-онуй. Нищо чудно скоро проклетата палуба толкова да му запари под нозете, че ченгето по своя воля да скочи при акулите, за да ги души с голи ръце.

Забеляза, че жена му поглежда към него. Бяха сервирали основното ястие. Впери очи в „хобита“.

— От самото начало ти казах, че няма от какво да се боиш. Сключихме сделка. Подсигурен си напълно.

— Не постъпвай глупаво, Стан.

— Какво имаш предвид. Че се храня тук?

Детективът се засмя невесело и кимна към снимката на стената.

— Едва ли е толкова зле. Любимият ресторант на Синатра.

Манкевич изсумтя и остави събеседника си в коридора. Устреми се към тоалетната и измъкна телефона с предплатена карта от джоба си.

* * *

На втория етаж на къщата на Лейк Вю 2 се натъкнаха на пет врати — всички бяха затворени. Килимът имитираше ориенталско везмо, а постерите по стените бяха подбирани от „художествените галерии“ в супермаркетите.

Харт и Люис се прокрадваха предпазливо. Спираха пред всяка врата. Накрая откриха откъде идват женските гласове. Люис запазваше самообладание. И, слава богу, пазеше тишина.

Не различаваха думите им, но двете явно не подозираха за присъствието на мъжете.

За какво, по дяволите, си говореха?

Странни съюзнички в една странна нощ.

Харт обаче не се интересуваше от темата на разговора им. Опиваше се от успеха на номера с колата. Да убие две човешки същества не означаваше нищо за него, нито пък че ще отмъсти на Мишел за нанесената му рана или на полицайката за опита да го простреля. Не, почти еротичното усещане се дължеше на предвкусването на успешния край на започнатото. Този път завършекът щеше да бъде смъртта на две жени, ала на него той му доставяше същото задоволство като последното прокарване на четката за полиране по шкафчето, което е изработил, или подправките върху омлета, приготвен за дамата, прекарала нощта с него.

Естествено, убийството на жените щеше да има последствия. Животът му щеше да се промени. Разбираше го. Колегите на полицайката щяха да тръгнат по дирите му. Почуди се дали роднините й — съпруг, брат, баща — ще решат да вземат правосъдието в свои ръце, ако местните власти не успееха да открият Харт. Той самият смяташе, че ще стане точно така.

Но ако и докато съпругът на ченгето, да речем, тръгне по следите му, той ще е измислил план за противодействие. Ще елиминира проблема. И ще почувства същото задоволство от добрия завършек, каквото ще изпита сега, когато изстрелва смъртоносния куршум в тялото й.

С леко сърце Харт пробва бравата. Беше заключено. Жените продължиха да си бъбрят спокойно. Той посочи към себе си и здравото си рамо.

Люис прошепна в ухото му:

— Раната?

— Ще го преживея. Вляза ли, залягам на пода и те прикривам с пистолета. Ти си на ход. Довършваш ги.

— Мислиш ли, че са въоръжени? — кимна Люис към вратата.

— Защо да взимат ножове, ако имат пистолети? Но да речем, че едната има.

Люис кимна, стисна пушката и вдигна предпазителя. Червеното бутонче светна.

Вътре спокойното бъбрене продължаваше необезпокоявано.

Харт отстъпи назад, погледна към спътника си, насочил дулото на уинчестъра нагоре и кимна. После се приведе като ръгбист и се засили. Потръпна, когато дясното му рамо се стовари върху дървото. Ключалката поддаде с шумно изскърцване и вратата се открехна, но само на няколко сантиметра. Главата на Харт се блъсна във вратата и той отстъпи замаяно назад.

Жените се бяха барикадирали.

Гласовете в стаята млъкнаха на мига.

Харт отново бутна вратата. Безрезултатно. Изхриптя към Люис:

— Бутай! Помогни ми! Запречена е.

Младият мъж напрегна мишци, но вратата не помръдваше.

— Няма начин. Здраво е блокирана.

Харт се огледа. Хукна към съседната спалня вдясно и се вмъкна вътре. Бързо претърси стаята, френският прозорец водеше към балкон. Ритна го и хвърли поглед наляво. Подобен прозорец водеше към триметровия балкон и от стаята, където се криеха жените. Към двора не слизаха стълби. Нямаше как да избягат, значи бяха вътре.

Харт подсвирна. Люис дойде и двамата излязоха на балкона. Придвижиха се към първата спалня и спряха точно до затворените прозорци със спуснати щори или завеси. И те изглеждаха барикадирани. И остъклената врата до прозорците беше закрита с перде.

— Върви натам — прошепна Харт. — Аз ще остана тук. Ще блъскам по прозореца, за да избутам масата или шкафа, или каквото и да е от пътя. Ти стреляй, за да им привлечеш вниманието.

— Кръстосан огън.

— Имаме амуниции — кимна Харт. — Можем да си позволим да ги използваме. После проникваме през вратата. Ясно?

Люис кимна и приведен се втурна към вратата. Пое дълбоко дъх и погледна назад. Харт кимна и ритна прозореца, който се счупи със силен трясък. Малкият скрин пред него се претърколи. Харт се отдръпна назад, а партньорът му изстреля три откоса през счупеното стъкло на вратата. Завесите заплющяха. Стъклата дрънчаха. После Харт даде четири изстрела с глока. Не очакваше да уцели нещо, но поне щеше да задържи жертвите залегнали на пода, за да успеят да влязат с Люис вътре.

— Давай!

С насочени напред дула мъжете се втурнаха вътре.

Стаята бе натъпкана с несхождащи си, събирани оттук-оттам антики, пасторални графики и демодирани дрехи в скринове и кошници. Но безлюдна.

За миг Харт си помисли, че жените са използвали моментното затишие да избягат през вратата към коридора, но барикадата — голям дрешник, както се оказа — си стоеше непокътната. Посочи към килера. Люис кимна. Отвори рязко вратата и изстреля един откос навътре.

Трясъкът ги оглуши. На Харт му се искаше Люис да се беше въздържал. Сега беше напълно безпомощен — нямаше да усети, ако някой се промъкнеше зад гърба му.

Озърна се отново. Къде ли бяха? Може би в банята. Трябваше да са там. Зад затворената й врата.

Люис застана пред нея. Харт посочи към джоба на якето му. Младият мъж кимна, остави пушката и измъкна оттам сребристия си зиг-зауер — шумен, но все пак по-тих от уинчестъра. Зареди и вдигна предпазителя.

Харт тръгна напред. Ала вместо да ритне вратата на банята, спря и се ослуша. Махна на Люис.

— Почакай! — прошепна.

Измъкна едно чекмедже от скрина и го метна към вратата. Облак влетя през зейналата врата. Очите им залютяха жестоко и двамата се закашляха.

— Исусе, какво е това?

— Амоняк — отвърна Харт.

— Като проклет сълзотворен газ!

Сдържайки дъха си. Харт светна лампата в банята. Ама че работа!

Жените бяха закрепили купа с амоняк върху вратата. Ако я беше отворил, течността щеше да се излее върху му и вероятно да го ослепи. За щастие вратата се беше открехнала сама и съдържанието на купата се разля на пода, без да ги засегне.

— Проклета клопка!

Представи си непоносимата болка, която химикалът щеше да му причини, ако се беше изсипал върху главата му.

Той бършеше очи и оглеждаше стаята.

— Погледни — рече. — Не са били те. Чували сме това. Посочи телевизора. Електрическият шнур на сонито бе увит около крака на дрешника и включен в контакта. За да проникне през вратата, Харт беше поместил шкафа няколко сантиметра навътре и шнурът се бе измъкнал. Изключеният телевизор ги заблуди, че жените са престанали да говорят.

Харт включи щепсела. На екрана се появи теле пазарният канал.

— Женски разговор — измърмори и поклати глава. — Няма музика, само приказки. Нагласили са всичко и са излезли през балкона и другата спалня. За да ни заблудят и да спечелят време.

— Значи са изчакали сред дърветата, видели са ни да минаваме и вече са преполовили пътя до шосето.

— Вероятно.

Харт обаче се зачуди дали и бягството към магистралата не е инсценировка. Дали не се криеха някъде в къщата? Прегледал бе долу; вилата като че ли имаше голямо мазе.

— Май трябва да поразгледаме.

Люис пъхна пистолета обратно в джоба и взе пушката.

— Добре. Но да изчезваме от тази стая — закашля се. Дръпнаха дрешника от вратата. Харт обаче забеляза нещо под масата и спря. Купчина мокри дрехи. Ченгето, естествено, е трябвало да се преоблече след банята в леденото езеро. Претършува джобовете. Бяха празни. После огледа значката с името върху ризата. На черен фон с бели букви беше изписано: „Полицай Брин Маккензи“.

Успя да го метне, спор няма, но той беше доволен. Незнайно защо фактът, че узна името на врага, му подейства успокоително.

* * *

Приглушените изстрели откъм Лейк Вю Драйв 2 потрепваха като нетърпеливи пръсти в мрака. Кратко затишие, последвано от нови гърмежи.

Брин и Мишел наближаваха тъмната къща на Фелдманови. Из въздуха плътно се носеше миризмата на жар от камина, глина и разложени листа. Младата жена мълчеше упорито и мрачно. Куцукаше по-бавно, подпряна на билярдния стик.

Брин стисна лакътя й.

Никаква реакция.

— Хайде, Мишел, трябва да побързаме.

Тя се подчини, но изглеждаше отчаяна. Годините служба бяха научили Брин, че и жертвите, и хората, стреляли по нападатели, изживяват еднакъв шок. Години трябваха, за да се преодолее ужасът, че си наранил или убил човек, макар и той да ти е желаел злото. Мишел се тормозеше и от друго. Чувстваше се единствената жертва. Напомняше й Джоуи, когато го караше да си напише домашните, преди да седне пред компютъра, за да играе или да си пише с приятелите.

Докато приближаваха къщата, Брин си мислеше колко правилно е преценила, че мъжете всъщност не отиват към шосето. Мишел — с навехнат глезен и в шок от загубата на приятелите си — настояваше да останат във вилата на номер 2, да се скрият в мазето и да изчакат полицията. Заинати се като разглезена принцеса и не искаше да излезе навън. Не проумяваше откъде е толкова сигурна Брин, че мъжете ще се върнат обратно, вместо да тръгнат към шосе №682.

Брин обаче бе твърдо убедена, че ще постъпят така. Спускането към пътя беше само номер.

— Но защо? — не се предаваше младата жена. — Няма смисъл.

Брин изложи съображенията си:

— От разказа ти за случилото се ми се струва, че това не е случаен взлом. Те са професионални убийци. Следователно ще ни преследват. Нямат друг избор. Можем да ги разпознаем. А това означава, че сме на път към онези, които са ги наели. Значи двойно по-отчаяно искат да ни открият. Не го ли направят, шефът им ще се погрижи да ги очисти.

Тя не й каза обаче, че решението й има още едно основание — мъжът на име Харт. Той не би си тръгнал. Спомняше си колко уверено звучеше гласът му в къщата. Без капчица емоция и без да се подвоуми, беше готов да я убие.

Този мъж й напомняше хирурга, който навремето с равен, професионален тон й съобщи, че баща й е починал по време на операцията.

Още повече я смразяваше приликата с бившия й съпруг. Спомни си изражението му, когато една вечер го видя да прибира някакъв пистолет с неизвестен произход в сейфа в спалнята. След известно колебание щатският полицай й обясни, че и колегите му често прибират оръжия от местопрестъплението, стига да не са важни улики. Събирали ги.

— За всеки случай — уточни Кийт.

— Искаш да кажеш — за да го пробуташ на някой заподозрян и да инсценираш, че си стрелял при самозащита?

Съпругът й не отговори. Но я погледна също като Харт в момента, когато изскачаше от гъсталака с вдигнат пистолет, трескаво търсейки мишената — нея.

В очите му се четеше и нещо друго. Възхита?

Може би.

И предизвикателство.

Нека по-добрият спечели…

Убедена, че мъжете ще се върнат към къщата, където двете с Мишел се бяха скрили, тя пусна теле пазарния канал, барикадира вратата с дрешника и нави кабела на телевизора около крака му. После намери бутилка амоняк и я изля по пода край една купа, за да си помислят, че им е поставила капан. Надяваше се да стресне Харт и партньора му, че е решила да ги ослепи, но не искаше да рискува да нарани собствениците или спасителния отряд.

Отнесоха и няколко вещи, които да използват като оръжия. По един чорап с билярдна топка и за двете — като южноамериканско боло; научила бе за него, докато помагаше на Джоуи да напише есе за Аржентина за домашно. В джобовете си пъхнаха кухненските ножове, а Брин носеше билярден стик, на чийто връх беше залепила десетсантиметров нож за месо.

Мишел прие неохотно оръжията. Но Брин настоя. В крайна сметка младата жена се подчини.

После се шмугнаха в гората зад къщата и тръгнаха на север — обратно към Фелдманови. Вървяха предпазливо по калната земя; по камъни и дънери прекосяваха потоците, които течаха към езерото.

Сега, прислонена в двора на вилата на приятелите си, Мишел се взираше на юг, откъдето се чуваха изстрелите.

— Защо държеше да се върнем тук? — измърмори тя. — Трябваше да тръгнем в другата посока, към шосето.

Сега те са застанали на пътя ни.

— Няма да вървим натам.

— Как така? Само оттам можем да се доберем до магистралата.

— Почти половин час пътувах по 682 — поклати глава Брин. — Видях само три коли. При това в часа пик. Трябва да рискуваме да вървим на открито по платното. Със сигурност ще ни намерят.

— Няма ли къщи край магистралата? Ще влезем в някоя. Ще позвъним на 911.

— Няма начин — отсече Брин. — Няма да водя тези двамата в ничий дом. Не искам някой да пострада.

Мишел се взираше мълчаливо във вилата на Фелдманови.

— Това е лудост. Трябва да изчезваме оттук.

— Така и ще направим. Но не по същия път.

— Защо няма други полицаи? — обвинително изрече Мишел. — Защо си тръгнала сама? Безумно е. Чикагските полицаи нямаше да постъпят така.

Тонът й бе язвителен. Брин не показа раздразнението си. Присви очи и посочи. В къщата на Лейк Вю 2 зловещо блуждаеха два лъча от фенери, единият горе, другият — на първия стаж. Мъжете бяха там и ги търсеха.

— Наблюдавай светлините. Аз ще погледна вътре. Стивън имаше ли пистолет?

— Нямам представа — отсече Мишел. — Не им е в стила да се разхождат с оръжие.

— Къде е твоят телефон?

— В чантичката. В кухнята.

Брин се втурна към верандата. Хвърли поглед назад и на лунната светлина зърна ясно очите на младата жена. В тях се четеше скръб — несъмнено — от загубата на приятелите. Но още по-ярко личеше обиденото изражение, така характерно и за ядосания й син. Изражение, което сякаш негласно изрича: „Защо на мен? Животът не е справедлив“.

* * *

— Нищо — прошепна Люис.

В мазето на къщата на Лейк Вю Драйв 2 Харт кимна при коментара на партньора си, който кръстосваше с лъча мрачен склад, идеален за скривалище и кажи-речи, последната им надежда да открият жените.

Понеже изключиха светлините в къщата, търсенето се забави, но нямаха друг избор. И двамата ги осени едновременно една и съща мисъл — ако жените са в гората, а не в къщата, и ако са въоръжени, лампите ще превърнат мъжете вътре в лесна мишена.

Затова използваха само фенерите и гледаха да държат и тях, и главите си ниско долу.

Зърнал някакво движение, Харт стреля. Оказа се обаче плъх, който спокойно се отдалечи — немного надалеч и не особено бързо. Харт се ядоса на себе си за истеричната стрелба. Рядко губеше самообладание. Надхитрен и ранен, при тези обстоятелства и на това място всъщност бе напълно обяснимо да реагира така.

Ала извиненията винаги му нагарчаха. Сам си си виновен, когато издялкаш дъската лошо, издълбаеш извивка в крака на стол, който трябва да е прав, или пък прережеш сглобка.

„Веднъж режи, два пъти мери“ — повтаряше баща му.

Люис и Харт се качиха в тъмната кухня. Вперил поглед през прозореца към тъмната гора, Харт се чудеше дали не зяпа право към жената.

— Претърсването ни забави доста. Затова са нагласили онзи декор в банята. За да печелят време.

„И за да ни ослепят“ — помисли си Харт. Миризмата на амоняк достигаше чак дотук, дори през затворената врата на банята горе.

— Къде са тогава? — зачуди се той. — Накъде бих тръгнал на тяхно място?

— Към гората? Промъкнали са се край нас и са отпрашили към магистралата?

— Да — съгласи се Харт. — И аз така мисля. Единственият изход. Решили са, че някой ще спре да ги вземе, но по това време няма движение. Не срещнахме много коли и когато карахме насам. А и ще трябва да вървят по платното, на открито. Да не забравяме и кръвта по униформата на Брин. Ранена е. Ще се придвижва бавно. Лесно ще ги намерим.

* * *

Брин Маккензи тършуваше трескаво из вилата на Фелдманови. Не включи лампите, разбира се. Опипваше на сляпо за оръжия или телефон. Не намери нищо.

Чантичката на Мишел липсваше, значи убийците я бяха взели и знаеха името и адреса й.

Отиде в кухнята, където съпрузите лежаха бездиханни на пода. Кръвта рисуваше сложна мозайка край трупа на мъжа и почти идеален кръг около жената. След кратко колебание Брин коленичи и претърси джобовете им. Никакви телефони. Пробва в якетата. И там нищо. Тя се изправи и се вгледа в телата. Ако имаше време, може би щеше да каже няколко думи. Само дето не знаеше какви.

Дали имаха лаптоп? Прегледа куфарчето на пода — беше на жената — и поразрови папките, всички с надпис „Поверително“. Нямаше компютри. Съпругът очевидно държеше документите си в раницата, но в нея бяха пъхнати само няколко списания, роман с меки корици и бутилка вино.

Стъпалата й отново се вледениха — чорапите й бяха мокри. Потърси в килера и намери два чифта туристически обувки. Навлече сухи чорапи и по-големия номер обувки. Другите взе за Мишел. Пъхна в джоба си и една запалка за свещи.

Дали има…

Сепна се. Натрапчивото виене на автомобилна аларма заглуши жабешкия хор и повеите на вятъра.

После долетя отчаяният зов на Мишел:

— Брин! Ела! Помощ!

Тя изтича навън, насочила напред самоделното си копие.

Другата жена стоеше като парализирана до разбитото стъкло на мерцедеса. Разширените й очи гледаха диво.

Брин затича към колата и се взря към Лейк Вю Драйв 2. Фенерите изгаснаха.

Двамата щяха тръгнат към тях. Чудесно!

— Съжалявам! — викна Мишел. — Не мислех, не мислех…

Брин отвори вратата, вдигна капака и се втурна към предницата на колата. Всеки полицай поназнайва нещичко от устройството на автомобила и с ножа тя лесно откачи положителната клема на двигателя. Пронизителният звук спря.

— Какво стана?

— Аз просто… — измърмори ядосано Мишел. — Не съм виновна!

— Не си ли? А кой е виновен тогава?

— Имам ниска кръвна захар — продължи младата жена. — Главата ми се замая. После посочи пакета със солени бисквити на задната седалка и рече отбранително: Ако не хапна нещо, припадам.

— Добре — смили се Брин, която не претърси колата именно защото знаеше, че алармата е оставена включена.

Сега се шмугна бързо в мерцедеса, грабна пакета и го подаде на Мишел. После порови из жабката.

— Нищо полезно — измърмори.

— Защо се ядосваш? — изхленчи Мишел, сякаш да я раздразни още повече. — Съжалявам. Казах ти, че съжалявам.

— Всичко е наред. Но трябва да тръгваме. Веднага. Те ще дойдат всеки момент.

Брин подаде на Мишел ботите, които откри в къщата. Обувките на младата жена бяха стилни и елегантни с остри трисантиметрови токчета — подходящи за офис, ала безполезни, ако си решил да се надбягваш с убийци.

Мишел изгледа кожените обувки. Никаква реакция.

— Побързай!

— Моите са си добри.

— Не са. Не бива да оставаш с тях — кимна Брин към дизайнерския шедьовър.

— Не обичам да нося чужди неща — възпротиви се Мишел. — Това са… Гадно е.

„Вещи на мъртъвци“, вероятно си бе помислила.

Брин се обърна към номер 2. Засега нямаше никаква следа от мъжете.

— Съжалявам, Мишел, знам, че е трудно. Но се налага. Незабавно.

— С тези съм си добре.

— Не. Няма начин. Особено с навехнатия глезен.

Пак колебание. Инатеше се като осемгодишна хлапачка. Детективката я стисна здраво за раменете.

— Мишел. Ще се появят всеки момент. Нямаме избор.

После добави рязко:

— Сложи проклетите обувки! Веднага!

Измина една дълга минута. С трепереща брадичка и зачервени очи Мишел грабна ботите и се облегна на мерцедеса да ги обуе. Брин изтича към гаража и зад него откри нещо, което бе забелязала още когато пристигна — кану, покрито с брезент. Помести го. Лодката от фибростъкло тежеше не повече от двайсет — двайсет и пет килограма.

Макар от езерото да ги деляха двеста метра, само на трийсетина крачки имаше дълбок поток, който се вливаше в него.

В гаража откри спасителни жилетки и весла.

Мишел се взираше смръщено в ботите на приятелката си като клиент с дебел портфейл, който се кани да се оплаче на управителя на магазина, че са му пробутали долнокачествена стока.

— Хайде! Помогни ми! — нареди Брин.

Мишел се извърна към къщата на номер 2, с разтревожено лице пъхна бисквитите в джоба и забърза към кануто. Повлякоха го към потока. Мишел се качи, стиснала билярдния стик и пое от Брин копието, веслата и спасителните жилетки.

Полицайката хвърли последен поглед към гъстата гора, през която убийците навярно вече тичаха към тях, качи се на кануто и го отблъсна към средата на ручея — тъмна артерия, процеждаща се към тъмно сърце.

* * *

Мъжете тичаха в мрака и жадно вдишваха студения, влажен въздух, пропит от миризмата на гнили листа.

Сирената предупреди Харт, че вместо да се упътят към шосето, както първоначално смяташе, двете жени са се върнали в къщата на Фелдманови. Вероятно са се надявали да поправят спуканата гума на мерцедеса, без да предполагат, че алармата е включена. С Люис веднага затичаха натам, но потоците и оплетените храсталаци ги забавиха. Харт понечи да прецапа през един ручей, ала другият мъж го спря:

— Недей, ще ти измръзнат краката. Не бива да ги мокриш.

Харт определено нямаше опит в разходките из природата. Кимна. Върнаха се към алеята на номер 2 и затичаха към Лейк Вю Драйв.

— Да… внимаваме — отрони останалият без дъх Харт, когато преполовиха пътя към алеята на Фелдманови. — Може… пак да има капан.

Ръката го болеше ужасно. Сбърчил чело, опитваше да я държи по различен начин. Нищо не помагаше.

— Капан?

— Може би… и оръжие.

Люис изглеждаше доста по-смирен. Кимна.

До пощенската кутия забавиха темпо. Тръгнаха по алеята. Харт вървеше отпред. Слава богу, Люис мълчеше. Напредваше момчето, ако трийсет и пет години се смятат за младежка възраст. Харт отново се сети за брат си.

След петдесетина крачки спряха.

Харт се огледа, доколкото му позволяваше мракът. Край тях прелитаха прилепи. И някакво друго създание се стрелна край него, и главоломно се приземи. Да му се не види — за пръв път виждаше летяща катерица.

С присвити очи огледа мерцедеса и забеляза счупеното стъкло. От жените нямаше и следа.

Забеляза ги Люис, докато се взираше надолу по алеята към частния път.

— Харт, гледай! Какво е това?

Обърна се, сякаш всеки момент Брин ще изскочи от храстите и ще започне да стреля с черното си служебно желязо. Но не видя нищо.

— Къде?

— Там са! В езерото!

Той се обърна натам. На шейсетина метра от брега видя малка лодка — скиф или кану, която бавно се носеше към отсрещния бряг. Вътре като че ли смътно се различаваха две фигури. Брин и Мишел явно бяха забелязали мъжете; спряха да гребат и се снишиха. Течението ги теглеше към другия бряг.

— Алармата не е била грешка — подметна Люис. — Искали са да ни заблудят и да се измъкнат с проклетата лодка.

Добро попадение за младежа. Харт дори не се беше сетил да погледне към езерото. За пореден път настръхна при мисълта, че е изигран. Реши, че Брин стои зад номера.

Спуснаха се към брега.

— Твърде са далеч за пушката — констатира Люис разочаровано. — А аз не съм добър с пистолета.

Харт обаче беше. Поне веднъж седмично ходеше на стрелбището. Стиснал оръжието с една ръка, започна да стреля, като коригираше мерника в движение. Всеки изстрел отекваше обратно като глухо ехо. Първият и вторият куршум разплискаха водата пред лодката. Останалите обаче попаднаха право в целта. През две-три секунди куршумите бомбардираха кануто и във въздуха се разлитаха парчета дърво или фибростъкло. Сигурно бе улучил поне едната — видя я как се превива, а женски писък процепи влажния въздух.

Канонадата продължаваше. Викът заглъхна отведнъж. Кануто се наклони и потъна.

Харт презареди.

— Никакво движение — изкрещя Люис, защото ушите им глъхнеха. — Спипа ги, Харт!

— Трябва да се уверим — кимна той към малкия скиф наблизо. — Можеш ли да гребеш?

— Абсолютно.

— Донеси камъни. Да ги вържем за телата.

— Страхотна стрелба, Харт. Без майтап! — похвали го Люис и вдигна малката лодка.

Харт обаче не се опиваше от постижението си. Стрелбата не беше кой знае какво умение. В този бизнес не можеше да се мине без него — както рендосването и облицоването са задължителни в дърводелството. Сега, когато мисията беше приключила, трябваше да се погрижи за следващия етап — да се подготви за последствията, които смъртта на жените носеше.

Защото животът бе научил Харт, че последствията са нещо неизбежно.

* * *

Греъм Бойд седеше на зеления диван и намръщено гледаше не към телевизионния екран, а към малката масичка на бели и златисти петна. Върху нея се мъдреше плетивото на Брин — пуловер, предвиден за племенничката й. Не успя да го довърши за рождения й ден и най-вероятно — ако се съдеше по бавния напредък — щеше да стане подарък за Коледа. Ако изобщо го изплетеше. След двайсетина оплетени реда Брин вече не я свърташе на едно място.

Ан вдигна поглед от собствената си плетка:

— Какво има, Греъм?

Понечи да отвърне, но замълча. Най-накрая подхвана:

— Онзи разговор по телефона… Сещаш ли се? От училището. Не ти казах истината.

Обясни й какво му бе съобщил съветникът на Джоуи — за бягствата от клас, за фалшифицирания подпис, за „фалтирането“ и за временното отлъчване миналата година.

— И в други сбивания е участвал. Не събрах смелост да попитам.

За кое по-точно става дума?…

— О, Греъм, съжалявам.

— Реших да изчакам Брин. Тя да говори с него. Но се безпокоя. Ти как мислиш?

— Това значи те тревожи. Дру Кери не те разсмя нито веднъж.

— Не му е за пръв път. Да бяга от училище? Как мислиш?

— Сигурно. Ако съдя от собствения си опит с децата.

Определено не й липсваше опит. Брин имаше по-голям брат и по-малка сестра — учител и търговец на компютри съответно. Приятни, мили и забавни хора. Единствена Брин беше тръгнала срещу течението.

Ан Маккензи смени прекопираното сякаш от списание изражение, което при нужда надяваше като камуфлаж. Тонът й се променяше ежечасно.

— Никога ле му четете конско, Греъм. А имате право.

— Брин не ми позволява. Или поне така схващам сигналите й. Досега не съм насилвал нещата. Че какво зная аз? След Кийт съм като в небрано лозе.

— Ти не си Кийт. И слава богу. Не се притеснявай.

— Не искам да й се бъркам. Той е неин син. Зная, че е преживял тежко развода.

— Да, но сега пак има двама родители. Ти си в правото си. Следвай интуицията си. Така постъпвах и аз с децата. Донякъде успявах. Донякъде не. Очевидно.

Ударението падна тежко върху последната дума.

— Мислиш ли?

— Да. Някой трябва да поеме отговорността. Не той. Нито пък Брин…

Ан замълча.

— Ще ми дадеш ли съвет?

— Той е дете. Ти си възрастен — засмя се тя.

Макар и мъдра, тази крилата фраза едва ли щеше да му помогне много.

Ан разбираше колко е объркан.

— Импровизирай!

Греъм пое дъх и тръгна нагоре. Почука на вратата и за пръв път влезе, без да дочака отговор.

Джоуи — с изпито лице и светла коса, наследена от баща му — вдигна поглед от бюрото, в чийто център имаше внушителен плосък монитор. Момчето явно се изненада от нахълтването. Говореше с приятел. Камерата беше включена. На Греъм не му хареса, че въпросният събеседник може добре да огледа стаята и самия Джоуи.

— Как вървят домашните?

— Написах ги.

Момчето продължи да пише, без да поглежда към клавиатурата. Или към Греъм.

По стените висяха постери от филма на Гюс ван Сант „Парк Параноя“ за група скейтбордисти. Джоуи явно си ги беше принтирал. Добър филм — за възрастни. Греъм не искаше да взимат Джоуи. Но момчето държеше да го гледа и Брин отстъпи. Една особено ужасна сцена обаче ги принуди да излетят от киносалона. Греъм се въздържа от назидателното „казвах ли ти аз“, но едва се сдържа да не предупреди жена си следващия път да го слуша.

— Кой е този? — кимна Греъм към екрана.

— Кой?

— С когото си говориш.

— Приятелче.

— Джоуи?

— Тони.

Момчето остана вторачено в компютъра. Секретарката на Греъм можеше да печата по сто и двайсет думи в минута. Джоуи очевидно беше по-бърз.

Притеснен да не би човекът отсреща да е възрастен, Греъм попита:

— Кой е Тони?

— Съученик. Знаеш го. Тони Метцер.

Прозвуча така, сякаш се познават.

— В „Турбо планета“ сме. Не може да мине седмо ниво. Аз съм на осмо. Помагам му.

— Късно е вече. Приключвай с разговора.

Джоуи продължи да трака по клавиатурата. Греъм се зачуди дали го предизвиква, или просто си казват „чао“. Ще се скарат ли? Дланите му се изпотиха. Беше уволнявал служители за злоупотреба, беше се изправял срещу проникнал в офиса обирджия, беше разтървавал сбили се с ножове работници… Сега се чувстваше по-изнервен от всякога.

След светкавична размяна на реплики диалогът приключи. Джоуи бе зареден с електроника — MP3 плейъри, iPod, мобилен телефон, компютър. Имаше много приятели, но общуваше с тях повече с пръстите, отколкото с езика.

— Искаш ли аспирин?

— Не, добре съм.

Момчето се съсредоточи върху видеоиграта, но си личеше, че е раздразнено.

Първо Греъм смяташе да измъкне от Джоуи признание за „фалтирането“, но инстинктите, на които Ан му препоръча да се уповава, го предупредиха да се въздържи. Върна се към първоначалната идея — да заложи на диалога, а не на конфронтацията.

Момчето мълчеше. Чуваше се единствено тракането на клавиши и електронният басов ритъм от саундтрака на играта. Някакъв анимационен герой крачеше по имагинерен път.

Добре. Време беше.

— Джоуи, можеш ли да ми обясниш защо избяга от училище?

— Бягал съм?

— Да. Защо? Проблем с някой учител ли имаш? Или със съучениците?

— Не бягам.

— Съобщиха от училището. Днес си отсъствал.

— Не съм.

Играта продължаваше.

— Струва ми се, че си.

— Не — авторитетно заяви момчето. — Не съм.

Греъм осъзна, че аналогичният подход е на път да се провали.

— Никога ли не си пропускал часове?

— Не зная. Веднъж май ми прилоша на път за училище и се върнах вкъщи. Мама беше на работа и не успях да се свържа с нея.

— Можеш да ми звъниш по всяко време. Офисът ми е на пет минути оттук и на петнайсет от училището. Мога да дойда веднага.

— Но няма как да ми напишеш извинителна бележка.

— Напротив. В списъка съм. Майка ти ме включи. Не знаеше ли? Хайде, Джоуи, изключи компютъра.

— Да го изключа?

— Да.

— Но почти съм…

— Не. Хайде. Изключи го.

Момчето продължи да играе.

— Или ще дръпна щепсела.

Греъм стана и протегна ръка към кабела.

Джоуи зяпна.

— Не! Ще прецакаш паметта. Недей. Ще запазя нивото.

Играта продължи още малко — напрегнати двайсет секунди — после Джоуи натисна няколко клавиша и с типичното електронно изсъскване екранът застина неподвижно.

Пастрокът му се приближи и седна на леглото.

— Зная, че с майка ти сте обсъдили днешния инцидент. Каза ли й, че си пропуснал часовете?

Греъм се питаше дали Брин е научила, но му е спестила истината.

— Не съм отсъствал.

— Говорих с господин Радицки. Каза, че си дал фалшива бележка.

— Лъже — отсече Джоуи и извърна очи.

— Защо?

— Не ме харесва.

— Стори ми се загрижен за теб.

— Не схващаш.

С идеята, че с тези думи е доказал невинността си, Джоуи отново се обърна към неподвижния екран. Някакво създание подскачаше нагоре-надолу. Тичане на място. Момчето погледна към джойстика. Но не посегна към него.

— Джоуи, забелязали са те да фалтираш по Елдън стрийт.

Момчето примигна.

— Пак лъжа. Рад е, нали? Той го е съчинил.

— Не мисля, че си измислят, Джоуи. Видели са те на скейтборда; носел си се с петдесет километра в час по Елдън стрийт. После си паднал.

Джоуи се отпусна на леглото до Греъм и грабна една книга от рафта.

— Значи не си казал на майка си за бягството от училище и за фалтирането?

— Не съм фалтирал. Просто си карах. Прескачах стълбите към паркинга.

— Там ли падна днес?

Мълчание.

— Не точно. Но не фалтирам.

— Никога?

— Никога.

Греъм беше в патова ситуация.

Интуицията…

— Къде ти е скейтбордът?

Джоуи го погледна, но не отговори. Впери очи в книгата.

— Къде е? — настойчиво повтори Греъм.

— Не знам.

Греъм отвори килера. Скейтбордът бе върху купчина маратонки.

— Този месец няма да караш.

— Мама каза два дни!

Доколкото си спомняше, Брин бе споменала три дни.

— Край с карането. Точка. Докато не ми кажеш какво наистина се е случило. И докато не се уверя, че никога повече няма да фалтираш. А ако не престанеш да лъжеш, никога няма да се качиш на скейта.

— Глупости!

— Не ми говори така.

— Мама ми позволява.

Наистина ли?

— Аз обаче не.

— Не можеш да ме спреш. Не си ми баща!

Греъм понечи да поспори. За йерархията, членовете на семейството и тяхната функция в домакинството. Спор на тема ценности обаче щеше да го доведе до неминуем крах.

„Следвай интуицията“ — напомни си той.

Точно така. Да видим какво ще излезе.

— Ще ми кажеш ли истината?

— Казах ти я — избухна в гневни сълзи момчето.

Сърцето на Греъм биеше като чук. Толкова беше сложно. С усилие на волята овладя гласа си:

— Джоуи, с майка ти те обичаме много. И двамата се притеснихме ужасно, когато разбрахме, че си пострадал.

— Не ме обичате. Никой не ме обича.

Сълзите пресъхнаха мигновено, както бяха рукнали. Джоуи се приведе над книгата.

— Лягай си. Измий си зъбите и слагай пижамата.

Момчето не помръдна. Очите му блуждаеха по редовете, без да ги виждат.

Греъм се изправи и излезе със скейтборда под мишница. Спусна се по стълбите. На всяка крачка се бореше с желанието да се върне, да се извини, да обясни на Джоуи, че просто иска да е щастлив, и да го помоли за прошка.

Инстинктите надделяха. Той продължи надолу и остави скейтборда върху най-горната полица в килера.

Тъща му го наблюдаваше. Изглежда, й беше забавно. Според него обаче нямаше никакъв повод за веселба.

— Кога ще се прибере Брин? — попита Ан.

— Всеки момент, предполагам — погледна Греъм към часовника си. — Ще вечеря пътьом, сигурно в колата.

— Не бива. Не и нощем по онова шосе. Поглеждаш надолу да си вземеш сандвича и отсреща изскача сърна. Или мечка. Джейми Андерсън едва не ударил една. По средата на пътя.

— Чух историята. Май била голяма?

— Достатъчно голяма — уточни Ан и кимна към тавана. — Как мина?

— Зле.

Тя се усмихна.

— Какво? — попита раздразнено Греъм.

— Добро начало.

— Не мисля — завъртя очи Греъм.

— Повярвай ми. Понякога е достатъчно да предадеш посланието. Каквото и да е то. Запомни го.

Греъм взе телефона и пак набра Брин. Отново се включи гласовата поща. Хвърли телефона на масата и се загледа разсеяно в телевизора. За кой ли път се сети за осите. Как си вършеше работата, теглеше фиданката с пищна корона и се наслаждаваше на прекрасния ден, без да разбира, че е разбунил гнездото.

Докато малките стрелци с парещи жила не го налетяха отвсякъде.

„Защо ли ме преследва този образ?“ — запита се.

Най-добре да го забрави.

Посегна към дистанционното. Горе се захлопна врата.

* * *

Брин и Мишел се промъкваха из горския гъсталак на около триста метра от Фелдманови. Тук дърветата растяха гъсто едно до друго. Преобладаваха боровете, елите и хвойновите храсталаци, които скриваха от поглед езерото.

Включената аларма бе грешка. Но станалото — станало — Брин се надяваше, че е използвала инцидента в своя полза. Мъжете са помислили, че сирената е била за отвличане на вниманието, за да могат двете да се доберат с кануто до отсрещния бряг. Всъщност с лодката изминаха само няколко метра и прекосиха потока. Нагласиха спасителните жилетки като гребци и бутнаха кануто по бързото течение, което го отнесе в езерото.

После забързаха, колкото им позволяваха обстоятелствата и навехнатият глезен на Мишел. Движеха се на север от вилите към „Маркет Стейт Парк“.

Когато проехтяха очакваните изстрели, Брин бе готова. Изпищя пронизително. Сетне рязко замлъкна, сякаш са я улучили. Знаеше, че изстрелите ще оглушат преследвачите и объркани от ехото, няма да разберат, че крясъкът идва от другаде. Номерът едва ли щеше да ги заблуди за дълго, но със сигурност щеше да им спечели малко време.

— Може ли да поспрем? — попита Мишел.

— Защо, глезенът ли те заболя?

— Не е спирал. Но имах предвид да изчакаме тук. Сигурно ще си тръгнат скоро.

Тя дъвчеше бисквитките. Полицайката я изгледа и тя очевидно неохотно й предложи няколко. Примрялата от глад Брин изгълта цяла шепа.

— Не бива да спираме. Трябва да се движим.

— Накъде?

— На север.

— Какво означава „на север“? Заслон ли има натам или телефон?

— Трябва да се отдалечим от тях. Да вървим на север в парка.

— Огледай се само — забави крачка Мишел. — Това място… ама че бъркотия. Гъсталак. Няма никакви пътеки. Студ.

„С яке за две хиляди долара и пак се оплаква!“ — рече си Брин.

— На около осем километра оттук има наблюдателница.

— Осем километра!

— Шшшт…

— Глупости! Как ще вървим из този пущинак?

— В добра форма сме. Тичаш, нали?

— На пътечката във фитнес салона. Не по такива чукари. И накъде ще се движим? Вече не знам къде сме.

— Ориентирам се горе-долу.

— През гората? Не мога.

— Нямаме избор.

— Не разбираш… страхувам се от змии.

— Те се страхуват повече от теб, повярвай ми!

Мишел протегна пакетчето с бисквитки.

— Нямаме храна. Знаеш ли какво означава хипогликемия? Всички си въобразяват, че е нищо работа. Но мога да изгубя съзнание.

— Мишел — твърдо започна Брин, — тези мъже искат да ни убият. Змиите и кръвната ти захар не са най-наболелите ни проблеми в момента.

— Не мога.

Младата жена й напомни как в първия учебен ден Джоуи се заинати и отказа да отиде на училище. Едва след два дни успя да го придума да се появи в клас. Всъщност по лицето на Мишел ясно се четяха симптомите на истерията. Тя се спря. Очите й се разшириха, размаха ръце.

— Пазарувам в „Хоул Фудс“. Пия кафе в „Старбъкс“. Това не съм аз. Мястото ми не е тук. Не мога!

— Мишел — внимателно подхвана Брин, — всичко ще бъде наред. В щатски парк сме. Хиляди летовници се разхождат из него.

— По пътеките.

— И ние ще открием път.

— Но някои се губят. Гледах по телевизията. Двама се заблудиха, замръзнаха и животните изръфаха труповете.

— Мишел…

— Не, не искам да вървя! Да се скрием някъде тук. Ще намерим тайно място. Моля те.

Всеки момент щеше да се разплаче. Брин се изнерви, но си напомни, че горката жена е видяла как разстрелват приятелите й; самата тя се беше измъкнала на косъм.

— Не бива. Този мъж, Харт, ще тръгне след нас веднага щом разкрие номера с лодката. Ще разбере със сигурност. Няма да знае накъде сме поели, но може да се досети.

Мишел се озърна назад. Оглеждаше панически, дишаше тежко.

— Разбираш ли?

Мишел хапна още няколко бисквитки, отново, без да предлага на Брин. После ги пъхна в джоба и с отвращение произнесе:

— Добре. Печелиш.

Хвърлиха последен поглед назад и забързаха колкото могат. Провираха се край храсталаци, толкова гъсти, че дори мачете не би могло да проправи път през тях. Имаше обаче и достатъчно иглолистни горички, из които намираха равни маршрути без непроходими шубраци.

Отдалечаваха се от къщите. Подпряна на билярдния стик, Мишел не изоставаше въпреки навехнатия глезен. Брин здраво стискаше своето копие, което й вдъхваше странна увереност.

Брин стреснато се извърна. Чу глас.

Беше Мишел, която си мърмореше нещо под нос. Лицето й светеше призрачно на лунната светлина. Брин бе изгубила без време баща, колега и донякъде, съпруг. Тъгата я подтикваше да си говори на глас — молеше за сила или просто мълвеше безсмислици. Беше открила, че думите правят болката по-поносима. Днес следобед й се случи отново, когато с Джоуи бяха в рентгеновия кабинет. Не си спомняше думите.

Заобикаляха разкаляни езерца, оградени от къпини насекомоядни растения — хищници, с които се беше запознала благодарение на поредния училищен проект на Джоуи. Жабите квакаха настойчиво, птици надаваха скръбни крясъци, слава богу, все още беше твърде рано за комари. Тя ги привличаше като магнит и лете цитронелата й служеше вместо парфюм.

За да окуражи колкото Мишел, толкова и себе си, прошепна:

— Участвала съм в две спасителни акции в парка.

Едната се бе превърнала в търсене на труп, но Брин спести тази подробност.

— Не познавам парка детайлно, но, общо взето, съм наясно с терена. Наближаваме маршрута „Джойлет“. Остават два-три километра. Знаеш ли го?

Мишел поклати глава, втренчила се в килима от борови иглички пред краката си. Избърса нос с ръкава.

— Ще ни отведе към вишката. По това време сигурно е затворена, но все ще намерим телефон или оръжие.

Първо щяха да се насочат към рейнджърския пост. Но, обясни Брин, ако го подминеха или не успееха да влязат, щяха да продължат по пътеката към река Снейк.

— Ще следваме течението й на юг към Пойнт-ъв-рокс — сравнително голям град в другия край на парка. Ще има магазини, ще намерим някакви служители на реда. Дори и да не дежурят денонощно, ще ги събудим. Не е близо — на десетина километра, но покрай реката се върви лесно. Другият вариант е, като стигнем Снейк, да тръгнем на север. И да изкачим билата. По моста ще прекосим към междущатската магистрала. Там винаги има движение. Ще спрем камион или някоя кола.

— Ще изкатерим билото — измърмори Мишел. — Страхувам се от височини.

„Е, открихме една допирна точка“ — помисли си Брин.

Катеренето по стръмнината наистина щеше да е опасно. Мостът беше на почти трийсет метра над реката, а скалите на места бяха гладки като стъкло. Преди две години тъкмо в тази част от парка откриха тялото. Млад мъж беше изгубил равновесие. Паднал само от седем метра, но улучил остър дънер. Съдебният лекар каза, че е агонизирал двайсет минути.

Гледката я преследваше и до днес.

Когато боровете отстъпиха място на по-дива гора, Брин гледаше да избира по-леки маршрути за Мишел. Но земята бе обрасла с жилести храсти, диви лози и филизи и те с мъка си пробиваха път напред.

Гората непрекъснато им напомняше, че не са сами. Наоколо се стрелкаха прилепи, чуваха зова на бухалите. Брин се сепна, когато настъпи ребро на сърна, то отскочи и я перна по коляното. Тя се отдръпна от оголения сух кокал. Наблизо се търкаляше пробитият череп на животното.

Мишел се загледа безмълвно в останките.

— Да вървим. Обикновени кости.

Изминаха още стотина метра през гъсталака. Изведнъж Мишел залитна, потърси опора в някакъв клон и тихо извика.

— Какво стана?

— Боли! — изхленчи Мишел и вдигна ръка. Свали тънката ръкавица и се взря в дланта. — Гледай! О, Боже, отровно ли е?

Два бодила от храста стърчаха от кожата.

— Няма страшно. Убола си се на къпина. Всичко е наред.

— Не е. Боли ме!

— Дай да видя.

— Не. Не ме докосвай!

Брин обаче пое леко ръката на спътничката си и насочи запалката към дланта, за да разгледа раничките.

— Трябва просто да измъкнем бодлите, за да не се инфектира.

Полицайката дръпна, а Мишел жално простена и се взря в капките кръв.

Брин извади шишенцето спирт, навлажни края на чорапа и започна да маже раните.

— Не! Дай на мен!

Мишел попиваше кръвта и присвиваше очи от болка. Брин бе убедена, че преиграва.

— Всичко е наред. Не е отровно. Няма нищо. След десет минути ще го забравиш.

Мишел й върна чорапа, измъкна кърпичка от джоба си и притисна раната. Когато я махна, кървенето беше спряло. Хвърли кърпичката на земята, но се усети, вдигна я и я прибра в джоба.

Продължиха нататък. Брин водеше.

Мислеше си, че Харт със сигурност ще ги последва. Трябва да бъдат бдителни. Ала няма как да се досети накъде са се запътили. Щатският парк обгръщаше от всички страни езерото Мондак и анклава с вилите. Можеха да изберат всяка посока, освен южната към общинското шосе, защото убийците им препречваха пътя към него.

Всяка крачка й вдъхваше увереност. Тя поне познаваше донякъде гората и знаеше къде се намира пътеката. И дори Харт и партньорът му да тръгнеха в същата посока, след десетина минути щяха да се объркат.

* * *

На брега до къщата на Фелдманови Харт се консултираше с Джи Пи Еса на джобния компютър. После огледа и картата на местността, която носеше.

— Джоуилетският маршрут — обяви той.

— Това пък какво е?

— Натам са тръгнали.

— Аха — разбра Люис. — Според теб.

— Да. — Харт разгъна картата, посочи и тегли линия на север. — Ние сме тук. А тази кафява черта е пътеката. Ще ги отведе до рейнджърския пост ето тук.

Люис следеше думите му разсеяно. Взираше се към езерото.

— Хитър номер ни скроиха. Няма спор.

Другият мъж не възрази. След кратко гребане установиха, че жените са нагласили спасителните жилетки и са бутнали кануто във водата. Викът — когато започна да стреля — бе гениален. Коя от двете извика? Обзаложи се, че е Брин.

Досега не му се беше налагало да се надлъгва с жертвите си. Наслаждаваше се на предизвикателството, но предпочиташе да не губи контрол. По-приятни му бяха предизвикателствата с предсказуем изход — в негова полза. Като да обработваш абанос — темпераментно дърво, лесно се цепи и стотини долари отиват на вятъра. Трудно за оформяне и дялане. По ако не бързаш, ако внимаваш, ако предвиждаш спънките, крайният резултат е чудесен.

Що за предизвикателство беше Брин Маккензи?

Още усещаше миризмата на амоняка.

И чуваше гърменето на пистолета й.

Беше готов да се обзаложи, че Брин Маккензи е абанос.

— Значи смяташ да ги преследваш? — попита Люис.

— Да.

— Трябва да отбележа, Харт, че това не влизаше в плановете ми.

Меко казано.

Той продължи:

— Положението се промени. Онази кучка те простреля, опитвайки се да уцели мен. Ченгето… Амонякът… клопката в банята. Ако беше проработила, сега единият щеше да е сляп. А когато куката стреля в къщата? На сантиметри се разминах.

Неуязвим за куршуми…

Харт нищо не каза. Не се ядосваше като Люис. Жените просто следваха природата си. Като животното, което видяха. Няма как да не окажат съпротива.

— Ето какво мисля — продължи Люис. — Искам да се омитаме оттук. Тя е ченге, Харт. Живее тук. Познава мястото. Преполовила е пътя до рейнджърския пост. Не може да няма телефони в парка… Та значи — да си плюем на петите! Към Милуоки. Която и да е тази Мишел, със сигурност не би ни идентифицирала. Не е глупачка. — Той потупа джоба, където беше прибрал чантичката с името и адреса й. — А ченгето не успя да ни види добре. Така че — да се връщаме към план А. Тръгваме към шосето и намираме кола. Как мислиш?

Харт сви вежди.

— Изкушавам се, Люис. Наистина. Но не бива.

— Хмм. Защо ли съм на противното мнение?

Сега Люис говореше по-меко, по-разумно и не толкова кисело.

— Трябва да ги пипнем.

— Но защо? Някакво писано правило? Виж, сигурно си мислиш, че съм уплашен. Не съм. Ние двамата срещу две жени? Нищо работа. Ще ти разкажа нещо. Миналата година участвах в банков обир в Медисън.

— Банка? Не ми е в ресора.

— Отмъкнахме петдесет хиляди.

— Звучи добре.

В национален мащаб на банков обир се падаха по три хиляди и осемстотин долара. Харт беше чел и друга статистика — деветдесет и седем процента от заподозрените се озоваваха зад решетките в срок от една седмица.

— Правилно. И така… Гардът взе да се прави на герой. На глезена си носеше резервно оръжие.

— Ченге е бил.

— Предполагам. Точно така. Започна да стреля. Аз покривах момчетата. На открито. Не го оставих да си подаде носа. Дори не потърсих прикритие. — Люис се засмя и поклати глава. — Един от колегите — шофьорът — така се стегна, че изпусна ключовете в снега. Търсихме ги няколко минути. Но аз обезвредих гарда. Дори презареждах прав. А в далечината се чуваха сирените. Измъкнахме се.

Той даде време на Харт да осмисли чутото и продължи:

— Искам да кажа, че зависи дали има смисъл… Понякога се налага да отстояваш територия, понякога — да отстъпиш. После ще се погрижим за тях. — Пак потупа чантичката на Мишел. — Нищо добро няма да излезе от тая работа. — И в заключение повтори: — Положението се промени.

Скръбен писък се понесе из влажния въздух. „Някаква птица“ — предположи Харт. Водна птица, бухал или сова. Не ги различаваше. Приклекна и отметна коса.

— Люис, според мен нищо не се е променило.

— Как ли не! От момента, в който се опита да те елиминира, всичко се обърна наопаки.

Люис кимна към къщата и го изгледа скептично.

— Нищо непредвидимо. Всъщност трябваше да го предвидим. Хванеш ли се веднъж — когато например се съгласи да поемеш тази работа — последствията са неизбежни. Отклоняват се в едната или в другата посока. Или, както тази нощ, се обръщат и те фрасват по главата…

Или те прострелват в ръката.

— Никой не ме е насилвал да живея по този начин. Нито пък теб. Но сме го избрали и работата ни е да премисляме всичко, да предвиждаме какво ще стане и да планираме. Захвана ли се с нещо, подготвям го до последния детайл. Няма изненади. Изпълнението на задачата обикновено е скучно, защото съм я проигравал стотици пъти наум.

Два пъти мери, веднъж режи…

— Тази нощ ли? Предвидих и планирах деветдесет и пет процента. Ала не си направих труда да обмисля останалите пет — че онази Мишел ще ме нарочи за мишена. А трябваше.

Поклащайки се на пети, кльощавият подметна:

— Трикстера.

— Какво?

— Баба казваше, че Трикстера е виновен, когато нещо се обърка съвсем неочаквано. Прочела го е в някоя детска книжка може би. Не помня. Трикстера винаги се навърта наоколо и търси начин да оплеска ситуацията. Като съдбата или като Бог. Само дето съдбата поднася и хубави изненади. Печеливш лотариен билет например. Или ти нашепва да спреш на жълто, въпреки че си смятал да пресечеш, и така те спасява от размазване. А Бог винаги преценява правилно, за да получим, каквото сме заслужили. Трикстера обаче просто те оплита. — Люис кимна отново към къщата и заключи. — Тази нощ Трикстера ни посети.

— Трикстер — повтори Харт. Идеята му допадна.

— Но такъв е животът понякога, нали, Харт? Пропускаш петте процента. И какво от това? Все пак може би е най-добре да се омитаме и да загърбим станалото.

Харт се изправи. Смръщи се, понеже инстинктивно протегна простреляната си ръка, за да запази равновесие.

— И аз ще ти разкажа една история, Люис. За брат ми… беше по-малък от мен.

— Имаш брат? — Вниманието на Люис се отклони от къщата. — Аз имам двама.

— Майка и татко починаха един след друг. Бях на двайсет и пет, брат ми — на двайсет и две. Донякъде поех ролята на баща. Още тогава бяхме в този бизнес. Брат ми пое една работа — нищо и половина, залагания. Използваха го като куриер. Взимаше парите и ги носеше. Нищо особено. Искам да кажа, хиляди го правят ежедневно. По цял свят.

— Аха.

Люис слушаше внимателно.

— По онова време нямах работа и му помагах. Взехме парите…

— В Милуоки ли?

— Не. Отраснахме в Бостън. Та взехме парите и се наканихме да вървим. Но се оказа, че сме в капан. Момчето, което движеше залаганията, решило да ни пусне куршума и да подхвърли телата на ченгетата заедно с няколко тефтера и част от парите. Та да си помислят детективите, че случаят с приключен.

— Набелязал ви за изкупителни жертви.

— Точно. Усещах, че се мъти нещо и заобиколихме през задния вход. Видяхме бияча. Отпрашихме. След няколко дни открих и останалите, които беше наел да ни убият, и се погрижих за тях. Но шефът се покри. Чух, че заминал за Мексико.

— Уплашил се от лошия задник — ухили се Люис.

— След половин година спрях да го търся. Оказа се обаче, че изобщо не е ходил в Мексико. Наблюдавал ни през цялото време. Един ден спипал брат ми и му видял сметката.

— По дяволите!

Харт помълча.

— Но не той уби брат ми, Люис. Аз го убих. Мързелът ми го довърши.

— Мързелът ти?

— Да. Защото се отказах да търся негодника.

— Но шест месеца са много време, Харт.

— Няма значение. Дори да са шест години. Трябва да си опечеш работата сто и десет процента. Или въобще да не се захващаш. — Поклати глава. — Мътните го взели, Люис, забрави. Проблемът си е мой. Наеха мен. Не е твоя работа. Ще ти бъда благодарен, ако дойдеш с мен. Но ако искаш да вървиш в Милуоки — давай! Няма да се обидя.

Люис продължаваше да се поклаща. Напред-назад, напред-назад.

— Може ли един въпрос?

— Давай!

— Какво стана с негодника, който уби брат ти?

— Наслаждава се на живота още три дни.

Люис мисли дълго. После се ухили:

— Може и да съм полудял, Харт. Но съм с теб.

— Наистина?

— Можеш да се обзаложиш.

— Благодаря, човече. Задължен съм ти.

Стиснаха си ръцете. Харт отново се съсредоточи в екрана. Придвижи стрелката към най-близката част от маршрута „Джойлет Трейл“ и натисна командата „води“. Указанията се появиха почти мигновено.

— Да вървим на лов!

* * *

Джеймс Джейсънс — строен мъж към трийсетте — седеше в своя лексус, сива, поожулена тук-таме кола на няколко години. Беше спрял на паркинга на „Грейт Лейкс Интермодал Кънтейнър Сървисис“ на брега на Милуоки. Следеше как крановете разтоварват контейнери от корабите. Невероятна гледка. Операторите вдигаха над палубите огромните метални кутии като играчки и ги редяха една след друга като по конец върху платформите на камиони. Контейнерите тежаха по двайсетина тона, че и повече.

Джейсънс винаги се впечатляваше от добре свършената работа, независимо в кой бранш. Из вечерния въздух се понесе грохот. Изсвири сирена и канадски товарен вагон профуча с пълна пара.

Джейсънс беше гладен, обичайният му час за вечеря отдавна беше минал, но тази вечер щеше да наруши режима. Ще мине с бърза храна. Примиряваше се. Работата му беше приоритет.

Вратата на старата кафява тухлена страда се отвори. Як мъжага със смачкани сиви панталони, спортно яке и синя риза без вратовръзка слезе по стълбите и прекоси паркинга. Джейсънс знаеше, че шефът на правния отдел на компанията често закъснява вечер.

Пол Морган тръгна към мерцедеса си. Джейсънс излезе от колата, паркирана през две места. Небрежно доближи мъжа.

— Господин Морган?

Мъжът се обърна и се загледа надолу към трийсетина сантиметра по-ниския и петдесетина килограма по-лекия от него Джейсънс.

— Да?

— Не се познаваме лично, сър. Работя в правния отдел на синдиката на пристанищните работници. Казвам се Джим Джейсънс.

Подаде му визитна картичка. Морган й хвърли един поглед и я пъхна във външния джоб, за да се отърве от нея при първата изпречила му се кофа за боклук.

— Знам, че е късно. Няма да ви отнема повече от минута.

Морган огледа паркинга. Сякаш искаше да каже: „Сега ли намери? Точно тук? В петък вечер?“

— Ще бъда в офиса в осем в понеделник.

Насочи дистанционното управление към мерцедеса и колата се отключи с едно щракване.

— Само минутка — меко произнесе Джейсънс.

— На Стенли Манкевич не му стиска да дойде лично? Не съм изненадан.

Морган се настани на седалката и колата се огъна под тежестта му. Остави вратата отворена. Изгледа Джейсънс от глава до пети, от елегантните обувки върху деликатните крака до идеалния възел на раираната вратовръзка.

— Адвокат ли си?

— Работя в правния отдел.

— Аха. Според теб има разлика значи. Завършил ли си юридически университет?

— Да.

— Кой?

— Йейл.

Морган сбърчи чело. Той самият носеше розовия пръстен с кръста. Джейсънс беше пропуснал знака на алма-матер.

По-възрастният юрист отсече:

— Не съм в настроение за приказки, но в понеделник ще съм още по-зле. Така че казвай какво иска негова светлост Манкевич и се омитай.

— Добре — сговорчиво подхвана Джейсънс. — Знаете с какви проблеми се сблъсква напоследък господин Манкевич.

— Всички знаят.

— Разбираме, че вашата компания и изпълнителните й директори не са склонни да подкрепят синдикатите и лидера им в този труден момент.

— Води се федерално разследване, за бога. За какво, по дяволите, да го подкрепяме?

— Вашите служители са членове на организацията му.

— Техен избор.

— А що се отнася до разследването — наясно сте, че няма повдигнати обвинения — изрече с усмивка Джейсънс. — Неколцина следователи проверяват някакви твърдения.

— ФБР.

— Няколко агенти проследяват някаква информация. Това е. Все едно клиент да ви попита: „Могат ли да ме съдят за еди-кое си?“ Ще му отговорите, че могат да го съдят, задето е поздравил съседа си. Всеки може да ви съди за всичко. Същото важи за разследванията.

— Виж, не разбирам защо, по дяволите, си дошъл тук. Бизнесът ни е законен. Огледай се! — юристът махна с ръка към ярко осветените кранове. — Клиентите ни знаят, че членуваме в синдиката, и започват да нервничат. Вече започнаха да ми се обаждат. Притесняват се, че компанията се е замесила в нещо незаконно.

— Кажете им истината. Че господин Манкевич не е обвинен в нищо. Всички профсъюзи в историята на САЩ рано или късно са били разследвани.

— Което говори красноречиво за синдикатите — изръмжа Морган.

— Или за онези, на които не им се нрави обикновените хора да отстояват правата си за добро заплащане на тежкия труд — любезно отвърна Джейсънс, без да се отдръпва от едрия мъж, въпреки силната миризма на чесън, която лъхаше от устата му. — Освен това дори да се окаже, че господин Манкевич е замесен в нещо нелегално, което е крайно невероятно, убеден съм, че клиентите ви ще разграничат лидера от организацията му. Да вземем за пример „Енрон“ — деветдесет и пет процента съвестни служители и няколко гнили ябълки.

— Обичате израза „обикновени хора“, господин Джейсън… Джейсънс? Със „с“? Но не схващате. Намеси се дори Отделът за национална сигурност… Ние пренасяме контейнери. Само намек, че нещо не е наред с хората, с които работим, и веднага ще тръгнат слухове, че складираме антракс, ядрени бомби и прочее. Клиентите ни ще се разбягат. И вашите обикновени съвестни хора ще изгубят работата си. За кой ли път питам — какво искате?

— Малко информация. Нито незаконна, нито класифицирана, нито вътрешна. Технически детайли. Написал съм ги.

Лист хартия се появи в ръката на Джейсънс. Подаде го на Морган.

— Щом не е класифицирана, нито вътрешна, намери си я сам — отсече Морган и пусна листа върху влажния асфалт.

— Ах!

Морган се взря в слабото, усмихнато лице на събеседника си. Разсмя се и прокара ръка през оредяващата си черна коса.

— На „Семейство Сопрано“ ли ще си играем? Само дето, вместо да ми изпрати горили, господин Манкевич е предпочел един кльощав задник. Такъв ли е планът? Хленчиш ми, докато се огъна?

Той се наведе напред и се разсмя още по-силно.

— Мога да те смачкам с една ръка. И нещо ме подтиква да го направя. Да те изпратя на боса ти със счупен нос.

— Предполагам, че лесно ще ви се удаде, господин Морган — добродушно се съгласи Джейсънс. — Не съм се бил от двайсет години. В училищния двор. И доста ме понатупаха.

— Не си заслужава да се потя — отсече Морган. — И какво следва? Големите момчета със стоманени бухалки? Мислиш ли, че ще се уплаша?

— Не, не, никой няма да идва. Само аз — сега и тук. И толкова. Дойдох с молба за помощ. Никой няма да ви безпокои повече.

— Хубаво. Аз обаче отказвам да съдействам. А сега се омитай оттук.

— Благодаря, че ми отделихте време, господин Морган — отдалечи се Джейсънс. После — едрият юрист тъкмо се канеше да захлопне вратата — се намръщи, сякаш внезапно си спомни нещо и вдигна показалец. — А, щях да забравя! Искам да ви услужа. Чухте ли за утре сутринта?

Пол Морган ядосано попита:

— Утре сутринта ли?

— Общината започва някакъв ремонт на Хановър стрийт. В събота моля ви се. В осем и половина. Ще се наложи да смените маршрута, за да се доберете до училището до десет.

— Какво?

Морган застина с ръка върху полуоткрехнатата врата и зяпна Джейсънс. Думите му прозвучаха като шепот.

— За концерта — кимна елегантният мъж. — Страхотно е родителите да проявяват интерес към страничните занимания на децата си. Малцина го правят. Сигурен съм, че Пол и Алисия оценяват усилията ви. Зная, че са репетирали усърдно. Особено Алисия. Всеки ден след часовете, от три до четири и половина… Впечатляващо. Просто си помислих, че ще ви е от полза да знаете за ремонта. Това е. Приятна вечер, господин Морган.

Джейсънс се обърна и тръгна към лексуса. Мислеше за десетте процента вероятност да бъде нападнат в гръб. Но се добра невредим до колата и запали двигателя.

Когато погледна в огледалото за обратно виждане, мерцедесът на Морган беше изчезнал.

Както и листът хартия.

Първата задача за тази вечер бе изпълнена. Чакаше го втората. Стомахът му отново напомни за себе си, но Джейсънс реши да си поръча нещо от „Макдоналдс“ или „Бъргър Кинг“ и да се нахрани в колата. Според инструкциите до Лейк Мондак му предстоеше повече от два часа път.

* * *

— Не — разтревожено възкликна Мишел. — Не, за бога!

Брин се сниши и проследи погледа на младата жена, която се взираше назад.

— Трябва да се върнем — обяви Мишел.

— Какво?

— Трябва да се върнем. Веднага.

И Мишел пое натам, откъдето идваха.

— Защо? Какво стана?

— Ето това — протегна гневно дясната си ръка тя.

Пак ли бодлите на къпината?

— Не можем да се върнем.

Но Мишел не я чуваше. Куцукаше надолу по хълма и се оглеждаше наляво и надясно.

— Мишел — спусна се Брин след нея, — какво има?

— Гривната ми. Ето какво.

Брин си спомни диамантеното бижу.

— Изгубила съм я, когато си свалях ръкавицата. Когато проклетото растение ме убоде.

— Сега не можем да мислим за нея.

— Ти няма какво да мислиш. Гривната си е моя.

Оттогава бяха изминали поне километър. И нямаше начин да намерят украшението, понеже не следваха определена пътека. На всичкото отгоре може би Харт и партньорът му бяха уцелили посоката и ги следваха по петите. Не биваше да се връщат.

— Не! Хайде!

Но младата жена продължи да крачи надолу.

— Негодниците са си отишли. Тръгнали са към магистралата. Ще я намеря.

— Ще се върнем утре — нервно я настигна Брин. — Като се измъкнем оттук и им закопчаят белезниците.

— Няма да я намерим тогава — ядосано възрази Мишел. — Ще я потърся. Дай ми запалката.

— Не.

— Моля те, Брин. Дай ми я. Трябва да открия гривната.

Полицайката я хвана за раменете и я спря. Младата жена се отдръпна гневно; сините й очи святкаха ядосано.

— Струва шест хиляди долара.

— Парите нямат значение. Онези двамата може и да не са тръгнали насам. Но не бива да рискуваме. Имаш застраховка.

— Не разбираш — просъска Мишел. — Не ми трябват парите. Искам си гривната!

— Съжалявам, Мишел — прекъсна я рязко Брин, — не можем да се върнем.

Младата жена не откъсваше поглед от гъсталаците, които с мъка бяха пребродили. Вдигна вежди примирено. Брин знаеше, че ще се съгласи с нея — не заради настойчивата й съпротива, а защото нямаше как да се върнат по стъпките си.

— Съпругът ми я донесе от Франция — рязко подметна Мишел и тръгна след Брин. — Антика е. Уникат.

Брин си мислеше колко ли е разглезена младата й спътничка, че да рискува да попадне в ръцете на двама убийци заради някакво си бижу. За кой ли път благодари на съдбата за скромния си живот в Хумболт. Представи си как се отправя в лапите на смъртта заради подаръка от Греъм за последния й рожден ден — яркочервен кухненски комбайн.

Продължаваше да води. Земята беше мочурлива и трябваше да внимават да не стъпят върху някоя на пръв поглед суха купчина листа, а всъщност тънка пелена над дълбоката тиня. Настойчивото и пронизително жабешко квакане я дразнеше — пречеше й да се ослушва за приближаващите стъпки на преследвачите.

Двайсет минути вървяха в мълчание. По възможно най-лекия терен потъваха все по-надълбоко в безизходния горски лабиринт. Спуснаха се в долчинка, обрасла с къпини, див чесън и разни други растения, непознати за Брин. С много усилия се изкатериха нагоре по другия склон на хълма.

Там Брин внезапно осъзна, че са се изгубили. Безвъзвратно.

По височините по-лесно налучкваха вярната посока — на север към „Джойлет Трейл“. Тя използваше като ориентир и възвишенията, поточетата, най-високите дъбове. Но стръмните скали, гъстите храсти и острите трънаци ги принуждаваха да се спускат все по-надолу и надолу.

— Разхождали ли сте се насам с приятелите ти?

— Не обичам да бродя из гората — капризно отсече Мишел. — Идвала съм им на гости само веднъж-дваж.

Брин внимателно се огледа.

— Мислех си, че знаеш къде сме — измърмори Мишел.

— И аз така си мислех — с нескрито раздразнение отвърна тя.

Спомняше си някакво правило за мъховете — че растели предимно по северната страна на стволовете и скалите. Тук обаче лишеите сякаш ги обвиваха отвсякъде. Зърна бреза. Сякаш й беше позната. Минавали ли са оттук? В кръг ли се въртят? Беше чувала, че става така, когато се изгубиш. Връщаш се отново и отново на същото място.

— Да вървим натам — посочи. Нещо й подсказваше, че се спря просто на по-лекия и необрасъл с гъста растителност път.

Мишел закуцука след нея като кукла на конци, подпряна на полираната си тояга от палисандрово дърво.

Не след дълго Брин спря отново. Сега беше по-объркана, отколкото преди десет минути. Ако изобщо беше възможно. Страхът се опита да я завладее.

„Не, не, запази самообладание“.

Сепна се от нещо, което прелетя край нея и падна на земята. Мишел тупна на тревата и уплашено размаха ръце над главата си.

— Прилепи! Свирепи създания!

— Шшшт! Тихо! — предупреди я Брин.

С присвити учи проследи как животинчето се приземи и светкавично се закатери по дънера на дървото до тях.

— Летяща катерица.

— Хапят ли?

Брин нямаше представа.

— Не — твърдо отговори и помогна на Мишел да се изправи.

По лицето на младата жена се четеше отвращение. Сякаш цялата несправедливост на света се беше стоварила на плещите й.

Облегната на ствола на близкия ясен, Брин размишляваше. Животът беше толкова странен. Преди шест часа стоеше в залата за спешна помощ с най-модерно оборудване, заобиколена от телефони и компютри, а сега се луташе из ужасен примитивен пущинак…

Образът на Джоуи й припомни нещо. Потупа джобовете си. Ножове, билярдна топка, портмоне, значка, шише спирт…

— Имаш ли игла?

— Какво? — прошепна в отговор Мишел.

— Игла или топлийка, или безопасна игла?

— Че от къде на къде ще нося игла? — потупа Мишел якето си. — Нямам. За какво ти е?

Значката! Извади я от джоба. „Шерифство Кеноша Каунти“. Хромираната повърхност засия в мрака.

Обърна я и огледа безопасната игла отзад.

Дали щеше да стане?

— Хайде! — Поведе Мишел към близкия поток и коленичи. Заразчиства листата. — Намери ми камъни. Колкото грейпфрут.

— Камъни?

— Побързай!

Младата жена сбърчи чело, ала затърси по брега, докато тя разчистваше мястото. Земята беше хладна, студът я пронизваше. Коленете я заболяха. Извади от джоба шишенцето спирт, ножа и запалката. Нареди ги пред себе си до значката.

Мишел се върна, накуцвайки. Носеше пет камъка. Трябваха й само два. Забрави да й каже.

— Какво ще правиш?

— Компас.

Миналата година синът й посещаваше кръжока по природни науки. Изработваха научни инструменти с подръчни средства. На Джоуи скоро му писна, но Греъм го поощри и Брин също се зае да помага. Съпругът й подготви материалите и донесе от своите инструменти. С носталгия си спомни снежния неделен следобед, когато майсторяха барометър, хигрометър за измерване на влажността и компас. Едва сдържаше сълзите си.

— И как ще стане?

— Знам на теория, но не съм сигурна дали ще успея.

Идеята беше елементарна. Удряш игла или карфица с чук, който я намагнетизира. После я поставяш върху парче корк, а него — в съд с вода. Иглата се ориентира в посока север-юг. Просто. И проработи безпогрешно още при първия им опит. Вкъщи Греъм помагаше на оборудвания с предпазни очила и въоръжен с чук Джоуи да зареди с електричество малкия пирон. Сега нямаше чук. Реши да използва тъпата страна на ножа — единствената желязна вещ, с която разполагаха.

Сложи един камък пред себе си и се опита да отчупи безопасната игла. Твърдият метал не поддаде.

— Мамка му!

— Опитай се да я прережеш с ножа — предложи Мишел. — Удари го с камък.

Брин разтвори иглата, доколкото можа, сложи я на един камък и допря острието на ножа до основата й. Стисна го с лявата ръка и стовари отгоре му друг камък. Не се появи дори драскотина.

— Трябва да удариш по-силно — посъветва я Мишел, заинтригувана от начинанието.

Полицайката удари още веднъж иглата. Този път острието остави бледа диря, но се отплесна от хромираната повърхност. Нямаше как да хване с една ръка и значката, и ножа.

Подаде камъка на Мишел.

— Дръж. Ти ще го направиш. С две ръце.

Младата жена пое тежкия камък.

Лявата ръка на Брин остана върху дървената дръжка на ножа. Не улучеше ли, щеше да й сплеска пръстите. Или острието да отскочи и да ги среже.

— Нямаме избор.

— Ами ако ти ударя пръстите?

— Давай! Не пести сили. Удряй здраво. Хайде!

Мишел пое дъх и вдигна камъка. Смръщи се, издиша и стовари камъка. Макар да не знаеше дали ще уцели ръката й или ножа, Брин не помръдна.

Мишел удари желязото и острието сряза малко от иглата.

Парченцето литна във въздуха и изчезна в тъмното море от листа до потока.

— Не! — извика Мишел и се втурна нататък.

— Спри! — прошепна Брин.

Най-вероятно трофеят им се беше приземил най-отгоре, но само една стъпка бе достатъчна да го събори между листата и той да изчезне безследно.

— Едва ли е отскочило далеч.

— Много е тъмно. Нищо не виждам. По дяволите!

— Тихо — напомни й Брин. Не трябваше да забравят, че Харт и партньорът му може би са по следите им.

— Трябва ни запалката.

Брин се наведе към купчината. Спътничката й беше права. В гъстата гора светлината на полумесеца едва се процеждаше през клонки и листа, задържали се от ланшната есен. Невъзможно бе да различат иглата. Ала запалката щеше да грейне като сигнален фар на върха на небостъргач и да предупреди Харт.

За кой ли път в главата й се завъртя лайтмотивът на тази нощ — няма друг избор.

— Ето — подаде й запалката и посочи отсрещния край на купчината. — Мини натам и дръж светлината ниско.

Мишел се запрепъва напред.

— Готова ли си? — прошепна.

— Хайде.

Щракна и пламъкът грейна. Беше по-ярък, отколкото очакваше. Сигурно се е видял на сто метра.

Брин се наведе, запълзя бавно и заоглежда земята.

Ето я! Нещо блесна. Какво ли? Тя се пресегна внимателно и вдигна тънко клонче, покрито с курешки.

Второто й попадение се оказа ивица слюда в скалата.

Най-сетне забеляза сребрист отблясък върху извивката на дъбово листо. Внимателно хвана иглата.

— Изгаси я — кимна към запалката.

Стана тъмно като в рог. Мракът им се стори по-гъст отпреди, защото светлината беше заслепила очите им. На Брин й прималя при мисълта колко уязвими са сега. Нямаше да види мъжете, дори да крачат право срещу нея. Само пречупена клонка или шумолящо листо биха издали присъствието им.

Мишел се наведе.

— Да ти помогна ли?

— Не още.

Младата жена седна с кръстосани крака и измъкна бисквитите. Предложи и на Брин, която кимна благодарно и изяде няколко. После се захвана да блъска игличката с тъпото на ножа. На два пъти улучи пръста си и потрепери от болка. Но не се отказа и продължи да удря упорито — като светлината на запалката преди малко звънливият звук сякаш ехтеше издайнически на километри наоколо.

Доколкото си спомняше от домашния проект, иглата трябваше да бъде ориентирана на север и юг, стига, разбира се, да имаха компас. Затова Брин я въртеше напосоки и продължаваше да удря.

Дзън, дзън, дзън…

След безкрайни пет минути реши:

— Да пробваме. Трябва ми конец. Нещо тънко.

Брин сряза парче плат от скиорското си яке и го разпъна. Мишел издърпа две-три дълги нишки. С тяхна помощ Брин привърза иглата към тънко клонче.

Изсипа спирта от шишето, с което се сдоби в къщата на Лейк Вю Драйв 2, и го напълни до средата с вода. Пъхна клончето и иглата вътре и сложи шишето да легне. На светлината на запалката, този път заслонена от якето на Мишел, погледнаха през матовата пластмаса. Клончето подскачаше по повърхността, докато водата се успокои. Отначало дребната им лодчица заседна в края, но Брин я избута в центъра с клонче. Иглата се завъртя бавно наляво и спря.

— Действа! — засия Мишел, усмихната за пръв път тази нощ.

Брин я погледна и също й се усмихна в отговор. „Действа, да му се не види!“ — рече си.

— Но кой край сочи север и кой — юг?

— Тук възвишенията са предимно на запад. Значи север е наляво.

Изгасиха запалката и щом очите им свикнаха с тъмнината, Брин посочи към далечен хълм.

— Натам е север. Да вървим.

Затвори капачката на изобретението си и го пъхна в джоба. Стисна копието и двете тръгнаха отново. От време на време спираха да сверят посоката. Ако се придържаха на север, рано или късно щяха да излязат на „Джойлет Трейл“.

Странно колко успокоително й подейства изработването на импровизирания уред. Кристен Брин Маккензи беше от жените, чийто най-заклет враг, най-голям страх бе контролът да се изплъзне от ръцете им. Тази нощ започна от нулата — едва изпълзя от езерото: без телефон, без оръжие, замръзнала и безпомощна. Но сега, с примитивното копие в ръка и компаса в джоба се чувстваше самоуверена като герой от комиксите на Джоуи.

Царица на джунглата.

* * *

Танцът.

Така го наричаше Харт.

Неизбежна част от бизнеса. Той не само беше научил стъпките; танците му се удаваха.

Преди месец. В кафенето — никога на барове, винаги на трезва глава — договаряха поръчката. Здраво ръкостискане. После:

— И така, Харт, как я караш?

— Добре. А ти?

— Нормално. Слушай. Искам да наема някого. Проявяваш ли интерес?

— Не знам. Може би. Та откъде познаваш Гордън Потс? Отдавна ли се знаете?

— Не много.

— Как се запознахте?

— Чрез общ приятел.

— Кой по-точно?

— Фреди Ланкастър.

— А, Фреди. Как е жена му?

— Лоши вести, Харт. Почина преди две години.

— А, да. Паметта ми изневерява. Как намира Фреди, Сейнт Пол?

— Сейнт Пол? Та той живее в Милуоки.

— Ама че съм глупав!

Танцът. Отново и отново. Както си му е редът.

Още две срещи и най-сетне реши, че може да се довери, че вероятността да му поставят клопка е минимална. Танцът свърши и минаха на подробностите.

— Много пари.

— Така е. Проявяваш ли интерес?

— Давай нататък.

— Ето карта на местността. Частен път. Лейк Вю Драйв. А това? Щатски парк. Няма жива душа наоколо. Ето и план на къщата.

— Хубаво… Пътят черен ли е или павиран?

— Черен… Харт, казаха ми, че си добър. Така ли е? Чувам, че си майстор. Така говорят.

— Кои?

— Хората.

— Добре де, майстор съм.

— Може ли един въпрос?

— Да.

— Просто от любопитство. Защо вършиш това?

— Умея го.

— Така изглежда.

— Добре. И къде се крие малшансът?

— Кое?

— Колко рискована е операцията? Колко хора ще има, оръжия, полиция? Вила е — има ли други край езерото?

— Фасулска работа, Харт. Почти нулев риск. Останалите къщи са празни. Горе ще са само Фелдманови. Никакви рейнджъри или ченгета наоколо.

— Въоръжени ли са?

— Майтапиш ли се? Те са градски хора. Тя е адвокат, той — социален работник.

— Само Фелдманови и никой друг? Има разлика.

— Такава е информацията. Достоверна е. Само двамата.

Сега Харт и Люис заобиколиха опасен гъсталак бодливи храсти. Изглеждаше като растение от научнофантастичен филм.

„Да, бе, само двамата“ — помисли си Харт и ръката пак го присви.

Ядосваше се на себе си, че е предвидил само деветдесетте и пет процента вместо задължителните сто и десет.

Поспряха, за да може да огледа картата на светлината на заслонения под якето му фенер. Джи Пи Есът показваше шосетата и туристическите маршрути, но не даваше географски ориентири. За тях му трябваше картата. Той се огледа, забеляза няколко възвишения и малък ручей.

— Добре вървим. Без луната щеше да е сложно, но някой се е погрижил…

Трикстера.

— Някой… Вярваш ли? — попита Люис, сякаш той самият беше твърдо убеден в съществуването на Бог.

Харт не беше. Но теологията щеше да почака.

— Ще ми се да се придвижваме. Стигнат ли пътеката, ще затичат. Ние също.

— Ще бягаме?

— Точно така. На равно предимството ще е на наша страна.

— Понеже са жени?

— Аха. А и едната е ранена. Болката пречи на бързината.

Харт млъкна и се загледа надясно. Сведоха глави над картата и старателно разучиха терена под светлината на фенера.

— Това май е вишка — посочи Харт.

— Какво?

— Рейнджърите следят за горски пожари от тях. Мислех си, че може би е тръгнала натам.

— Накъде?

— Върху онова било.

Намираше се на около километър. Приличаше на кула, но между дърветата не можеха да различат дали е радиоантена, предавател на къси вълни или вишка.

— Може и да си прав — каза Люис.

— Някаква следа от тях?

Очите им вече бяха свикнали с мрака, луната осветяваше околността, но клисурата между тях и вишката оставаше в сянка, а и гъстите корони на дърветата на дъното й предоставяха идеално прикритие.

Имаше логика жените да са предпочели кулата пред „Джойлет Трейл“ или рейнджърския пост. Там горе навярно имаше радиопредавател или дори оръжие. След кратък размисъл Харт реши да рискува и да огледа земята с фенера. Дори и да бяха наблизо, жените сигурно бързаха в противоположната посока и едва ли щяха да забележат лъча.

Изшумоляха листа. Двамата се извърнаха. Шест светещи червени очи се бяха вторачили в тях.

— Миещи мечки — засмя се Люис.

Три големи енота въртяха нещо ярко и шумолящо в лапите си.

— Това пък какво е?

Люис ги замери с камък.

Животните се разбягаха с ядно съскане.

Харт и Люис приближиха и разбраха причината за шумотевицата — миещите мечки се бяха сборичкали за храна. Приличаше на парченца от бисквити.

— От тях ли са?

Харт вдигна едното и го счупи наполовина. Не беше навлажнено. Огледа земята край ручея. Жените очевидно бяха спирали тук — различи отпечатъци от колене и обувки. После бяха продължили на север.

— Жени! Спрели за пикник!

Харт се усъмни, че са почивали. Не беше в стила на Брин. Може би е трябвало да се оказва спешна помощ, миришеше на спирт. За каквото и да бяха спирали обаче, важното бе, че не са тръгнали към вишката, а са продължили право към туристическата пътека.

Посочи напред.

— Натам!

— Пази се от онова.

— Кое?

— Отровен бръшлян. Проклетия. Не всички са алергични. Индианците например не са.

— Не им действа?

— Не. Никак. И ти може да не си алергичен, но по-добре не рискувай.

Харт го чуваше за пръв път.

— Да не би да си скаут?

— Странно! Съвсем бях забравил — засмя се Люис. — Но да, бил съм. Не точно в организацията. Ходих на няколко лагера, но се отказах. Но познавам отровния бръшлян, понеже брат ми ме метна върху една полянка. Добре ме нареди! Запомних го завинаги.

— Каза, че имаш двама братя?

— По-големият. Аз съм средният.

— Знаел ли е, че бръшлянът е отровен?

— Не мисля. Но винаги съм се питал…

— Сигурно е било гадно, Люис — съчувствено отбеляза Харт.

— Аха… И между другото… Приятелите ме наричат Комп. Може да го пуснеш в обращение.

— Добре, Комп. Откъде идва?

— Градът, където живеели нашите, когато съм се родил. Комптън, Минесота. Родителите ми сметнали, че звучи изискано — изхили се Люис. — И ние сме едни аристократи! Да пукнеш от смях! Но татко полагаше усилия. Поне това трябва да му призная. Твоите и двамата ли са починали? Родителите ти?

— Да.

— Съжалявам.

— Мина време.

— И все пак.

Продължиха мълчаливо да си проправят път из гъсталака. Харт си погледна часовника и се зачуди. „Добре — реши най-сетне, — време е“.

Бръкна в джоба и извади телефона. Включи го и изпълни стандартния електронен ритуал. Нагласи го на вибрация и прегледа последните обаждания. Най-отгоре беше отбелязано: „Дом“. Забеляза, че обаждането е продължило осемнайсет секунди. Достатъчно за съобщение.

Почуди се след колко ли време…

Екранът светна и телефонът иззвъня.

Харт потупа Люис по ръката и му даде знак да спре и да не говори.

Партньорът му кимна.

Той натисна зеления бутон.

* * *

Греъм настръхна, когато вместо да се включи на гласова поща, телефонът на Брин зазвъня. В слушалката долетяха повеите на вятъра. Сърцето му подскочи.

— Брин?

— Говорите с полицай Билингс — долетя приглушен отговор.

Греъм се намръщи и се взря в Ан.

Гласът настоя:

— Да, моля?

— Обажда се Греъм Бойд, съпругът на Брин Маккензи.

— А, здравейте, сър.

— Добре ли е тя? — попита бързо Греъм с разтуптяно сърце.

— Да, сър. Всичко е наред. Даде ми да й пазя телефона.

Греъм изпита облекчение.

— Цяла нощ се опитвам да се свържа.

— Връзката тук е ужасна. Ту има, ту няма. Честно казано, изненадах се, като го чух да звъни.

— Трябваше отдавна да се е прибрала.

— О! — объркано възкликна мъжът. — Каза, че ви се е обадила.

— Да. Но съобщението гласеше, че е тръгнала към къщи. Че сигналът е бил фалшив или нещо подобно.

— Е, смяташе да се обади пак. Може би не е успяла да се свърже. Излезе, че не е фалшива тревога. Домашна свада; гадна работа. Съпругът се опита да замаже положението. Често се случва. Полицай Маккензи в момента разговаря с жената. Изясняват фактите.

Със светнало от облекчение лице Греъм се усмихна и кимна на Ан.

— Остави ми телефона, за да не се разсейва — продължи Билингс. — Успокоява съпругата. Спец е. Затова капитанът я помоли да остане. А, извинете ме за малко, сър… Хей, сержант! Къде е Ралф?… Аха, добре.

След малко полицаят отново заговори в слушалката:

— Извинете, сър.

— Знаете ли кога ще приключи?

— Наложи се да повикаме службите за закрила на детето.

— Горе? На Лейк Мондак?

— Горе-долу. Ще отнеме няколко часа. Детето е пострадало. Съпругът ще прекара нощта в затвора. Поне една нощ.

— Няколко часа?

— Да, сър. Ще й кажа да ви звънне, щом се освободи.

— Добре. Благодаря.

— Няма проблем.

— Лека вечер — пожела Греъм и затвори.

— Какво става? — попита Ан.

Предаде й чутото.

— Домашно насилие?

— Звучеше сериозно. Съпругът отива в затвора — уточни Греъм, седна на дивана и се загледа в телевизионния екран. — Точно нея ли намериха да ангажират?

Въпросът беше риторичен. Усети обаче, че почукването на иглите спря. Тъща му вдигна поглед от плетивото. Шалът щеше да бъде в три нюанса на синьото. Красиво.

— Греъм, знаеш за проблема с лицето на Брин, нали?

— За челюстта ли? Зная. За катастрофата.

Почуди се накъде бие Ан.

Сивите й очи не се откъсваха от него. Типично за Ан Маккензи. Макар и смирена, любезна и учтива, тя винаги гледаше събеседника право в очите.

— Катастрофа — бавно повтори. — Значи все пак не знаеш.

Той усети ново гнездо с оси под краката си.

— Е?

— Мислех, че ти е разказала.

Почувства се разтревожен и наранен от лъжата. Без значение каква беше истината. Но не се изненада особено.

— Разкажи ми.

— Кийт я удари и й счупи брадичката.

— Какво?

— Три седмици беше в шини.

— Толкова сериозно ли беше?

— Кийт е едър мъж… Не се обиждай, че ти го е спестила, Греъм. Беше объркана, засрамена. Всъщност на никого не каза.

— Споменавала е, че бил избухлив. Не знаех, че й е посягал.

— Избухлив? Да, вярно. Но по-скоро имаше проблем с темперамента. Като алкохолиците и комарджиите. Не можеше да се контролира. Беше страшно. На няколко пъти съм ставала свидетелка.

— Без спирачки. Какъв е бил поводът?

— Когато я ударил? Сигурна съм, че е избухнал от нещо незначително. Както винаги. Това беше най-страшното. Ако токът спреше преди мача, ако любимата му бира свършеше… Когато Брин му съобщи, че ще се върне на работа, щом Джоуи тръгне на предучилищна… Поводи много.

— Не знаех.

— Та битовите инциденти са важни за нея.

— Ангажира се често — съгласи се Греъм. — Мислех си, че Том Дал я кара. В смисъл — за да има жена на разположение.

— Не, тя се включва доброволно.

— Какво направи тогава? Когато Кийт я удари?

— Не поиска да го задържат, ако това питаш. Притесняваше се за Джоуи.

— Случвало ли се с и друг път?

— Не. Поне доколкото знам.

Да удариш жена си. Не можеше да си го представи. Да посегнеш изобщо — освен за самозащита — му се струваше невероятно.

Греъм съпоставяше наученото със случки от миналото, с постъпките и думите на жена си. Понякога сутрин по пет-шест пъти прокарваше ръка по лицето си. Нощем се будеше стенеща и потна след поредния кошмар. Беше раздразнителна и понякога се държеше предизвикателно…

Искаше всичко да е под неин контрол…

Представи си как прокарва длан по неравната извивка на челюстта си, докато вечерят на масата или седят на зеления диван през телевизора.

Той промълви:

— Разбрала е какво е положението в Лейк Мондак чак когато е отишла. Може би заради това е останала. Но не е знаела предварително, че става дума за домашно насилие. Та питам се…

— Отговорът и в двата случая е един и същ, Греъм.

Ан обърна плетивото и иглите отново затракаха.

* * *

Спряха да проверят компаса, както правеха често.

Коленичеха, слагаха шишето на земята, побутваха намагнетизираната лодчица към центъра на малкия океан и тя им показваше накъде е север. Компасът се оказа спасителен пояс. Брин се удивляваше колко лесно кривват в погрешна посока, макар да бе убедена, че следват правилния курс.

Мишел кимна към изобретението, докато Брин го пъхаше в джоба, и попита:

— Откъде знаеше как се прави?

— От сина ми. Научен проект за училище.

— О, имаш син! На колко е? — оживи се Мишел.

— На дванайсет.

— Обожавам децата — усмихна се младата жена. — Как се казва?

— Джоузеф.

— Хубаво, библейско име.

— Аха. Кръстихме го на чичото на баща му.

— Добро момче ли е?

— Да — след кратко колебание отвърна Брин. — Само дето понякога се забърква в каши.

Разказа на Мишел за днешния инцидент със скейтборда и я попита:

— Вие имате ли деца?

— Не още. Много сме ангажирани.

— Спомена, че си актриса?

Мишел гордо кимна.

— Засега ми дават второстепенни роли. Участвам в театрални постановки, в реклами. Но скоро ще играя в „Секънд Сити“. Търсиха ме няколко пъти. И бях на прослушване за пътуващата трупа „Уикед“.

Брин кимаше и внимателно слушаше обясненията на младата жена за някои от ролите, които възнамерява да изпълни. Тя обаче я беше определила като дилетантка. Дори и талантлива, явно се луташе в търсене на точното амплоа. Или на по-лесния път. Не я изненада откровението, че се опитвала да пише и пиеси, но напоследък решила да пробва в независимите продукции. Освен това мислела да си намери работа в Лос Анджелис, за да се запознае с хора от филмовата индустрия.

Закатериха се нагоре и, останали без дъх, вървяха в мълчание.

По нейни изчисления досега трябваше да са стигнали „Джойлет Трейл“. Не беше чак толкова далеч. Но из непроходимите гъсталаци губеше представа колко бързо се придвижват. Все едно крачеха из вода — много усилия, нищожен резултат.

След петнайсет минути спряха на поляна, заобиколена от шипкови храсти и ириси, за да се ориентират пак по компаса.

Запалката светна и Брин видя, че са застанали на пътека.

— Изгаси я.

По навик стиснаха клепачи за секунда-две, за да се адаптират очите им по-бързо към мрака.

Зад тях изпука съчка.

Силно.

Мишел пое дълбоко дъх.

И двете отскочиха. Брин прибра компаса и грабна копието.

Нов пукот и шум от стъпки.

Брин напрегнато се вгледа, докато бузата й пламна от болка, но не видя нищо.

Дали са мъжете? Дали са ги проследили по пламъка от запалката, въпреки че с Мишел гледаха да я заслоняват.

— Какво? Дали…

— Шшшт.

Нещо се прокрадваше край тях. Спря. После пак тръгна.

Пук…

И се стопи в мрака.

След миг отдясно отново изпращяха клони и изшумоляха листа. Жените се извърнаха рязко натам. Брин смътно различи неясен силует, който се поклащаше напред-назад.

Не бяха мъжете. Не беше човешко същество. Тя видя, че животното е с размерите на немска овчарка.

Стори й се, че ги дебне с настръхнала козина и готово за скок.

Мишел зяпна и стисна ръката й.

Пантера? За последно видели екземпляр преди сто години. Но всяка година докладваха за мними срещи с вида. Из горите понякога се мяркаха койоти — плашливи, но свирепи и непредвидими създания, вмъквали се в палатки и нападали лагеруващите. Беше чувала, че тук се подвизават и рисове.

Но това беше по-голямо. Реши, че е сив вълк. Вълците отново живееха в щата. Не знаеше дали нападат хора, ала зловещият, изпитателен поглед — почти човешки — я плашеше.

Дали са доближили леговището му? Дали има малки? „Обезумялата майка е най-лошият враг“ — казваше й Кийт, който беше ловец.

У Брин се надигна гняв. Тази нощ враговете им идваха в повече. Стисна здраво копието и се изправи. Застана между Мишел и животното.

— Какво правиш? Не ме оставяй!

„Не се колебай. Върви напред“ — окуражи се мислено Брин.

Животното поприведе глава и очите му отразиха светлината на полумесеца.

Тя продължи напред с отметната глава. Ускори крачка. Без да ги изпуска от поглед, животното отстъпи, обърна се и изчезна в нощта.

Брин спря и се върна при младата жена, която я гледаше ококорено.

— Боже мой! — промълви тя.

— Всичко е наред.

Но Мишел нямаше предвид животното.

— Добре ли си? — несигурно я попита.

— Аз ли? — зачуди се Брин. — Да. Защо?

— Издаваше, издаваше… особени звуци… Все едно се задушаваш, хъркаше или нещо такова.

— Звуци?

— Да, сякаш ръмжеше. Стреснах се.

— Ръмжене?

Брин беше усетила колко тежко излиза дъхът през здраво стиснатите зъби, но гърлените звуци беше издала несъзнателно.

Царица на джунглата…

Изсмя се нервно и двете закрачиха нататък. Стигнаха дере; скалите и дърветата бяха обрасли с лиани, а дъното — с отровен бръшлян и къпини. Тук-там просветваха заблатени езерца.

С усилие преодоляха и това препятствие и се закатериха от другата страна, а пълзящите растения и издатините във варовиковата скала им служеха за опора и стъпала.

Горе се озоваха на пътека.

Тясната към метър и половина и занемарена през зимните месеци просека им се стори като дар божи в сравнение с терена, който прекосиха през последните два часа.

— Стигнахме ли? — попита Мишел.

Отговорът откриха само на няколко метра. Надписът върху голямата дървена табела гласеше:

Пъркинстън, дванайсет километра.

Дълът, триста и петдесет километра.

„Джойлет Трейл“ се поддържа от служителите в парка.

Само вие можете да предотвратите горските пожари.

* * *

— Според теб колко време спечелихме? — попита Люис.

— Трудно е да се каже.

Обсъждаха разговора с Греъм Бойд, съпруга на Брин. Изминаха няколко километра из гъсталаците, сверявайки посоката с картата. Напредваха на север.

— Затова ли включи телефона?

— Аха. — Веднага след разговора беше изхвърлил батерията, за да не ги проследят полицаите. — Очаквах го, но гледах да го отложа максимално. Сега го поуспокоихме. Ще заспи и ще се разтревожи чак към три-четири, когато се събуди и не я види в леглото. Дотогава и двете ще са мъртви и погребани.

— Повярва ли ти?

— Почти сигурно.

Докато крачеха, Харт се опитваше да си представи съпруга й, питаше се що за човек живее с Брин? Баритонов глас, очевидно умен, образован, не беше пиян. Зачуди се дали нещо в думите му не подсказва как по-лесно да я намери и да я убие.

Като че ли не.

Все пак продължаваше да си преповтаря разговора с наслада.

Различни фамилии. Не се изненада, че Брин е запазила моминското си име.

Греъм… Човекът, който споделя леглото и живота й. Странно име. Откъде ли идва? Дали е консервативен или либерален? Религиозен? С какво си изкарва прехраната? Харт се впечатли от облекчението, което прозвуча в гласа на Греъм. И още нещо. Не знаеше как да го тълкува. Облекчение, да… но и някакво друго чувство.

Искаше му се да я беше огледал по-добре в алеята на Фелдманови. Симпатична, с кестенява коса, стегната на опашка. Хубава фигура. Не се беше занемарила. Представи си очите й и как сключи вежди, когато го зърна да се изправя иззад храстите.

Харт беше убил шестима човека. Трима го гледаха в очите, но той не трепна, нито извърна поглед. Единственият, който не плака, беше жена — чернокожа наркопласьорка в Чикаго. Гледаше го в упор.

— Наистина ли ще го направиш?

Не й отговори.

— Да вземем да се споразумеем?

Дали беше откраднала пари, или свивала дрога? Не го интересуваше. Беше сключил сделка с човека, който я искаше мъртва. И той, майсторът, я уби, като я гледаше право в очите.

Брин също го гледаше в очите, когато стреля.

И тя беше майстор.

— Харт?

Гласът на Люис прекъсна мислите му. Напрегнато се огледа наоколо.

— Да?

— И двамата сме от Милуоки. Защо досега не сме работили заедно?

— Не знам.

— Действаш ли из града?

— Не много. Не е безопасно.

— Къде живееш?

— На юг.

— Към Кеноша.

— Не чак толкова.

— Доста се строи там.

Люис внезапно млъкна и посочи:

— Гледай! Стълб или нещо такова. Табела.

— Къде?

— Не виждаш ли? Нагоре и надясно.

Придвижиха се предпазливо натам. С известно нежелание Харт си наложи да не мисли за Брин. Спряха пред табелата до тясната пътека.

През лятото на 1673 година Луис Джойлет, двайсет и седем годишен философ, и Фр. Джак Маркет, трийсет и пет годишен йезуитски свещеник, прекосяват Уисконсин на път за Мисисипи. Макар пътеката да е кръстена на него, Джойлет никога не е минавал по дългия маршрут. Двамата с Маркет се движели предимно по вода. „Джойлет Трейл“ е прокарана от търговци на кожи и природолюбители като вас няколко години по-късно.

Харт отново погледна картата.

— Накъде ли са тръгнали момичетата?

— Навярно надясно. Натам е рейнджърският пост. На няколко километра оттук.

Люис огледа пътеката — по това време обрасла с буренаци и с упорити филизи, щръкнали над купчините листа.

— Какво има?

— Мен ако питаш, това не е никаква пътека. Само по-разредена гора.

Харт се усмихна. Спътникът му се ухили.

* * *

Брин мислеше: „Ето ни двете, крачим упорито към туристическата пътека. Едната с патерица от инкрустирано палисандрово дърво, другата — с копие. С по едно боло и един нож в джоба и мрачни лица“.

Понякога пътя им препречваха тинести локви и лавини от изсъхнали листа, но сравнена с горския гъсталак и непроходимите базалтови и варовикови скали, „Джойлет Трейл“ бе като алея на градски парк.

Летящи катерици и прилепи кръжаха безмълвно в огласяния от бухалите въздух. Понякога дочуваха плясък на криле и предсмъртен писък съобщаваше за успешния лов на хищника.

От време на време Брин зърваше табела с исторически факти или практическа информация. На една пишеше:

Предупреждение!

Дървояди по ясеновата дървесина.

Закупените от Клозън дърва за горене са заразени с дървояди. Ако сте купили подпалки с марката „Хендерсън Бранд“, моля, изгорете ги незабавно, за да не заразите нашите дървета с вредителя!

Масивен дъб бе заслужил специален почетен знак. Вероятно го определяха като най-стария или най-големия (туристите си падаха по подобни суперлативи). За Брин обаче той беше просто укритие. Тук пътеката се виеше край голи поляни и ги излагаше пред погледите на преследвачите. Спуснеха ли се надолу към храсталака обаче, щяха да се забавят много.

Мишел напредваше с добро темпо, но Брин се тревожеше за нея. Глезенът й не беше зле — благодарение на професията си и множеството злополуки на Джоуи, се беше научила да различава сериозните травми. Знаеше кога да пусне в ход съчувствието и кога да прибегне до лекарите. Притесняваше я по-скоро отнесеността на младата жена. Движеше се по инерция отзад. По едно време спря пред изпречилата се насреща им стръмнина и сбърчи чело.

— Хайде — окуражи я Брин.

— Трябва да почина.

— Да повървим още малко — усмихна се полицайката. — Да си заслужим отдиха.

— Изморена съм. Не забравяй кръвната ми захар. — После зяпна и отстъпи, когато малко животинче пробяга през краката им. — Какво беше това?

— Полска мишка. Безопасно създание.

— Може да ти пропълзи в крачола.

„Но не и в твоя“ — рече си Брин, оглеждайки тесните й джинси.

Доброто настроение на спътничката й се беше изпарило. Изглеждаше като дете, пропуснало следобедната дрямка. Брин търпеливо я подкани:

— Хайде, Мишел. Всяка крачка ни доближава до дома. Не можем да спрем тук.

Стояха на просека, осветени от лунните лъчи.

Стиснала устни, Мишел се закатери намусено по стръмния хълм. На върха ги полъхна аромат на розмарин. Брин си спомни как само преди няколко седмици приготвяше великденското агне. Доплака й се.

Заобиколиха група чворести дървета, зловещи като декор от „Властелина на пръстените“.

Лицето й туптеше при всяка крачка. Докосна буза и пое дълбоко дъх, защото болката прониза главата и врата й. Подутината се увеличаваше. Инфектирала ли се беше раната? Дали щеше да остане грозен белег? Мисълта за пластична операция я накара да се усмихне. „Ама че суетно момиче — каза си. — Първо се погрижи да оцелееш, пък после мисли как да се наконтиш за киното в събота вечер“.

Веднъж Греъм я забеляза да поглажда издатината на брадичката си. Тя се изчерви, а той прошепна усмихнато:

— Секси е. Не се притеснявай.

Ядоса се от натрапчивите спомени, които я връхлитаха тази вечер. От години не беше мислила за Кийт. Греъм и Джоуи също не я оставяха на мира. А трябваше да се съсредоточи, за да оцелеят.

Сякаш животът се изнизваше пред очите й в предсмъртния час.

Концентрирай се, по дяволите!

Следваха пътеката, която сви наляво. Брин се озърна. Зад тях се разкриваше ясна панорама. Върху билото на възвишението, на около стотина метра от тях забеляза движение. Някакъв силует се прокрадваше от дърво към дърво.

— Какво е това? — сграбчи тя ръката на Мишел.

Сякаш снайперист търсеше позиция за стрелба.

— Сниши се — нареди Брин и двете се приведоха.

Полицайката огледа билото и пътеката. Нямаше облаци и полумесецът хвърляше достатъчно светлина. На това разстояние куршумът от пушката нямаше да ги достигне, но Харт беше стрелял по нея с глок. Деветмилиметровият куршум лесно би ги улучил, а и мъжът очевидно боравеше добре с оръжието.

Взря се в ридовете с присвити очи.

После се засмя, изправи се и посочи:

— Нашият приятел. Или някой от неговите приятели.

Четириногият им преследвач се прокрадваше от дърво на дърво. Сивият вълк несъмнено. Доколкото знаеше, обикновено ловуваха в глутница. Този обаче със сигурност беше единак. Сподиряше ги като домашен любимец. Очевидно не беше успяла да го прогони окончателно.

Изведнъж създанието застина и се обърна. И изчезна за частица от секундата.

— Видя ли го. Все едно се изпари.

Усмивката на Брин угасна.

— Не… О, не! — възкликна тя.

Двама мъже крачеха бързо по „Джойлет Трейл“. Разпозна Харт и партньора му. На около два километра, но бързо стопяваха дистанцията. Изчезнаха зад листака, когато короните на дърветата закриха пътеката.

— Не!

— Те са — прошепна Мишел. — Как са ни открили?

— Лош късмет. Имаше дузина варианти за бягство. Заложили са на този и са спечелили. Хайде! Давай!

Жените затичаха с всички сили. Задъхваха се, но не спираха.

— Не вярвах, че ще ни последват — на пресекулки изрече Мишел.

„Харт — помисли си Брин. — Той е зад всичко“.

Пътеката свиваше надясно и се отправяше на изток. Дърветата отстъпиха на скалист лунен пейзаж. Над пътя се издигаха високи пясъчници, които се спускаха към дълбоки клисури.

— Виж! Ето там!

Тясна пътечка се отбиваше вляво от „Джойлет Трейл“ и лъкатушеше нагоре по хълма, за да заобиколи стръмния скат, спускащ се към мрачна долчинка. Брин помаха на спътничката си да я последва. Мишел тръгна, като току се озърташе назад, пъхнала ръка под якето, сякаш да се увери, че ножът, затъкнат в колана й, си е на мястото.

Спряха на пресечката. Зърнаха открита беседка с пейка, но както веднага отбеляза Брин, нямаше телефон. Кофата за отпадъци също беше празна. Земята наоколо се беше слегнала — свидетелство за суровата уисконсинска зима. „Джойлет Трейл“ свиваше надясно — на североизток — и се виеше към мастиленочерния хоризонт. Табелата край малката пътека гласеше:

Алекс Лейк — два километра

Трапър Гроув — три километра

Умстедски рейнджърски пост — три километра и шестстотин метра

Брин доближи ограждението до ръба на скалата и се вгледа към дерето. Посочи наляво.

— Там долу. Виждаш ли онази сграда? Рейнджърският пост.

Мишел проследи с очи посоката — надолу и наляво. Виждаха напред, но дъното на дерето, където скалата се спускаше отвесно към долчинката, оставаше скрито от погледите им.

— Далечко е. Като че ли няма светлини.

— Не, постът е затворен.

Намираше се на около два километра от тях по права линия — през дълбокото дере. Изберяха ли пътеката, щяха да вървят доста по-дълго — над три километра според знака. Щяха да обикалят, да минат край езерото Алекс, горичката и чак тогава да стигнат рейнджърския пост.

Брин си го спомняше смътно — използваха го като щабквартира при едно от издирванията. И тогава — през зимата — беше затворен, но тя си представяше ясно интериора.

— Имаше телефон. Но не знам дали работи по това време. И оръжеен склад. Но не можем да тръгнем по пътеката — кимна тя към табелата. — Около четири километра е. Няма да успеем да стигнем навреме. Онези са твърде близо.

— Може и да не дойдат насам. Да продължим по „Джойлет Трейл“.

— Ще решат, струва ми се, че сме поели към рейнджърския пост — разсъди Брин.

Приближи се до ръба, за да надникне към мрачната бездна под скалата. Спря точно до знака, предупреждаващ за опасност, и се взря надолу.

„Да слезем или не?“

Трябваше да решават бързо. Мъжете щяха да ги настигнат след десет-петнайсет минути.

— Отвесна ли е? — попита Мишел.

Брин различи в мрака тясна издатина на около шест метра надолу.

— Не, мисля, че е преодолима. Трудно, но не невъзможно.

Успееха ли да се спуснат в дерето, щяха да се отправят директно към рейнджърския пост.

Ще бъде ли възнаграден рискът им? Ще открият ли телефон, оръжия, амуниции?

Не знаеше. Въпрос на късмет.

Реши, че лесно ще проникнат вътре. Доберат ли се до сградата, и най-здравият катинар на света няма да я спре.

— Мразя височините — прошепна Мишел.

„Добре дошла в отбора“ — помисли си Брин.

Огледа терена.

— Ще опитаме ли? — с треперещ глас попита младата жена.

Брин се улови за една брезова фиданка и надвисна над бездната, за да огледа ската.

* * *

Крачеха бързо; от време на време подтичваха.

Люис се присви и се хвана за корема. Облегна се на близкото дърво.

— Добре ли си?

— Да. Миналата година спрях цигарите. — Пое тежко дъх. — Всъщност преди месец, но преди седмица се почерпих с една. Овладях се обаче навреме. Пушиш ли?

— Не.

Харт непрекъснато се озърташе. Вече беше убеден, че жените не са въоръжени, но нямаше вяра на проклетото куче или вълк, което слухтеше наоколо. Хората са предвидими. Беше опознал човешката природа в екстремни ситуации и я приемаше спокойно, независимо от риска. Животните обаче действаха по други закони. Спомни си отпечатъците от лапи край къщата на Фелдманови.

Това е моят свят. Ти си пришълец. Очите ти ще виждат несъществуващи неща и ще оставаш сляп за истинските пред очите ти.

Харт пое дълбоко дъх и се подпря на съседното дърво. Погледите им се срещнаха. Усмихнаха се.

— Не съм тичал така от години — каза той. — Мислех си, че съм във форма. Божичко!

— Тренираш ли?

— Да. Но с тежести, а не аеробика. Боксирам се понякога. Ти?

— Не. Фитнес салоните не са ми в програмата. Но понякога работя по строежи. В Гарднър например на кулата до езерото.

— Не я зная.

— „Гарднър Кънстракшънс“? Голямата кула? От другата страна на релсите? Вече са я остъклили. Аз се хванах на бетонната конструкция. Поддържа формата. Теб бива ли те в нещо?

— Горе-долу. Занимавал съм се е водопроводи. Боядисването ме изнервя. И избягвам електричеството.

— Казаха ми.

— Дърводелството ми е любимо.

— Дърворезба?

— По-сложно. Правя мебели.

— Правиш мебели?

— Простички неща.

Два пъти мери, веднъж режи…

— Маси и столове?

— Аха. И скринове. Успокоява ме.

— Веднъж направих легло за баба си.

— Легло? Хайде, да тръгваме.

Поеха.

— Като остаря, започна да откача — обясни Люис. — Май Алцхаймер, не съм сигурен. Или просто от годините. Разхождаше се из къщата и припяваше коледни песнички. Непрекъснато. И се захващаше да украсява с гирлянди, а майка ми вървеше след нея да ги сваля. Но тя не се отказваше.

Харт ускори крачка.

— По едно време взе да се цупи и да си търси леглото. Спалнята, която делили с дядо ми. Изхвърлена беше отдавна, но тя си мислеше, че е някъде у дома. Бродеше насам-натам с надежда да я открие. Домъчня ми за нея. Видях леглото на старите снимки и й направих същото. Не съвсем, но горе-долу приличаше. Живя блажено още няколко месеца. Но може би се лъжа.

— Наистина ли „направи“ легло — попита Харт. — Не става дума за чаршафи и покривки, нали?

— Не, не…

— Защо си в този бизнес, Комп?

— О, заради парите. С тежък физически труд не се правят големи удари.

— Направи ли голям удар с тази работа?

— Целя се по-високо. Майка ми вече е в старчески дом. С братята ми си поделяме разноските.

Харт усети, че Люис го поглежда, сякаш се кани да попита за неговото семейство. Но си спомни историята за брат му и че родителите му са починали, и заключи:

— А и ме бива. В това. Знаеш, че репутацията ми е добра. Проверил си, нали? Гарантирали са за мен.

— Така е. Затова те потърсих.

— Банки, офиси за плащане на сметки. Събиране на дългове, охрана… Умея го. Имам познати по цялото крайбрежие. А ти, Харт? Защо си в този гнусен бизнес?

— Не бива да работя за други — вдигна рамене той. — А и не ме свърта на едно място. Човек на действието съм. От гените е.

Устройва ме…

Люис се озърна.

— Мислиш ли, че са се скрили?

Едва ли. С Брин си приличаха. А той самият би предпочел да върви, без значение накъде, да се движи, колкото и да е рисковано. Би предпочел всичко друго, но не и да се скрие. С Люис обаче сподели следното:

— Не мисля. Ще продължават напред. А и преди малко забелязах отпечатъци в калта.

Люис се ухили. Отначало Харт се дразнеше от хихикането му. Вече му беше свикнал.

— Последният мохикан — подкачи го партньорът му. — Страхотен филм… Бас държа, че ходиш на лов.

— Не. Никога.

— Стига, бе! Наистина?

— Честен кръст. А ти?

Люис отвърна, че скоро не е ходил, но преди често ловувал. Харесвало му.

— Трябва да опиташ. Добре се ориентираш.

— Тук не е като в Дивия запад. В Уисконсин сме, в щатски парк. Просто действам по пътя на логиката.

— Не, струва ми се, че ти идва отвътре.

Харт не успя да отвори уста. Замръзна. Женски писък процепи въздуха. Вик за помощ. Остана с впечатлението, че жената се опита да заглуши вика, но в гласа й се четеше уплаха, дори отчаяние. Долетя немного отдалеч, малко по-нататък по „Джойлет Трейл“.

Последва нов вик. Не различиха думите.

— Кой крещи?

— Не знам.

— Да вървим!

Снишиха се и забързаха, колкото им стигаше смелост.

— Оглеждай се. Нямам й доверие. Край езерото едната уж изпищя. Не го забравяй. Може би се опитват да ни подмамят. Да са ни организирали засада. Макар и без пистолети. Все пак имат ножове.

Десет минути по-късно мъжете спряха. Приведени изучаваха тревата наоколо. Отпред пътеката се разширяваше, наляво и на запад се отклоняваше по-тясна просека. Луната осветяваше дървената табела до пресечката. Стрелка сочеше към разклонението, което Харт беше забелязал на картата. Виеше се на северозапад, заобикаляше малко езеро и свършваше до рейнджърски пост. Оттам двулентово шосе извеждаше на магистралата.

Харт помаха на Люис да се шмугнат в близкия гъсталак. За да огледат терена.

— Виждаш ли нещо?

— Не.

Харт се заслуша съсредоточено. Никакви викове, нито звук. Само вятърът просъскваше край клоните, които потракваха като рачешки щипки.

Люис го докосна и посочи. На петнайсет стъпки от отбивката тъмнееше дървена предупредителна табела. Отвъд мястото, където скалата се спускаше към дерето, се стелеше непрогледен мрак.

— Виж онова дърво там, Харт.

— Къде?

— Ей там. Погледни!

Забеляза пречупения клон на дървото, точно до ръба на ската. Оголеният дънер се белееше в тъмнината.

— Може да е номер. Може и да не е — прошепна Харт. — Тръгни надясно. Към онези храсти.

— Ясно.

— Аз ще отида до ръба да погледна. Ще вдигна повечко шум, та да ги накарам да се размърдат.

— Видя ли някоя, стрелям. Мерникът нагоре, после — надолу — ухили се Люис. — И ще си държа езика зад зъбите.

За пръв път тази нощ той изглеждаше уверен. Харт най-сетне доволен от партньора си, реши, че в него има хляб.

— Хайде! Стой настрани от листата.

Люис пресече пътеката и се шмугна зад храстите. Харт прецени, че партньорът му е заел добра позиция и е готов за стрелба. Тръгна приведен напред, като непрекъснато се озърташе.

В далечината, на дъното на дерето зърна сграда — явно рейнджърския пост. Обзе го тревога. Ако са успели да се спуснат по скалите, са съкратили много пътя.

По дяволите, сигурно са преполовили разстоянието! Към телефона. А и там вероятно държаха резервно оръжие.

С насочен напред пистолет Харт се запъти към табелата. Огледа счупения клон. После надзърна над ръба на ската. Не видя никого. Извади фенера и насочи надолу лъча.

Господи!

Изправи се и прибра оръжието. Извика Люис.

— Какво има?

— Виж!

Той кимна към дрехата.

— Опитали са се да слязат. Но не са успели.

На шест метра под ръба на стръмната скална стена стърчеше издатина. Едната беше паднала. А може би и двете. Върху издатината се виждаше пречупеният клон на дървото. Край него лъчът на фенера освети ярко петно кръв.

— Исусе! — прошепна Люис. — Здравата се е ударила!

Опита се да надникне към дерето и заключи:

— Бас държа, че си е счупила крака. Доста кръв има.

— Продължили са надолу. Няма как. Не биха могли да се изкатерят обратно. Или са намерили пещера. Под издатината. И са се скрили.

— Трябва да ги последваме — заяви Люис. — Като ловци. Преследваш раненото животно, докато го откриеш. Без значение какво е. Ако искаш, ще се спусна пръв.

— Доста е стръмничко — вдигна вежди Харт.

— Казах ти — работил съм по строежи. Трийсет етажа, а аз се разхождам по скелето, без да ми мигне окото.

* * *

Не. Имаше нещо гнило.

Греъм Бойд стана от дивана, заобиколи Ан, която бе заменила плетката с огромен гоблен — иглите и платовете я зареждаха със спокойствие — и влезе в кухнята. Очите му се спряха на ученическа снимка на Брин — с бяла блузка, карирана поличка и тъмни чорапи. Току-що спечелила Уисконсинския шампионат по ирландски степ.

Откри телефонния указател на общината и се вгледа в картата. Най-близките градове до езерото Мондак бяха Клозън и Пойнт-ъв-рокс. В Клозън имаше съдебен офис, в Пойнт-ъв-рокс — служба по обществена сигурност. Първо пробва съдията. Никакъв отговор, а съобщението прехвърляше обадилите се към общината. Там пък се натъкна на гласова поща. Службата по обществена сигурност в Пойнт-ъв-рокс беше затворена, а съобщението гласеше, че спешните случаи трябва да се отнасят или до шерифството, или до щатската полиция.

„И благодарим за обаждането — учтиво заключи гласът, — желаем ви приятен ден“.

Защо, за бога, е затворен полицейският участък?

Чу Джоуи да отваря и захлопва вратата на стаята си. Тоалетното казанче избуча.

След миг долетя гласът му:

— Кога се прибира мама?

Момчето го гледаше откъм горния край на стълбите. Все още не беше сложило пижамата.

— Скоро — отвърна той.

— Обади ли й се?

— Заета е. Не бива да я безпокоим. Слагай си пижамата, изгасяй лампата и лягай!

Момчето се обърна и захлопна вратата на стаята.

На Греъм му се стори, че чува звука на видеоиграта. Но не беше сигурен.

— Къде е тя? — обади се Ан. — Притеснявам се, Греъм.

— Не знам. Полицаят, с когото говорих, каза, че било рутинен случай. Но нещо не се връзва.

— Как така?

— Телефонът й. Не би го оставила на друг. За нищо на света.

Можеше да разговаря с тъща си открито, без да се притеснява, че ще го разбере неправилно. Опреше ли до сериозни теми. Брин и синът й му създаваха проблеми — като тази нощ например! — но не и тъща му.

— Не е в неин стил. Брин обича да контролира положението.

Все пак се въздържа да употреби израза „маниакално властна“.

Ан се усмихна.

— Няма как да сбъркаш дъщеря ми! Прав си!

Греъм взе слушалката на стационарния телефон и набра номера.

— Полицай Мънс.

— Ерик. Греъм е.

— Здрасти! Как е?

— Там ли е шерифът?

— В десет? Не, тръгва си в шест, най-късно в седем.

— Виж. Брин тръгна за някакъв случай. Горе към Лейк Мондак.

— Аха. Разбрах.

— Още не се е прибрала.

Мълчание.

— Така ли? Оттам до вас са четирийсет минути. Живеете в северната част. Най-много четирийсет. Взимал съм го и за половин час.

— Обадих се. Вдигна ми някакъв друг полицай. Не си спомням името. Каза, че било домашно насилие. И Брин успокоявала ситуацията. Спомена службите за закрила на детето май.

Пауза.

— Не ми звучи познато, Греъм. С кого разговаря?

— Не помня. Май Билингс.

— Не е от нашия отдел. Почакай…

Чу се приглушен разговор.

Греъм потърка очи. Брин беше станала в пет, той — в пет и половина.

— Добре, Греъм — обади се пак полицаят. — Онзи, дето подал сигнала на 911, се обадил пак и обяснил, че ни е набрал по погрешка. Брин трябвало да се върне. Съобщили й някъде към седем — седем и половина.

— Знам. Но полицаят каза, че не било грешка. Било някаква домашна свада и Брин трябвало да овладее положението. Да не се е натъкнала на щатската полиция там, на градските ченгета?

— Възможно е, но те не поемат такива случаи.

— Ерик, нещо не е наред.

— Ще се обадя на шерифа. Той ще ти звънне.

Греъм затвори. Закрачи из кухнята. Огледа новите плочки. Подреди купчина сметки. Прокара пръст върху малкия телевизор. Заслуша се в компютърните звуци на играта горе.

По дяволите! Защо не го слушаше това момче? Реши да лиши Джоуи от скейтборда до края на учебната година.

Гняв или интуиция?

Телефонът иззвъня.

— Ало?

— Греъм, обажда се Том Дал. Току-що говорих с Ерик. Проверихме при щатските. Никой не им е звънял от Лейк Мондак, Клозън, Пойнт-ъв-рокс, та чак до Хендерсън.

Греъм повтори разказа си, ядосан, че Ерик не е предал всичко на шерифа.

— Полицаят се казваше Билингс.

— Билингс е шосето от Клозън до парка — додаде шерифът след кратко мълчание.

И лесно би се сетил някой, който се опитва да си измисли име. Дланите на Греъм се изпотиха.

— Телефонът й пак включва гласовата поща, Том. Притеснявам се не на шега.

— Какво има? — подвикна някой. Джоуи.

Греъм вдигна поглед. Момчето стоеше на средата на стълбището. Беше чуло разговора.

— Какво става с мама?

— Нищо. Връщай се в леглото. Всичко е наред.

— Не. Има нещо.

— Джоуи — рязко каза Греъм. — Веднага!

От хладния поглед на момчето го побиха тръпки. След миг то се обърна и затрополи нагоре по стълбите.

Ан се появи на прага и се втренчи в смръщеното лице на зет си.

— Какво има? — прошепна.

Греъм поклати глава и обясни:

— Говоря с шерифа.

После попита:

— Том, какво ще правим?

— Ще изпратя хора. Успокой се. Може би колата й се е повредила, а телефонът няма покритие.

— Кой тогава е Билингс?

Нова пауза.

— Ще стигнем там за нула време, Греъм.

* * *

Задъхана, с лице, покрито с капчици студена пот, Мишел се облегна на билярдния стик. Продължаваха по „Джойлет Трейл“, заслонени зад гъсти хвойнови и чимширени храсти, които според Брин миришеха на урина.

От табелата и беседката край разклонението ги делеше около километър. Цялото разстояние бяха пробягали.

Сега забелязаха лъч на фенер, насочен надолу към издатината и ската. Харт и партньорът му навярно се спускаха към дерето. Жените закрачиха бързо по пътеката.

Двамата се бяха хванали на въдицата. Брин беше инсценирала всичко — вика, счупения клон, кръвта — нейната собствена — опръскала камъните. Убийците щяха да продължат надолу към рейнджърския пост — или по разклонението към езерото Алекс, или по стръмните скали. Което щеше да даде на двете жени още час преднина да се доберат на сигурно място, преди Харт и компания да осъзнаят измамата.

В крайна сметка не страхът на Мишел — и на Брин — от височини наклони везните. Брин реши, че спускането по ската и проправянето на път из пущинака в дерето ще им отнеме твърде много време. Мъжете щяха да ги настигнат, преди да са преполовили разстоянието до рейнджърския пост. Скалата обаче им предоставяше прекрасна възможност да изиграят преследвачите. Брин прекърши клона така, че да прилича на неволно пропадане, после внимателно се спусна към издатината. Пое дълбоко дъх и си преряза скалпа с кухненския нож. От полицейската работа беше научила достатъчно за травмите на черепа — порезните рани по главата не боляха, но пък кървяха обилно. (Инцидентите с Джоуи дообогатяваха полевите й проучвания по темата.) Размаза кръвта по камъните, изкатери се обратно и с Мишел продължиха по „Джойлет Трейл“.

Сега се озърна назад. Между короните на дърветата все още различаваше лутащия се лъч светлина. После пътеката сви и изгубиха от поглед преследвачите.

— Как е? — кимна Мишел към главата й.

Явно беше решила, че Брин се е отказала от спускането заради страха на спътничката й. Лицето й сияеше благодарно.

Започна да бърбори несвързано — как съученичка я ударила по главата на училищното игрище, как си изпоцапала новата рокля с кръв, което я разстроило повече от раната.

— Момичетата са по-лоши от момчетата.

Брин не възрази. Участваше в кампании срещу детските банди в гимназиите. Да, улични шайки имаше дори в Хумболт.

В съзнанието й обаче изплува и друга картина — Джоуи, останал без дъх и окървавен след поредното му сбиване в училище. Тя тръсна глава.

Мишел не спираше да говори. Брин я прекъсна. Младата жена млъкна и се огледа.

— Мисля, че трябва да изоставим пътеката и да тръгнем към реката.

— Но защо? Напредваме добре.

Пътеката обаче, обясни й Брин, щеше да ги отведе само по-навътре в гората. Най-близкият град се намираше на трийсетина километра.

— Трябва да видя компаса.

Коленичи встрани от пътя и остави шишенцето на земята. С малко побутване иглата се насочи на север.

— Ще вървим натам. Не е далеч.

Брин прибра шишенцето в джоба.

От възвишението, на което се намираха, хвърлиха поглед назад и зърнаха кръстосващите ската лъчи. Убийците напредваха към дерето и рейнджърския пост. Скоро щяха да разберат, че жените не са поели натам, но всяка минута забавяне им даваше ценна преднина.

Брин намери сравнително проходима просека и двете напуснаха пътеката. Мишел — отново помръкнала — се взря в каменистата глинеста земя и пое с отвратено лице като девойка, която неохотно се качва в мръсната кола на гаджето си.

* * *

Караха с осемдесет, без да включват сирената и лампата. Не им трябваха. Тук почти нямаше движение по това време на денонощието. А и никой от ретро аксесоарите в доджа не можеше да озапти самоубийствените рефлекси на местната фауна. Според шериф Том Дал сърните просто се раждаха без мозъци.

Седеше на мястото до шофьора — млад полицай на име Питър Гибс. Зад тях се движеше друга кола, управлявана от Ерик Мънс. Правеше му компания Хауи Прескот — огромен полицай с обръсната глава, който респектираше пътните нарушители.

Дал се беше обадил на подчинените си. Доброволци да разберат какво се е случило с Брин Маккензи не липсваха. Шерифът обаче реши, че четирима са предостатъчно.

В момента разговаряше с агента на ФБР в Милуоки. Казваше се Бриндъл — име, което според Дал подхождаше повече на куче или на кон. Човекът се канеше да си ляга, но съдействаше с готовност. Стори му се искрено загрижен.

Говореха за адвокатката Ема Фелдман.

— Започнало като дреболия, шерифе. Занимавала се с някаква корпоративна сделка, подготвяла си домашното и открила, че по правило в тукашните компании са документирани непропорционално много чужденци. Искам да кажа, повече от нормалното.

„А, това ли означавало «непропорционално», агент Бриндъл?“ — помисли си Дал, но си замълча.

— После разпитва КИ-то си, тоест…

— Конфиденциалния си информатор — „преведе“ Дал.

— Точно така. Казал й, че Стекли Манкевич, лидер на местния синдикат, продава фалшиви зелени карти на незаконно пребиваващите. В замяна трябвало да гласуват предприятието им да се присъедини към членуващите в профсъюза. В момента разследваме случая.

— А този Манкевич? Виновен ли е?

— Все още е чист. Умен е, от старата школа, и наема само хора, които умеят да си държат езика зад зъбите. И ако ме извиниш, изпечен негодник. Така че — да, виновен е. Но доказателствата издишат. Достатъчно е само един от свидетелите да преживее инцидент или да бъде убит при, да речем, случаен взлом за грабеж, и делото отива по дяволите.

— И значи адвокатката се озовава сам-самичка в пущинака, където инцидентите са нещо обичайно.

— Точно така. Полицейският отдел в Милуоки можеше да се погрижи да й прикачи някого. Изпуснали са нишката.

„Малко поприбързано заключение“ — помисли си Дал. Явно отсега започват да търсят изкупителна жертва. Пфу! Ама че припряност! Няма разлика дали си полицай в Кеноша Каунти, Милуоки или Вашингтон.

— Давай по-бързо — нареди Дал.

— Какво? — сепна се агентът.

— Говоря на шофьора… Съпругът на служителката ми обясни, че когато набрал номера й, вдигнал някакъв мъж. Твърдял, че е полицай. Доколкото знаем, щатските колеги не се навъртат наоколо.

— Разбирам притеснението ти. Къде е инцидентът?

— Край езерото Мондак.

— Не го знам.

— Граничи с „Маркет Стейт Парк“.

— Ще позвъня на моя човек. Той си има мрежа от доверени информатори. Ще разпита дали някой е търсил професионалисти напоследък. Наемни убийци.

„А, това ли било «професионалист»?!“ Търпението на Дал се изчерпваше.

— Ще ти бъда много признателен, агент Бриндъл.

— Да пратя ли някого от нашите на място?

— Не още. Да видим първо какво става.

— Добре. Обаждай се, ако ти потрябвам. На линия сме, шерифе. Този Манкевич си играе с огъня — нелегалните. Вътрешна сигурност, тероризъм…

„Да не говорим за горкото семейство, поставено на прицел“ — рече си Дал. Поредната мисъл, която се въздържа да сподели.

Благодари на агента и разговорът приключи.

— Колко още? — измърмори Дал към младия полицай до него.

— Половин час…

— Виж какво… — подхвана нетърпеливо шерифът, масажирайки ранения си крак.

— Знам — заоправдава се Гибс, — но караме с осемдесет. Една сърна и отиваме по дяволите. Ако тя не влети през предното стъкло да ни убие, Ерик ще ни довърши отзад. Това момче определено не знае що е дистанция.

* * *

Бяха се отклонили от „Джойлет Трейл“ преди двайсетина минути. Брин вървеше направо — заобикаляха само къпините и купчините листа, под които се усъмня ваше, че се крият капани или мочури. Заради глезена на Мишел отбягваха и опасните стръмнини. Крачеха към чукарите и на места се налагаше да преодоляват истински урви. Едно подхлъзване можеше да ги запрати десетки метри надолу по остри скали и бодливи трънаци.

Мъжете сигурно вече се бяха спуснали в дерето. Брин се надяваше, че като не открият трупове, ще продължат към рейнджърския пост. Чак след четирийсет минути или след час ще разберат измамата и ще се върнат на „Джойлет Трейл“ да подновят преследването.

Спряха за кратко да сверят посоката с компаса. В общи линии поддържаха курса на север.

За пръв път тази нощ я споходи увереност, че имат шанс.

Скоро щяха да стигнат реката. И после да изберат — или на юг покрай брега към Пойнт-ъв-рокс, или по-краткия, но по-рискован маршрут нагоре по пролома. Упорито я преследваше образът на планинаря, чието тяло бяха открили нанизано на ствола.

Наложи се спасителният отряд да си набави трион, за да освободи трупа. Цял час чакаха да донесат инструмента.

С присвити очи се взря в сребристото сияние пред тях. Дали беше реката?

Не, малка туфа трева искреше на лунната светлина. Като космически пейзаж. Почуди се що за растение е това. Греъм щеше да я осведоми на мига.

Но сега не й се мислеше за съпруга й.

Вой зад тях я накара да настръхне. Някакво създание стенеше. Вълкът, който ги следваше по-упорито и от мъжете?

Мишел се озърна и застина. После изкрещя.

— Тихо, Мишел! — просъска Брин. — Беше просто…

— Те са!

Младата жена сочеше в мрака към мъжа зад храстите на стотина крачки от тях.

Не! Не бяха се хванали на номера! Брин стисна копието.

— Лягай!

Но всичко преживяно сякаш експлодира в безумна ярост.

— Мамка ви! — викна младата жена. — Мразя ви!

— Недей, Мишел. Моля те, мълчи. Трябва да бягаме. Хайде!

Ала спътничката й беше като хипнотизирана. Сякаш Брин не съществуваше. Захвърли билярдния стик, който й служеше за опора, и измъкна импровизираното боло.

Брин протегна ръка и дръпна коженото й яке. Но с лице, застинало в яростна гримаса. Мишел я отблъсна и тя се затъркаля по хлъзгавите листа.

Стиснала в една ръка болото, а в другата — ножа — младата жена се втурна към мъжа. Тичаше бързо, забравила за навехнатия глезен.

— Мразя ви! Мразя ви!

— Мишел, спри! Ще стрелят!

Но спътничката й сякаш беше оглушала. Метна болото на трийсетина крачки от мъжа. Топката се изви в зловеща дъга и се размина на косъм с главата на мъжа. Той не помръдна — досущ като Брин в алеята на Фелдманови. Мишел обаче продължи.

Брин се поколеба. Да я последва ли? Това беше самоубийство!

После се реши. С болезнена гримаса се изправи на крака и се втурна след младата жена. Гледаше да стои приведена.

— Мишел! Спри!

Мъжът щеше да стреля всеки момент. Сигурно беше Харт — застанал като истукан в очакване на най-удобния за стрелба момент.

Младата жена тичаше право към него.

Нямаше как да пропусне.

Но не последваха изстрели.

Брин забави ход и разбра защо. Силуетът не беше човешки. Обезумялата млада жена се беше нахвърлила върху странен пречупен ствол, който се издигаше на метър и осемдесет от земята и клоните и листата му оформяха подобие на човешка фигура. Отблизо приличаше на плашило.

— Мразя те! — проехтя на пресекулки острият глас на Мишел. — Застреляй ме, негоднико! Хайде, де!

— Мишел!

На десетина крачки от целта младата жена най-сетне осъзна грешката си. Закова се и едва поемайки дъх, се вторачи в дървото. Падна на колене и се разрида, скрила лице в шепите. От гърлото й излитаха зловещи хрипове — скръбни и безнадеждни.

Брин се приближи.

— Мишел, успокой се. Да…

— Остави ме на мира! — простена тя.

— Моля те, по-тихо! Всичко е наред.

— Нищо подобно! Нищо не е наред!

— Да вървим. Близо сме вече.

— Не ми пука. Тръгвай сама.

— Няма да те оставя — отрони Брин.

Мишел се сви и се заклати напред-назад.

Брин приседна до нея. Разбра, че и нещо друго измъчва младата жена.

— Какво има?

Мишел погледна ножа и го пъхна в чорапа.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Мъртви са заради мен — прошепна Мишел отчаяно. — Стив и Ема! Аз съм виновна!

— Но защо?

— Защото съм разглезена малка кучка — отсече Мишел. — О, боже…

Брин се озърна. Още няколко минути. Усещаше, че е нещо важно. Могат да си позволят да се позабавят. Километри ги деляха от мъжете.

— Разкажи ми…

— Съпругът ми — прочисти гърло Мишел. — Съпругът ми си има друга.

— Какво?

— Мами ме — с измъчена усмивка отрони младата жена. — Казах ти, че е заминал по работа. Така е, но не е сам.

— Съжалявам.

— Не знаех, но имам приятелка в туристическата агенция, която работи с компанията му. Тя ми каза, че тръгва с друга.

— Може би са колеги.

— Не. Резервирали са си една стая в хотела.

Лошо!

— Чувствах се наранена. Бях като обезумяла. Не можех да остана сама. Накарах Ема и Стив да дойдем тук. Исках да си поплача на нечие рамо. Исках да чуя, че не съм виновна. Че той е копеле и те ще останат мои приятели след развода, и ще му отрежат квитанцията… И сега те са мъртви. Защото не реагирах като зрял човек.

— Наистина не си виновна.

Брин се озърна. Не забеляза преследвачи. Нямаше я дори и сянката им — вълкът. Прегърна през раменете младата жена и й помогна да се изправи.

— Да вървим. Ще ми разкажеш по пътя.

Мишел тръгна. Взеха билярдния стик и поеха към реката.

— Откога си омъжена.

— От шест години — глухо отвърна Мишел. — Разбирах се с Джим като с най-добрия си приятел. Всичко вървеше по мед и масло. Той беше внимателен, щедър. Грижеше се чудесно за мен… И знаеш ли защо съм толкова объркала? Защото точно затова го изгубих. Защото съм разглезена хлапачка. Той е банкер. Изкарва много пари. Когато се оженихме, напуснах работа. Не че той настоя. Нищо подобно. Идеята беше моя. Въобразявах си, че това е златният ми шанс да уча актьорско майсторство. — Тя горчиво се изсмя и продължи: — Казах ти, че съм актриса. Глупости! Аз съм двайсет и девет годишна студентка по актьорско майсторство. При това не особено добра. Участвах в две местни реклами. А от „Секънд Сити“ ме отрязаха. Животът ми се изчерпва с обяд с приятелки, тенис, фитнес клуб, спа. Бива ме единствено да харча пари, да пазарувам и да се поддържам във форма.

„Номер 44 — ни повече, ни по-малко. Но френски стандарт“ — отбеляза си наум Брин.

— И станах… никоя. Джеймс се прибираше вкъщи, а аз дори за домакинството не можех да разговарям с него — прислужниците вършеха всичко. Станах скучна. Разлюби ме.

Част от работата на полицая е да вниква в психиката на хората, с които го сблъсква професията — зяпачи, свидетели, жертви и престъпници. Разчитайки предимно на интуицията си, Брин изказа мнението си:

— Не си виновна ти. Повярвай ми — така е.

— Аз съм окаяна отрепка…

— Не си.

Брин наистина мислеше така. Може би другата жена беше по-разглезена, галеница на съдбата, твърде привързана към парите и сладкия живот. По някакъв странен начин тази нощ може би щеше да я научи, че у нея е заложено нещо повече от дилетантката, омъжена за богаташ.

Що се отнася до другото, по-важното, Брин обгърна раменете на Мишел и заговори:

— Трябва да осъзнаеш едно — дали ти си ги помолила да дойдат тук или не, няма никакво значение. Убиецът на Ема и Стив е бил професионалист, нает специално за тази цел. Ако не тази нощ, щеше да я застреля следващата седмица. Ти нямаш нищо общо със случилото се.

— Мислиш ли?

— Да. Категорично.

Не успя да я убеди напълно. Угризенията са сложно нещо — жизнеспособни са, макар да не са отглеждани дълго. Но думите й сякаш поуспокоиха Мишел.

— Иска ми се да мога да върна стрелките на часовника.

„Молитвата на всяко човешко същество. Ежедневно“ — помисли си полицайката.

— Съжалявам, че изгубих самообладание — въздъхна Мишел. — Не биваше да крещя.

— Не мисля, че трябва да се притесняваме. Те са на километри оттук, в дъното на дерето. Не могат да ни чуят.

* * *

Характерният звук на двигателя на камиона изтръгна Греъм Бойд от обърканите мисли за жена му.

— Някой краде камиона!

Вперил поглед в тъща си, той инстинктивно потупа джоба на панталоните си, където държеше ключовете на колата.

Какво ставаше? В любимото шоу на Ан „Матлок и Магнум“ крадците свързваха жици на поразия. Мислеше си, че тези времена отдавна са отминали.

После видя откачената верига на кухненската врата и празната кукичка, на която висяха резервните ключове, и възкликна:

— Исусе, не! Не сега!

— Ще се обадя на шерифа! — каза Ал.

— Недей! — подвикна й Греъм. — Ще се справя.

Изтича навън.

Камионът излизаше на заден от открития гараж в двора, за да свие и да тръгне напред по тясната алея. Блъсна се в корозиралия метал, но се отърва без поражения. Шофьорът довърши маневрата.

Размахал ръце като пътно ченге пред приближаващ водач, Греъм тръгна към отвореното стъкло на седалката до шофьора. Джоуи го изгледа яростно.

— Изключи двигателя — нареди пастрокът му. — Слизай от колата!

— Няма.

— Джоуи. Веднага!

— Не можеш да ме спреш! Отивам да търся мама.

— Слизай от колата. Веднага!

— Няма.

— Има кой да се погрижи за майка ти. Том Дал и още неколцина полицаи. Всичко ще е наред.

— Все това повтаряш! — изкрещя момчето. — Откъде си толкова сигурен?

„Прав е“ — помисли си Греъм.

Джоуи го пронизваше с поглед, стиснал здраво волана. Не беше нисък — баща му беше над метър и осемдесет — ала слабичката му фигура изглеждаше дребна в огромната седалка.

— Тръгвам — заяви.

Все още не беше успял да излезе на алеята. Подкара напред по инерция, удари се в кофата за отпадъци и пак даде на заден. Този път прецени вярно дистанцията и не уцели гаража. Завъртя волана и отново включи двигателя.

— Джоуи! Недей! Дори не знаем къде е!

Думите му прозвучаха като отстъпление. Не биваше да се оправдава. Нали той командваше парада?

„Следвай интуицията“ — напомни си.

— Езерото Мондак.

— Изключи двигателя. Слизай от камиона.

Да се пресегне ли да извади ключовете? Ами ако кракът на момчето изпусне спирачката? Един от работниците му беше пострадал лошо точно така — опитвал се да хване скоростния лост, понеже шофьорът забравил да го застопори, когато паркирал. Човешкото тяло е безпомощно пред два тона стомана, заредени с взривоопасен бензин.

Погледна към седалката. Исусе! Момчето имаше пушка със сачми, на близко разстояние моделът съперничеше на двайсет и две калибровите пушки и със същия успех поразяваше катерици и речни плъхове. Брин му беше забранила всякакви оръжия. Откъде го беше намерил? Греъм се почуди дали не го е откраднал.

— Джоуи! Спри! — рязко нареди той. — Нищо не можеш да направиш. Майка ти скоро ще се прибере. И ще се ядоса, като не те свари у дома.

Поредната пробойна в амплоато на родител, владеещ положението.

— Няма да се върне. Случило се е нещо. Зная, че нещо не е наред.

Момчето отпусна спирачката и камионът потегли.

Без да му мисли, Греъм изтича и застана на пътя му със скръстени ръце.

— Греъм! — извика Ан от верандата. — Недей! Не обявявай война!

Каза си наум, че вече е крайно време някой да се опълчи на Джоуи.

— Слизай от камиона!

— Отивам да намеря мама!

Животът му сега зависеше изцяло от дванайсетгодишен хлапак. И по-точно от обутия му в развързана маратонка крак върху спирачния педал, който отдавна плачеше за ремонт.

— Нищо подобно! Изключи двигателя! Не ме карай да повтарям!

В детството му тези думи бяха достатъчни да го вкарат в правия път, макар в онези времена най-големите грехове, с които предизвикваше гнева на баща си, бяха ненаписаните домашни или неизхвърлената кофа за отпадъци.

— Напротив!

Камионът леко се придвижи напред.

Греъм се сепна, но не помръдна.

„Трепнеш ли, губиш“ — рече си, но все пак се замисли накъде да се хвърли, ако момчето натисне газта. Едва ли щеше да успее да реагира навреме.

— Ти дори не помисли да тръгнеш, нали? — яростно извика Джоуи. — Нали!

Греъм понечи да обясни, че трябва да се доверят на експертите. Че това е работа на полицаите. Не тяхна. Въздържа се и само спокойно каза:

— Слизай от камиона.

Отбеляза си, че интуицията навярно е на път да го погуби.

— Ще отидеш ли да я търсиш?

— Джоуи!

— Махни се от пътя! — изкрещя момчето и диво извъртя очи.

Една секунда — една дълга като вечност секунда — мъжът застина в очакване момчето да натисне газта.

Със смръщено лице Джоуи сведе поглед към скоростния лост и го застопори. Слезе и посегна да си прибере пушката.

— Не! Остави я!

Греъм се приближи до него и обгърна раменете му с ръка.

— Хайде, Джоуи — меко започна, — да…

Момчето — разгневено от поражението — се отдръпна и влетя в къщата, без да отрони дума и без да поглежда към баба си.

* * *

След като се ориентираха с компаса, жените продължиха из местност с пооредели шубраци, по-лесно проходими поне в сравнение с останалите вече зад гърба им гори край езерото Мондак. Понякога се натъкваха на просеки, ливади и полянки. И все по-често: на величави скални образувания, родени от глетчерите преди милиони години.

Вървяха мълчаливо.

Бяха изминали половин километър след последното спиране. Брин се канеше да попита Мишел как е глезенът й. Вместо това от устните й изненадващо се изплъзна.

— Моят съпруг също.

Остана шокирана: „Казах ли го наистина? Боже мой!“

Мишел я погледна и вдигна вежди:

— Какво?

— Като твоя — обясни Брин и пое дълбока глътка студен въздух. — Греъм си има любовница.

— Боже! Съжалявам. Разделени ли сте? Мислиш ли за развод?

— Не. Не знае, че съм разбрала — изрече след кратка пауза.

Веднага съжали за откровението. „Абсурдно е — помисли си. — Млъкни и върви!“

Но искаше да й разкаже. Странно. Досега не беше споменавала пред никого. Нито на майка си, нито на най-добрите си приятелки: Кейти от пожарната и Ким от училищното настоятелство.

Отбеляза си наум факта, че едва тук, поставена в екстремна ситуация и пред напълно непозната жена, е способна да сподели какво я тормози вече месеци наред.

Част от нея се надяваше Мишел да изрече няколко съчувствени думи и да продължат пътя си в мълчание. Но младата жена прояви искрен интерес:

— Разкажи ми. Моля те. Какво стана?

Брин започна:

— Бях омъжена за щатски полицай. Кийт Маршал. Запознахме се на обучителен семинар в Медисън.

Спомни си високия, широкоплещест мъж, изправен пред масата, която им служеше за чин. Застана гърбом, после отново се обърна с лице към тях, подхвърли й ръчна граната и подвикна:

— Ха, сега, де!

Запаленият фитил гореше като свещичка върху тортата на рожденик в ресторант за бързо хранене.

Брин отвърна на предизвикателството и измъкна детонатора на безвредната тренировъчна амуниция.

— Много романтично — отбеляза Мишел.

По онова време и Брин беше на същото мнение.

След семинара седнаха да изпият по чаша кафе. Обсъдиха местните клюки и политици. Лицето на Кийт се сви в болезнена гримаса. На въпроса й какво има обясни, че току-що е бил в лечебницата. Простреляли го при акция по спасяване на заложник, която в крайна сметка завършила успешно. Не и за престъпниците, разбира се.

— Не им провървя.

Тя си спомняше инцидента — при опит да оберат клон на „Пийни Гров Сейвингс“ двама наркомани се барикадирали вътре. Взели за заложници и клиенти, и служители на банката. Стъклата били твърде дебели, за да прибегнат до снайперисти. Кийт заобиколил огражденията и влязъл през парадния вход. Стискал пистолета в ръка и без дори да се сниши, за да се предпази от куршумите, застрелял единия в главата, после улучил другия отстрани и в бронираната жилетка и го довършил през стъклената преграда на охранителния поет, зад който престъпникът се опитал да се прикрие.

„Не им провървя“.

Кийт се възстанови бързо от леките рани. Порицаха го — неизбежно — за неспазване на процедурата и акция в стил Брус Уилис/Клинт Ийстууд. Но никой не взе насериозно действията му, а пресата изгълта историята като топъл хляб.

Брин го накара да й разкаже всичко. Остана очарована. Прекалено очарована, както по-късно прецени. Беше запленена от мускулестия мъж.

На първата среща гледаха филм на ужасите, хапнаха мексиканска храна и дълго разговаряха на тема калибри, защитно облекло и шеметни преследвания на четири колела.

Ожениха се осем месеца по-късно.

— Значи си се омъжила за каубой?

Тя кимна.

Спътничката й сбърчи чело и продължи:

— Според психоаналитика аз съм се омъжила за баща си… Както и да е. Какво стана по-нататък?

Брин успя да преодолее желанието да докосне деформираната си брадичка, но пред очите й изникна натрапчив спомен — изписаният върху лицето на Кийт гняв отстъпва място на ужас; куршумът го блъсва назад, хваща се за гърдите, а светлата им кухня се изпълва с миризма на барут.

— Брин — настоя Мишел, — какво стана?

След дълго мълчание Брин отрони:

— Нещата просто не потръгнаха… И отново останах сама. С Джоуи и работата си. Майка живееше с нас и си имах детегледачка. Отдадох се на работата. Нямах планове да се омъжвам повторно. Но след няколко години се запознах с Греъм. Купих си растения от озеленителната му компания. Унищожих ги и се върнах за нови. Той ми каза къде греша и ме покани на среща. Приех. Беше забавен, мил. Искал деца, но първата му съпруга не се съгласила. Излизахме известно време. Чувствах се сигурна. Предложи ми брак. Приех.

— Сигурността е хубаво нещо.

— Наистина. Никакви свади. Всяка вечер си е у дома.

— Но…

Този път не устоя и докосна брадичката си. Сведе глава.

— След една година започнах да поемам повече и по-тежки случаи, да оставам по-дълго в управлението. Викаха ме при много битови престъпления. А извън работата бях ангажирана с Джоуи… Имаше проблеми в училище. Съвсем естествено. Не знам дали си чела. За децата на полицаи?

Мишел поклати глава.

— Според статистиката имат повече поведенчески проблеми. И психологически. Джоуи непрекъснато се забърква в скандали в клас. Понякога действа рисковано. И така… Работата и синът ми обсебваха цялото ми внимание. Греъм внезапно се запали по покера.

— Всъщност не е играел покер, нали?

— Понякога. Друг път отивал по-късно. Или изобщо не се появявал.

Не сподели с Мишел, че първото нещо, което й хрумна, когато Том Дал я помоли да отиде до езерото Мондак, беше: „Ако отида, Греъм ще пропусне покера тази вечер“.

Помисли си и как съпругът й не си вдигна телефона, когато му звъня от колата. Дали все пак не беше отишъл?

— Сигурна ли си? — попита Мишел.

— О, да, има свидетел. Видял ги е двамата.

— Вярваш ли му?

— Определено. Свидетелят съм аз.

Сцената изплува пред очите й. Намираше се извън Хумболт. Возеше се в колата на детектива. Бяха открили метадонова лаборатория и отиваха на оперативка. Видя Греъм до висока руса жена пред Албърмейл мотел. Тя кимаше, усмихваше му се. Хубава усмивка. Греъм й говореше, привел глава. Беше пред мотела, а беше казал на Брин, че заминава по работа на около четирийсет километра от града — в Ланкастър. На вечеря я гледаше в очите и й разказваше за идиличното курортно градче и за многото си ангажименти. Като типичен лъжец я бомбардираше с излишни подробности. Брин разбираше добре тази психика — твърде често спираше нарушители по пътищата.

Първата й мисъл, когато ги видя пред мотела, беше: „Дали се канят да отидат в стаята, или вече са били?“

— Какво му каза?

— Нищо.

— Нищичко?

— Не знам защо. Не исках да обръщам лодката. Заради Джоуи. Разделихме се с Кийт. После още един развод… Не исках да му причинявам това. А и Греъм е толкова добър човек.

— Само дето кръшка — мрачно отбеляза другата жена.

Брин се усмихна. И повтори като ехо предишните си думи:

— Вината не е само негова. Наистина… Много ме бива за полицайка. Но не и в семейните дела.

— Струва ми се, че когато се жениш, кръвният тест далеч не е достатъчен. Трябва да те подлагат на двудневен изпит. Като адвокатите.

Брин се усмихна. Имаше чувството, че играе във филм, в комедия. Две сестри, разделени като малки, се срещат отново. Едната е живяла в средите на градския хайлайф, другата — в глухата провинция. Тръгват заедно на пътешествие и откриват, че дълбоко в себе си си приличат като две капки вода.

Мишел спря. Посочи напред и наляво.

— Внимавай! Натам има стръмен скат.

Избраха по-безопасен маршрут. Брин осъзна, че за пръв път тази нощ Мишел върви отпред… и тя с радост е отстъпила челната позиция.

* * *

— Ето ги.

Комптън Люис докосна ръката на Харт и посочи през една пролука между дърветата. На двеста-триста метра от тях, окъпани в лунната светлина, се движеха два тъмни силуета. Едната жена понакуцваше и използваше за опора нещо подобно на билярден стик.

Харт кимна. Сърцето му затуптя по-бързо. Най-сетне виждаше ясно плячката; извън обхвата на оръжията им, но все пак достатъчно близо. И жените бяха в пълно неведение.

Мъжете закрачиха към жертвите си.

Трикстерът отново се беше развихрил.

На билото на ската, взрян в петното кръв върху скалната издатина, Харт беше претеглил всички възможности. Дали жените наистина са се опитали да се спуснат надолу и да се доберат до рейнджърския пост?

Или са продължили по „Джойлет Трейл“?

В крайна сметка реши, че Брин се опитва да го подведе. Ако едната наистина беше паднала и наранена, полицайката щеше да направи всичко възможно да прикрие кръвта с прах или кал. Червените петна обаче явно бяха опит да ги заблудят и да ги насочат към рейнджърския пост.

Харт обаче използва измамата. Искаше Брин да си мисли, че планът й е успял, да ги накара да забавят темпо и да приспи бдителността им. Не знаеше със сигурност дали виждат ската, но реши да жертва единия фенер. Накъсаха тениската на Люис на ивици, направиха въже, прикрепиха към него фенера и го провесиха на един клон. Вятърът го поклащаше напред-назад над издатината, сякаш лъчът се лута да открие път към дерето — по стъпките на жените, отправили се към рейнджърския пост.

Майсторът огледа свършеното и остана доволен.

После двамата с Люис поеха на север по туристическата пътека.

Накъде точно са се запътили жените беше спорен въпрос. Най-вероятно обаче бяха продължили по „Джойлет Трейл“, която се виеше на север и после се насочваше на изток през гората. Жените едва ли щяха да тръгнат натам. Щеше да се наложи да избират — да свърнат вляво от пътеката, после да заобиколят рейнджърския пост и да намерят шосето, което извежда на междуградската магистрала.

Или да продължат на север към река Снейк, която ще ги отведе или на запад към междущатската магистрала, или на изток към град Пойнт-ъв-рокс.

Благодарение на вика, който едната нададе преди няколко минути, Харт разбра, че вървят към реката. Предишният писък — на разклонението до беседката — беше мним естествено, като виковете, когато двамата стреляха по кануто. Той обаче беше сигурен, че този път викът е непресторен. Нали ги беше накарал да си мислят, че преследвачите им са се спуснали по ската и вървят към рейнджърския пост на километри от тях.

Харт и Люис също изоставиха туристическата пътека и последваха подсказаната им от гласа посока, като гледаха да отбягват издайническите клонки и сухите листа, острите като кама трънаци и стръмните скатове.

Нямаха представа къде точно се намират жените в гъсталака на север от пътеката. Докато не откриха издайнически следи. Люис спря и посочи нещо бяло на земята. Дребно, но ярко на черно-кафявия фон наоколо.

Приближиха се много бавно. Едва ли беше капан. Поне така си мислеше Харт, но вече нямаше доверие на Брин.

Трикстера…

— Прикривай ме. Ще проверя. Стреляй само ако ме заплашва удар или куршум. Не искам да се издаваме.

Люис кимна.

Приведен ниско, Харт се придвижи на три крачки от предмета. Малък бял цилиндър с отвор в единия край. Побутна го с клонка. Нищо. Озърна се. Люис се оглеждаше внимателно. Вдигна палци към Харт.

Той се наведе и вдигна предмета. Люис застана до него.

— Чорап с билярдна топка.

— Техен ли е?

— Вероятно. Чист и сух.

— Мамка му. Смятали са да ни замерят с него. Сигурно чупи кости!

„Изобретение на Брин“ — помисли си Харт.

— Какво?

Той се взря в Люис.

— Каза ли нещо? Май не чух.

— Нищо. Нито дума. Вече сме сигурни, че са близо.

Продължиха напред и най-сетне плячката се появи пред очите им.

Намираха се точно зад жените сред сравнително равна горичка от дъбове, брястове и брези. Наблизо имаше просека. Надясно земята се спускаше стръмно към тясна скалиста падина — корито на ручей, който се вливаше в езерце, оградено от борове. Наляво се издигаха била — на някои растяха дървета, върху други камъните се редуваха с храсти, трети бяха напълно голи.

Харт се сниши и подкани с ръка Люис да се приближи. Партньорът му реагира на мига.

— Тук ще се разделим. Ти ще заобиколиш отляво. По онова било. Виждаш ли го?

Той кимна.

— Тревите ще те прикриват. Можеш да вървиш по-бързо. После свиваш и се приближаваш до тях по левия фланг. Аз ще се движа напред. Ще ги настигна отзад. Когато излязат на просеката — виждаш ли сладкото открито местенце?

— Да. Схващам.

— Ще размахам чорапа. — Харт се потупа по джоба, където беше прибрал билярдния бумеранг. — Стреляш. Ще ги принудиш да залегнат. Ще изляза и ще ги довърша.

— Телата? — попита Люис. — Не можем да ги оставим. Животните ще ги разнесат из целия парк. Ще има твърде много улики.

— Ще ги погребем.

— Този април беше студено. Земята още е твърда. А и с какво ще копаем? — Люис се озърна и посочи малкото езеро вдясно. — Там. Ще им вържем камъни. Сигурно никой не идва насам. Гадно нищожно езерце.

Харт хвърли поглед натам.

— Добре.

— Ще гледам да съм точен, но може да пропусна едната. Ще трябва бързо да я настигнем и да я довършим. В коя да се целя първо? В Мишел или в ченгето?

Харт наблюдаваше как жените си проправят път през гората, нехайни като летовнички.

— Ти поемаш Мишел. Аз — Брин.

— С удоволствие — кимна партньорът му.

* * *

Белият пикап излетя от Хумболт и излезе на магистралата.

Движеше се с деветдесет километра в час; двигателят ръмжеше сърдито.

Единствената компания на шофьора Греъм Бойд бяха три азалии в каросерията, които не си направи труда да свали. Пушката със сачми беше заключил в същия шкаф, където прибра скейтборда на Джоуи.

След разправията отиде в стаята му да поговорят, но момчето се престори на заспало. Лежеше на една страна. Греъм го извика тихо. Почувства известно облекчение, че момчето не отговаря; не знаеше какво да му каже. Неприятно му беше само, че не успяха да разсеят натрупаното напрежение.

Мислеше си дали да не прибере конзолата за видеоигри и компютъра и да ги заключи в бараката за инструменти. Но не го направи. Струваше му се, че решението как да накажеш едно дете трябва да се взима, след като гневът премине.

Ти си възрастният, той — детето.

Засега интуицията водеше с едно на нула.

Пет минути по-късно провери отново. Под вратата на момчето не се процеждаше светлина.

— Притеснявам се много, Греъм — каза Ан. — Мисля да се помоля.

— Давай!

Той самият не се присъедини към молитвата — не беше религиозен колкото Брин и майка й, макар че уважаваше вярата и с радост водеше семейството на неделната литургия. Що се отнася до него, работата му го беше научила, че тревите и храстите са мъдри посвоему и процъфтяват и без намесата на божествен озеленител.

Тръгна към задната врата с бирената бутилка в ръка — толкова студена, че дланта му изтръпна. Излезе на малката площадка и се вгледа в полумесеца.

Извади телефона от джоба. Отчаянието го подтикваше да се обади на Брин. Но се възпря.

Ами ако пак се обадеше мъжът? Греъм знаеше, че няма да успее да се овладее. А ако онзи усетеше, че са заподозрели нещо и полицията е по дирите му, Брин можеше да пострада, а престъпникът да избяга. Пусна телефона в джоба и изля бирата в кладенчето около коледната азалия зад площадката.

Върна се в дневната и примигна учудено. Джоуи бе слязъл долу по пижама и лежеше свит на дивана, положил глава в скута на баба си.

Тя беше спряла да се моли и шепнешком припяваше на Джоуи.

Греъм улови погледа на Ан. Посочи към себе си и после към вратата.

Тя кимна.

Навлече коженото яке, грабна ръкавиците и изтича към камиона, насочен право към шосето благодарение на Джоуи. Включи инатливия двигател и със свистящи гуми профуча през алеята сред облак чакъл.

Когато излезе от града, му хрумна да се обади на Сандра. Но протоколът го забраняваше. Беше късно, а и вече бяха разговаряли. Докато Ан се къпеше, успя да я чуе за кратко и да й обясни, че тази вечер е зает. А и дори да вдигне — което бе малко вероятно — какво щеше да й каже?

Колебаеше се.

„По-добре да се съсредоточа върху волана“ — рече си. Караше със седемдесет при разрешени четирийсет. Направо си просеше да го спре пътната полиция.

Нямаше представа какво ще прави, когато стигне езерото Мондак.

Не разбираше защо изобщо тръгна.

Копнееше да е в леглото след изморителния ден, притиснал с ръка коремчето на жена си и допрял устни до рамото й. Да си разказват как е минал работният ден, да обсъждат петъчното парти, шините и ученическия бележник на детето си, предложението за рефинансиране на ипотеката… и така, докато заспят. Но съдбата му явно не беше на същото мнение. Дали някога щеше получи каквото иска? Кога? Утре? Догодина? Предизвиквайки полицията още по-смело, Греъм увеличи на осемдесет; азалиите се тресяха в каросерията.

* * *

— Там! — възкликна развълнувано Брин. — Виждаш ли го?

— Кое?

Мишел проследи накъде сочи Брин зад още голия храст, зад който се бяха прикрили. Под краката им никнеха минзухари, от земята ухаеше на влажна пръст.

В далечината проблясваше нещо.

— Реката. Снейк.

Тяхното спасително въже.

Тръгнаха по наклон и през следващите пет минути не виждаха реката. Брин се озърташе за ориентири и следеше дали вървят в правилната посока. Внезапно застина.

— Исусе!

Сниши се, а сърцето й се сви от страх.

Беше онзи с пушката, партньорът на Харт. Намираше се на не повече от стотина метра, на билото вляво от тях.

— Аз съм виновна — с мрачно лице констатира Мишел. Не за пръв път се отвращаваше от себе си. — Заради проклетото ми избухване! Чули са ме!

Разглезена хлапачка…

— Не — прошепна Брин. — Ако се бяха хванали на номера ни, нямаше да ни настигнат толкова бързо. Вързали са фенера някъде. Харт го е измислил. За да ни заблуди.

„Както аз се опитах да го измамя. Само че проработи неговият трик“.

А къде беше самият той — Харт? Спомни си лекциите по тактика на семинара — онзи, на който срещна Кийт. Говореше им за кръстосаната стрелба. Никога точно един срещу друг, за да не станат жертва на приятелски огън. Значи Харт приближава зад тях, а не по десния фланг.

Не се виждаше, но тя беше сигурна, че е някъде зад гърбовете им.

Което означаваше, че мъжете са ги забелязали и са организирали последната убийствена атака.

Вървяха по равнина право към просеката, върху която Брин с облекчение очакваше да стъпят. Сега обаче поведе Мишел надясно към стръмен, скалист хълм, който след стотина метра се спускаше към тясно речно корито. Лунните лъчи не проникнаха долу, та ставаше за убежище.

— Натам, към долчинката! Бързай! Хайде! Давай!

Заспускаха се по хълма. Прикриваха се зад стволовете на дъбовете и гъстите храсти, за да не станат лесна мишена. Ту тичаха, ту се пързаляха по стръмния склон. Мишел водеше, Брин се препъваше зад нея.

Справяха се добре, докато кракът на Брин не се оплете в някакви коренища; тя се подхлъзна по влажните листа и повали Мишел. Двете се затъркаляха надолу. Брин отчаяно стискаше копието, за да предпази и себе си, и спътничката си от смъртоносното острие. Приземиха се в тясната долчинка.

Ножът в джоба на Брин проби плата, но тя се отърва без рани. Мишел лежеше по гръб и се държеше уплашено за корема. „Може би нейният нож я е пронизал“ — ужасено си помисли полицайката.

— Добре ли си? — попита, опитвайки се да си поеме дъх.

Мишел напипа ножа, който явно си стоеше мирно в джоба. Кимна на Брин. Тя взе копието и бавно се изправи. Огледа се и съзря падина в речното корито. Тръгнаха натам. Храсталаците и високите скали им служеха за прикритие.

— Виж! — прошепна Мишел и посочи.

Брин видя партньора на Харт да тича към тях, вдигнал готовата за стрелба пушка. Листата шумяха, но мъжът явно беше дочул нещо. Взираше се право към мястото, където паднаха. После се озърна и изчезна зад гъста горичка.

Без да го изпуска от поглед. Брин стисна дръжката на копието.

— Как ти е глезенът?

— Добре е, приземих се на другия крак.

Брин огледа хълма; нямаше и следа от мъжете.

Тя преценяваше разстоянието и се опитваше да отгатне къде се е скрил партньорът на Харт. Мишел прошепна нещо. Потънала в размисъл, Брин не я чу. Взе решение и се огледа наоколо.

— Така… Ще се разделим. Тръгни нататък, стой в долчинката и не се подавай. Виждаш ли онази падина? Легни в нея и се покрий с листа.

— Какво смяташ да правиш? — попита Мишел с разширени очи.

— Разбра ли какво ти казвам?

— Ще тръгнеш по дирите му, нали?

Да избягаш или да се биеш…

Брин кимна.

— Искам да дойда. Мога да ти помогна.

— Ще ми помогнеш повече, ако се скриеш добре.

По лицето на Мишел за секунда се изписа разочарование. После тя се усмихна.

— Не се притеснявам, че ще си счупя някой нокът, ако това те тревожи.

— Това е моя работа — усмихна се в отговор Брин. — Остави ме да я свърша. Върви там и се скрий. Ако наближат и се наложи да бягаш… — Проследи пътя на сухото речно корито и посочи към езерцето, което приличаше повече на малка локва: — Там ни е сборният пункт. Близкият бряг, откъм скалите.

— Сборен пункт ли?

— Когато се налага да се разделят, войниците си определят сборен пункт. Не е полицейски жаргон. Заимствах го от „Спасяването на редник Райън“.

Думите й накараха Мишел отново да се усмихне.

* * *

Чарлз Ганди — висок, брадат мъж с шушляково яке, беше застанал край караваната „Уинебаго“, паркирана в „Маркет Стейт Парк“ до рухнал и изоставен от години рейнджърски пост. Задницата на олющената и надраскана каравана беше покрита със стикери, които прокламираха ползата от зелената енергия и съобщаваха за алпинистки постижения като покоряване на основните маршрути в Апалачите и участие в официални състезания по планинско колоездене.

— Чу ли нещо, сладурче? — попита Сюзън, закръглена жена с права светлокестенява коса. Беше няколко години по-възрастна от Ганди. Носеше колие с египетски амулет, две преплетени гривни и годежен пръстен.

— Нищо друго.

— А това какво беше?

— Гласове. Сигурен съм. Май по-скоро беше вик.

— Паркът е затворен. А и по това време?

— Вярно. Кога ще се върне Руди?

— Всеки момент.

Съпругът й присви очи.

— Татко?

Мъжът се обърна към деветгодишната си доведена дъщеря, която стоеше на прага — с тениска, дънкова пола и износени маратонки.

— Ейми, време е да си лягаш.

— Помагам на мама. Тя настоя.

— Добре — разсеяно отвърна Ганди. — Както каже мама. Но влез вътре. Тук е ужасен студ.

Развяло дългата си руса коса, момичето се прибра в караваната.

Имаше две врати — отпред и отзад. Ганди се запъти към задната и след малко излезе, стиснал очукана ловна пушка. Зареди пълнителя.

— Какво правиш, сладурче?

— Ще отида да проверя.

— Но рейнджърите…

— Няма и помен от тях по това време. Заключи здраво, дръпни завесите и не отваряй ма никого. Само на мен и на Руди.

— Добре, сладурче. Пази се.

Сюзън се изкачи по стълбите, затвори и залости вратата. Пусна щорите и караваната потъна в мрак. Вятърът заглушаваше слабото бръмчене на агрегата. Добре.

Ганди закопча якето, нахлупи сивата плетена шапка — подарък от Сюзън за рождения ден — и стиснал под мишница пушката, тръгна по тясната пътечка, която отвеждаше към „Джойлет Трейл“.

Вървеше на югоизток. От четири дни стояха тук и през повечето време скиташе из гората. Познаваше добре мястото, беше открил пътечки, проправени от сърните и покрити с опадали листа, клонки и сачми.

Ганди крачеше бавно и предпазливо. Страхуваше се не да не се изгуби, а от онези, на които можеше да налети.

Писък ли беше чул или се лъжеше?

Човек ли изкрещя или животно?

Измина около двеста метра в посоката, от която беше долетял викът, спря и заоглежда осветената от луната гора. Наблизо изпука клонче, листата се раздвижиха — от вятъра, от сърна или от мечка.

— Или от проклетото ми въображение — изрече гласно Ганди.

„От напрежението е“ — помисли си.

После застина.

Там, да… Несъмнено. Ясно различи женска фигура, която приведена притичваше от дърво до дърво. Носеше нещо. Нещо тънко. Пушка? Той стисна здраво оръжието си.

Какво ставаше? Викове и крясъци по тъмна доба в безлюдния и официално затворен щатски парк. Сърцето му удряше като чук. Инстинктът му подсказваше да се връща в караваната и да се омита оттук незабавно. Но гръмогласният дизел на машината щеше да привлече нежелано внимание.

Снишен, Ганди следеше жената и се чудеше защо ли се промъква като съгледвач — предпазливо, търсейки прикритие. По нищо не личеше да е рейнджър. Не носеше нито отличителната шапка с мечка, нито униформено яке. Беше със скиорско яке.

Инстинктивно усети заплаха.

Жената изчезна зад гъст къпинак и повече не се показа. Ганди се изправи и с насочено напред дуло тръгна нататък.

„Просто се омитай“ — каза си.

„Не. Залогът е твърде висок. Продължавай!“ — реши.

Спря на върха на стръмен хълм, който се спускаше към горичката. Запази равновесие благодарение на стъблото на тънка бреза и няколко дъбови клонки и се придвижи към храсталаците, в които изчезна жената.

Огледа ги внимателно. Нямаше и помен от нея.

Зърна я изневиделица на трийсетина крачки от него — едва я различи в сенките, наполовина скрита зад гъсталака, с приведена глава, като лъвица, дебнеща антилопа.

Много тихо Ганди отмести затвора на пушката и тръгна напред, внимателно прескачайки всяка клонка и листо, сякаш се придвижваше из минно поле.

„И аз започнах да си играя на война“ — рече си. Роля, която далеч не му прилягаше.

* * *

Кристен Брин Маккензи се бе прислонила зад дебелия ствол на един бук. Стискаше здраво болото и за да не издава шум, поемаше дъх с широко отворена уста. Беше изкатерила хълма към мястото, където изчезна мъжът.

Дланите й се потяха, макар че отново зъзнеше, защото беше свалила якето и единия панталон. Натъпканите с листа дрехи се мъдреха като съборено чучело под къпинака — стръв за партньора на Харт.

Номерът явно проработи. Мъжът се приближаваше бавно.

Харт все още не се мяркаше никакъв.

„Което е добре — помисли си тя. — Един на един. Ще се справя“.

С риск мъжът да стреля по нея, беше застанала на огряно от лунната светлина място, за да му позволи да я види. После бързо изчезна зад къпинака, където се съблече и подреди дрехите по земята така, че да напомнят паднал или залегнал в засада човек.

Спусна се отново по хълма, заобиколи от другата страна и се озова до дъба.

Молеше се Харт или партньорът му да се хванат на въдицата.

Така и стана. С насочена напред пушка, смътният силует се отправи надолу по хълма.

Брин се скри зад дървото. Напрегнала слух, по шума от стъпките му съдеше докъде е стигнал. Всъщност не само слухът, всичките й сетива бяха изострени до крайност. Притискаше острието на копието — ножа от кухнята на Лейк Вю Драйв 2 — до лицето си, за да не проблесне издайнически на лунната светлина. Помисли си, че първата роля на този нов-новеничък прибор ще бъде не да нареже крехки телешки котлети, а да убие човешко същество.

Установи също така, че тази мисъл никак не я разтревожи.

Слабо изпукване, лек шум.

Вятърът се усили. Шумът от стъпките на мъжа се стопи сред свистенето на листата и почукването на клоните.

„Къде е?“ — уплашено се питаше Брин.

После го чу отново. Партньорът на Харт крачеше право към клопката. Щеше да мине точно покрай дървото, зад което се беше скрила.

Двайсет крачки.

Десет.

Краката му глухо тупкаха.

Огледа се за Харт, доколкото й позволяваше ловното укритие. Нищо.

Шест крачки, пет…

Изравни се с дървото.

Подмина го.

Брин го огледа. Вместо камуфлажното яке, което си спомняше от Фелдманови, мъжът носеше шушляково — откраднато вероятно или от тяхната вила, или от къщата на Лейк Вю Драйв 2. Плетена шапка прикриваше късата му руса коса.

„Време е“ — рече си тя.

Тялото й се отпусна, изпълни я почти еуфорично усещане. И друг път й се беше случвало — обикновено при най-невероятни обстоятелства. Преследване по магистралата, когато се носеше със сто и седемдесет километра в час. Когато в Билокси по време на отпуск двамата с Кийт разтърваха вкопчили се в смъртна хватка тийнейджъри.

Време да се биеш…

„Зашеметяваш го с болото и скачаш веднага. Нанизваш го с копието и грабваш пушката — изреди наум Брин. — И бъди нащрек за Харт. Защото ще дойде. И още как. При първия крясък на партньора си“.

Направи крачка встрани, прицели се и метна болото.

Топката се изви и го удари по ухото. Мъжът изкрещя и изпусна пушката.

Въпреки натъртеното си тяло Брин се метна напред. Инстинктивно усещаше, че не бива нито да говори, нито да го заплашва.

Сега не беше полицай, съпруга, майка.

Беше вълчица, примитивно създание, решено да оцелее на всяка цена. Тичаше, тичаше. Върховете на обувките й дълбаеха твърдата земя, стискаше обляното в студена светлина копие и не изпускаше жертвата си от поглед. С усилие на волята се сдържаше да не заръмжи отново.

* * *

Ето че изчезнаха.

По дяволите! Харт измина за десетина минути разстоянието, което ги делеше от жените. Отправи се направо към просеката — зоната за стрелба, както мислено я наричаше — като не изпускаше от очи Люис.

Партньорът му беше чул нещо вдясно и се заспуска по хълма към долината. Озърна се, но тревогата явно се беше оказала фалшива и се върна на обраслото с гъсталак било вляво от Харт. И двамата продължиха напред, оглеждайки се за изчезналите от погледа им жертви.

Къде ли бяха?

Дали ги бяха забелязали?

И ако са, какви бяха възможностите им за бягство? Просеката се намираше на север, но те очевидно не бяха там. Люис беше на западното било, а Харт гледаше на юг. Край просеката растяха нагъсто дървета. Може би жените се криеха там. Или бяха слезли по ската вдясно и си проправяха път на изток през парка. Оттам биха могли отново да излязат на „Джойлет Трейл“, но от пътеката ги деляха няколко километри през труднопроходими гори.

Как би постъпила Брин?

Реши, че за да избегне откритата просека, е избрала стръмното спускане към речното корито и е продължила все на север, към река Снейк. По-дълъг и по-труден, ала по-безопасен маршрут.

Като животно с изострен инстинкт за самосъхранение Брин предусещаше действията му.

Погледна към билото. Люис се беше спрял и се оглеждаше. После се обърна към него и разпери ръце. В смисъл — „изчезнали са“.

Харт посочи към себе си, после към него. Люис кимна. Харт се заизкачва нагоре към партньора си.

* * *

Къде?

Къде беше Мишел?

Стиснала ловната пушка в една ръка и копието — в другата — Брин Маккензи спря и се огледа. Загуби ориентация. Съсредоточена върху партньора на Харт, не следеше откъде минава, след като нареди на младата жена да се покрие с шума.

Дали беше тръгнала към сборния пункт?

Тя се надяваше да не е. Езерцето беше по-далеч от очакваното, а на нея не й се искаше да предприема нови обходни маршрути. Беше останала без сили.

Разпозна група дървета. Спря и се огледа за преследвачите. Никаква следа от тях. Затича надолу по ниския хълм.

Заобиколи една голяма скала и рязко спря.

Мишел стреснато бъркаше в джоба за ножа. Брин се закова на място и примигна. Младата жена въздъхна облекчено.

— Исусе! Уплаши ме, Брин!

— Тихо! Те са тук някъде.

— Какво стана? — прошепна младата жена и погледна към пушката. — Откъде я намери?

— Хайде! Бързо! Нараних един човек.

— Един от онези? — със светнал поглед попита Мишел.

— Не — намръщи се Брин.

— Какво?

— Друг, непознат. Ела!

Изкачиха се отново към къпинака, където брадатият мъж седеше на земята, свел глава между коленете и притиснал удареното си ухо. Погледна към Мишел и примигна. Потрепери от болката, но все пак й кимна.

Брин обясни как го е халосала с билярдната топка и се втурнала да го прониже с копието, когато той се обърнал към нея.

Спряла в последния момент, защото зърнала брадата и осъзнала грешката си. Не очаквала да се натъкне на друг човек, а и адреналинът си казал думата, та не забелязала, че пушката е ловна, а мъжът — с различна фигура от тази на партньора на Харт.

Брин първо поднесла искрените си извинения, но после показала на мъжа значката и личната си карта, взела му пушката и го помолила да се легитимира.

Чарлз Ганди — както разчете в шофьорската му книжка — лагерувал недалеч оттук в каравана заедно със съпругата си и неколцина приятели.

— Можеш ли да вървиш? — попита го Брин. Искаше да се добере до лагера възможно най-бързо.

— Разбира се. Не е чак толкова зле.

Мъжът притискаше ухото с чорапа от болото. Раната почти бе спряла да кърви.

Което не означаваше, че няма да реши да съди полицейското управление. Това я устройваше. Ако зависеше от нея, щеше да настоява да му платят, колкото пожелае. Обзе я неописуемо спокойствие, когато й се откри начин да избяга от парка. При това с пушка в ръце.

Да контролираш ситуацията…

Брин стоеше на стража, докато Мишел помогна на Ганди да се изправи на крака.

— И ти ли си пострадала? — попита той и кимна към билярдния стик.

— Няма нищо — разсеяно отвърна тя и се вгледа отчаяно в непроходимия лабиринт от клони, храсти и дървета.

— Трябва да вървим — каза Брин. — Води ни.

Чарлз Ганди явно познаваше добре гората. Поведе ги край пресъхналото речно корито и после по пътечки, които Брин не беше зървала. За нейна радост така избягваха всички шумни издайнически листа и клонки. Крачеха нагоре покрай поредната просека между дърветата. Вървяха на север. Мишел куцукаше и гледаше да не изостава. Сега за опора й служеше копието.

Стиснала пушката, Брин я следваше и непрекъснато се озърташе назад.

Спряха и се заслониха зад двуметрова гранитна скала. Ганди докосна ръката на Брин и посочи.

Сърцето й подскочи.

Над дълга долчинка се издигаше голо било. Харт и партньорът му — с пушка в ръка — стояха горе и оглеждаха местността. Позите им издаваха напрежение.

— За тези ли ми разказвахте? — прошепна Ганди.

Тя кимна.

Тогава Мишел просъска:

— Застреляй ги!

Полицайката я погледна. Младата жена повтори с разширени очи:

— Давай! Застреляй ги!

Брин погледна пушката в ръцете си. Замълча.

Мишел се обърна към Ганди.

— Хей, не ме зяпай! Аз си изкарвам хляба в магазин за екологични храни.

— Аз ще го направя. Дай ми пушката!

Брин отстъпи назад.

— Не може. Цивилно лице си. Ако ги убиеш, ще те съдят за убийство. Сигурно ще се измъкнеш, но да не стигаме дотам.

Брин се опря на обемиста скала. Положи отгоре пушката и насочи дулото към мъжете.

Бяха на петдесетина метра, а не разполагаше с телескопичен мерник. Но познаваше добре пушките. Няколко пъти беше ходила на лов. Отказа се преди няколко години след една хайка в Минесота. Кийт презареждаше пушката, когато им налетя див глиган. Брин уби обезумялото животно с два изстрела, но след този случай заряза ловуването. Не от страх — тайничко се наслаждаваше на напрежението — а защото се наложи да убие животно, чиято единствена вина бе, че защитава дома си от пришълци.

Преди няколко минути се готвеше да довърши партньора на Харт. Но сега се чувстваше другояче — като снайперист.

„Е, ще го направиш ли, или не? — Брин се ядосваше на себе си. — Ако ще действаш, сега е моментът! Няма да стоят неподвижни цяла вечност“.

Наведе се и попита Ганди:

— Петдесет метра. Колко високо да компенсирам?

— Стрелял съм само няколко пъти по консервени кутии — смутено обясни мъжът. — Не ходя на лов. Не одобряваме този спорт.

Тя реши да се цели пет сантиметра по-високо, за да компенсира отклонението при това разстояние. А вятъра? Божа работа — той ту стихваше, ту духаше силно.

Явно щеше да разчита на късмета.

С отворени очи — Кийт винаги й напомняше да не примижава — щракна предпазителя и леко започна да дърпа спусъка.

Точно в този момент мъжете се разделиха. Общата мишена се разпадна на две. Явно забелязал нещо, Харт се придвижи напред. Сочеше нанякъде.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита Ганди. — Сигурна ли си, че са те?

— Да — рязко прошепна Мишел. — Те са! Стреляй!

„Кой от двамата? — подвоуми се Брин. — Ако приемем, че онзи, когото не улуча, ще се скрие, по кого да се прицеля първо?“

Избирай! Сега!

Взе на мушка партньора на Харт, онзи с пушката. Насочи дулото нагоре. Отново натисна с пръст спусъка.

Но точно тогава мъжете се заспускаха към долчинката. За секунда се превърнаха в тъмни силуети на фона на гъсталака.

— Не! — викна Мишел. — Нищо! Стреляй!

В следния миг мишените изчезнаха.

Брин сведе глава. Защо се поколеба? Защо?

— Най-добре да тръгваме — каза Ганди. — Поеха натам.

Брин кимна. Не погледна към Мишел. В този момент младата жена, разглезената принцеса, дилетантката, владееше положението повече от нея.

„Защо не стрелях?“

Взря се в мрака, където Харт и партньорът му бяха изчезнали. После се обърна и тръгна след останалите.

— Караваната е наблизо — каза Ганди. — Приятелят ми има ван. Трябва вече да се е върнал. Отиде за храна и бира. Скачаме във возилото и се омитаме оттук.

— Кои са другите? — попита Мишел.

— Жена ми и доведената ми дъщеря. И неколцина приятели.

— Доведена дъщеря?

— Ейми. На девет е.

Ганди докосна ухото и погледна пръстите си. Кървенето беше спряло.

— С вас ли е детето? — намръщи се Брин.

— Да. В пролетна ваканция е. — Той забеляза притеснението й. — Какво има?

— Не знаех, че имате дете — тихо каза тя.

— Няма да ни навлечете неприятности, ако това ви тревожи. Представете си какво щеше да стане, ако не бях ви открил. Онези двамата щяха да налетят на лагера и бог знае какво щяха да направят.

— Имате ли телефон? — попита Мишел.

Първият въпрос, който Брин зададе, след като се увери, че Ганди не е пострадал зле.

— Обясних на приятелката ти — отвърна мъжът. — Не съм голям фен на облъчването с къси вълни. Но имаме локатор на караваната.

Той се обърна към Брин и попита:

— Имате ли хеликоптер? Колегите ви могат да пристигнат за нула време.

— Само за евакуация. Не става за тактически операции.

Замисли се за дъщерята и семейството на мъжа. Цяла нощ се беше мъчила да не въвлича невинни… а сега ще изложи на опасност семейство с дете.

С бързи крачки, останали без дъх от изкачването, тримата оставиха долчинката далеч зад гърбовете си. Брин мислено го нарече „мястото на моя провал“. Гневеше се на себе си за малодушието. Какво я накара да се поколебае?

Ганди се обърна към нея:

— Каза, че ви преследват. Но не обясни защо.

Мишел, която потрепваше от болка при всяка крачка, се обади:

— Убиха приятелите ми.

— О, не! Боже мой!

— Взлом край езерото Мондак — уточни Брин.

— И… тази нощ?

Мишел кимна.

— Съжалявам. Аз…

Той не знаеше какво да каже, затова попита Брин:

— А ти се опита да ги арестуваш?

— Някой позвъни на 911. Не знаехме за какво става дума. Отидох да проверя, останах без кола и оръжие. Наложи се да бягаме.

— Къде е това езеро? Мондак?

— На десетина километра. Вървяхме към река Снейк, когато ни настигнаха. Отклонихме се. Колко остава до лагера?

— Малко. Петдесетина метра нататък — махна с ръка Ганди.

Свърнаха наляво по друга пътека. Той спря, отскубна един храст и замаскира началото на тясната просека.

„Браво!“ — похвали го мислено Брин и му помогна да добавят още камуфлаж. Включи се и Мишел, която тържествено заяви:

— Нямат шанс да ни намерят!

Брин потрепери. Адреналинът от злополучното нападение и опита за снайперистка стрелба се беше изчерпал. Отново облече скиорското яке и втория чифт панталони, ала студът я пронизваше.

— На територията на къмпинг ли лагерувате? — попита.

Спасителната мисия, в която беше участвала, се придържаше към „Джойлет Трейл“ и пролома на река Снейк.

— Не, до стар рейнджърски пост. Има изоставен паркинг, целият буренясал. Май никой не е стъпвал тук от години. Малко е зловещо. Стивън Кинг трябва да му посвети книга. „Призрачни рейнджъри“ да речем.

— На какво разстояние е от шосето?

Ганди се позамисли.

— Първо се върви по черен път, около два километра. Оттам по главния път на парка. След седем километра се излиза на №682. Това е най-прекият път. — Ганди ги погледна. — Успокойте се! За двайсет минути сме на магистралата.

* * *

— Къде? — прошепна Харт.

Мъжете се движеха по пресъхналото речно корито, където изчезнаха жертвите им.

— Ето — тихо подвикна Люис. Взираше се в разкаляната земя.

— Какво? Нищо не виждам.

Люис си свали якето и направи навес. Извади запалка от джоба и я щракна под прикритието на дрехата. Харт коленичи и забеляза няколко отпечатъка от стъпки в калта. От трима.

— Как мислиш, откога са?

— Свежи ми изглеждат. Кой, по дяволите, е с тях? Мамка му! Ако е ченге, сигурно има телефон или радио.

Запалката угасна. Мъжете се изправиха и се огледаха. Люис навлече отново якето и вдигна пушката. Поклати глава:

— Как така ченге се е озовало тук по това време на денонощието?

— Невероятно.

— Кой тогава може да е?

— Сега няма лагеруващи. Някой рейнджър? Трябва незабавно да го настигнем. — Харт избърза напред по речното корито. Наведе се, прокара длан по друго кално петно и посочи нагоре по хълма. — Тръгнали са натам. Има ли пътека?

— Така изглежда.

Харт се подпря на паднал ствол, за да се изправи на крака. Прогнилото дърво се изрони изпод ръката му.

В миг гърмящата змия изскочи от гнездото си, изви седемдесетсантиметровото си тяло и го ухапа по ръката — по здравата ръка. Преди дори да успее да изкрещи от ужас, тъмното лъскаво тяло изчезна безследно.

— Люис! — извика той.

Спътникът му имаше опит. Когато Харт измъкна глока и се прицели натам, където се скри влечугото, той го възпря:

— Недей! Не си хаби куршумите. Не можеш да застреляш змия.

Харт си свали ръкавицата и забеляза двете точици близо до китката. Мамка му! Нима щеше да умре? Един от змийските зъби беше улучил вена. Зави му се свят и приседна.

Люис щракна запалката и огледа раната.

— Да изсмуча ли отровата? Виждал съм го по телевизията, на филм — каза Харт.

— Ще се оправиш. Не бива да смучеш отровата — прониква по-бързо до сърцето.

Харт усети, че се задъхва.

От отровата или от адреналина?

— Успокой се. Трябва да запазиш самообладание. Дай да видя.

Люис внимателно огледа раната.

— Смяташ да я изгориш ли?

Харт се взря в пламъка на запалката.

— Не. Спокойно!

Партньорът му изгаси запалката. Извади един патрон и го отвори внимателно с джобното си ножче. Изтръска сачмите и махна пластмасовата набивка.

— Протегни си другата ръка.

Харт го послуша и пое в шепа малките черни цилиндърчета барут.

— Плюй в тях. Давай! — нареди му Люис.

— Защо?

— Зная какво върша. Не губи време.

Харт се подчини.

— Още веднъж. Трябва да го намокриш.

— Добре.

После Люис бръкна във вътрешния джоб на якето и извади пакет „Кемъл“. Ухили се и вдигна рамене:

— Мислех да оставя цигарите миналата седмица. — Разкъса три и изтърси тютюна в ръката му. — Смеси всичко.

Идеята се стори налудничава на Харт. Главата му обаче съвсем се замая. Нямаше избор. Люис отряза края на ризата си.

— Намажи раната, а аз ще я превържа.

Харт разстла черно-кафявата смес върху дупчиците от змийския език, Люис го завърза с плата и му помогна да си сложи ръкавицата.

— Ще те пощипе, но ще мине.

— Ще мине? Ухапа ме гърмяща змия!

— Ухапала те е на сухо.

— Какво?

— Беше кротал, вярно. Но масасауга. Те следят колко отрова изхвърлят. Малки са и нямат много, така че я пазят за плячка. Иначе ще останат гладни. За защита използват малко. Колкото да сплашат натрапника.

— Е, на мен направо ми изкара акъла. Не чух да трака.

— Издават звук само ако те чуят да приближаваш. Изненадахте се взаимно.

— Не съвсем — измърмори Харт. — На мен ми се мае главата.

— Влязла ти е малко отрова. Ще ти се вие свят. Няма как. Но ако ухапването беше мокро, ръката ти досега да е станала двойна. Щеше да крещиш от болка. Или да се гърчиш. Зная, че трябва да вървим, но по-добре да поседиш пет — десет минути.

Харт се беше забърквал в юмручни боеве, беше се изправял невъоръжен срещу дулото на противника; случваше се да участва и в престрелки. Но от змията разбра що е истински страх.

Това е моят свят. Виждаш измислени неща и пропускаш действителните.

Пое си дъх и бавно издиша.

— Едно на нула за теб.

Чувстваше се приятно замаян. Погледна ръката. Вече не щипеше.

— Откъде знаеш всичко това, Комп? Мислех си, че си градско момче.

— Сега да. Но съм израснал в провинцията. В Минесота, както ти казах. С татко ходехме на лов. И него го сполетя същото. И ми обясни подробно. После ми насини задника, задето не съм гледал къде вървя и съм настъпил змийското гнездо.

Няколко минути поседяха мълчаливо. Харт съжали, че Люис не беше свил бутилката с водка. Сега не би отказал да си пийне малко.

Спомни си, че майката на партньора му е в старчески дом.

— Жив ли е баща ти?

— Да.

— Виждате ли се често?

— Не много. Знаеш как е.

Люис разтегли устни, отмести поглед и замълча. После понечи да каже нещо, но се отказа. Впериха очи в дивата пустош наоколо, вслушаха се в шумолящите от вятъра листа и в тихото плискане на езерцето.

— Мислех си, Харт…

— Да?

— Когато се погрижим за тях и се приберем у дома? Можем да свършим нещо двамата. Мислех си… с моите познати момчета от групата и твоите, така де, умееш да планираш и да се подготвяш. Ще станем страхотен екип. Тази нощ просто попаднахме тук. Стечение на обстоятелствата. Много бързо се развиха събитията.

— Твърде бързо — измърмори Харт. Меко казано.

— Познавам тоя-оня в Кеноша. Там има пари. Илинойски, чикагски. Как смяташ? Ти и аз?

— Давай нататък.

— Мислех си за онова място извън града. „Бентън Пластикс“. Знаеш ли го?

— Не.

— На Хавершъм роуд. Голяма сграда. Изнасят из целия свят. Носят заплатите в брой с брониран камион. Гардът е мързеливо копеле. Можем без проблем да отмъкнем двайсет-трийсет хиляди. Някоя петъчна сутрин. Какво ще кажеш?

Харт кимаше.

Люис продължи:

— Ще събера цялата информация. Като военно разузнаване. — Той се потупа по гърдите, колкото да напипа цигарите и да добие увереност. Не че смяташе да запали тук. — Аз съм добър слушател. Всички споделят с мен какво ли не. Веднъж си дрънкахме празни приказки с един и той ми спомена името на кучето си. И други щуротии. И знаеш ли какво стана? Свих му дебитната карта и се оказа, че използва за пин името на песа. Обрах го до шушка. След някоя сладка приказка.

Харт се засмя.

— Е, какво ще кажеш?

— Честно, Комп, идеята ми харесва.

— Наистина?

— Ще обмислим подробностите. Ще начертаем план. За да не се оплескаме като този път.

— Сто и десет процента.

— Сто и двайсет. А сега ни чака работа. Отпочинах си. А нашите приятелки сигурно вече викат тежката артилерия.

— Добре ли си?

— Не, сър — прошепна усмихнат Харт. — Преди малко ме простреляха. После ме ухапа змия. А и да не забравяме банята с амоняк, с която се разминахме на косъм. Изобщо не съм добре. Но какво да се прави?

Люис взе пушката и двамата се отправиха там, накъдето водеха следите.

Харт опипа ухапаната си от змията ръка. Като че ли беше добре.

— Този номер с тютюна и барута — попита, — как точно действа?

— Честно да ти кажа, никак. Обаче успокоява.

Харт се разсмя и пое дълбоко лъх.

— Обичам чистия горски въздух. Късметът ни се обръща, Комп. Да вървим. Май виждам пътека. Време е Трикстера да поработи за нас.

* * *

— Там долу. В падината.

Чарлз Ганди ги поведе по едва различимата пътечка към караваната. Огромна машина. А спасителният им пояс — един ван — беше паркиран наблизо.

Приятелят на Ганди се беше върнал.

— Замръзвам — промърмори Мишел.

— Можеш да се настаниш точно срещу парното на вана, ако желаеш — усмихна се той.

— Искам и още как. Най-големият студ съм брала по колорадските ски писти. Но пък по всяко време можеш да се върнеш в хижата. Има разлика.

Спуснаха се почти отвесно надолу по друга пътечка. Караваната беше паркирана в изоставен паркинг. Наблизо имаше стара сграда, върху която гората бавно слагаше ръка.

На петдесетина крачки от паркинга Брин вдъхна дълбоко хладния въздух и се закова на място. Обърна се и се загледа в пътеката, по която току-що се бяха спуснали. Вдигна пушката. Мишел и Ганди също спряха.

— Какво има, Брин? — попита младата жена.

Ганди направи една крачка, спря и заоглежда гората.

— Какво има? — повтори като ехо той.

Брин му нареди:

— Залегни! Чух нещо. Там, вдясно. Виждаш ли?

Мъжът се сниши и заоглежда дърветата.

Брин се приведе до Мишел от другата страна на пътеката. Допря устни до окиченото с диамант ухо на младата жена. Лъхна й на пот и на много скъп парфюм. Прошепна:

— В беда сме, Мишел. Не задавай въпроси и не казвай нищо. Помниш ли сборния пункт?

Спътничката й замръзна. После кимна.

— Дам ли ти знак, тичай натам. Тичай с всички сили. Вземи това.

Брин кимна към копието.

— Но…

Тя махна с ръка и я прекъсна. Мишел объркано сбърчи чело. Брин се обърна към Ганди и попита:

— Забеляза ли нещо?

— Не.

Брин махна предпазителя на пушката и я насочи към него. Той примигна стреснато.

— Какво правиш?

— Бягай, Мишел!

Мъжът замръзна с ококорени очи.

— Бягай! — повтори Брин. — Ще се срещнем, където ти казах.

След секунда колебание Мишел се втурна нагоре по пътеката и изчезна в нощта.

— Какво, по дяволите, има? — измърмори объркано Ганди.

— Коленичи и вдигни ръце на главата!

— Глупости!

— Кой е в…

Думите й замряха в гърлото. Една ръка я сграбчи отзад за яката и я дръпна силно. Брин изгуби равновесие и се препъна. Едра жена с права коса и яростен поглед се изпречи пред нея и с всичка сила я удари с бухалка по корема. Брин падна на колене и повърна. Жената грабна пушката от земята.

— Коя, по дяволите, е тази? — изръмжа.

Ганди се приближи и изправи Брин на крака. Претърси я и извади ложа от джоба. Удари я с юмрук по лицето. Раната се отвори. Брин изкрещя, отблъсна го и се опита да грабне оръжието от ръката на жената. Но Ганди я стисна за гърлото и заповяда:

— Не мърдай!

Брин кимна и се отпусна примирено. Когато Ганди отслаби хватката, полицайката заби пета в крака му. Мъжът изкрещя.

— Проклета кучка!

Жената насочи пушката към нея и изръмжа:

— Всичко свърши, сладурче.

Брин се вгледа в малките й очички и кимна.

— Добре ли си? — обърна се жената към Ганди.

— Добре ли ти изглеждам? — процеди той. Вдигна поглед към пътеката. — Имаше още една. Измъкна се.

— Коя е тази? За Флетчър ли работи?

Той вдигна рамене и стисна Брин за яката и за косата.

— Откъде разбра? Как, но дяволите?

Не му каза, че във влажния нощен въздух бе доловила характерната за метадоновите лаборатории миризма — коктейл от пропан, хлор и амоняк.

„Караваната — помисли си Брин — е преносим цех“.

— Да влизаме — каза жената и се озърна наоколо. — Трябва да обясним на Руди. Няма да остане доволен.

Ганди повлече Брин по пътеката.

— Мъртва си, ако извикаш или си отвориш устата — изръмжа й той.

— Ти си падаш по крещенето — не се сдържа тя.

И бе възнаградена с още един юмрук по лицето.

* * *

В мръсната каравана беше пълно с чинии с недоизядена храна, празни бирени бутилки и най-различни боклуци.

И беше много горещо. Върху двете газови печки биха сложени половин дузина метални тенджери. Край едната стена бяха подредени кутии с втечнен амоняк, в ъгъла се намираше тезгяхът за разфасоване на литиеви батерии. Зърна и огромни купчини кибритени клечки.

Ганди блъсна Брин вътре и хвърли ножа й на масата.

— Коя, по дяволите, е тази? — възкликна кльощав нервен младеж в тениска с надпис „Аеросмит“ и мръсни джинси.

От доста време не се беше се бръснал и къпал. Ноктите му приличаха на черни полумесеци. По-едър мъж с гащеризон и къдрава червена коса огледа Брин от главата до петите.

Възпълната жена, която беше ударила Брин в корема, се обърна към девет-десетгодишно момиченце в раздърпана тениска и изцапана дънкова пола:

— Продължавай! Още не сме свършили.

Детето — доведената дъщеря Ейми, предположи Брин, примигна срещу новодошлата и се съсредоточи в пълненето на големи пликове с малки торбички, заредени с готова продукция.

— Виж й физиономията — проточи кльощавият. — Цялата е подута. Какво…

— Тихо — прекъсна го по-едрият. — Разказвай, Ганди!

— Полицайка е, Руди — навъсено обясни старият й познайник.

— Глупости! Не е в униформа. И прилича на отрепка. Виж я само… От шайката на Флетчър е.

— Видях й значката.

Руди оглеждаше Брин отвратено.

— Мамка му! Полиция? Нямам намерение пак да се прецаквам. По дяволите! Не ми е до това! Толкова работа на вятъра!

— Колегите ми са на път… — тихо отрони Брин.

— Млъквай! — рече Ганди, сякаш не си струваше усилието да я удря отново.

Кльощавият я зяпаше и си опипваше лакътя. Ганди, жената и Руди като че ли не опитваха кулинарния си шедьовър. Което не я успокояваше. Щом бяха с ума си, значи бяха способни да защитят продукцията си. Иначе казано — да я убият, да намерят Мишел и да довършат и нея. Спомни си колко спокойно се легитимира Ганди — знаел е, че полицайката няма да остане между живите, щом се доберат до караваната.

— Мамо…

Жената се потупа два пъти по хълбока. Явно командата означаваше „млъкни!“, Ейми веднага замълча. Брин се вбеси и натъжи.

Пръстите на жената жълтееха — не си падаше по метадона, но явно беше страстна пушачка. Да запалиш в лабораторията обаче е като да драснеш клечка кибрит в мина.

— Сама ли беше? — попита Руди.

— Не. Имаше още една. Измъкна се. Твърдят, че двама мъже са по петите им. Видях ги. Но не знам какво става. Спомена за взлом край езерото Мондак. На десетина километра…

— Знам къде е.

Руди се приближи и огледа раната на Брин.

— Нагласено е — заяви най-сетне. — Флетчър е. Пратил е кучката да свърши работата. Бас държа. Проклет ирландец! Казал й е, че сме тук. Не му е стискало да дойде сам.

— Не съм сигурен — възрази Ганди. — Как, по дяволите, е разбрал, че сме тук? Не сме оставили никакви следи.

Очите на Руди яростно просветнаха. Навря лицето си в нейното и гневно нареди:

— Говори, кучко! Какво става? Коя си, по дяволите?

Емоционалните изблици не бяха рядкост в работното й ежедневие. Руди беше извън кожата си, воден от яростта. Сърцето й заблъска в гърдите — и от страх, и от спомена за това как юмрукът на Кийт й разбива челюстта.

Не отвърна нищо и мъжът изкрещя:

— Коя си?

Измъкна пистолета от стегнатия си колан и заби дулото във врата й.

— Не — прошепна Брин и се извърна, сякаш да избегне агресивния поглед на озверяло куче. После се обърна и успя да продължи с равен тон: — Щатските и областните полицаи заедно с тактическия екип ще бъдат тук всеки момент.

Жената изпусна тоягата върху тезгяха.

— О, не…

Ганди обаче се разсмя:

— Как не! Носеше копие! Бягаше от онези копелдаци, дето разбили къщата край езерото. На мен каза истината. Няма нито местна, нито щатска полиция. О, и никакви хеликоптери. Обясни ми, че тук не ги използват за тактически операции. Само за медицински. Ето отговора на един от въпросите ти. — Усмихна се на Брин и добави: — Между другото, благодари за информацията.

— Така е — спокойно започна тя, въпреки че заради удара в корема все още едва си поемаше дъх. Брадичката й трепереше от болка. — Не търсехме лаборатория за наркотици. Но според правилника се изпраща подкрепление, ако полицаят не се обади известно време. — Погледна към Ганди и уточни: — Тактически екип.

Задъвкал влажната си долна устна, Руди се замисли. Остави пистолета.

— И да не са тръгнали още, всеки момент ще го направят — продължи Брин. — Не си играйте с огъня. От часове не съм разговаряла с управлението.

— Това е щатски парк — обади се жената. — Няма да търсят тук.

— Е, Сюзън — ухили се Руди, — защо пък не? Обясни ми логиката. Как не! Исусе! Не ставай глупава… Хубавата ни сделчица е прецакана. Ясно ли ти е? Разбираш ли колко сме прецакани?

— Да, Руди. Разбирам — отмести поглед тя и гневно махна на детето да побърза с пълненето на пликовете.

— Да не забравяме онези двамата — вметна Ганди. — Преследвачите. Поне единият има пушка. Видях я. Те може да са хора на Флетчър.

— Някой от онези да е испанец? Или черен? — попита Руди Брин.

Не получи отговор. Руди впери очи в Ганди, който се заоправдава:

— Тъмно беше. Бяха на повече от сто метра. Не ги различих.

— Достатъчно неприятности си навлякохте — започна Брин. — Хайде да…

— Мълчи! Вярваш ли й, че тези двамата са крадци?

— Не знам — поколеба се Ганди. — Ако не са, значи тази е изпечена лъжкиня.

— Видя ли някой наистина да стреля срещу нея?

— Не, тя се опита да ги застреля с ловната пушка, но… — Ганди се намръщи. — Но не го направи. Въпреки че можеше. Стори ми се странно. Може би е искала да ме преметне. Не знам.

— Дал си й пушката си?

— Че какво да правя? Да й откажа, понеже семейството ми готви кристалчета в караваната? Можех да си я взема обратно, стига да пожелая.

— Но тя не стреля?

— Не. Поколеба се.

— Защо? — попита Руди и пристъпи по-близо до Брин.

„Не знам“ — помисли си тя и се вгледа във воднистите очи на пълния мъж.

В ъгъла малката русокоса Ейми залепяше пликчетата с метадон. Работеше наистина усърдно за дете, будно в един след полунощ.

Руди грабна тиксото от ръцете на детето, кръстоса китките на Брин зад гърба й, овърза ги и я бутна към Ганди.

— Сега не ми е до нея. Ще я вземем с нас. Ще я отведем.

После кимна към тенджерите:

— Изключи котлоните. Събираме багажа и потегляме. Мамка му! Ще пропилеем всичко.

Жената и кльощавият изключиха печките и започнаха да пълнят пликове с готов материал.

— Ейми! — извика майката. — По-бързо! Какво ти става?

— Спи ми се.

— Ще спиш по пътя. Никакви оправдания.

— Къде е Честър? — попита момичето.

— Твой си е, гледай къде го оставяш!

Руди взе ловната пушка и я подаде на кльощавия младеж.

— Хенри, върви навън, нагоре по пътеката. Не стреляй, ако не можеш да довършиш всички. Да не вземат да извикат подкрепления. Само това ни липсва! Всъщност стреляй само ако се налага. Видиш ли някого, веднага си довлечи задника тук!

— Дадено, Руди. Няма… Няма да тръгнете без мен, нали?

Руди изръмжа отвратено:

— Действай!

Ганди грубо сграбчи Брин за ръката и я задърпа навън. Завлече я до вана и я блъсна вътре. Беше пълно с дрехи, куфари, боклуци, списания, играчки, шишета с химикали. Овърза с въже залепените й с тиксо ръце и стегна възела.

— По пътищата ще има постове. А щатската полиция има хеликоптери — каза Брин. — Няма да се измъкнете. И не си въобразявайте, че ще ме използвате като заложник. Губеща стратегия. Ще ви застрелят или преди вие да ме убиете, или след това. За предпочитане е първият вариант, но няма да се поколебаят и за втория. Така сме обучени.

— Не се предаваш лесно! — засмя се мъжът.

— Но мога да сключа сделка с теб. Лично с теб. Обади се в управлението. Ще го измислим.

— Лично с мен?

— Да.

— И защо? Защото си мия ръцете? И говоря правилно. Защото на караваната съм залепил екологични стикери, все едно наистина ми пука за природата? А значи съм разумен човек?

Изреди много точно причините.

— Няма да се отървете.

— Същото важи и за теб.

— Имаш момиченце. Направи го заради него.

— Само чукам майка му. Детето не е мое.

Ганди плъзна вратата, която се затвори с глухо тракване.

* * *

Джеймс Джейсънс се намираше на трийсет и осем километра от езерото Мондак. Реши да изключи Джи Пи Еса (по-трудно, отколкото изглежда на пръв поглед, но той разполагаше със специален превключвател). Навсякъде сателити и сървъри… Кой знае каква информация събираха?

Да го изключиш, е добра мярка с оглед на сигурността, но затруднява откриването на ресторанти. Все пак Джейсънс видя златни арки и се упъти нататък. Използва гишето за клиенти с коли и си взе два обикновени хамбургера, ябълка и диетична кола.

И отново на пътя — караше бързо, но гледаше да не надвишава с много ограничението на скоростта. Несъмнено вдъхваше доверие — строен, благовъзпитан бизнесмен. Но спрат ли те — дори за непредвидена проверка по пътя, при която пускат веднага въздържатели като него, името ти и номерът на колата могат да попаднат в системата.

Тази нощ обаче се налагаше да побърза и превишаваше леко границите на позволеното. Естествено, беше подготвен да го спрат за превишението. В момента слушаше джаз, но размахат ли му палка, веднага щеше да превключи на християнски църковни песнопения. И да залепи стикер с разпятието на предното стъкло.

Едва ли щеше да му спести глобата, но почти сигурно щеше да отърве претърсването на колата.

А тази нощ той категорично не желаеше някой да тършува из возилото.

Дъвчеше сандвича и се чудеше как се развиват нещата в „Грейт Лейкс Интермодал Кънтейнър Сървисис“.

В деветдесет процента от случаите е достатъчно да намериш чувствителното място и да го докоснеш. И толкоз. Без да удряш, без да нараняваш.

Само едно докосване.

„Вместо да ми изпрати горили, Манкевич е избрал ситно кльощаво копеле като теб. Какъв е планът? Хленчиш ми, докато отстъпя?“

Джейсънс се изхили. Избръмча сателитният му телефон — преработен модел „Иридий“, който филтрираше сигнала през заглушител и специална двойно модулираща програма, недосегаема за подслушвателни устройства. Вероятно дори за добилата печална слава национална система „Ешелон“.

Джейсънс погълна старателно сдъвкания залък.

— Да?

— Явно срещата ти е минала успешно — каза гласът. Манкевич не се представи. Все пак за „Ешелон“ нямаше гаранция. Ключовата дума беше „вероятно“.

— Добре.

— Вече получихме знак, че са склонни да сътрудничат.

Значи Морган беше прочел записките и беше решил да прояви благоразумие. Джейсънс не знаеше дали ще им предостави полезна информация. Винаги съществуваше възможност рискът да се окаже неоправдан. Но това важеше за живота въобще.

— Относно твоето лично пътешествие… — смени темата синдикалният шеф.

— Да?

— Чух се с роднина.

Сигурно имаше предвид закръгления, рошав детектив от полицейското управление в Милуоки — симпатичен мъж според Джейсънс. Работеше за тях кажи-речи на пълен щат.

— И?

— Явно там горе са организирали парти.

Това не беше добре.

— Сериозно? Каза ли ти кой ще присъства?

— Не са близки роднини. Главно местни, но можело да дойдат някакви от източното крайбрежие. Сега го обсъждат.

Тоест — няма полицаи от Милуоки, само от тукашното управление, въпреки че може да се включи и ФБР — фамилията от Изтока. Лошо.

— Значи ще е голям купон?

— Вероятно.

— Други подробности около партито?

— Не.

Джейсънс се зачуди какво ли става там горе.

— Мислиш ли, че трябва да отида?

Употреби „мислиш ли“, но всъщност имаше предвид „искаш ли“.

— Разбира се, позабавлявай се: След напрегнатия ден купонът ще ти се отрази добре.

В превод: „Да, по дяволите! Занеси си задника там! И гледай непременно да оправиш пешата“.

Без да се колебае, Джейсънс отвърна:

— Ще отида тогава. Да видим кой ще се появи. А и вече съм наблизо.

— Забавлявай се! — повтори синдикалният бос и приключи разговора.

Джейсън изпи колата, после начена зелената ябълка. Киселееше. Предлагаха някакъв млечен сос, но вкусът му беше неприятен. Замисли се за свръхлюбезния тон на Манкевич. Профсъюзният лидер винаги звучеше, сякаш не знае от коя планета е паднал Джейсънс, сякаш се бои от него.

Стан Манкевич — един от най-влиятелните мъже по крайбрежието от Минесота до Мичиган, се чувстваше като на тръни с два пъти по-дребния елегантен млад мъж, от чието лице любезната усмивка почти никога не слизаше. Вероятно защото Джейсънс — макар и завършил право в Йейл и с кабинет в правния отдел на синдиката — на практика не работеше за Манкевич. Специалистът по „трудовоправни взаимоотношения“ работеше и вземаше решения самостоятелно. Като автономен феодал разполагаше и с правомощия, и с бюджет да наема собствени служители. Можеше да изразходва средства за синдикални дела и в услуга на самия Манкевич, като си спестява бюрократичните тегоби да докладва за всичко.

Начинът им на живот също се отличаваше драстично. Манкевич не беше глупав. Разполагаше с пълното досие — макар и не в писмен вид — на Джейсънс. И затова малцина биха направили за синдикалния шеф това, което вършеше адвокатът. Босът знаеше, че младият мъж живее сам в къща — близнак край езерото, че майка му обитава приятен апартамент близо до дома му, а приятелят му Робърт притежава симпатично имение край езерния бряг. Навярно беше разбрал, че Робърт — инженер с блестяща кариера и страстен почитател на бодибилдинга, споделя страстта на Джейсънс по хокея, виното и музиката и че двамата смятат да се оженят официално следващата година и да отидат на меден месец в Мексико.

Джейсънс обаче оценяваше доброто разузнаване на Манкевич. По същия начин самият той се подготвяше.

Особено Алисия. Всеки ден след училище в репетиционната, от три до четири и половина… Впечатляващо.

Манкевич, естествено, пет пари не даваше какъв е личният живот на Джейсънс. Не му беше в характера. Каква ирония, като се имаше предвид, че членската маса на синдиката се състоеше от католици, предимно мъже, мнозина от които биха се разправили с Джейсънс и Робърт, стига да им падне подходящ случай и повечко бира.

Добре дошли в новото хилядолетие!

Джейсънс дояде ябълката и отпи от колата.

Вторият хамбургер върна в плика и го затвори старателно.

Мина край знак, който съобщаваше, че до Клозън остават деветдесет километра, а градчето се намираше на петнайсетина километра преди отбивката към Лейк Мондак. Понеже по шосето от доста време не се мяркаха никакви други коли, камо ли патрулни, Джейсънс увеличи скоростта и за да се позабавлява, си пусна християнските песнопения.

* * *

Стиснал тежката ловна пушка, Хенри се запъти по пътеката, както му беше наредил Руди. Извади лула, пакет с тютюн и запалка, после се поколеба и ги прибра обратно в джоба. Духна в шепи и закрачи нататък, като чешеше раните по ръцете си.

Спря, където тясната просека преминаваше в по-широката, която водеше към езерцето. Оттам си наливаха вода. Пет минути се взира примижал наляво и надясно. Точно когато подпря приклада на пушката на земята и отново посегна за лулата и запалката, един мъж излезе от сенките и го удари по челото с дръжката на пистолета си. Уинчестърът срещна костта с плътен, съкрушителен звук.

Главата на Хенри се отметна назад, очите му заплуваха в орбитите. Той изхъхри. Нападателят отмести ловната пушка и размахал ръце, Хенри тупна като подкосен по гръб.

Когато прикладът на пушката се заби в главата му, Хенри престана да се гърчи. След минута тялото му замря неподвижно.

* * *

Стиснал под мишница ловното оръжие, Харт застина. Някой приближаваше. Оказа се Люис, който хвърли поглед към тялото, изсумтя и вдигна пушката.

Харт се наведе и с опакото на пръстите си опипа врата на слабоватия мъж.

— Мъртъв е. Знаеш ли, че могат да свалят отпечатъци от кожа?

— Не, не знаех. Могат ли наистина?

— Да. — Харт надяна пак ръкавиците. — Какво е положението?

— Онази полицайка, Брин, е във вана — докладва Люис. — Видях как някой я замъкна там. Май ръцете й са вързани зад гърба.

— Значи се натресоха право в услужливите ръчички на готвачите? — засмя се тихо Харт. — Тази нощ съдбата си играе с всички. Ченге дойде да ни нагледа на Лейк Мондак; двете жени пък налетяха на каравана с метадон. Сама ли е във вана?

— Не видях друг. Но не бях толкова близо.

— А къде е Мишел?

— Не знам.

Харт разглоби ловната пушка и метна частите в различни посоки. С пистолет стреляше далеч по-добре, отколкото с пушка. Освен това трябва да я зареждаш през няколко секунди. За това време глокът е изстрелял петнайсетте си куршума, и новият пълнител е в бойна готовност.

Двамата с Люис мълчаливо се запътиха към караваната.

— Колко души има вътре? — прошепна Харт.

— Не видях добре. Със сигурност още един мъж — онзи, който закара Брин във вана. И жена.

Харт внимателно наблюдаваше спътника си, който се взираше към караваната и прокарваше ръка по приклада на пушката. В очите му се четеше тревога.

— Комп?

— Да? — вдигна поглед Люис.

— Налага се да го направим.

— Разбира се.

— Знам какво си мислиш — че не са ни сторили нищо. Но те са наркомани, Комп. Приготвят метадон. И без това не им остава повече от година. Ще си отидат от свръхдоза, ще загинат при пожар или от куршум от конкуренцията. Ние ще го направим по-бързо. Така е по-добре за тях. Ще пипнем Брин, ще намерим Мишел, довършваме ги и точка.

Вперил поглед във вана, другият мъж кимаше машинално.

— Ето плана — професионалисти са, значи са въоръжени. Аз спечелих малко време с разговора със съпруга на Брин, но не съм сигурен, че ми повярва, и не знам дали няма да изпратят кола към парка, просто за всеки случай. Според мен трябва да приемем, че в къщата на Фелдманови вече има ченгета, а в тиха нощ като тази шумът се разнася надалеч. Може да чуят изстрелите. Започнем ли, трябва да приключим бързо. Наистина много бързо.

— Разбира се.

— В теб ли е още запалката?

— Винаги си я нося. Ако някоя дама в бара ме помоли за огънче.

Треперещият му глас провали шегата.

— Истински джентълмен. При това непушач! — усмихна се Харт, на което той отвърна с кратко ухилване. — Ще минеш отдясно, където няма врата. Събери листа и намери нещо пластмасово или гумено. Запали огън под караваната. По малък. Ако пламне пожар, ще привлечем излишно внимание. Искам само дим. Вътре е пълно с газ и амоняк. Ще си изкарат ума и ще хукнат към вана. Когато излязат… схващаш ли?

Люис кимна.

— Аз отговарям за предната врата, ти — за задната. Заредил ли си?

— Да.

Харт провери глока и се увери, че готовите пълнители са му под ръка в колана — отдясно, за да може лесно да ги вади и зарежда с лявата ръка.

— Дръж в бойна готовност и зиг зауера.

Люис извади от джоба на якето хромирания автоматичен пистолет и го пъхна в колана.

Харт си отбеляза, че предложението му този път не бе прието със сарказъм и неохота.

Люис нервно се изсмя:

— Изпечени гангстери сме си ние!

— Движи се бавно и тихо. Запали огъня. После заобиколи отзад. Дай им време да излязат всички и тогава стреляй. Не ни трябва да търсим някого вътре. Брои до три. Хайде!

— Да. Сега като се замисля, жената се обърна и каза нещо. Но не гледаше към мъжете. Може би има още някой.

— Добре. Ще се готвим за четирима.

* * *

Ганди я върза в задната част на четириметровия ван с дебело найлоново въже — здраво, но хлъзгаво. Брин успя да се освободи от него. Тиксото на ръцете не поддаваше, но полицайката се изправи криво-ляво. Бутоните на вратите бяха свалени; не можеше да ги вдигне. Запрепъва се към предната част на колата. Спъна се в скоростния лост и си удари главата в таблото. Една секунда седя зашеметена. После се изправи отново, обърна се с гръб към жабката и я отвори. Имаше само няколко вестника.

Строполи се върху седалката до шофьорското място. Едва си поемаше дъх. Коремът я болеше след придвижването във вана и от бухалката, с която я удари жената на Ганди. Брин се опита да стигне бутона за отключване на дръжката на вратата, но не успя да го натисне с вързани ръце. Огледа се из колата. Беше пълна с боклуци, но ножове, инструменти и телефони не се виждаха никъде. Облегна се на седалката и отчаяно затвори очи.

Отзад долетя женски писък.

— Мишел — прошепна Брин.

Върнала ли се беше? Или я бяха открили край езерцето и я бяха довели тук? Брин се извърна. Освен предното стъкло ванът имаше само два прозореца — на задните врати, при това зацапани.

Тя се взря в страничното огледало. Навън се носеше дим. Караваната ли гореше? Метадоновите лаборатории често изпепеляваха собствениците си.

„Момиченцето е вътре!“ — уплашено си помисли.

Гласът се чу отново:

— Не! Не! Моля ви!

Не беше Мишел. Викаше майката на Ейми.

После затрака пистолет.

Гръмна пушка.

Четири или пет изстрела. Пауза. Вероятно за презареждане. Още изстрели.

Тишина. После долетя писък — отчаян и уплашен. Мъжки, женски или детски?… Не успя да различи гласа. Пореден изстрел.

Пак тишина.

„Нека се спаси. Дано не й сторят нищо…“ — помоли се Брин.

Тясното момичешко личице изплува пред очите й. Долови някакво движение в страничното огледало. Стиснала пистолет фигура обикаляше караваната и я оглеждаше. Не пропускаше и околните храсти.

После силуетът се извърна към вана, в който седеше Брин. Тръгна към него.

Брин се озърна за нещо, което да освободи ръцете й. Плъзна ги около скоростния лост между седалките и ги раздвижи напред-назад. Напразно.

Погледна през стъклото. Човекът стоеше точно пред вана.

* * *

Шериф Том Дал се взираше в двете жертви в кухнята — трийсетгодишна делова жена. Изглеждаше сякаш си е изула обувките след дългия работен ден, предвкусвайки приятния отдих. До нея лежеше едър мъж на същата възраст с младежка прическа — идеалният събеседник на по чаша бира в хумболтската кръчма „Корнър Плейс“. Кръвта чертаеше ужасяващи петна по пода.

Макар и кален в работата — като повечето си колеги — Том Дал бе потресен от престъплението. Смъртните случаи в Кеноша Каунти обикновено бяха плод на случайност. И по правило намираха жертвите на улицата — замръзнали бездомници, убити при катастрофа, работници и спортисти, подведени от екипировката или от природата. Двамата млади съпрузи, застреляни в собствения им дом като в гангстерски сценарии, бяха мъчителна гледка.

Взираше се в бледите им длани — ръцете на типичните за областта жертви бяха зачервени и загрубели.

И на всичкото отгоре — неговата подчинена, тайната му фаворитка в управлението, дъщерята, която би искал да има — не беше в татуираната с дупки от куршумите къща.

Том Дал бавно издиша.

Отдолу дочу стъпки.

— Приятелката? — попита шерифът Ерик Мънс, човекът, когото бе предпочел да не изпраща тук. И вместо него избра Кристен Брин Маккензи. Човекът, който непрекъснато щеше да му напомня с присъствието си това решение, независимо от изхода на събитията.

— Няма и помен от нея.

Изпита известно облекчение. Беше сигурен, че ще открият тялото й в спалнята. Убита, вероятно бавно и мъчително.

— Може да са я отвели. Или двете с Брин да се крият някъде — предположи Мънс.

„Молим се да е така“ — рече си Дал и наистина отправи една молитва.

Търсеха го по телефона от ФБР, които след смъртта на свидетелката си по делото „Манкевич“ бяха решили да изпратят агенти. Поне според Бриндъл. Капитан от щатската полиция също се беше запътил насам. Агентите от ФБР нямаше да му се понравят — колегата обичаше да действа еднолично в критични ситуации, но Дал се придържаше към принципа „колкото повече хора, толкова по-весел купон“. Нямаше случай престъпник да се е измъкнал, защото по следите му са душили прекалено много добри ченгета. И да имаше, не бяха много.

Чакаха и криминалисти от щатската полиция, затова Дал нареди на момчетата си да не събират улики, но да се огледат добре, за да разберат какво е станало и да помислят къде може да са Брин и приятелката на Фелдманови.

Скоро откриха съществени парченца от пъзела — изстрели през прозорците, изстрели вътре, отпечатъци от стъпки, които ги наведоха на мисълта, че престъпниците са двама мъже. Намериха и униформените обувки на Брин. Приятелката беше захвърлила елегантните си боти край мерцедеса на Фелдманови. И двата чифта бяха сменени с удобни туристически обувки. Едната беше ранена — използваше като опора стик, бастун или пръчка и влачеше крак.

Двете гуми на паркирания пред гаража мерцедес бяха пробити от куршуми. Стъклото беше счупено, кабелът на акумулатора висеше. Друга кола беше профучала — по-точно разпръснала чакъла — по алеята. Трета се беше измъкнала с една спукана гума.

Парчетата от пъзела обаче не ги ориентираха за картината в цялост. Изправен пред камината, от която усещаше приятно ухание, Том Дал мислено обобщи ситуацията: „каша“. Имаме си една хубава каша.

И къде, по дяволите, беше Брин?

— Ерик?

— Предпочитам да не го пращам. Знаеш как е.

Дал забеляза нещо в ламперията.

— Иска ли някой да си поиграе на криминалист? — кисело закова очи в Мънс.

Полицаят погледна накъде сочи. Изглеждаше, сякаш някой беше изчовъркал куршума от гнездото.

— Аз съм пас.

Едрият полицай Прескот, изпотен въпреки студа, поклати глава.

Защо ще си прави труда някой да вади само един от куршумите? Защото по него е оставил ДНК?

Вероятно. А това означаваше, че е ранен.

А също и че е професионалист. Повечето престъпници в Кеноша дори не знаеха какво означава ДНК, камо ли да се разтревожат, че са оставили следи.

Човекът беше наясно какво върши.

Това ли било „професионалист“ агент Бриндъл?

Замисли се: „Двамата са били наети да убият Ема Фелдман. Свършили са го; очистили са и съпруга й. После вероятно ги е изненадала приятелката, която е придружавала семейството. Била е навън или в банята, когато пристигнали убийците. А може би ги е изненадала Брин.

Някоя от двете, сигурно Брин е стреляла по единия и го е ранила. Той е извадил куршума с издайническото ДНК от стената“.

Какво обаче се беше случило след това?

Дали бяха зарязали някъде своята кола и бяха взели возилото на Брин? Дали държаха Брин и приятелката като заложнички? Или жените се бяха екипирали с туристически обувки и бяха побягнали в гората?

Мъртви ли бяха?

Повика полицай Хауи Прескот по радиото. Едрият мъж се намираше до езерото между къщите на Лейк Вю 2 и 3, където откриха стъпки. Опитваше се да намери някаква пътека. Беше най-добрият ловец в управлението, макар всички да недоумяваха как сто и петдесет килограмовият мъжага успява да издебне сърна.

— Откри ли нещо, Хауи?

— Не, сър. Но тук е тъмна доба.

„Тъмна доба — повтори наум Дал. — И още как“.

— Продължавай.

Дал се обърна към Ерик Мънс, който въртеше пистолета около дръжката, като дете — празната си чаша.

— Трябват ми неколцина за издирвателен отряд. Колкото може повече. Но само въоръжени. Никакви доброволци.

Мънс забърза към патрулката, за да извика колегите си.

Дал излезе навън и се загледа към езерото. Луната беше слязла ниско и озаряваше само малка част от водната повърхност.

Радиото на Дал изпращя.

— Пийт е.

— Казвай!

— Намирам се на алеята на номер 1 — задъхано обясни полицаят. — Още не съм доразгледал, но исках да ти съобщя. Току-що ме подмина камион. Бял пикап. Сви към вас.

— Кой е вътре?

— Не видях.

— Добре. Огледай къщата. Искам да докладваш какво си открил.

— Дадено.

— Имаме си компания — каза шерифът на Мънс, после се обади на Хауи Прескот да се оглежда за пикапа.

Видяха го да приближава бавно и да се насочва по алеята.

Дал и Мънс посегнаха към оръжията.

Не можеше да се нарече заплаха. Но усложнение — със сигурност.

Греъм Бойд слезе от кабинката, остави отзад спътниците си — три проскубани храста — и се запъти право към Дал.

— Не е тук, Греъм. Не знаем къде е.

— Нека погледна — изхриптя едрият мъж и се отправи към къщата.

— Не, не бива. Има убити, застреляни.

— Къде е тя? — огледа се Греъм.

Шерифът обгърна с ръка широките рамене на мъжа и го отведе настрани.

— Мислим, че Брин е избягала с приятелката на съпрузите.

— Така ли? И къде?

— Не знаем нищо със сигурност. Събираме екип за издирване.

— Исусе Христе!

— Остави ни да си вършим работата. Знам, че не ти е лесно. Но те моля да ни съдействаш и да се прибереш у дома. Моля те.

Радиото отново изпращя.

— Шерифе, Хауи е. Огледах брега. Открих нещо.

— Давай!

— Кола. Май е паднала в езерото.

— Май — сряза го Дал. — Или наистина е паднала.

Пауза.

— Да, паднала е.

— Къде?

— Виждаш ли фенера? Сигнализирам.

На сто и петдесет метра малка жълта точица им даде знак в мрака.

— Какви са останките? Какъв цвят? — изкрещя Греъм.

Колебание. Дал повтори въпроса.

— Виждам бронята — отвърна Прескот. — Тъмночервена.

— По дяволите! — възкликна Греъм и се затича.

— Мамка му! — изръмжа Дал.

С Мънс се качиха в колата на шерифа. Шофираше Ерик. Спряха и Греъм се качи отзад. После заковаха до брега.

Следи от гуми, прах от въздушната възглавница, драскотини в скалата и останки от кола — червена пластмаса от фаровете, парчета стъкло и мазно петно до брега. Никакво съмнение. Колата беше поднесла, ударила се беше в скалата и беше паднала във водата.

— Исусе! — отрони Греъм.

Как се променяше сценарият? Кой е бил в автомобила?

Или кой все още е в него?

— Не е сигурно, че е нейната, Греъм. Или че тя е вътре.

— Брин! — изкрещя съпругът.

Ехото понесе името й над езерото. Греъм се заспуска по ската.

— Не! — извика Дал. — Не знаем къде са убийците.

После се обърна към Мънс:

— Обади се на щатската полиция. Трябва ни шофьор и камион с кран. Кажи им, че сме на Лейк Мондак. Западният бряг. Ще проверят дълбочината. Греъм… И този район е отцепен. Не можем да те оставим да прецакаш уликите.

Греъм извади нещо от водата и коленичи. Приведе глава. Дал се накани пак да извика, но се възпря.

— Да го отведа ли? — попита Мънс.

— Не. Остави го.

Дал тръгна към брега. Раненият крак го болеше зверски, докато куцукаше предпазливо по скалите.

Греъм се изправи бавно и подаде на шерифа карта на областта. На подгизналата корица беше написано с маркер: Полицай К. Б. Маккензи.

За секунда Дал си помисли, че мъжът ще скочи в езерото. Напрегна се да го задържи. Но той остана неподвижен. С отпуснати рамене се взираше във водата.

Изсъскване и изщракване.

— Шерифе, Пийт е. На номер 1 Лейк Вю съм. Няма никого и къщата е заключена. Зад нея е оставена кола.

— Оставена?

— Искам да кажа съвсем скоро. Проверих. Открадната в Милуоки преди няколко дни. Номерът е в системата. Моделът отговаря на годината, но не и номерът. Отстрани има два куршума, едната гума също е продупчена.

Значи това беше колата, която беше потеглила от алеята на Фелдманови.

Дал се сети за Греъм и с цялото си сърце пожела мъжът да не беше тук. Но нямаше време за губене.

— Прегледай багажника. Кажи ми какво има.

— Вече го направих, шерифе. Празен е.

Благодаря ти, Боже!

— Някой влизал ли е в къщата?

— Не. Обиколих отвсякъде. Но може да са разбили катинара и после пак да са го заключили.

— Забрави. Придвижи се към по-близката къща. Номер 2.

— Слушам, сър.

— И ти върви при него — обърна се Дал към Прескот.

Едрият полицай кимна и тръгна по черния път.

Последва дълго мълчание. Греъм разтърка очи, после се взря в езерото.

— Не мисля, че е много дълбоко. Навярно се е измъкнала.

— Сигурен съм.

— Не ми вярваш, нали? Мислиш, че е мъртва? Но не е.

— Изобщо не искам да кажа това, Греъм. Тя не се предава лесно. Силен човек е.

— Трябва да претърсите околността.

— Ще го направим.

— Веднага! Извикай щатските полицаи!

— Вече пътуват насам. Обадих им се.

— ФБР. Включват се в такива случаи, нали?

— Да. И те ще пристигнат.

Греъм се обърна и се вгледа в къщата на Лейк Вю 2. Патрулката на Гибс тъкмо паркираше отпред.

Дал се помоли полицайката и приятелката да не са в онази къща, мъртви като Фелдманови.

— Прибери се у дома. При Джоуи. Нужен си му.

— Той не знае. Не му казах. Нито на него, нито на майка й.

От радиото долетя развълнуван глас:

— Намерихме нещо, шерифе.

Беше Пийт Гибс.

— Казвай!

— Разбита е. В някои от прозорците горе виждам дупки от куршуми.

— Изчакай Ерик да дойде.

Шерифът кимна към напористия млад полицай, който веднага тръгна.

— Изглежда ми празна — констатира Гибс.

— Стой така.

— Да, сър.

— Влезте заедно с Ерик. Действайте все едно са вътре. И не забравяйте, че са въоръжени.

Греъм оглеждаше брега с гръб към Дал, който се взираше към къщата. Минутите се точеха бавно. Шерифът усети как е стаил дъх в очакване на изстрел.

Сепна се от изпукването на радиото.

Не последва нищо.

Дал не искаше да се обажда, защото пращенето на радиостанциите можеше да издаде подчинените му.

Тишина.

По дяволите!

Най-сетне се чу гласът на Ерик Мънс:

— Къщата е празна, Том. Били са тук. Имало е престрелка. Но няма трупове. Натъкнахме се обаче на нещо странно.

— Странно ли, Ерик? Това не ми говори нищо. Давай по-конкретно.

— В спалнята горе. По целия под на банята има амоняк. Смърди на кош за бебешки пелени.

— Амоняк.

— Намерихме и униформата на Брин. Всичките й дрехи.

Греъм се напрегна.

— Мокри са и са кални. Дрешникът и скринът бяха отворени. Мисля, че се е преоблякла и е изчезнала.

Дал погледна към Греъм, който затвори от облекчение очи.

— Шерифе, Хауи е. Навън съм. Виждам два чифта стъпки, предполагам женски, понеже са малки. Отиват към гората зад къщата. Прекосяват потока и се отправят обратно към Фелдманови. После се изгубват.

— Прието!

Дал обгърна с ръка раменете на Греъм и го побутна към патрулната кола.

— Слушай, вече разбрахме, че жена ти се е измъкнала от колата невредима. Скрили са се някъде с другата. — Той махна с ръка към горите наоколо. — Мъжете едва ли са ги открили. Хайде, ще те откарам до камиона. С теб сме прекалено стари за джогинг.

* * *

Автоматичната врата на вана изщрака.

Брин се обърна към вратата откъм мястото до шофьора. Там стоеше Харт и се оглеждаше внимателно с насочен пистолет. Мъжът забеляза, че ръцете й са залепени с тиксо и че освен нея във ваната няма никого. Влезе и затръшна вратата след себе си.

Прибра пистолета и затършува из купчините боклуци по пода и зад предните седалки.

Брин попита:

— Момиченцето в караваната? Как е.

— Добре.

— Пожарът?

— Отвличане на вниманието. Караваната не гореше.

Тя погледна навън. Димът се беше разнесъл. Той не я лъжеше.

Мъжът намери някакъв дезинфекциращ препарат и поля окървавените се ръкавици и ключове. После капна малко в дупката в якето си, откъдето явно беше минал куршумът на Мишел. Присви се от болка. Очите й се насълзиха от силната миризма на хлор. Неговите също. И двамата запримигваха.

— Наркомани, взимат метадон. В наши дни човек никога не знае. Няма как да е сигурен.

Говореше така, сякаш се извиняваше за изпаренията.

Харт я огледа. Взря се в подутата й буза и се намръщи.

— Наистина ли е жива?

Той я погледна в очите.

— Момичето ли? Да. Казах ти. Майката, ако изобщо й е майка, е мъртва. И другите… Може би ще ти е интересно да узнаеш, че зарязаха детето в караваната, когато помислиха, че е избухнал ножар. И се втурнаха навън. Може би са смятали да се защитават. Или просто са решили да я оставят в пламъците.

Брин го огледа. Волево лице, сиви очи, дълга коса — тъмна и суха. Груба кожа. На младини и нея я мъчеше акнето. Но в колежа вече се беше отървала от проблема. Мъжът не беше красив, но излъчваше увереност и особен чар.

— Брин… — изрече замислено той.

Откъде беше научил името й? От Ганди, преди да го убие? „Не — сети се тя. — От къщата на Лейк Вю Драйв 2. Видял е табелката на ризата ми“.

— Харт.

Той кимна усмихнат.

— Приятелят ми не си сдържа езика зад зъбите. Издаде ме.

— А как се казва той?

Харт се усмихна.

— Кажи ми къде е момичето?

— В стаята си в караваната. В леглото с някаква кукла. Вика й Честър. Аз й я дадох. Май е заек. Не знам.

— Там ли я остави? — ядосано възкликна Брин. — Ще излезе навън и ще види трупа на майка си!

— Не, приятелят ми ги пренася в гората. Казах на детето да не мърда. На сутринта тук ще има повече ченгета на квадратен метър, отколкото в полицейската академия. Ще я намерят.

— Мъртва е, нали? Убил си я.

Лицето му се изопна. Недоверието й сякаш го разстрои.

— Не съм. В леглото е. С Честър. Казах ти.

Повярва му.

— Усетих какво става. Но недостатъчно бързо.

— По миризмата, нали? На амоняк?

— Да. И хлор. И газова печка.

— И аз така открих лагера. Бях край езерото и ми замириса…

— Явно вятърът си е сменил посоката — разсъди Брин. — Надуших го едва пред караваната.

Харт се протегна.

— Пфу! Ама че нощ! Обзалагам се, че не си преживявала много такива. В област… как й беше името?

— Кеноша.

Той отново изгледа раната на бузата й. Видя колко болезнено се е възпалила. Брин си помисли, че преценява колко време ще издържи, преди да изплюе камъчето къде е Мишел.

„Никога няма да я издам“ — помисли си.

И се зачуди дали увереността й е основателна.

Сякаш прочел мислите й, той попита небрежно:

— Къде е приятелката ти? Мишел.

— Не знам.

Явно бяха намерили чантичката и бяха разбрали името и адреса й.

Харт се поразмърда и отново присви болезнено очи.

— Що за име? Брин…

— Норвежко.

— Е, Брин — кимна той, — лъжеш ме. Знаеш къде е Мишел. — Изглеждаше обиден. Дори наранен. Продължи след кратко мълчание: — Тази нощ говорих с един човек. По телефона.

— С кого?

— Със съпруга ти.

Тя не отвърна. Отначало реши, че мъжът блъфира. После се сети, че й бяха взели телефона. Греъм се е обадил и Харт е отговорил.

— Престорих се на полицай. Обясних му, че ще се забавиш. Хвана се. Без съмнение. Не чакай спасение. И ще те разочаровам — извадил съм батерията на телефона. Няма как да го проследят. Та къде е Мишел?

Очите им се срещнаха.

— Убил си приятелите й. Не мога да ти кажа къде е. Ще убиеш и нея.

— Така значи — кимна Харт. — Мишел е семейна приятелка? Затова се е забъркала и цялата каша? — Продължи през смях: — Попаднала на грешното място и обкръжение. Тази нощ това е правило.

— Трябва да обсъдим положението.

— Обзалагам се, че ти си на ход. Досега беше мой ред.

— Накъде биеш?

— Тази нощ и двамата сме в играта. Покер. Надлъгваме се. Ти — мен, аз — теб.

Покер…

— Приятелят ми спомена някакъв герой. Майка му или баба му, не помня, му разказвали за Трикстера. Митологично, приказно създание. Така те наричах цяла нощ, Брин.

„Трикстера“ — повтори наум Брин.

Харт продължи:

— Телевизорът в къщата на номер 2, жените, които си говореха на екрана. Умен ход. Както и амонякът над вратата. Сега като се замисля, не го беше нагласила да падне върху главите ни. Нали? За да не ослепиш колегите си или хората от спасителния отряд. Странно. Харесва ми, че не си ми устроила малодушен капан.

Брин Маккензи сдържа усмивката си. Не отвърна — не искаше да му достави това удоволствие.

— После номерът с кануто. И кръвта по скалната издатина.

— И вие в триколесното возило — вметна Брин.

— Не успях да те подведа, нали?

— И аз теб. Тук си. В крайна сметка ме откри.

Харт я огледа.

— Нарочно си се наранила. За да оставиш кръв по камъните.

— Нямах кетчуп под ръка.

Брин наклони глава, за да му покаже раната, и додаде:

— Фенерът ме заблуди. Как направи въже? От тениска?

— Да. От ризата на приятеля ми. Демонстрира ми повече от татуираното си тяло, отколкото бих искал да видя. Провесих го на клонка, за да се поклаща от вятъра.

— Но как изобщо ни намери?

— С Джи Пи Ес.

Тя поклати глава с тъжна усмивка. С мизерен средношколски проект беше мерила сили със сателита. Макар че нейният компас всъщност по нищо не му отстъпваше.

— Шерифството не може да си позволи такъв лукс — замислено отбеляза.

— Прецених, че ще тръгнеш към „Джойлет Трейл“ и после на север. Към междущатската магистрала или Пойнт-ъв-рокс.

— Гласувах за междущатското. Изкачването щеше да е кошмарно, но е по-близо и когато стигнем, щеше да е пълно с камиони.

— Как не сте се изгубили?

— Имам добро чувство за ориентация.

Брин го измери с очи и попита:

— Защо вършиш това, Харт? Безнадеждно е.

— О, Брин, твърде сме умни. И двамата. Да взимаш заложници е губеща тактика.

Тя продължи невъзмутимо:

— По-малко от два процента от убийците се измъкват. При това жертвите са наркомани, за които никой не дава пет пари или заподозрените са твърде много и не си струва усилията. Но този път… Няма да спрат, докато не те хванат… Не си глупак, Харт.

Мъжът отново изглеждаше наскърбен:

— Подценяваш ме… Излизаш ми с евтини номера. А аз се отнасях към теб с уважение.

Прав беше. Прииска й се да се извини.

Харт се протегна и разтърка ранената си ръка. Дупката от куршума беше близо до ръба на якето. Оловото явно беше минало на косъм от костта и важните артерии.

— Със смахнат бизнес сме се захванали — замислено отбеляза той. — Нали, Брин?

— Не сме в един бранш — сряза го тя.

— Напротив… Да вземем например тази нощ. И двамата дойдохме тук по работа. Имаме еднаква цел. Да спрем другия и да се измъкнем живи от проклетата гора. А кой плаща твоята заплата и кой — моята — е технически проблем. Няма значение и защо сме дошли? Важното е, че сме тук.

Брин се засмя.

Но Харт продължи, развълнувано взрян в очите й, сякаш в нейно лице си беше спечелил съмишленик:

— Не мислиш ли, че това осмисля всичко? Въпреки жертвите. Аз вярвам, че е така. Не бих разменил живота си с никого, за нищо на света. Виж другите — дишащи мъртъвци. Те са трупове, Брин. Мотаят се, ядосват се, тревожат се за видяното по новините, за събития, които изобщо не ги засягат. Ходят на работа, прибират се вкъщи, говорят си за неща, които не разбират и за които не им пука… Господи, не ги ли убива еднообразието? На тяхно място бих умрял от скука. — Той разтърка врата си. — Кажи ми къде е, Брин. Моля те. Иначе ще стане лошо.

— Ще ме пуснеш ли, ако го направя?

Убиецът помълча, после изрече:

— Не. Не мога да си го позволя. Но имам телефонния ти номер. Знам, че си омъжена. Вероятно имаш и деца. Ако ми кажеш, те са в безопасност.

— Кажи ми цялото си име.

Мъжът намръщено поклати глава.

— Добре, Харт — собствено име или фамилия — слушай: арестувам те!

Брин изреди правата на задържания. Отначало докрай. Никога не използваше ламинираните картички, които съдиите раздаваха. Отдавна беше научила наизуст думите.

— Арестуваш ме?

— Разбираш ли правата си?

— Сигурен съм, че знаеш къде е — възкликна Харт развеселено. — Определихте си среща някъде, нали? И аз бих постъпил така.

Той прекъсна последвалото мълчание и замислено отбеляза:

— Животът е странно нещо, не мислиш ли? Всичко сякаш върви по мед и масло. Планът, проучването, подробностите. Въобразяваш си, че си взел под внимание дори непредсказуемия човешки фактор. Пътят за бягство е чист, заблудил си всички врагове. И после се случва нещо дребно. Попадаш все на червено, спукваш гума, катастрофа забавя движението. Смахнатият гард току-що се е сдобил с нов „Дезърт Ийгъл“. Ръцете го сърбят да го изпробва. Идва на работа десет минути по-рано, понеже се е събудил, преди будилникът да иззвъни, защото на две пресечки от жилището му се е разлаяло куче, което с подгонило катерица… — Той замълча. Раздвижи скритите в ръкавицата пръсти. Намръщи се леко, когато размърда лявата си ръка. — И плановете се изпаряват в небитието. Всичко се обърква. Ето това ни сполетя тази нощ, Брин. И двамата.

— Освободи ми ръцете и ми предай оръжието си.

— Наистина ли си въобразяваш, че ще ме арестуваш? Просто ей така?

— Не си внимавал. Вече го направих.

Харт отново се протегна.

— Вече не съм в първа младост. — Разтърка си ръката. — Откога си омъжена?

Тя не отговори, но несъзнателно погледна към ръката в ръкавица.

— Бракът не е за мен. Теб устройва ли те, Брин?… Хайде, Мишел не означава нищо за теб.

— Работата ми. Това е тя за мен.

— Толкова ли е важна работата?

Полицайката се засмя. Сбърчи чело — и иронично, и заради пронизалата я болка.

— Сам можеш да си отговориш.

Харт понечи да каже нещо, но спря. Кимна в знак на съгласие.

— Говорил си с мъжа ми, но не го познаваш. Вече е задвижил нещата. Няма навик да си ляга след вечерните новини.

— Лъжеш, Брин — разочаровано изрече той.

Тя бавно пое дъх. От устата й изненадващо се изплъзна:

— Може би. Добре, Харт. Край на играта. Греъм може би е заспал. Но към два се събужда и отива до тоалетната. Като по часовник. Ще види, че не съм се прибрала, и ще се обади на шефа ми. Той пък ще мобилизира щатската полиция на секундата. Времето ти изтича. Няма да е достатъчно да ме принудиш да издам Мишел. Това не е лъжа.

— Значи можем…

Харт не довърши.

Брин се засмя.

— Без малко да ме излъжеш, нали?

— Но се разколебах — кимна той.

Измъкна карта от джоба си. Разгъна я пред двамата. Посочи неясната черта на шосето, където се намираха. Светна лампата над главите им.

— Къде е тя, Брин?

Полицайката зърна малкото синьо петно на езерцето, където я чакаше Мишел.

— Няма да кажа.

— Не смятам да те измъчвам — поклати глава Харт. — Под достойнството ми е. И семейството ти е в безопасност.

— Знам.

Той извади пистолета. Погледна към него.

— Но… разбираш…

„Не иска да стреля — изненадано си помисли Брин. — Но ще го направи“. Колкото и да е странно, усещаше, че е спечелила този тур от играта. И в същото време я прониза болезненото чувство, че същевременно е губещата. Не защото щеше да умре. А заради стотици причини, които бяла далеч отвъд тази кола, отвъд гората и парка.

Възцари се неловко мълчание. Сякаш се готвеха да се сбогуват след първата си любовна среща.

— Харт, имаш последен шанс.

Мъжът се разсмя.

— Обади се на 911. Говоря искрено. Ще помоля да бъдат снизходителни към теб. Между нас няма лъжи, Харт. Честно.

Свел глава, той разсеяно поглаждаше черния пистолет.

— Ще се предадеш ли? — настоя Брин.

— Знаеш, че не мога.

Тя кимна. Двамата тъжно се усмихнаха.

Изведнъж Харт погледна през прозореца и се намръщи.

— Какво…

Ванът се спускаше по стръмнината и бавно набираше скорост.

Точно преди Харт да седне в колата, Брин успя да бутне лоста на нулева предавка, освободи аварийната спирачка и се облегна назад. Докато говореха, не отлепяше крак от главния спирачен педал. Отмести го, когато стана ясно, че Харт няма намерение да се предава. Ванът се насочи напред, блъсна се в старата бариера на паркинга и застрашително се спусна из храсталаците. Все по-надолу и по-надолу по покрития с къпини и трева хълм.

— Исусе! — изръмжа той и се пресегна към скоростния лост и кормилото. Полицайката обаче се метна настрани и се блъсна в ранената му ръка. Мъжът изкрещя от болка.

Ванът летеше по инерция, блъсна се в скалите, които го отклониха наляво. После се килна надясно и стъклото на седалката до шофьора експлодира навътре.

Шеметно понеслата се по ската кола отхвърли Брин към гърдите на Харт.

* * *

Когато Дал и Греъм спряха пред къщата на Фелдманови, две патрулки на щатската полиция със запалени лампи вече летяха по Лейк Вю Драйв. Взеха на скорост завоя и сред облак прах свърнаха по алеята пред вилата. От колите слязоха шестима полицаи.

Греъм мрачно се ръкува с Дал, запъти се към пикапа, бръкна в джоба и измъкна телефона.

— Криминалистите ще пристигнат след половин час — обяви Танер. — Значи операцията е за издирване и спасяване?

— Точно така, Арлън. Извикахме екип от Хумболт. Чакаме и шестима полицаи от Гарднър. И от Барлоу Каунти ще изпратят неколцина.

— Събудих двама водолази. На път са.

— Не знам дали ще ни потрябват. Полицайката ни май е излязла от колата и е намерила приятелката на жертвите. Някъде из гората са. По двамата убийци са по петите им. Сигурни сме.

Дал погледна телефона. По кода разбра, че му звънят от Кеноша. Намръщи се. Да вдигне или не?

По дяволите! По-добре да се обади.

— Шериф Дал слуша.

— Казвам се Андрю Шеридан, шерифе — обяви тържественият глас, сякаш той беше длъжен да го разпознае.

— Да, сър — колебливо отвърна.

— Работех с Ема Фелдман. Току-що ми съобщиха.

А! Това ли било? След като откриха телата, Дал се обади на секретарката в юридическата кантора и поиска имената на колегите, с които Ема е работела най-често. После пое дълбоко дъх и й съобщи за случилото се. В тези кръгове новините се разнасят бързо.

— Съжалявам, сър. Съжалявам за тежката загуба.

— Благодаря.

След като Дал изложи накратко и без това оскъдната информация, Шеридан мина по същество:

— Шерифе, на всички ни е тежко. Но трябва да ви попитам нещо. За документите на Ема. Носеше папки, нали?

— Да, сър.

— Ще ги задържите ли като улики?

— Да, трябва да ги опишем. Май някой е ровил из тях.

— Какво? Кой?

— Не знаем, сър.

— Значи не можем да ги получим?

— Не, не още.

— А кога бихме могли?

— Още не знам.

— Тогава ще ви помоля да ги държите на сигурно място.

— Всички улики са под ключ, сър.

— Благодаря ви — след кратко колебание изрече мъжът. — Притесняват ни търговските тайни и прочее. Разбирате…

Не разбираше, но го успокои:

— Ще се погрижим да бъдат на сигурно място.

— Благодаря, шерифе. Обадете се, ако мога да помогна с нещо. С каквото и да било.

„На първо време можете да ме оставите да си върша работата“ — помисли си Дал и затвори. Дразнеше се, но не винеше мъжа. Прагматичният му тон не означаваше непременно дебелокожие. Шеридан си вършеше работата. Също като него.

Радиото на шерифа изпука.

— Имаме нова компания, шерифе.

— Спасителният отряд или камионът с крана?

— Не, частна кола.

— Видя ли табелата?

— Уисконсин. Само това зърнах.

— Добре.

Седанът забави и свърна към Лейк Вю Драйв 3 — къщата сияеше като „Титаник“ в последните му часове, помисли си Дал. С жена му наскоро гледаха филма. Сигнализира с фенерчето на шофьора да спре и го помоли да излезе от колата. Трийсетгодишният мъж с вид на делови човек се взря тревожно в таблото и отвори вратата.

— Какво има? Какво става?

Танер остави Дал да се оправя.

— Ще ми покажете ли документите си, сър? Как се казвате?

— Ари Паскел.

Мъжът подаде на шерифа шофьорската си книжка, която изглеждаше редовна. Дал погледна към щатския капитан, който я подаде на един от служителите си за проверка.

— Моля ви, обяснете ми какво става?

— Какво ви води насам?

— Как какво? Идвах да прекарам почивните дни с Ема и Стив! Какво се е случило? Цяла нощ им звъня и не мога да се свържа.

— Откъде ги познавате?

— Приятели сме със Стив. Работехме заедно. Покани ме за почивните дни. Всичко наред ли е?

Дал погледна към Греъм, който се взираше към гората. „Как мразя това!“ — помисли си шерифът. После насочи очи към полицая на предната седалка в патрулката. Той му кимна — шофьорската книжка и номерът на колата бяха издържали проверката. Дал понижи глас:

— Съжалявам, сър, но е извършено престъпление, Фелдманови… са станали жертва на убийство.

— Господи. Не! Невъзможно… Този следобед говорих със Стив!

— Опасявам се, че няма грешка.

— Не! — възкликна мъжът. — Не може да бъде. Грешите!

Дал се зачуди дали човекът ще изпадне в истерия. Често се случваше.

— Съжалявам.

— Невъзможно… — повтори мъжът с разширени очи. Ръцете му трепереха. — Нося от любимата им бира. И пресни картофки. Искам да кажа — обичайното ни пиршество. Гласът му пресекна. — Преди няколко часа ги купих. Отбих се в… — Мъжът сведе глава и глухо прошепна: — Сигурен ли сте?

— Съжалявам, сър — кимна Дал.

Паскел се облегна на колата и мълчаливо се загледа в къщата. В съзнанието му сигурно изплуваха приятни спомени, които никога нямаше да се повторят.

Мънс се приближи и кимна към мъжа.

— Какво е станало? — прошепна Паскел. — Кой го е направил?

— Не знаем. А сега, господин Паскел…

— Но те не са богати. Кой би могъл да ги обере?

— Господин Паскел, знаете ли нещо за другата гостенка? Разбрахме само, че е от Чикаго, бивша колежка на Ема.

— Не — поклати глава мъжът, — само споменаха, че са поканили и някой друг, но не казаха кого.

— Най-добре се връщайте вкъщи, сър. Или отидете в мотел, ако се чувствате изморен или разстроен да шофирате. Край Клозън има няколко. Тук не можете да помогнете с нищо.

Мъжът сякаш не го чу. Намръщи се.

Дал заостри внимание и както обикновено постъпваше със свидетели, остави мислите да си пробият път към повърхността.

— Може би е налудничаво… — поклати глава Паскел. — Но просто ми хрумна…

Често се случваше някоя налудничава идея да ги отведе право пред вратата на убиеца. Дал го окуражи:

— Да?

— Стивън ми разказваше нещо. Станало миналата есен.

— Продължавайте, сър.

— Как се сдърпали с един мъж тук. В един магазин. Огромен човек. Глупава свада — без малко да се сблъскат на паркинга. Но онзи направо полудял. Последвал го до вилата. Заплашвал го.

— Стив спомена ли други подробности?

— Не. Само че живее наблизо и е едър мъжага. Най-малко сто и петдесет кила.

Мънс погледна Дал и поклати глава.

— Престъпниците са били двама, но ако съдим по следите, никой не е толкова огромен. Приятелят ви каза ли име. Описа ли мъжа?

— Не, разказа ми само случката. Но личеше, че е уплашен, потресен. Без съмнение. Искам да кажа… здравенякът дошъл чак до вилата. Щом са били двама, може да си е довел приятели. Нищо чудно… Онези са убили Ема и Стив, а той е седял в колата.

„Ако ми даваха по долар за всяка бурна свада на паркинга, която в крайна сметка се е разминала без произшествия, досега да съм забогатял“ — рече си Дал.

— Ще ми оставите ли телефонния си номер, сър — попита шерифът. — Ако се наложи да ви питаме за нещо.

Паскел се взираше в колата и почерпката за приятелите, която скоро щеше да се озове в кофата за боклук. Захвърлена в пристъп на отчаяние или на гняв?

Дал прецени, че мъжът е от избухливите.

— Господин Паскел?

Пак не го слушаше. Повтори. Този път приятелят на Фелдманови кимна разсеяно:

— Номерът ми… Разбира се.

И старателно го изрече.

Брони Танер поглади мустак и улови погледа на шерифа със съчувствено изражение.

— Ще можете ли да шофирате? — попита Дал.

— Трябват ми само няколко минути — вторачи се мъжът в къщата. — Само няколко минути.

— Разбира се. Не се притеснявайте.

Със застинало като маска лице бизнесменът посегна към телефона си. Взря се в екрана, помая се, преди да започне да съобщава вестта на приятелите. Дал го остави насаме с тежката задача.

Прескот и Гибс опъваха полицейска лента. Мънс докладва, че тримата повървели „доста навътре“ в гората, докато не изгубили напълно следите на жените.

— Какво ще кажеш за едрия местен?

— Не ми вдъхва надежди, Ерик. Но ще го имаме предвид. Намери ми карта. Някой трябва да има? И прожектор.

Никой не беше взел карта. Изкачиха стъпалата към предната веранда, чиято светната лампа привличаше първите събудили се насекоми. Един от щатските полицаи извади огромна карта на местността, разгъна я върху масичката за кафе и отмести столовете. Къщите не бяха отбелязани, но Лейк Вю Драйв присъстваше като тънка жълта линия. От едната страна беше езерото Мондак, от другата — огромното зелено петно на „Маркет Стейт Парк“. Личаха възвишенията и туристическите пътеки, рейнджърските постове, паркингите и няколко местни забележителности: естественият мост, Дяволската падина и дефилето на река Снейк.

Стотици хиляди декари.

Дал погледна своя Таймекс. Минаваше един след полунощ.

— От убийството са минали четири-пет часа. Докъде са стигнали момичето и Брин? Сред този гъсталак, в тъмницата… Едва ли са далеч.

Кракът го болеше зверски.

Прескот се обади:

— Намерих нещо до гаража, шерифе.

Щатските колеги измериха с поглед огромния мъжага, самоуверен като всеки двайсет и седем годишен хлапак.

— Какво?

— Платнище. За кану. И следи от влачене. Отиват към потока, който се влива в езерото.

— Отпечатъци от стъпки?

— Не се различават. Вървели са по трева и чакъл. Но дирите са пресни. Проверих и в гаража. Има само една спасителна жилетка. Няма гребла. Обзалагам се, че са взели лодката.

Дал огледа картата.

— От езерото не тръгват потоци или ручеи. Най-много да са стигнали до другия бряг, но после как са го изкатерили?

— Имат подходящи обувки — отбеляза Мънс. — Туристически.

Дал забеляза, че Греъм още не си е тръгнал. Помайваше се, взрян в тъмните гори.

— Греъм, ще ни помогнеш ли?

Мрачният мъж се приближи и се представи. Полицаите изразиха съчувствие, когато разбраха, че изчезналата е негова съпруга.

Когато Дал му каза за кануто, той поклати глава.

— Не мисля, че Брин го е взела.

— Защо не?

— Мразеше лодки. И вода.

— Да — намеси се капитан Арлън Танер, — но ситуацията е била екстремна. Може да е направила изключение.

— Само ако е нямало друг изход.

— Добре ли познаваше Брин парка? — попита Дал.

— Донякъде. Видях я как разглежда картата в колата, преди да тръгне. Винаги се подготвя. Знам, че с бившия си съпруг е идвала няколко пъти. Ние двамата не сме.

— Преди известно време с нея участвахме в спасителна акция тук — обади се Мънс. Мръщеше се напрегнато, сякаш отдавна се канеше да сподели нещо, което му тежеше на душата. — Исках да те питам, Том. Защо не изпрати мен? Бях на двайсет минути път.

— Мислех, че си зает. По сигнала.

— О, не. Не ти ли съобщиха? Беше грешка. Трябваше аз да дойда тук.

Дал не откъсваше очи от картата.

— Знаем, че се е преоблякла и че е намерила приятелката на Фелдманови. Върнали са се в къщата, взели си обувки и тръгнали. Но накъде?

Танер не се отказваше от идеята за кануто, въпреки възражението на Греъм.

— Може да са прекосили езерото и да са се скрили някъде от другата страна. Ако ли не, може би са там горе.

Той посочи обраслия с гъсталаци стръмен хълм зад къщата.

— Аз гласувам за 682 — вдигна рамене друг полицай. — Там могат да спрат кола или камион или да се доберат до някоя от къщите край шосето. Ще им отнеме няколко часа, но биха могли да стигнат.

Дал беше на същото мнение.

Греъм клатеше глава.

— Как мислиш? — попита го шерифът.

— Струва ми се, че не би тръгнала натам, Том, щом двамата са по следите им.

— Магистралата е най-близкият начин да се измъкнат — възрази Дал.

Беше на мнение, че мъжете още не са напуснали мястото и се придвижват бавно към магистралата.

— Брин не би ги отвела до нечия къща. Не и тук. Не би изложила на риск невинни хора. Няма и да се скрие. Ще предпочете да бяга.

— Но защо?

— Просто не би го направила.

— Не знам, Греъм — каза Дал. — Не би тръгнала към някоя къща, съгласен съм, но защо да не опита да спре преминаващ автомобил?

— Колко коли срещна по пътя за насам? Аз лично видях сто сърни и един шевролет. Брин знае колко е пусто шосето.

— Добре, Греъм, според теб какво е направила? — попита Мънс.

— Тръгнала е през парка. Право през гората.

— Но нали знае, че рейнджърските постове са затворени по това време?

— Но в тях има телефони, нали?

— Не работят, щом постовете затворят.

— Хубаво, де, има телефонни автомати.

— Може би. Не съм сигурен.

Греъм огледа картата и посочи с пръст моста над дефилето на река Снейк.

— Не съм убеден, че ще избере рейнджърски пост. Предполагам, че е тръгнала към междущатската магистрала.

— С цялото ми уважение, господин Бойд — обади се Танер, след като погледна в картата, — но дотам е много път. Как ще се ориентират? Хора са се лутали тук по цяла седмица. Площта е огромна, а теренът — тежък. Скали, стръмнини, блата…

— Точно това би предпочела Брин — разсъди съпругът й. — Колкото по-трудно, толкова по-добре. Особено ако мъжете са по дирите им. Така ще контролира положението.

Един от полицаите, който приличаше на огромен бикоборец, се обади:

— Колко е разстоянието оттук? Около тринайсет километра? Предимно из горите. А дефилето е едно от най-опасните места в парка.

— С цялото ми уважение — подхвана Танер, — но всичко говори, че по-скоро са се скрили някъде наблизо. Или са тръгнали към 682. Това е логичният път.

— Съгласен съм, Греъм — включи се Дал. — Познавам я, но не би предпочела да тръгне на север. Няма как да се ориентира, дори с Джи Пи Ес, карта и посред бял ден. Мисля, че за начало трябва да огледаме близката околност. И 682.

— Изпрати поне неколцина в парка, към река Снейк, Том — настоя съпругът й.

— Нямаме толкова хора, а заради онези двамата не мога да използвам доброволци. Прибирай се вкъщи, Греъм. Джоуи сигурно се притеснява. Трябва да си край него. Говоря ти като баща. Не като ченге… Обещавам, че ти ще си първият, на когото ще се обадя, щом открием нещо.

Ерик Мънс придружи Греъм до пикапа.

Дал стоеше на верандата, вперил поглед в предния двор — светлини, полицаи, патрулки, линейката, която щеше да послужи само като такси за две мъртви тела. Приятелят на жертвите Паскел се беше присъединил към Греъм и Мънс. Ръкуваха се. Явно си изразяваха съчувствие.

Дал се вгледа в картата. Трябваше да разпредели спасителните екипи. Но преди това отправи кратка молитва, която завършваше с „и моля те, върни ни Брин“.

* * *

Пара или дим, или и двете се надигнаха от вана. Но дори да се беше запалила, колата нямаше да се взриви.

Знаеше го от опит.

Брин Маккензи лежеше и дишаше тежко. Всичко я болеше. Мислеше си как колите във филмите избухват в пламъци при всеки сблъсък. В реалния живот не ставаше така. Беше свидетелка на стотина катастрофи и на четири пожара, които погълнаха превозните средства. Въпреки жестоките пламъци обаче нито един камион или кола не експлодира.

Независимо от това Брин се промуши възможно най-бързо през зейналия на мястото на предното стъкло отвор. Заради овързаните ръце се придвижваше пълзешком като гъсеница през острите стъкла и камъни далеч от разбития ван. Спря само за да обърне гръб, да вземе картата на Харт и да я отнесе.

Беше на двайсетина крачки от возилото, което лежеше на една страна в подножието на стръмния хълм, по който се беше преобърнало. Вероятно дължеше живота си на страничното спускане. Ако бяха продължили напред, въздушните възглавници щяха да се отворят, но инерцията щеше да ги изхвърли през счупеното предно стъкло право под колелата на пропадащия ван.

По ирония на съдбата Харт също бе допринесъл за спасяването й. Спомни си как пое тежестта й, когато се блъсна в него — миришеше на афтършейв, дим и амоняк.

Болеше я навсякъде, но тя първо провери дали всичките й стави се движат. Пораженията май не бяха тежки. Овързаните ръце й пречеха да прецени колко сериозно е пострадала. Туптящата болка беше превзела всичко над раменете й.

Къде беше Харт? Не го виждаше.

Погледна към върха на хълма. Бледата светлина от караваната й се стори безкрайно далеч. Чуваше как партньорът на Харт го вика. Беше чул трясъка, но не можеше да различи скрития зад високите треви и храсти ван.

Не бяха стигнали дъното на дерето. Колата се беше приземила на широка двайсетина крачки поляна. От нея се спускаше нов скат, който след петнайсетина метра се срещаше с бърз поток.

„Краката ти работят добре. Ставай“ — рече си Брин.

Само че не успя. Заради вързаните ръце. Нямаше опора.

— Мамка му!

Реплика, която беше изричала едва дузина пъти през целия си съзнателен живот.

Най-сетне успя да подвие колене, наведе глава и с мъка се изправи. Пъхна картата отзад в колана на панталоните и се огледа за Харт.

Ето го и него. Беше излетял — дума, с която обикновено описваше жертви на катастрофи, пропуснали да си сложат колана и срещнали стълб или дърво. Лежеше по гръб от другата страна на вана. Очите му бяха затворени, кракът му мърдаше конвулсивно, а главата му бавно се поклащаше.

Черният му глок бе отхвърчал на петнайсетина крачки.

Брин реши да изрита оръжието настрани, да се отдалечи на безопасно разстояние, да коленичи, да го вдигне и отново да се изправи.

Вперила поглед в пистолета, тя долови хлипане. Обърна се и зърна Ейми — русото момиченце с мръснобяла тениска и дънкова поличка стискаше играчката си и тичаше уплашено надолу по хълма. Може би беше избягало от караваната, стреснато от партньора на Харт.

Брин стоеше между нея и мъжа, който постепенно идваше в съзнание. Очите му още бяха затворени. Но пръстите му бавно се свиваха и отпускаха. Простена.

Момиченцето наближи полянката на хълма. Тичаше без посока и плачеше. Само десет секунди я деляха от пропастта.

— Ейми! Спри!

Детето не я чу или не обърна внимание.

Брин се озърна към Харт. Мъжът се опитваше да се изправи, оглеждаше се, но още не я беше забелязал.

Пистолетът! С цялото си същество искаше да се добере до него!

Но нямаше избор. Отказа се от оръжието и се втурна към детето. Болезнено се строполи на колене, но успя да пресече пътя й на три крачки от ръба на ската.

Детето стреснато се отдръпна.

— Всичко е наред, слънчице. Ейми. Помниш ли ме? Всичко е наред. Само внимавай да не паднеш. Да вървим там, зад онези храсти.

— Къде е мама?

— Не знам. Но аз съм тук. Всичко ще е наред.

— Чух…

— Ела с мен.

Брин погледна назад. Харт се мъчеше да се изправи. Все още не ги виждаше.

— Харт!

Викът долетя от върха на стръмнината. Брин зърна партньора му.

— Ейми, да вървим натам! Не ми харесва тази скала.

— Къде е мама? — настоятелно повтори детето.

— Хайде — дръпна я Брин и с неохота добави — ще ти помогна да я намериш.

— Добре — отстъпи момиченцето.

Брин забърза към основата на скалата и отведе Ейми към място с висока трева и храсти.

— Ще ти помогна да намериш мама, но вързаните ръце ми пречат. Ще ме освободиш ли? Помниш ли с какво залепяше онези пликове?

Ейми кимна.

— Ръцете ми са вързани със същото тиксо.

— Руди го направи.

— Точно така. На шега.

— Не мисля, че искаше да се пошегува. Той често прави така. Не го харесвам.

— Ръцете ме болят. Ще го свалиш ли?

— Да. И без това не харесвам Руди. Зяпа ме, когато мисли, че спя.

Сърцето на Брин затуптя по-бързо.

— Руди няма да те притеснява повече. Аз съм полицай.

— Така ли? Като Ангелите на Чарли.

— Точно така, Ейми.

— По-стара си от тях.

Брин се усмихна леко.

Детето бавно опипваше тиксото.

— Откъде знаеш името ми?

— Баща ти ми го каза.

— Той не ми е баща.

— Чарли ми каза.

След няколко фалстарта детето започна да разлепя тиксото.

— Защо те върза Руди?

— Искаше да ми стори зло. Но недей да говориш, Ейми. Наблизо има хора. Не бива да ни чуят.

— Видях ги. Мисля, че единият нарани мама.

— Не се притеснявай, никому няма да позволя да те нарани. Само мълчи. Ще пазим тишина. И двете.

— Добре.

Поне ръцете й най-сетне бяха свободни. Брин потърка длани. Беше си ожулила лакътя, но иначе благодарение на скиорското яке се бе отървала без нови рани от шеметното падане. Измъкна от колана скъпоценната карта и я пъхна във вътрешния джоб на дрехата.

— Благодаря ти, миличка.

Надзърна иззад храстите към вана.

Харт беше изчезнал заедно с пистолета.

* * *

Греъм Бойд бързо се отдалечаваше от тузарската вила, в която лежаха двата трупа, от другата, в която намериха дрехите на жена му, и от черното езеро, на чието дъно беше колата й.

Опита се да прогони лошите мисли. Не успя.

Възнамеряваше да посети Сандра и после да се отбие за питие в „Джейджейс“, за да не се налага да лъже Брин, че е играл покер.

Но, боже мой, всичко се промени… Никога не беше преживявал нощ като тази.

В огледалото за обратно виждане зърна полицейската кола отзад. Приближаваше се бързо. Греъм погледна към скоростомера. Караше с деветдесет.

Измина още половин километър и отби. Отпусна глава на волана.

След минути униформеният спря до пикапа му. Греъм пое дълбоко лъх и излезе от колата. Пристъпи към полицая и стисна ръката на Ерик Мънс.

— Благодаря. Наистина. Бях сигурен, че ще ме разбереш. Само ти.

— Не е по правилата, но ти се доверявам, Греъм.

Греъм си закопча якето. Извади фенер и сгъваем нож от кутията с инструменти в каросерията на пикапа. Докато заключваше сандъчето, обясни:

— Не съм сигурен, че съм прав. Никак даже. Но доколкото я познавам, мисля, че е тръгнала насам.

— А кануто?

— Ако изобщо го с използвала, с било номер. За да заблуди онези двамата. Пуснала го е в езерото и е тръгнала пеш. Брин мрази водата. Никога не би избягала с лодка, ако има друг начин.

Езерата и моретата не бяха нейната стихия. Не сподели с Мънс теорията си за контрола над ситуацията.

— Надявам се да си прав, Греъм… Ще ми се да пипна тези копелета — изръмжа Мънс със светнал поглед.

Кръглоликият полицай имаше тесни светли очи и къса руса коса. Приличаше по-скоро на морски пехотинец, отколкото на служител на реда. Греъм се почуди дали не е бил в армията. Попита го.

— Да, сър. Бил съм — призна той. — В националната гвардия. Но така и не участвах в голямото шоу. — Полицаят вдигна рамене и се усмихна стоически. — Видя ли онзи рейнджърски пост на картата? До езерото Алекс. Защо да не е тръгнала натам?

— Може. Не твърдя, че съм сигурен. Но както казах, мисля, че Брин ще избере по-тежкия маршрут. Така силите се изравняват. Техните и на мъжете подире им. На чист път онези ще са по-бързи от тях. В гората предимството е на страната на жените. А Брин не обича да свири втора цигулка.

— Сигурно е кошмарен противник на бридж.

— Не играем бридж — разсеяно отвърна Греъм и се взря в картата.

После вдигна поглед към тъмните гори. Край тях профуча кола. Иначе шосето беше пусто.

— От теб ще излезе добро ченге, Греъм.

— От мен? Не, сър — изсмя се мрачно той, потупа картата и заби пръст в единия й край. — Ето я „Джойлет Трейл“. Ще слезе от пътеката някъде тук. Ще тръгне към река Снейк и ще следва течението до междущатската магистрала.

Мънс се вгледа в стръмнината, която отвеждаше към горската пустош.

— Спускането е тежко. Идвал ли си насам?

— В парка? Да, но не точно тук. Бродех из горите на младини.

Спомни си как на няколко пъти предложи на Джоуи да се поразходят дотук. Момчето винаги му отказваше с изражение „че защо пък да го правя?“. Съжаляваше, че не е настоявал. Беше сигурен, че можеха да се позабавляват.

„Трябваше да послушам инстинкта — каза си. После: — Какво значение има?“

Мънс му обясни, че познава околността. С Брин участвали в операция по издирване, която приключила на около два километра оттук.

Греъм отбеляза наум думата „издирване“ — като в „издирване на тяло“. Неуспешна спасителна мисия. Полицаят продължи:

— Помня някои пътеки. Прокарани от планинари и алпинисти. Тук-там има и равни места, но ще се натъкваме предимно на пропасти — по десет-петнайсет метра. Че и повече. Изникват най-неочаквано току пред краката ти. Внимавай къде вървиш.

Греъм кимна и добави:

— Мисля, че ще се придържат наблизо, за да се водят по шума на реката. Значи ще са на двайсет и пет, най-много петдесет метра от дефилето. Трябва да слезем нататък. Не бива да викаме, ще се издадем… Просто ще спираме по-често и ще си отваряме очите. Ще шепнем. Шерифът спомена, че по петите им са двама, нали?

— Да, така говорят следите.

Греъм погледна към патрулката и оставената на предната седалка пушка.

— Нямам оръжие, Ерик.

— Не мога, Греъм. Ако ти го дам, ще си изгубя работата.

— Аха.

— Стой до мен. Бях втори на състезанието по стрелба в управлението.

— Е, поне вземи и двете.

Мънс поразмисли. Запъти се към колата, взе пушката и напъха в джоба си патрони. Заключи вратата и се върна при Греъм. Заедно навлязоха в гората и се вгледаха надолу към обраслия с дървета скалист скат. Вляво, на петдесет метра под голите чукари на клисурата, течеше реката и с грохот прескачаше камъни и паднали стволове. Зърнаха малък яз, а на дъното му — зловещ черен водовъртеж, в който безследно потъваха листа и отпадъци.

— Като тунел към ада.

— Благодаря ти, Ерик. Ще имаш ли проблеми?

— Шерифът ни прати да търсим. Казах, че ще проверя на север. Точно това правя. Просто не уточних докъде смятам да стигна.

— Том е добър човек, но имам чувството, че този път греши. Познавам жена си.

Няколко минути си проправяха път из гъстите храсти, после закрачиха по мек килим от борови иглички — приятен отдих след прилепчивата форсинтия и увивните растения, които сякаш пълзяха към краката им. Шумът на реката долиташе по-ясно.

— Време е да се подготвим.

Мънс се наведе, плю в прахта и забърка калта. Намаза си лицето. Греъм се поколеба, почувства се глупаво, но все пак последва примера на полицая.

— Така. Да се залавяме за работа.

Мънс вдигна пушката, махна предпазителя и го поведе. Заспускаха се из почти непроходим лабиринт от дървета, клони, скали и сенки.

— Любопитно ми е, Ерик — прошепна Греъм. — Брин ли те надви?

— Да ме е надвила?

— На състезанието по стрелба. Каза, че си бил втори.

— О, не. Доби Мастърс беше пръв. Това момче се е родило с пистолет в ръката. Брин, при цялото ми уважение — не отричам, че умът й реже като бръснач и че не се бои от нищо — не е добър стрелец.

* * *

Джеймс Джейсънс дояде втория сандвич. Беше изстинал, но му дойде добре. Потегли по междущатското. От време на време хвърляше поглед към екрана на малка кутийка, закрепена на таблото на лексуса.

Индикаторът сочеше, че е на два километра от целта, която от десет минути беше паркирана край шосето.

Джейсънс оцени артистичното си превъплъщение в скърбящ приятел на Фелдманови. Ари Паскел беше една от четирите му самоличност, снабдена с регистрационен талон за колата и шофьорска книжка. Работиш ли за човек като Стенли Манкевич, бюджетът не е неограничен, но е достатъчен да си осигуриш необходимото, за да действаш „ефективно“, както обичаше да повтаря синдикалният бос.

Във вилата на Фелдманови, докато се преструваше, че се опитва да се овладее след скръбната вест, научи доста. Съчини историята за свадата на паркинга, за да разбере накъде са насочени подозренията на полицаите. Благодарение на Ерик Мънс разбра, че убийците са двама. При това не особено едри.

Разказа историята за свадата на паркинга, за да представи версията, че мотивът за убийството трябва да се търси на местна почва, а не в Милуоки. Не беше сигурен дали Дал възприе идеята.

Докато се преструваше, че разговаря по телефона, успя да долови откъслечни фрази, които му подсказаха и друга информация за престъплението. Долепиш ли телефон до ухото, ставаш невидим — всички си мислят, че не чуваш. Шерифът не заподозря нищо, но Джейсънс не го класифицира като провинциален профан. И най-интелигентните първо търсят логичното, елементарното обяснение на ситуацията, а Джейсънс им предложи тъкмо такова — скърбящ приятел, шофьорска книжка и законно регистрирана хубава кола.

Още повече че се съобрази с указанията и си тръгна бързо, преди у шерифа да са се породили съмнения.

Всъщност нямаше нужда да остава. Следващата му задача нямаше нищо общо с мерките, които полицията смяташе да предприеме. Той се съсредоточи върху съпруга на полицайката, която беше побягнала в гората, за да се спаси от убийците на Ема Фелдман. Конспиративното шушукане между Греъм Бойд и полицая Ерик Мънс подсказа на Джейсънс, че възнамеряват да проведат самостоятелна акция, която няма нищо общо с плановете на шерифа.

Дал познаваше персонала си и човешката природа като цяло, разсъждаваше логично — като всяко добро ченге — ала му убягваха личните детайли, известни само на онзи, с когото споделяме ежедневието си. Връзката му с Робърт красноречиво говореше в полза на тази теория.

Джейсънс заложи на съпруга и Мънс. Беше сигурен, че тъкмо те ще го отведат до полицайката Брин и до свидетелката на убийството, приятелката на Фелдманови.

Задачата му беше да открие и опази живи двете жени, към които Греъм и Мънс се бяха устремили като привлечени от свещта пеперуди.

Джейсънс си спомни как в къщата на Фелдманови Греъм стисна ръката на „Паскел“ и изрази съболезнования. Той на свой ред им пожела успешно търсене. После Греъм се обърна и заговори на Мънс, който го изслуша замислено със сведена глава. Отвърна нещо и двамата си погледнаха часовниците.

Все едно оповестиха с рупор намеренията си.

Останалите обаче бяха съсредоточени в неотложните си занимания и размината на реплики остана незабелязана. Джейсънс се запъти към един от служителите на реда — уж за допълнителни указания — мина край пикапа на Греъм Бойд и пусна малко дървено кубче зад фиданките в каросерията. Дървеният къс съдържаше Джи Пи Ес прехващач, пригоден да проследява ловни кучета, които, увлечени в преследването на простреляния дивеч, са се отдалечили много от стопаните си.

Джейсънс притежаваше и често използваше инструментариума на службите за сигурност. Някои от придобивките му бяха достойни за първокласни шпиони. Кучешките прехващачи обаче струваха петстотин долара, но превъзхождаха десетократно (че и повече, ако купувачът беше федералното правителство, както наскоро разбра) по-скъпа апаратура.

Сега Джейсънс наближаваше моста на река Снейк — както уведомяваше табелата — и прехващачът бръмчеше уверено. След малко зърна белия пикап и патрулката, наполовина скрити в храстите край шосето на стотина метра от моста.

Той подмина паркираните коли.

Значи смятаха, че полицай Маккензи и убийците са се отправили насам.

Джейсънс прекоси моста над окъпаното в лунна светлина величествено дефиле. После, точно преди пустата засега магистрала, сви обратно по равна тревиста поляна, мина отново по моста и продължи в насрещната лента. Паркира на една линия с патрулката и пикапа, насочил предницата на колата към гъстите дървета отвъд мантинелата.

Излезе от лексуса и се протегна. Ставите му изпукаха. Отвори багажника и извади шушляк и туристически боти. Измъкна раница и я преметна през рамо.

Изчака да го подмине един голям камион, вдигнал пушилка и прах пресече пътя, поляната, другата асфалтова лента и изчезна сред дърветата.

* * *

Край езерото — по-тясна, но не по-малко тъмна и зловеща елипса от Мондак — Брин сложи пръст пред устните си и се усмихна на Ейми.

Детето кимна. Беше с тъмния пуловер на Брин върху тениската. Краката му бяха голи и бледи, но не изглеждаше измръзнало. Вече не питаше за майка си и крачеше послушно до Брин, прегърнало Честър — плюшено създание от неизвестна порода.

Докато оглеждаше сборния пункт, Брин си мислеше колко се зарадва от срещата с Чарлз Ганди. Съюзник, оръжие, кола, която ще ги отведе на сигурно място…

Контрол…

Всичко се оказа жестока шега. Остана дори без копието. Чувстваше се напълно изтощена. Дръпна момичето да седне до нея и продължи да оглежда внимателно езерото.

Долови движение в храстите. Напрегна се. Ейми я изгледа стреснато.

Дали бяха Харт и партньорът му?

Или вълкът, който ги следваше неотстъпно?

Не. Брин пое дъх. Беше Мишел.

Младата жена дебнеше като ловец. В лявата ръка стискаше копието, в дясната — нещо друго, вероятно ножа. Очакваше убийците — предизвикателна, напрегната, сякаш ги предизвикваше да я нападнат.

Брин и момичето си запроправяха път към нея. Полицайката подвикна тихо:

— Мишел, аз съм!

Жената застина. Брин застана отпред, обляна от сияйните лунни лъчи.

— Брин! — възкликна Мишел, прибра ножа в джоба и се затича към нея. Закова се на място, когато зърна скрилото се зад гърба й дете.

След кратка прегръдка с Брин Мишел коленичи и погали момиченцето.

— Коя е тя?

Ейми отблъсна прекалено емоционалния жест.

— Казва се Ейми. Ще дойде с нас.

Брин поклати глава, за да възпре по-нататъшните обяснения за това как се е появила новата спътничка. Младата жена схвана намека и не зададе други въпроси.

— Чудесна си! А този кой е?

— Честър.

— И той е симпатяга като теб.

Мрачното лице на момиченцето не се разведри — макар да не разбираше защо, детето усещаше, че се е случило нещо лошо. Щом не знаеше какво е станало с майка му, значи не беше видяло как убиват и другите.

Край тях изсвистя летяща катерица. Ейми стреснато примигна. Брин се надяваше да се засмее, да се оживи при вида на чудноватото животинче. Но лицето на момиченцето приличаше на застинала маска.

— Чух шум — каза Мишел. Имаше предвид изстрелите. — Нашите приятели…

— Още са на линия. Единият пострада повече, но се движи.

— Значи може да са ни последвали?

— Трябва да вървим. Към реката. Ще изкачим клисурата и след четирийсет и пет минути сме на магистралата. Най-много час.

— Спомена, че имало по-лек път.

— По-лесен, но доста по-дълъг. А и Харт си мисли, че сме тръгнали натам.

Мишел примигна.

— Говорила си с него?

— Да.

— Наистина ли? — удивено прошепна младата жена. — И как така?

Брин й разказа накратко премеждията във вана.

— О, Боже. Едва не те е убил!

„И двамата можехме да сме мъртви“ — помисли си Брин.

— И какво ти каза Харт?

— Не много. Но аз му споменах, че сме възнамерявали да излезем на магистралата, за да си помисли, че всъщност целта ни е Пойнт-ъв-рокс.

— Обратна психология?

— Да.

Брин измъкна картата от джоба и я разгърна.

— Откъде я намери?

— Откраднах я от нашия приятел господин Харт.

Мишел възторжено се засмя.

Полицайката се ориентира и посочи мястото, където се намираха. Вече не й трябваше компас. Картата беше много подробна и лесно щяха да изберат най-добрия маршрут. Брин показа накъде трябва да се движат.

— Искам мама.

Брин поклати глава към Мишел и каза:

— Трябва да се измъкнем оттук, слънчице, за да я открием. Трябва да вървим. Обичаш ли да се разхождаш?

— Май да.

— После ще изкачим един хълм.

— В училище имаме въже. Мога да се катеря по него.

— Ясно. И сега ще се забавляваме. Дори повече. Като в истинско приключение. Знаеш ли какво означава приключение?

— Като в „Синдбад“?

— Нещо такова.

— Имам всички комикси. Най-много харесвам Бутс.

— Маймунката? — попита Мишел.

— Да.

— И на мен ми е любимка.

— Ще бъде точно като в приказката. Да вървим! Хайде!

После Брин се обърна към другата жена:

— Задръж копието, можеш да се подпираш на него. На мен дай ножа.

Мишел го измъкна от джоба на якето и й го подаде.

Все пак някакво усещане за сигурност. Контрол. По-добре малко, отколкото нищо.

Мишел глухо се изсмя. Брин се обърна към нея и видя, че я оглежда изпитателно.

— И аз ли изглеждам толкова зле?

— Не мисля. Току-що катастрофирах за втори път тази нощ. Аз печеля. Но всъщност и ти не ми отстъпваш. Ще ни трябва повечко грим, преди да се покажем пред хората.

Мишел стисна ръката й.

Тръгнаха.

Река Снейк се оказа по-близо, отколкото очакваше Брин. Стигнаха за половин час, независимо че се придържаха в гъсталака и непрекъснато спираха да се оглеждат за мъжете, които сякаш бяха изчезнали безследно. Това им вдъхваше увереност, но тя не смяташе да се успокоява, че Харт се е хванал на блъфа и е тръгнал в срещуположната посока по течението на Снейк.

Спряха сред висока трева и огледаха внимателно брега на плитката река, осеяна с камъни, дънери и малки островчета.

Нямаше никого.

— Почакайте тук.

Брин стисна ножа и тръгна напред. Коленичи на брега и потопи лице в леденостудената вода. Студът вече не я притесняваше — нали успокояваше болката във врата и скулите. Изгълта сигурно цял литър. Едва сега усети колко е ожадняла.

Огледа неземния пейзаж, не видя никого и махна на Мишел и Ейми да се приближат. И те пиха.

После Брин вдигна очи към хълма, зад който беше магистралата.

— Исусе! — възкликна Мишел, проследила погледа й.

След петнайсетина метра скалите се възправяха нагоре под трийсетградусов наклон; на места дори перпендикулярно. Имаше и вертикални плочи. Невъзможно беше да ги преодолеят, но от спасителната операция Брин помнеше, че няма и да им се наложи. Можеха да изкатерят ската, стига да подбират внимателно маршрута. Тук-там се виждаха и широки равни плата, покрити със зеленина, където можеха да се скрият.

Стигнаха подножието на хълма; реката остана отдясно.

Мишел хвърли поглед назад и посочи калната земя.

— Почакай! Стъпките ни личат!

— Не много.

— Но ще се видят ясно с фенер.

— Правилно.

Мишел изтича към мястото, където бяха спрели да утолят жаждата си и начупи клони от някакъв вечнозелен храст. Отстъпи към скалите и заразмахва енергично импровизираната си метла по калта, за да скрие следите. Брин чуваше тежкото й дишане. Жената сякаш бе забравила болезнено навехнатия си глезен.

Богатата дилетантка, тупащата се в гърдите бъдеща кинозвезда, хленчеща за скъпите си бижута и обувки, с която се беше запознала по-рано тази вечер, сякаш беше изчезнала. Полицайката познаваше хора, които се огъват при най-малката трудност, и такива, които неочаквано смело посрещат невиждани изпитания. Отначало беше решила, че Мишел е от първата категория.

Но се оказа, че греши.

Сега знаеше, че има съюзник.

Младата жена се върна при спътничките си и захвърли клоните.

— Изморена съм — прозя се Ейми.

— Зная, миличка — каза Мишел, — скоро ще си легнеш. Да сложа ли Честър в джоба си?

— Ще дръпнеш ли ципа, за да не падне?

— Непременно.

— Но не го затваряй изцяло. За да може да диша.

Мишел пъхна плюшената играчка в джоба. Когато се закатериха, някъде в далечината, откъм магистралата избуча камион, сякаш ги подканваше да побързат.

* * *

Греъм и Мънс внимателно се спускаха по хълма.

Зад гърбовете им профуча камион. Въпреки че дърветата заглушаваха шума, а вятърът им пречеше да определят посоката, все пак чуха как двигателят на тежката машина ръмжи по наклона.

Вървяха мълчаливо. Задъхваха се — усилието да не изгубят равновесие и да се изтъркалят по наклона се равняваше на катерене на висока стръмнина.

Реката бучеше в дъното на клисурата, на стотици метри под нозете им.

Греъм си изкарваше прехраната с флора. Дивеше се колко различни са тукашните растения от онези в саксиите в оранжериите на компанията. Години наред беше променял географията на вили и офиси, бе засаждал рододендрони и камелии върху внимателно наторена и обогатена пръст. Тук растенията не бяха декорация, а инфраструктура, население, общество, което контролира всичко. Той и Мънс бяха нищожества, също тъй незначителни, както и останалите животни в гората. Струваше му се, че бухането, крясъците и подсвиркването са отчаяни молби, за които дърветата и храстите нехаят.

И не само това — растенията бяха и опасни. Наложи се да балансират върху дънер, за да прекосят плътно море от отровен бръшлян, към който Греъм имаше силна алергия. Попаднеше ли върху лицето му, обривът и подуването щяха да го ослепят. Подлагаха ги на изпитание дори и мъртви — Мънс стъпи на издатина, покрита с шума, подхлъзна се и изпод нозете му тръгна лавина от изгнила шума, чакъл и пръст. Щеше да пропадне в шестметровата пропаст, ако в последния момент не беше уловил надвесен над главата му клон.

Докато крачеха надолу, подбирайки най-безопасния маршрут, Греъм си мислеше, че едно изпукване на суха пръчка или изшумоляване на купчина листа е достатъчно да предупреди убийците.

Тук-там се натъкваха и на просеки, прокарани през лятото от планинарите, но те свършваха внезапно и през повечето време се налагаше сами да си пробиват път. Понякога отъпканата диря спираше до ръба на стръмна скала и трябваше да преодоляват двуметрови височини. Тогава Мънс щракваше предпазителя на пушката и я подаваше на Греъм. После си я взимаше обратно. Оръжието му вдъхваше сигурност, макар да не беше стрелял от години. Връщаше го с неохота.

Намираха се на петдесет метра от магистралата, приближаваха опасната пропаст към реката.

За да не вдига шум, Мънс сигнализираше с жестове — кога да спрат, да тръгнат наляво или надясно, да огледат нещо. Тези знаци се струваха на Греъм също така глупави като намазаните им с кал лица, но се съобразяваше с военните игрички на полицая, понеже го бе придумал да тръгне с него.

Спряха и се загледаха надолу по стръмния скат. За да слязат, трябваше да потърсят опора в дърветата и храстите. Сбърчил чело, Мънс се протегна към някакъв клон, но Греъм шепнешком го предупреди:

— Не! Ерик! Недей!

Полицаят се обърна с ококорени очи и вдигна пушката. Препъна се и се прекатури с главата надолу по хлъзгавия като пустинен пясък покров от борови иглички. Греъм се протегна и го сграбчи за яката точно преди да пропадне.

— Исусе! Какво има? — Мънс успя да се извие, хвана ръката му и с общи усилия докретаха до по-равно място. — Видя ли нещо?

— Съжалявам. Гледай!

Ерик се намръщи неразбиращо. После видя, че Греъм сочи към тънкото дръвче, към което се беше пресегнал. Стволът беше покрит с петсантиметрови, остри като игли бодли.

— Медна акация. Най-опасното дърво в гората. На много места са забранени за отглеждане. Можеше да се убодеш. Тръните причиняват смъртоносни инфекции.

— Боже мой, дори не погледнах! Има ли още?

— О, да, щом има една, има и други. А тук? Виждаш ли? — Греъм сочеше към нисък ствол. — Херкулесова тояга. Не се различават в мрака, но и те имат бодли. А разредят ли се дърветата, светлината е повече и избуяват шипките и къпините. Бодлите им се впиват в кожата; не ги ли извадиш веднага, мястото се инфектира. Лошо.

— Проклети природни мини! — измърмори Мънс.

После застина и прошепна:

— Мисля, че виждам нещо. Там долу. Светлинка. Забеля за ли?

Греъм кимна — различи бледа синкава точица. Лъч на фенер или луната хвърля отблясъци върху метал или стъкло? Намираше се ма метри от тях.

Мънс извади черния пистолет от калъфа и махна с ръка на Греъм да го последва.

* * *

Харт се взираше в Джи Пи Еса, който след катастрофата бе в по-добра форма от собственика си. Разминал се беше само с натъртване, без счупвания, но цялото тяло го болеше, а ранената ръка започна пак да кърви.

Благодаря, Мишел.

Благодаря, Брин.

Ядоса се. Наложи си да се успокои. Копнееше за разплата. Да им го върне тъпкано. За сладко отмъщение…

Комптън Люис май имаше право.

Стояха на брега на река Снейк, която течеше откъм по-равните гори на изток и после се шмугваше в пролома на запад.

При сблъсъка беше изгубил картата, но се добраха дотук с помощта на Джи Пи Еса, който не даваше толкова подробна информация, но все пак вършеше работа.

— Мисля си… — гласът му секна, когато зърна Люис. — Добре ли си?

— Да.

Партньорът му стискаше пушката като войник на пост.

— Гадно ти е, че застреля жената, нали?

— Не мислех, че ще ме разстрои. Но… очите й… знаеш как е.

— Тежко е — съгласи се Харт, макар да не мислеше така.

„Може би само първият път. После дори не забелязваш“ — рече си наум.

Спомни си събитията край караваната. Люис запалва огъня под возилото, после се връща отзад. Двамина изскачат от предната врата — едър и по-слаб, с брада, стиснал пожарогасител. От задната врата излиза жена, крещи и се озърта. Харт застреля мъжете за секунди, преди едрият да успее да се пресегне за пистолета. Отзад Люис държеше на мушка жената. Но не стреля.

Харт се канеше да му направи услуга и да я довърши, когато пушката гръмна. Не че Люис натисна спусъка, уинчестърът сякаш експлодира от само себе си. Пълната жена отскочи назад с разкъсани гърди и врат. После кръвта й започна да изтича. Падна на колене и запълзя към Люис. Втория път партньорът му наистина се прицели и стреля. Жената падна по гръб, зарита във въздуха и умря.

— Неприятен момент — подхвърли Харт.

Люис кимна.

— Казах ти, че произвеждат метадон. Сигурно го и опитват. Всички готвачи го правят. Може би не в самото начало, но после се пристрастяват. Той изяжда душите им.

— Да — бавно отрони Люис.

После се съвзе. Пролича му веднага.

— Мисля си следното — започна Харт и му показа Джи Пи Еса. — До Пойнт-ъв-рокс са единайсет километра, ако се върви нагоре по течението. — Посочи надясно, после вдигна пръст към клисурата вляво. — Но оттук, нагоре по ската се излиза на магистралата за четирийсет минути, най-много час. Тръгнали са натам.

— Сигурен ли си?

— Напълно. И тя ми го каза. Във вана. Но тя е Трикстер, сещаш ли се? Знаеше, че може да оцелеем. И значи трябва да ме насочи по грешна следа. Спомена магистралата, за да помисля, че ще тръгнат към Пойнт-ъв-рокс.

— Значи играе игрички?

Харт прибра телефона и закрачи нагоре-надолу по брега.

— Погледни, Люис. На какво ти прилича това?

Насочи фенера към земята.

— Не съм сигурен… Някой сякаш е замитал следи от стъпки.

— Точно така. — Харт се насочи към подножието на стръмния хълм и вдигна един клон. — Ето. Метлата. Наистина са дошли насам. И виж… — Посочи малки дири. — Момиченцето. От караваната. Излязло е.

Люис отново замлъкна.

— Не смятам да убивам деца — уточни Харт. — Ще се погрижим за жените и ще пуснем момичето.

Странно, но Люис се тревожеше за друго.

— Искам да ти кажа нещо. Не биваше да го спестявам, но…

— Да. Комп?

— Помниш ли онзи обир, за който ти разказвах?

— Обир?

— На банка.

„Аха, в снега — сети се Харт. — Престрелката с гарда, дето бил бивше ченге“.

— Да?

— Не бях искрен.

— Така ли?

— Нещо ме гложди, Харт.

Беше зарязал саркастичното „приятелю“. Отдавна.

— Давай, Комп — насърчи го той. — Какво има?

— Истината е… че не си тръгнахме с петдесет хиляди. Нищо подобно. По-скоро… по-скоро някъде към три. Всъщност две и малко дребни. И не беше банка. По-скоро външна банка. Един гард пълнеше банкомата… И стрелях само за да го сплаша. Той си изпусна оръжието и май се напика… Нямаше подкрепление… Имам навик да преувеличавам, перча се понякога. Покрай брат ми се научих. Нямаше как, трябваше да надрасна себе си… Доста ме унижаваше. И така. Изплюх камъчето.

— Изповед, а?

— Предполагам.

— По дяволите, Комп, не бих работил с някого, който няма самочувствие. Да погледнем по друг начин на случая — изкарал си две хиляди за колко? Десет минути работа?

— Горе-долу.

— Значи — шестстотин на час. Онзи се изпикал в гащите? Голяма работа — приеми го като бонус — засмя се Харт.

— Още ли смяташ, че можем да направим онзи удар заедно? — свенливо попита Люис.

— Сто процента. Щом приключим тук, веднага се захващаме да планираме нещо чисто. Сто и десет процента.

Люис потупа цигарената кутия, като добър католик, благославящ начинанието си.

* * *

Изкачването се оказа по-тежко, отколкото смяташе.

На места стръмнината беше непреодолима, особено с детето. Непрекъснато се налагаше да търси обходни маршрути.

— Да минем оттам?

Брин погледна накъде сочи Мишел. Сравнително равна пътека между скалата и гъсти дървета. Замисли се, но реши, че ще останат без прикритие отдолу и без изход за бягство. Трябваше да заобиколят, макар и да им струваше ценни минути. Тя не вярваше, че Харт се е хванал на въдицата за Пойнт-ъв-рокс. Тилът й изтръпваше, сякаш предусеща приближаването на мъжете.

Продължиха нагоре, заобикаляйки висока варовикова скала. Вдлъбнатините от метални шпайкове издаваха, че преди тях оттук са минавали алпинисти. Тази нощ Брин можеше да гледа на планинарството само като на чиста лудост. Джоуи би се пробвал. Но не искаше да мисли за сина си. Зарече се да не се разсейва.

Сравнително равната пътека им предостави краткотраен отдих. После се закатериха отново нагоре.

С всяка крачка бученето на реката в клисурата долиташе все по-приглушено. Брин предположи, че вече са се издигнали на двайсетина метра над коритото.

— О, не — прошепна Мишел.

Брин също поклати глава и забави крачка. Равното плато внезапно свърши пред отвесна гола скала. Вдясно пропастта се спускаше право надолу. Полицайката внимателно се приближи към ръба. Зави й се свят — открай време се боеше от височини — и се отказа да стигне докрай, върна се и поклати глава:

— Не можем да минем оттам.

Разтревожи се. Намираха се на не повече от един километър от магистралата, ала напредваха безкрайно бавно. Върнеха ли се да търсят нов маршрут, щяха да изгубят поне още десет минути.

Брин се озърна назад, после огледа скалната стена. Около шест метра висока и не напълно отвесна. Наклонът вероятно беше седемдесетина градуса, а повърхността беше нащърбена и надупчена. Попита Мишел:

— Ще се справиш ли?

— И още как!

Брин се усмихна и се обърна към Ейми:

— Искаш ли да си поиграем на езда?

— Това пък какво е?

— Качваш се на гърба ми и те нося.

— А! Конче!

— Точно така.

— С Руди си играем на конче. Не ми харесва. Той мирише лошо.

Брин стрелна поглед към Мишел, която се намръщи отвратено. Полицайката се усмихна на детето:

— Е, май и аз не мириша много приятно. Но ще бъде забавно. Хайде! Да поиграем на конче! — Обърна се и прошепна на Мишел: — Аз ще съм първа. Ако стане нещо, ще я пусна, а ти се опитай да я хванеш. Не се тревожи за мен.

Мишел кимна, вдигна детето и прошепна:

— Можеш ли да я носиш?

— Нямам избор — въздъхна Брин.

Лайтмотивът на вечерта.

Очакваше момичето да е по-тежко. Всъщност оказа се много леко… Замисли се за жестоката съдба, захвърлила детето в толкова небрежни ръце.

Заизкачваха се крачка по крачка. Брин напредваше бавно с биещо като чук сърце и пламнали крака. След петнайсетина стъпки мускулите й затрепериха. Повече от страх, отколкото от изтощение. Как само мразеше височините!… Често спираше.

Ейми я стискаше толкова здраво за врата, че едва си поемаше дъх, но така се чувстваше по-сигурна за детето.

Измина още пет крачки. Пръстите й болезнено се вкопчваха в издатините.

Най-сетне главата й се подаде над ръба и тя зърна по-равна земя. Пред нея се разстилаше огромно море от форсинтия. Без да посмее да погледне надолу, Брин сграбчи в дясната си шепа всички клони, до които се докопа, опита здравината им, пое дълбоко дъх и отлени крака от скалата. Надигна се до кръста над ръба и каза:

— Ейми, мини над главата ми. Опри колене на раменете ми и се качи. Горе ме изчакай.

Канеше се да я окуражи, но момичето бързо отвърна:

— Добре.

Покатери се и спря. Зачака.

Дете, научено да върши каквото му наредят.

Полицайката също се придърпа над скалата и седна задъхана. Погледна отгоре — за нейно разочарование оттук височината не изглеждаше толкова опасна. Усилията и страховете й сякаш бяха отишли напразно. Махна на Мишел да се качва. Въпреки навехнатия крак младата жена преодоля пъргаво ръба — възрастта и скъпите фитнес клубове си казваха думата. Брин й помогна да се прехвърли и трите приседнаха да отдъхнат.

Брин се огледа, забеляза нещо като пътека и ги поведе нагоре.

Мишел се приближи до нея и прошепна:

— Какво ще стане с Ейми?

— Ако няма роднини, ще й намерят приемни родители.

— Жалко. Трябва да има истинско семейство.

— Системата в Кеноша е добра. Приемните семейства не са случайни.

— Хубаво би било да отиде при хора, които наистина я искат. Аз бих я обичала много.

Вероятно Мишел имаше проблем със съпруга си и за децата. Може би той не искаше деца.

— Възможно е и да я осиновят. Но не съм наясно с процедурата.

Докосна ранената си буза. Болеше жестоко. Видя, че Мишел се взира в Ейми.

— Обичаш ли деца?

— О, те са най-хубавото нещо на света. Обожавам ги… Насочваш ги, учиш ги. И ти се учиш от тях. Истинско предизвикателство. Децата те карат да се чувстваш… не зная… пълноценен. Без тях ме си завършена личност.

— Говориш като експерт. От теб ще излезе добра майка.

По-младата жена се засмя.

— Възнамерявам да бъда.

Мисълта за неверния съпруг и разбития брак отстъпи за малко на заден план. Мишел съзираше добро бъдеще.

„А аз? — помисли си Брин. — Продължавай напред — нареди си. — Просто върви“.

* * *

Люис измайстори импровизиран ремък за пушката и я метна през рамо. Мъжете изкачваха хълма възможно най-бързо. Според Харт жените бяха принудени да избират най-лекия маршрут заради детето. Замисли се за двойките с деца, които виждаше по стените за катерене в спортните зали и по площадките в квартала, където живееше. Имаше ли сред тях поне един родител, чиято работа изисква катерачески умения? Не, разбира се. Те бяха книжни плъхове. Изкарваха десет пъти повече от него, без да рискуват живота си; за разлика от него не познаваха болката. Но срещу никаква сума не би поискал да е на тяхно място.

„Те са мъртъвци, Брин. Губят си времето, тревожат се и се гневят от видяното по телевизията, макар изобщо да не ги засяга. Ходят на работа, връщат се у дома, говорят си на теми, които не разбират и за които всъщност пет пари не дават“.

Стигнаха до равно плато, спряха и се огледаха внимателно. Харт не беше забравил как и двете жени се бяха опитали да ги убият; нямаше основание да мисли, че са се отказали. Вярно, искаха да избягат. Но непрекъснато виждаше очите на Брин. И там, на алеята на Фелдманови, и във вана, точно преди да освободи спирачката, когато рискува живота си, за да го спре.

Имаш право да мълчиш. Имаш право да извикаш адвоката си…

Не успя да сдържи усмивката.

В същия момент глух писък се понесе в далечината. Последва го истеричен крясък.

— Какво, по дяволите, беше това? — уплашено попита Люис. — Все едно сме в „Проклятието Блеър“.

Харт се засмя.

— Беше момичето. Онова, малкото.

— По-добра работа върши от Джи Пи Еса ти, Харт.

Двамата затичаха.

* * *

— Животно ли беше? — прошепна Мънс.

Греъм сведе глава и се вслуша в проточения писък, който долетя някъде отляво. Беше зърнал някакво същество — койот или диво куче, може би дори вълк. Взираше се в тях от ръба на скалата. Дали то издаваше звука? Познаваше растенията, почвата, пръстта и камъните. По не и животните, и техните привички.

— Възможно е. Не зная.

Не приличаше на женски глас. По-скоро на детски. Невероятно.

— Може да е от вятъра — предположи полицаят.

Но викът излъчваше настойчивост, тревога. По-скоро страх, отколкото болка. Възцари се тишина.

Вятърът, птица, животно… Моля те, дано да е така.

— Надолу — промълви Мънс, — точно под нас.

Греъм намръщено погледна гъстите дървесни корони, които изчезваха в пропастта под нозете им. Бяха се движили през непроходимата гора. Вървяха по-дълго от очакваното, защото се налагаше да заобикалят бодливи като рендета гъсталаци и стръмнини, преодолими само с пълно алпинистко снаряжение. Мънс изрази разочарованието си, че не разполагат с такова, а Греъм мълчаливо благодари Богу, че нямат.

Заслизаха по хълма. Клоните за пореден път им служеха като опора. После се оказаха приклещени в скална фуния.

— Май това е единствената възможност — посочи Мънс към тесен улей, който се спускаше надолу. Беше широк около шест крачки и почти отвесен, покрит с чакъл, пръст и шисти. „Хлъзгав като ледена пързалка — помисли си Греъм. — Препънеш ли се, ще се носиш най-малко двайсетина метра надолу, за да пропаднеш в пропастта“.

Не виждаха къде свършва улеят.

— Или да се върнем и да намерим друг път.

В този момент нов вик процепи нощта. Мъжете се спогледаха с разширени очи.

Викът несъмнено беше човешки.

— Да тръгваме — каза Греъм, разкъсван между стремежа да открие източника на виковете и страха, че ако се подхлъзнат, ще полетят над ската или ще се приземят върху смъртоносните бодли на медната акация.

* * *

— Къде е мама? — изпищя отново Ейми.

— Моля те, слънчице — опита се да я успокои Брин. Вдигна пръст към устните си. — Моля те, пази тишина.

Изтощеното и емоционално изчерпано дете вече не се владееше.

— Не! — заяви то със зачервено лице. — Неее!

— Онези мъже ще ни наранят, Ейми. Трябва да сме тихи.

— Мамо!

Вървяха сред гъсти дървета, по сравнително равен терен. Напредваха задоволително, когато детето внезапно изпадна в истерия.

— Къде е мама? Искам да се върна при мама!

С пресилена усмивка Брин коленичи до нея и я хвана за раменете.

— Моля те, миличка, пази тишина! Не помниш ли, че си играем? И трябва да сме тихи.

— Не искам да играя! Не! Искам да се върна. При мама!

На вид изглеждаше като десетгодишна, но се държеше като пет-шестгодишно дете. Което според Брин беше поредното доказателство как е отгледана.

— Моля те!

— Неее!

Писъкът бе зашеметяващо силен.

— Нека опитам аз — намеси се Мишел, коленичи пред Ейми и остави копието на земята. Подаде й плюшената играчка. Ейми я захвърли на земята.

— Ще отида да поогледам — каза Брин. — Ако са наблизо, със сигурност са я чули.

Измина двайсетина крачки, изкатери се по малко възвишение и се взря назад.

Момичето виеше като сирена.

Полицайката напрегнато се вгледа.

О, не…

С ужас, но не и с изненада зърна мъжете да си проправят път на двеста метра от тях. Спряха и се огледаха за източника на звука.

Точно в този момент, слава богу, Ейми престана да крещи.

Мъжете се озърнаха за последно и продължиха. Изчезнаха зад каменна стена.

Брин се върна при Мишел и Ейми. Детето, макар и все още с мрачно изражение, беше спряло да крещи и стискаше здраво играчката си.

— Как го направи?

Мишел вдигна рамене и прошепна:

— Не беше много гениална идея. Казах й, че сме тръгнали към майка й. Друго не ми хрумна.

„Е, няма значение“ — рече си Брин. Детето рано или късно щеше да научи истината, но сега не можеха да си позволят истерии.

— Тук са — прошепна тя.

— Какво? Харт и партньорът му?

Брин кимна.

— Но как?

Харт се беше досетил, разбира се.

— Обърнал е наопаки обратната психология. На двеста метра са. Трябва да вървим.

Продължиха по равното към клисурата, после на север към магистралата. Нямаше как да сбъркат посоката, понеже реката оставаше отдясно, но нагоре дърветата оредяваха, та в търсене на укритие бяха принудени да обикалят. „Няма да ни стигне времето“ — помисли си Брин. Усещаше, че Харт стопява дистанцията помежду им.

Поведе Мишел и детето обратно към гъсталака. Пак тръгнаха на север. Внезапно отляво надясно премина бледа светлинка — кола или камион на шосето.

Около километър. Двете жени се усмихнаха и продължиха напред.

Точно тогава някъде отляво, откъм гъстата борова горичка, изпука клонка. Стъпките приближаваха. Брин погледна към детето, чието нещастно изражение предупреждаваше, че отново ще избухне.

Ново изпукване. Още по-близо. Стъпки. Несъмнено.

Харт и партньорът му явно бяха изминали разстоянието за петнайсет минути — доста по-бързо, отколкото очакваше. Сигурно бяха намерили по-равна пътека, която те самите бяха пропуснали.

Брин посочи към земята. Мишел кимна, прегърна Ейми и двете изпълзяха до огромен дъбов дънер. И трите легнаха зад него. Детето се разплака, но Мишел я придърпа и пак упражни магьосническите си способности. Полицайката събра сухи листа и възможно най-тихо покри младата жена и момичето. После легна и също се маскира.

Стъпките приближаваха, после повя вятър и шумът се изгуби.

Брин се сепна. Стори й се, че някой я вика по име.

Въображението й си играеше лоши шеги. Реши, че ветрецът шушне в листата и клоните.

После обаче го чу отново. Без никакво съмнение. Някой тихо прошепна:

— Брин.

Брадичката й затрепери от ужас. Харт!

Колко зловещо! Сякаш по телепатия усещаше присъствието й.

Още веднъж. Но този път името й долетя почти нечуто. Измъченото й от умора и болка съзнание за миг реши, че я вика Греъм. Но това, разбира се, беше невъзможно. Съпругът й спеше у дома.

Или спеше, но не вкъщи.

— Брин…

Долепи пръст до устните си. Мишел кимна и бръкна в джоба за ножа.

Стъпките се чуха отново. Много наблизо и сякаш вървяха право към дънера, зад който се криеха.

Време да бягаш и време да се биеш.

И време да се криеш.

Образът на мъжете с техните шумни пушки я върна отново към спомените — с разширени от ужас и болка очи първият й съпруг отстъпва назад, улучен от трийсет и осемкалибровия куршум, а служебният револвер на Брин с трясък пада на кухненския под.

Дали провидението е решило да въздаде справедливост. Дошъл ли е моментът за разплата свише?

Дали я чакаше съдбата на Кийт?

Стъпките приближаваха.

Тя тихо поръси още листа върху гърбовете им. И затвори очи. Спомни си как като малък синът й вярваше, че така става невидим.

* * *

— Брин — подвикна отново Греъм. Не смееше да вдига шум.

Ослуша се. Нищо.

Писъците спряха, щом наближиха гората. Никого не откриха. Но по пътя на него му се стори, че чува как шепне жена. Наблизо изшумоляха листа. Не можеше да определи посоката. Рискува да изрече гласно името на съпругата си.

Никакъв отговор, но шумоленето се повтори. Тръгнаха натам, а Мънс вдигна пушката.

— Брин?

Спряха до падналия ствол на голям дъб и се заозъртаха. Греъм се намръщи и допря ръка до ухото си. Полицаят поклати глава, но после застина и посочи осеяната с камъни и храсти поляна. За секунда Греъм зърна някаква фигура. Беше на двеста метра, държеше пушка и се движеше отдясно наляво.

Убийците! Значи наистина бяха тук!

Той посочи към изключеното радио на полицая. Мънс обаче поклати глава и вдигна пръст към ухото си — вероятно за да му каже, че прашенето ще ги издаде.

Мънс забърза по пътека, която Греъм досега не беше забелязал. Разбра, че полицаят се кани да пресрещне мъжа с пушката.

„Какво, по дяволите, правя тук?“ — помисли си.

После цялото му съзнание се съсредоточи върху играта на войници, върху безумното преследване.

* * *

Стъпките се отдалечиха от дънера.

Брин полека вдигна глава. Страхуваше се да не ги издаде шумоленето на листата.

Когато надзърна над ствола обаче, видя смътните силуети да се отдалечават в тъмносивата мрачина на ранното утро.

Мъжете се бяха спрели само на две-три крачки от дървото, зад което се криеха. Ако детето беше издало звук, и трите вече щяха да са мъртви. Ръцете на Брин трепереха.

Мъжете изчезнаха зад дърветата.

— Хайде — прошепна тя. — Тръгнаха в другата посока. Май се канят да слязат обратно по хълма. Вече сме близо до магистралата.

Изправиха се. От тях се посипа дъжд от листа. Тръгнаха отново нагоре.

— Близо бяха — каза Мишел. — Защо ни подминаха?

— Може би са чули нещо. Сърна? — Брин се запита дали техният ангел пазител, вълкът, не е отвлякъл вниманието на мъжете. Погледна към Ейми: — Гордея се с теб, миличка. Наистина не издаде никакъв звук.

Момичето стисна Честър и не отрони нито дума. Продължи напред с мрачно изражение и зачервени очи. Лицето му сякаш отразяваше като огледало състоянието на Брин.

Прекосиха няколко възвишения. Мишел се усмихна и посочи хоризонта. Полицайката зърна сияние на фарове.

Божествена светлина.

Огледа последното препятствие — висок скалист хълм, вдясно от който към дефилето зееше трийсетметрова пропаст. Наляво имаше къпини, след тях — още по-високи голи скали.

Не можеха да изкачат хълма, който се извисяваше отвесно на петнайсет метра над главите им. Отляво обаче, точно над шубраците, зърна виеща се нагоре издатина. Стори й се, че води право към равно плато, което граничеше с магистралата. Скалната пътека беше стръмна, но преодолима. Очевидно алпинистите я използваха като отправна точка — скатът над нея като много други, край които минаха, беше надупчен от метални шпайкове.

Брин обаче се опасяваше от две неща — през петте минути, необходими да изминат разстоянието, щяха да бъдат изложени директно пред погледите на евентуалните преследвачи. Още повече че по тясната издатина щеше да се наложи да вървят една след друга, а паднат ли, щяха да се озоват право в бодливия шубрак. Сред тръните зърна познайник, който клиентите на Греъм харесваха заради ярката му есенна окраска. Еволюцията обаче го беше въоръжила с остри, опасни игли. Оголелите през зимата храсти излагаха на показ зловещите си, гъсто строени по клоните копия.

Брин все пак реши, че трябва да опитат. Не разполагаха с време да търсят алтернативни маршрути.

Нямаха избор…

Освен това си припомни, че след като приближиха до дървото, зад което се криеха трите, Харт и партньорът му поеха в противоположната посока, очевидно убедени, че жените са се спотаили някъде от другата страна на хълма.

— Време е да си вървим у дома — прошепна Брин. Закрачиха нагоре.

* * *

Греъм и Мънс мълчаливо се прокрадваха към мястото, където мъжът с пушката изчезна в храсталака.

Мънс му даде знак да спре. Наклони глава и се озърна внимателно. Дулото на оръжието следваше погледа му.

Греъм се укори, че не е настоял да му дадат пистолет още докато бяха в патрулката на шерифството. Ножът в джоба му беше напълно безполезен. Замисли се дали да не поиска пистолета на полицая. Но не смееше да издаде звук. На трийсетина крачки от тях изшумоляха клонки и листа. Невидимият престъпник си пробиваше път през гъсталака.

Изпука съчка. После още една.

Сърцето му биеше силно. Наложи си да диша тихо. Брадичката му трепереше. Мънс от своя страна сякаш плуваше в свои води. Напредваше уверено. Сякаш повтаряше до болка познато действие. Сниши се и посочи голяма вдлъбната скала. Искаше Греъм да го изчака под нея. Той кимна. Полицаят докосна пистолета, сякаш да се увери, че е там, стисна с две ръце пушката и тръгна напред с изправена глава. Озърташе се, но интуитивно усещаше клоните и листата и като по чудо ги отбягваше.

От отсрещната страна на гъсталака се чуха стъпки. Греъм се вгледа, но не видя никого. Звукът обаче беше достатъчно отчетлив — несъмнено из храстите дебнеше мъж и спираше да се ослуша: за опасност или за нещо, което да го насочи към жените.

Мънс се приближаваше тихо към убиеца.

На двайсетина крачки от гъсталака спря и се заслуша.

Отново се чуха стъпки — мъжете явно не бяха особено предпазливи; не знаеха, че от ловци се бяха превърнали в жертви.

Мънс пристъпи дебнешком напред.

В този миг мъжът с пушката изскочи иззад едно дърво на шест крачки от Мънс и го простреля в гърба.

Полицаят с вик падна по корем, а оръжието излетя от ръцете му.

Греъм зяпна с разширени от ужас очи. Исусе… Боже мой!

Нападателят не каза нищо. Стреля без предупреждение, без нито един издайнически звук.

Просто се появи и натисна спусъка!

Ерик Мънс остана да лежи по корем. Кръстът му почерня от кръв. Краката му се загърчиха, ръката му помръдна.

— Видях му сметката, Харт — прошепна убиецът.

Иззад храсталака задъхано притича друг мъж, стиснал пистолет. Погледна полицая, в който едва мъждукаха искрици съзнание, и го обърна по гръб. Греъм разбра, че вторият — явно се казваше Харт — е бил в храстите и нарочно е стъпвал шумно, за да отвлече вниманието на Мънс.

Греъм ужасено се притаи в дъното на базалтовата кухина. Намираше се на двайсет крачки от мъжете. Криеха го само няколко фиданки и дузина изсъхнали папрати. Надзърна зад растителния параван.

Мамка му, Харт, още едно ченге. — Мъжът се озърна. — Сигурно не е сам.

— Да виждаш друг?

— Не. Но можем да го попитаме. Целих се ниско. Можех да го убия, но исках да го пипна жив.

— Умен ход, Комп.

Харт коленичи до Мънс.

— Къде са другите?

Греъм се притисна плътно към скалата. Прииска му се камъкът да го погълне. Ръцете му трепереха, едва контролираше дъха си. Доповръща му се.

— Къде са другите?… Какво? — Мъжът наведе глава. — Не те чувам. Говори по-силно, кажи ми и ще те спасим.

— Какво ти каза, Харт?

— Че няма други. Дошъл сам да търси две жени, които побягнали от крадци.

— Истината ли говори?

— Не знам. Почакай… има още.

Харт се вслуша. Сетне се изправи и с равен тон додаде:

— Допълни, че можем да вървим по дяволите.

Комп се обърна към Мънс:

— Е, сър, май ти ще отидеш пръв при тях.

Харт замълча. После коленичи отново. Изправи се и каза:

— Мъртъв е.

Греъм се взираше в отпуснатото тяло на полицая. Очите му се напълниха със сълзи. Прехапа език.

Изведнъж на десет крачки пред себе си, полускрита сред сухите листа, зърна пушката, която Мънс изпусна, докато падаше.

„Не поглеждайте насам — помоли се Греъм. — Оставете ми я. Трябва ми. Много“.

Усети, че в този момент би могъл да убива, без да се замисли. Да ги застреля и двамата в гръб. Без предупреждение, както те постъпиха с Мънс.

„Не поглеждайте…“

Убиецът на Мънс застана на пост с вдигнато оръжие, а Харт претърси полицая. Измъкна радиото от колана и го включи. Чу се прашене.

Харт обясни на съучастника си:

— Търсят, но край езерото Мондак и 682. Май младежът не ни е излъгал. Тръгнал е на самостоятелна мисия.

Харт насочи лъча на фенера към униформената риза на полицая, прочете името му и допря устни до радиото:

— Ерик е. Край.

Прашенето попречи на Греъм да чуе отговора.

— Връзката е лоша. Край.

Поредното смущение в излъчването.

— Лоша работа. Няма и следа. От никого. Чуваш ли? Край.

— Повтори, Ерик. Къде си?

Този път Греъм различи думите.

Харт вдигна рамене.

— Някъде на север. Никаква следи при мен. Как е при езерото?

— И тук нищо засега. Още търсим. Водолазите не откриха тела.

— Добра вест. Ще докладвам, ако намеря нещо. Приключвам.

— И аз.

Греъм се взираше в пушката, сякаш можеше с поглед да я направи невидима.

— Но как така е тръгнал сам? Не разбирам.

— Просто не им сече умът като твоя, Харт. Ето защо.

— Най-добре да вървим. Вземи му глока и резервните пълнители.

Греъм пак се прилепи към скалата.

„Оставете пушката. Оставете пушката“.

Някой крачеше по сухите листа.

Към него ли вървяха? Не можеше да определи.

Шумоленето спря. Мъжете бяха съвсем близо.

— Какво има? — попита Комп.

— Искаш ли пушката на ченгето?

— Не, не ми трябват две.

— Не ми се ще някой да я намери. Ще я метнеш ли в реката?

— Няма проблем.

„Не!“

Пак стъпки. После някой изсумтя и метна нещо тежко.

— А така!

Плясъкът долетя след доста време.

— Три точки! — възкликна Комп.

Мъжете тръгнаха. Приближиха още до мястото, където Греъм се беше спотаил. Заобиколяха ли скалата отляво, нямаше да го открият. Минеха ли отдясно, щяха да налетят право на него. Греъм извади ножа с треперещи пръсти и си помисли, че последният път го използва, за да ашладиса розов храст.

* * *

Когато прозвуча изстрелът — някъде много наблизо — Мишел подскочи, обърна се и изпусна ръката на Ейми.

Момиченцето отново изпадна в паника и хлипайки, се втурна надолу по скалната издатина.

— Не! — извика Брин. — Недей, Ейми!

Шмугна се край Мишел, взряна в бодливите храсталаци под нозете им, и тръгна тихо след детето. То обаче я видя, че наближава, хвърли се на земята, загърчи се и запищя:

— Не, не!

Изпусна Честър, който се изтърколи надолу. Момичето се протегна да го хване, преметна се над ръба на скалата и се затъркаля право към тръните. Брин се пресегна и улови Ейми за пуловера. За щастие детето висеше с главата надолу. Иначе слабото телце щеше да се изхлузи от дрехата и да се приземи право върху бодлите.

Момиченцето изпищя от страх, болка и мъка, че е изгубило играчката.

— Тихо, моля те! — рече Брин.

Мишел се затича към тях, протегна се и сграбчи крака й. Двете с Брин я издърпаха нагоре.

Момичето отвори уста да изкрещи, но Мишел се наведе, погали го по косата и му зашепна. Ейми се смълча.

„Де да можех и аз така!“ — помисли си полицайката.

— Обещах й да се върнем и да вземем Честър — обясни тихо Мишел, когато отново се заизкачваха нагоре.

— По дяволите, ако се измъкнем, аз лично ще се хвърля в онези трънаци и ще й го донеса — заяви Брин. — Благодаря ти.

Оставаха им шейсетина метра до върха.

„Дано мине камион, когато стигнем. И гола ще се съблека, ако трябва, но ще го спра!“

— Кой стреляше? — попита Мишел.

— О, не — измърмори Брин, вгледана назад.

Харт и партньорът му изскочиха от същия гъсталак, където преди пет минути тя се беше спряла да обмисли дали да поемат по скалната издатина.

Мъжете се заковаха на място. Харт вдигна поглед и срещна очите на Брин. Стисна партньора си за ръката и посочи към жените. Люис смени празния патрон на пушката и двамата се втурнаха напред.

* * *

— Прицели се внимателно — извика Харт на Люис.

И двамата едва си поемаха лъх. Сърцето му биеше твърде силно за стабилен изстрел с пистолета, но пушката можеше да уцели поне последната — Мишел.

Добре.

Убий кучката!

Люис спря, пое дълбоко лъх и стреля.

Близо беше — Харт се ориентира по вдигналия се прахоляк, — но стрелецът не улучи. Точно тогава трите жени прескочиха ръба и изчезнаха на поляната над него.

— Ще тръгнат право към магистралата, през просеката и горичката. Детето е с тях. Значи ще ги изпреварим, ако действаме бързо.

Люис ядосано кимна и двамата поеха по скалната издатина.

* * *

Брин усети, че няма да стигнат магистралата навреме.

Обзе я отчаяние. Пушката изгърмя точно когато прескочиха ръба на скалата и излязоха на поляната. Разстоянието до дърветата обаче се оказа по-голямо, отколкото очакваше. Горичката край магистралата беше на триста метра от тях. Земята беше равна, покрита с папрат, пирен, ниски фиданки и изпепелени дънери. Спомни си, че преди няколко години тук бушуваше пожар.

Трябваха им десет минути да прекосят поляната, а мъжете щяха да се появят доста по-бързо. Сигурно вече се изкачваха по издатината.

Брин уплашено погледна Ейми, видя подпухналото й от сълзи и изцапано лице.

Какво да правят?

Разрешението й подсказа Мишел, която дишаше тежко, облегната на копието:

— Край на бягането. Време е за битка.

Брин срещна очите й:

— Нямаме оръжия.

— Не ми пука.

— Рисковано е.

— Цял живот съм залагала на сигурното. Писнало ми е монотонното ежедневие — обеди в „Риц“ и разкрасяване в скъпи салони.

Усмихнаха се една на друга. Брин се огледа. Можеха да свърнат надясно и да се изкачат на стръмната скала, която надвисваше над издатината, по която се катереха мъжете.

— Натам. Хайде!

Тя тръгна първа, следваше я Ейми, накрая — Мишел. Надзърнаха надолу и видяха как убийците предпазливо крачат по пътеката. Вече бяха изминали една трета. Водеше Харт.

Огледаха жалкия си арсенал — копие и нож. Но Брин искаше да ги запази за финала. Посочи купчините камъни наоколо — някои огромни и прекалено тежки, други, макар и трудно, можеха да вдигнат и евентуално да хвърлят. Край тях имаше много дънери и дебели клони.

— Да ги запратим в бодлите! — изръмжа Брин.

Мишел кимна.

На Брин й хрумна нещо. Извади компаса от джоба. С ножа сряза дълга ивица плат от якето и я овърза около шишето. Измъкна и запалката.

— Но вътре има само вода.

— Те не знаят. Ще помислят, че е спирт. Ще ги забави и ще ни даде време да ги обстреляме с камъни.

Брин надникна надолу. Мъжете бяха точно под тях.

— Готова ли си?

— И още как! — отвърна другата жена. Запали плата — найлонът засъска и избухна в ярки пламъци.

— Брин се наведе над ръба, прицели се и пусна шишето. То се приземи на пътеката на пет крачки пред Харт, отскочи, но не падна долу.

— Какво?… — зяпна мъжът.

— Мамка му! Спирт! Ще избухне. Отдръпни се.

— Къде са те?

— Горе. Някъде над нас.

Пушката изгърмя и няколко сачми улучиха скалата до жените. Ейми се разкрещя, но това вече нямаше значение. Писъците и виковете бяха съвсем на място в този момент. Двете жени вече не бяха полицайка и второкласна актриса, а средновековни войни. На Брин й се прииска да завие като вълк.

Две царици на джунглата.

Затъркаляха към ръба на скалата най-големия камък, който им беше по силите — тежеше сигурно двайсет и пет килограма. Вдигнаха го и го запратиха във въздуха. Брин погледна надолу.

Мишената беше чудесна, но съдбата се намеси. Скалната стена не беше изцяло отвесна. Бомбата удари малка издатина и се отклони. Пропусна Харт на сантиметри.

— Исусе! — извика той.

Камъкът обаче разтроши издатината, в която се блъсна, и обсипа мъжете с остри отломки. Те отстъпиха десетина крачки назад. Люис стреля отново, но сачмите профучаха над главите на жените.

— Не бива да спираме! — подвикна задъхано Брин. — Замеряй ги, с каквото намериш!

Домъкнаха един дънер, два големи камъка и дузина по-дребни.

Чуха вик. Люис изпищя:

— Харт, ръката ми! Счупих си проклетата ръка!

Брин рискува да надзърне. Пушката лежеше сред храстите.

Страхотно!

Харт вдигна гневен поглед нагоре. Видя Брин и стреля два пъти с глока. Единият куршум раздроби скалата на косъм от нея, но тя се отдръпна невредима.

Чу как Харт крещи:

— Комп, фитилът изгасна. Виж! Разкарай този боклук от пътеката. Ритни го!

— По дяволите, Харт, ще ни потрошат главите!

— Давай! Ще те прикривам!

Брин кимна към голям дънер — трийсет сантиметра в диаметър и метър и половина дълъг, от който стърчаха остри като пики клони.

— Този!

— Добре! — усмихна се злорадо Мишел.

Двете запълзяха на колене и довлякоха дървото до ръба. Строполиха се до дънера, задъхани от усилието.

Брин вдигна показалец.

— Щом ти дам знак, метни един камък зад тях.

Мишел кимна.

Полицайката грабна копието.

Помисли си за Джоуи. За Греъм.

Незнайно защо в съзнанието й изплува и образът на първия й съпруг.

Тя кимна. Мишел претърколи един камък над ръба.

Брин се изправи. Видя, че Харт се озърта назад, и с нечовешки крясък метна копието към гърба на партньора му, навел се да разчисти пътеката от отломките.

— Комп! — викна Харт, който в същия момент вдигна поглед.

Мъжът се обърна и се хвърли настрани. Копието мина на сантиметри от него и сред рой искри се заби в камъните пред краката му. Комп се подхлъзна и увисна над ръба. Крепеше го само лявата ръка, с която беше сграбчил една издатина в скалата. Краката му се мятаха над страшните бодли.

Харт се втурна напред и стреля в движение към Брин, но тя вече се беше отдръпнала зад ръба и помагаше на Мишел да придвижи смъртоносния дънер към пропастта.

Надзърна отново за секунда. Харт се беше привел с гръб към нея, стискаше якето на партньора си и се опитваше да го издърпа нагоре. Бяха на трийсетина крачки, точно под тях. Тук отвесната скала беше гладка като огледало. Дънерът щеше да строши някоя кост; можеше дори да се окаже смъртоносен. Поне единият щеше да се свлече върху трънаците.

Нямаше време за колебание.

Брин хвана здраво единия край. Мишел — другия.

— Давай! — прошепна полицайката.

Дървото се претърколи на трийсетина сантиметра от ръба.

— По-силно!

Приближи на десет.

В този миг нещо изсвистя върху скалата точно под двете жени. Дъжд от прах и чакъл се посипа в мрака. След секунди до ушите им долетя изстрел от пушка.

Жените залегнаха. Брин изпълзя до Ейми, дръпна ужасеното момиче към земята и го прикри с тялото си.

Чу се нов гърмеж. Пак полетяха скални отломки.

— Кой е? — стреснато попита Мишел. — Не идва откъм тях. Друг е!

Брин се взря към гората.

Някъде отдалеч присветна дуло.

— Наведи се!

Тя се сниши и в дънера, който се опитваха да избутат, със свистене се разби поредният куршум.

Брин рискува да надзърне надолу. Харт беше издърпал партньора си, но и те бяха залегнали. Мишена на стрелеца като че ли бяха жените, но двамата долу явно не бяха сигурни дали и те не са мушка. Във всеки случай на издатината нямаха никакво прикритие и решиха да се изтеглят назад.

— Тръгнаха надолу. Да бягаме!

— Откъде, по дяволите, се появи този? — измърмори Мишел. — Почти ги бяхме пипнали.

— Хайде! Бързо!

Нямаше как да се върнат на поляната. Там щяха да бъдат лесна мишена за незнайния стрелец, затова пропълзяха край билото далеч от снайпериста. Скоро се скриха от обратната страна на възвишението. Тук бяха в безопасност, но точно до краката им зееше пропаст. Брин страхливо надзърташе и се придържаше колкото се може по-далеч от ръба.

Попита Ейми:

— Слънчице, идваха ли при вас други приятели на Руди и майка ти? Някой, който тази нощ не е бил в караваната?

— Понякога.

Вероятно тук се криеше отговорът. Партньор на Ганди и Руди е станал свидетел на касапницата край метадоновата лаборатория и е успял да ги проследи дотук.

Пърпоренето на двигател на голяма машина разцепи тишината. Камионът приближаваше към моста. Брин погледна над билото. Можеха да го използват като укритие, за да стигнат до магистралата.

Небето просветляваше. Лесно щяха да открият пътеките, които водеха натам. Брин прегърна Мишел.

— На косъм ги изпуснахме!

— Следващия път! — отрони мрачно Мишел.

След кратко колебание Брин рече:

— Да се надяваме, че няма да има следващ път.

Гневното изражение на младата жена обаче подсказваше, че надеждите им се разминават.

* * *

— Още едно ченге? — попита Люис, имайки предвид стрелеца.

Сви ръка. Не беше счупена, но камъкът му беше премазал палеца. Той се притесняваше повече от загубата на пушката. И омразата му към жените се разрази с пълна сила.

Снишиха се зад една скала в началото на пътеката и Харт включи радиото на мъртвия полицай. Колегите му си разменяха рутинни реплики по издирването. Никой не беше чул изстрелите. Не споменаха нищо за други ченгета в района.

— Обзалагам се, че са хора от метадоновия бизнес, запътили се към караваната.

Той пусна Джи Пи Еса. Наложи си да не се гневи. Бяха съвсем близо до жертвите. Но нямаше как да ги последват — скалната издатина беше единственият път нагоре, а там бяха изложени на показ.

— Ще заобиколим отляво през гората. По-дълго е, но ще имаме прикритие през цялото време.

— Колко е часът? — попита Люис.

— Има ли значение?

— Искам да знам колко се мотахме с проклетото преследване.

— Твърде много — отвърна Харт.

* * *

Джеймс Джейсънс, стиснал пушката „Бушмастър“, се вгледа към скалата, която допреди малко обстрелваше. Даде най-доброто от себе си, при условие че беше тъмно като в рог и се намираше на двеста метра от целта.

Изчака, огледа района с очилата за нощно виждане, но не видя никаква следа нито от жените, нито от мъжете. От нощното му приключение щеше да излезе страхотна приключенска история.

Десет минути разучава поляната и гората наоколо.

Къде изчезнаха?

Мъжете побягнаха надолу по скалистата пътека. Тъй като очевидно бяха останали без кола, вероятно щяха да се отправят към шосето, за да потърсят превоз. Но натам водеха различни маршрути. В най-лошия вариант щяха да тръгнат към него. Гората тук беше гъста, но имаше вероятност да ги открие. От друга страна, възможно бе да са се запътили към обратната страна на хълма по дирите на жените. Стръмнината изглеждаше опасна, щяха да се лишат и от прикритие, но знаеше ли човек? Може би вбесени от атаката, мъжете бяха решили на всяка цена да се доберат до жертвите си.

Джейсънс обаче не искаше да действа прибързано. Огледа внимателно с очилата за нощно виждане. Растенията се поклащаха, но по-скоро от вятъра, а не от бягащи хора.

Наблизо мярна нещо. Примигна и зяпна, когато образът дойде на фокус. Гледаше право към див звяр — койот или вълк. Очилата му придаваха призрачна сиво-зеленикава окраска. Източената муцуна откриваше безупречно бели зъби. С радост установи, че създанието е на метри от него. Изглеждаше прекрасно, но жестоко.

Животното вдигна глава, подуши въздуха и се стопи като дим.

„Колко далеч съм от дома“ — помисли си Джейсънс. В цензурираната версия, която щеше да разкаже на Робърт, вълкът непременно щеше да присъства. Въпреки че щеше да спести стрелбата.

Продължи да оглежда онези части от поляната и гората, които по пътя на логиката водеха към магистралата. Никаква следа от убийците на Ема Фелдман. Дори и да бяха там, гъстата растителност ги прикриваше идеално.

А Греъм и полицаят?

Изстрелите, които беше чул, преди убийците да стигнат скалистата пътека, подсказваха участта им. Жалко, но такава беше съдбата им.

Той изчака още десет минути и реши, че е време да се връща на магистралата. Преметна раницата през рамо и изчезна сред дърветата, без да разглобява пушката.

* * *

Придържаха се край билото на дефилето, което ги отвеждаше към магистралата. Реката бучеше долу.

Брин не смееше да погледне надясно, където на три метра от нея зейваше бездънната пропаст. Стискаше ръката на Ейми, втренчила се напред към пътеката.

Спря и погледна назад. Макар и изтощена, Мишел поддържаше добро темпо. Детето сякаш бе изпаднало в транс.

Наближаваше четири часът и доколкото успяваха да чуят, по шосето все още нямаше много движение. От време на време минаваше камион или седан. Трябваше им само една кола.

Внезапно зърнаха моста — отпред и надясно. Минаха между дърветата и излязоха на широка трийсетина крачки морава. Отвъд нея различиха разклонението и прелестните синкави асфалтови ленти.

В момента нямаше нито коли, нито камиони. Не биваше да грешат точно сега.

Като срамежливи стопаджийки се снишиха във високата трева. Брин леко се олюляваше. За пръв път от десет часа вървяха върху гладка като тепсия земя и вестибуларният й апарат се затрудняваше с адаптацията.

Погледна към магистралата и се засмя.

По завоя приближаваше кола, но не обикновена, а патрулка на шерифството на Кеноша Каунти. Движеше се бавно със запалени фарове. Явно някой шофьор беше чул изстрелите и беше сигнализирал на 911 или на номера на Щатската полиция — 77.

Брин помаха и си помисли, че веднага трябва да съобщи за стрелеца крий скалите.

Колата забави съвсем, сви към разклонението и спря в отбивката между него и магистралата.

Вратите се отвориха.

От шофьорското място излезе Харт, от съседното — партньорът му.

* * *

— Не! — ужасено възкликна Мишел.

— Пфу! — ядоса се Брин.

Тя се взря в колата. Патрулката на Мънс. Очите й се разшириха.

— О, да, момчето се провали — заяви партньорът на Харт, който се размина на косъм с копието й. — Хвана се на най-стария трик в наръчника.

Брин издиша бавно и затвори ужасено очи. Мънс? Каубоят е искал да я спаси? Но е намерил собствената си смърт.

Харт мълчеше. Вдигна черния си пистолет и измери с поглед жертвите.

— А, ти, Мишел, как си? — попита Комп, подчертавайки името. Извади чантичката й от джоба си, после я пъхна обратно. — Приятно ми е да се запознаем.

Жената не продума, само придърпа закрилнически момиченцето към себе си.

— Добре ли се поразходихте из гората, дами? Побъбрихте ли си? Поспряхте ли за пикник?

Харт се взираше в Брин. Кимна. Тя срещна погледа му. Той свали пистолета, понеже от отсрещната страна на шосето премина кола. Шофьорът дори не си направи труда да намали. Слабата утринна светлина явно скриваше драмата, разиграваща се на поляната от другата страна на разклонението.

— Комп? — каза Харт, без да изпуска от поглед Брин.

Кльощавият вдигна очи и заразтърква ухото си.

— Да?

— Застани пред тях.

— Тук ли?

— Да.

— Нямаш проблем — откликна партньорът или Комп, ако така се казваше. — Искаш аз да ги довърша?

Посегна към сребристия автоматичен пистолет под якето.

— Не, не точно.

Харт пристъпи срещу мъжа.

Комп се усмихна несигурно.

— Какво има?

Само миг колебание и Харт насочи пистолета към лицето му.

Мъжът зяпна:

— Какво?…

Харт го простреля два пъти в главата. Комп падна по гръб. Лявото му коляно остана да стърчи нагоре.

Ейми завика. Брин учудено проследи как убиецът се обърна и насочил дулото към тях, отстъпи назад към трупа на партньора си.

Мишел го измерваше със студен поглед.

Той се наведе, измъкна деветмилиметровия зиг зауер на Комп и уви пръстите на мъртвеца около дръжката. „Ето какъв бил сценарият“ — помисли си Брин. Ще ги застреля, без да пуска ръката на партньора, за да я бележи с издайническите следи от барут. С нейния собствен труп ще повтори същата операция, но с друг пистолет — вероятно служебния глок на Мънс — и ще изстреля няколко куршума към дърветата.

Полицаите ще решат, че партньорът е убил жените и детето, а преди да умре, агонизиращата Брин е успяла да го простреля смъртоносно.

А Харт ще си замине спокойно.

Колко странно е усещането, че след минути няма да те има. Животът й не се изниза като лента пред очите й. Но й дожаля. Вгледа се в горите, в равната редица дървета и храсти, опитомени, строени като войници край шосето. Може би приятелят им, вълкът, ще подаде глава от гъсталака и ще погледне към тях, преди да изчезне обратно в шубрака?

Харт вдигна ръката на партньора и насочи зиг зауера надясно, към Брин.

Мишел беше придърпала Ейми още по-близо пред себе си и бъркаше с ръка в джоба, вероятно за последното им оръжие — кухненския нож от чикагска стомана. Явно смяташе да го хвърли към Харт.

Последен, отчаян опит. И безполезен, естествено.

„Джоуи — помисли си Брин, — аз…“

Всички подскочиха уплашено от силния вик:

— Не мърдай! Хвърли го!

Останал без дъх, плувнал в пот, Греъм Бойд излетя от горичката зад Харт, насочил напред малък револвер.

— Греъм — удивено възкликна Брин. — Боже мой!

— Хвърли го! Веднага! Свали оръжието!

На лицето му се четеше нажежен до червено гняв. За пръв път го виждаше такъв.

Харт се поколеба. Греъм изстреля един куршум в пръстта пред краката му. Убиецът се отдръпна с въздишка. Остави пистолета на земята.

Брин разпозна револвера — резервното оръжие на Мънс, което полицаят носеше привързано към глезена. Спомни си, че беше споменала на Греъм за него. Имаше много неизвестни, но сега не беше време да разнищва как съпругът й и Мънс са се озовали край дефилето на река Снейк. Тръгна напред, взе револвера от Греъм, увери се, че е зареден, и го насочи към Харт.

— На колене! Вдигни ръце на тила! Поместиш ли ги, си мъртъв!

— Разбира се, Брин — сговорчиво отвърна той.

— Греъм, вземи глока и другия пистолет. — Тя посочи претенциозния сребрист зиг зауер на Комп. — Липсва оръжието на Ерик. Претърси го.

Кийт я учеше винаги да брои оръжията на местопрестъплението.

Съпругът й й се подчини. Нареди всички пистолети на земята, освен черния глок, който продължаваше да стиска. С тих, заплашителен тон попита Харт:

— С кого разговарях по телефона? С мъртвия или с теб?

— С мен — призна той.

Греъм насочи автоматичния пистолет към него. Спокойните сиви очи на мъжа се взираха отвъд дулото. Глокът няма предпазител. Просто се прицелваш и стреляш. Греъм го знаеше, Брин беше инструктирала и него, и Джоуи как да зареждат и да стрелят с нейния. За всеки случай.

— Греъм — прошепна тя, — вече всичко е наред. Помогни ми, скъпи. Трябват ми пластмасовите белезници. Потърси ги в жабката.

Съпругът й не отделяше поглед от очите на Харт. Пистолетът сочеше право към главата му. Спусъкът се движеше много леко. Куршумът щеше да полети и при най-малкия натиск.

— Греъм? Скъпи?… Моля те — отчаяно промълви Брин; щяха да обвинят съпруга й в убийство, ако застреляше Харт. — Моля те.

Едрият мъж пое дълбоко дъх и свали пистолета. Бавно попита:

— Къде са? Белезниците?

— Греъм, моля те, дай ми оръжието.

— Къде са — ядосано отсече той и задържа пистолета. Брин забеляза, че Харт й се усмихва.

Извърна очи и отговори:

— В жабката.

Греъм влезе в колата.

— Не ги виждам.

— Провери в багажника. В плик са. Или пластмасова кутия. Но преди това съобщи по радиото. На таблото е. Само натисни бутона, представи се, кажи „10-13“ и къде се намираме. Работи и при изключен двигател.

Без да откъсва очи от Харт, Греъм взе микрофона и се обади. Отвърнаха му възбудените гласове на половин дузина полицаи, но, слава богу, той описа само същественото — мястото и ситуацията. Остави микрофона на седалката и отвори багажника.

Харт не сваляше очи от Мишел, а тя му отвръщаше с поглед, в който се четеше силна омраза. Той й се усмихна:

— Беше близо, Мишел. Много близо.

Тя не отговори. После Харт се обърна към Брин и с тих глас, така че да го чуе само тя, попита:

— Там, при караваната, след като пусна вана по инерция? — Кимна към горите, откъдето бяха дошли. — Когато лежах проснат на земята? Видя ли ме?

— Да.

— Оръжието ми беше наблизо. И него ли видя?

— Да.

— Защо не го взе?

— Детето щеше да падне. Втурнах се към него.

— Поредният труден избор — кимна Харт. — Налага се обикновено в най-неподходящия момент, нали?

— Иначе нямаше да го наричаме труден избор, нали?

Харт се засмя тихо.

— Добре де, да речем, че момиченцето не беше там. Щеше ли да вземеш пистолета и да ме застреляш? Докато съм в безсъзнание? — Харт сведе глава и меко продължи: — Кажи ми истината… Никакви лъжи между нас, Брин. Никакви лъжи. Щеше ли да ме убиеш.

Тя се поколеба.

— Обмисляла си го, нали? — усмихна се той.

— Да.

— Трябваше да го направиш. Да ме убиеш. На твое място аз нямаше да се двоумя. А с теб си приличаме като две капки вода.

Брин хвърли поглед към съпруга си, който не чуваше разговора.

— Все по нещо се различаваме, Харт.

— Но не и по това… Или смяташе само да ме арестуваш?

— Забравяш. Вече го бях направила.

Харт се усмихна; този път се смееха и сивите му очи.

Край тях префуча камион. Друга кола. Движението се усилваше, хората гледаха да се доберат до големите градове преди началото на работния ден.

— Намерих ги — подвикна Греъм.

Точно това чакаше Харт. Скочи на крака, щом Брин отмести очи. Нямаше как да я стигне, беше се погрижила да е на достатъчно разстояние. Прескочи тялото на партньора си. Размина се на сантиметри с куршума на полицайката. Преминаващите коли й попречиха да стреля отново. Без дори да поглежда, Харт излетя на шосето. Рискува, защото можеха да го премажат на място. Съдбата обаче го пощади.

Стигна централната лента, застина и отскочи настрани, когато шофьорът на джип „Тойота“ кривна панически от пътя. Колата се обърна на лявата си страна и сред фойерверк от искри се плъзна с оглушително скрибуцане край отклонението и дясното платно. Прелетя само на десет крачки от жените и детето, които инстинктивно се хвърлиха на земята.

Тойотата сипеше пластмаса, стъкло и метални отломки, клаксонът виеше, а от дупките, зейнали на мястото на прозорците, излиташе прах от въздушните възглавници.

Дузина други камиони и коли отбиха със свистящи спирачки. Преди Брин да успее да се прицели отново в Харт, той изтича в лявата лента, прескочи предницата на един спрял седан, изхвърли шофьора — мъж с костюм — и зае мястото му. Мина в средното платно, префуча край спрелите коли и се върна в своята лента. Брин насочи револвера на Мънс, но мишената й се подаде само за миг между двама самаряни, които излизаха от колите си, а тя не искаше да рискува да ги рани.

Брин свали оръжието и хукна към тойотата, за да помогне на приклещените вътре хора.

* * *

Джеймс Джейсънс наблюдаваше събитията зад ароматните храсти на стотина метра от мястото, където лежаха останките на тойотата.

В далечината завиха сирени.

Стори му се, че зърна как Греъм Бойд подкрепя един от пострадалите. Отсъствието на униформения Мънс обясняваше изстрелите, които бе чул по-рано в гората.

Сирените наближаваха. Джейсънс разглоби оръжието и го прибра в раницата. Движението от тази страна на магистралата не беше възстановено. От другата колите и камионите преминаваха бавно, а любопитните се надигаха да огледат местопроизшествието.

Не че имаше обяснение за всички странни събития.

Един от убийците лежеше мъртъв под платнището, но други сериозно пострадали като че ли нямаше.

Мисията му излезе успешна. Отчасти. Сега беше време да си върви.

Нахлупил шапка ниско над очите Джейсънс заобиколи блокираната лента на пътя и тръгна към средната. Слаломираше малко, но благодарение на зяпачите прекоси три платна, без дори да се затича. Когато стигна отсреща, бързо се шмугна сред дърветата, за да не го забележат полицаите. Втурна се към лексуса.

Включи двигателя, заобиколи отклонението и се включи в колоната, която се движеше с петдесет километра в час. Извади сателитния телефон от чантата върху седалката до него и превъртя номерата за бързо набиране. Прескочи името на приятеля си, след това на майка си и натисна бутона на третия в списъка. Въпреки ранния час Стан Манкевич вдигна при второто позвъняване.

* * *

— Няма документи.

Брин вдигна поглед. Седеше до Греъм на задното стъпало на линейката.

Том Дал говореше за Комп, мъжа, когото Харт застреля. Партньорът му.

Най-страшно от всички преживелици тази нощ й се стори изражението на предадения млад мъж, преди Харт да дръпне спусъка.

— Намерихме пари, няколко кутии с амуниции, цигари, ръкавици, часовник „Сейко“. Това е всичко.

Откриха и чантичката на Мишел, която щяха да задържат, за да я проверят за отпечатъци. Тя нямаше нищо против. Радваше се, че не е останала у Харт, понеже адресът й беше вписан в документите.

Брин обясни на Дал, че пушката на Комп е паднала в храстите. А Греъм — че мъжете са хвърлили оръжието на Мънс в реката. Дал разпореди да ги потърсят по-късно през деня.

— Как се казваше? — попита шерифът, загледан в тялото на младия мъж, което лежеше наблизо под зелено платнище.

— Комп — отвърна Брин. — Или нещо подобно.

Медикът в линейката почисти раната на бузата й с кафеникав дезинфектант, намаза я с ланокаин и я превърза. После й даде координатите на пластичен хирург в Карлтън.

— Малко грим и белегът изобщо няма да личи. Човекът е факир.

Брин се взираше в тялото на Комп. Не проумяваше защо го уби Харт. Нали само преди половин час на скалистата пътека, когато дънерът едва не се стовари върху тях, го спаси с риск за собствения си живот?

А накрая му заповяда да застане неподвижно и го застреля, без да му мигне окото.

Тя се озърна — присветваха фарове, разнасяха се викове, радиостанциите пращяха.

Освен Дал имаше още неколцина полицаи от шерифството на Кеноша Каунти, наоколо сновяха и дузина щатски блюстители на реда и двама агенти на ФБР — захвърлили саката от костюмите си, помагаха във всичко, дори за опъването на полицейската лента. Егоизмът още не беше излязъл на преден план. Редът му щеше да дойде по-късно.

Мишел седеше на тревата, облегната на ствола на едно дърво и държеше заспалата Ейми. И двете бяха завити с одеяла. След прегледа лекарите бяха установили, че нямат сериозни наранявания. Оказа се, че Мишел само е разтегнала мускула на глезена.

С мрачно лице тя отчаяно притискаше детето. Брин си помисли, че младата жена скърби и за двете. Тази ужасна нощ бе лишила и Ейми, и нея от близки на сърцата им хора. И двете бяха заровили илюзиите си някъде там, дълбоко в горите.

Брин стана и закрачи по тревата към Мишел.

— Свърза ли се с тях?

Мишел се канеше да се обади на брат си и жена му, които живееха на север от Чикаго, за да дойдат да я вземат.

— На път са. — Гласът на младата жена заглъхна; усмихна се стоически. — Ни вест, ни кост от съпруга ми.

— Обади ли му се?

Тя поклати глава. По всичко личеше, че иска да остане сама. Нежно поглади косата на Ейми. Момиченцето тихо похъркваше.

Брин пипна ранената си буза и потръпна от болка въпреки локалния анестетик. Приближи се до Дал и агентите от ФБР. Опита се да подреди хаотичните си мисли — след края на преследването изтощението я заля като огромна вълна — и накратко им разказа какво се беше случило след пристигането й във вилата на Фелдманови: бягството, преносимата метадонова лаборатория, изненадващите изстрели, след като изкачиха скалистата пътека.

— Човек на Руди Хамилтън? — усъмни се агентът на ФБР, след като изслуша версията на Брин за призрачния снайперист. — Не съм сигурен.

— Руди спомена, че някой на име Флетчър може да е наоколо — добави Брин.

— Кевин Флетчър — кимна агентът. — Ясно. Голяма клечка в метадоновия бизнес. Но нямаме доказателства, че действа в региона. Придържа се към Грийн Бей. Там изкарва десет пъти повече. Все пак съм склонен да мисля, че стрелецът е от хората на Манкевич.

— Изпратил го е като подкрепление на другите двама?

— Предполагам.

Те, разбира се, горяха от желание да припишат всичко на Манкевич, всичко освен убийството на президента Кенеди.

Брин обаче не възрази, тъй като имаше логика. А и стрелецът наистина спаси Харт и Комп от дънера, който им бяха подготвили, или от пропадане сред острите трънаци.

— Видя ли го?

— Не. Дори не разбрах къде е.

Агентът се вгледа в гората.

— Няма да е лесно разследване.

После всички замълчаха — спасителният отряд носеше тялото на полицай Мънс. Платнището бе тъмнозелено. Мъжете понечиха да го оставят до тялото на убиеца, поколебаха се и накрая в знак на уважение го положиха встрани върху тревата, а не върху отклонението.

— Виждала съм тези платнища — меко каза Брин на Дал. — Но под тях никога не е бил един от нас.

Шофьорът на тойотата и приятелката му седяха замаяно на земята пред линейката. Благодарение на предпазните колани се бяха отървали само с охлузвания. Мъжът, когото Харт издърпа от колата, беше невредим, но егото или страхът го подтикваха да мърмори неспирно за съдебни дела, докато накрая някой му предложи да продаде историята си на „Пийпъл“ — иронично, разбира се, за да го накара да млъкне. Човекът обаче явно хареса идеята. И наистина си затвори устата.

Брин отиде при съпруга си. Той я прегърна.

— Говори ли с жената на Ерик? — обърна се Брин към Дал.

— Тръгвам към тях — въздъхна той. — Ще й съобщя лично. Не по телефона.

Греъм погледна към платнището, което покриваше тялото на полицая, и въздъхна. Брин склони глава на рамото му. Все още не можеше да повярва, че е тръгнал да я търси. Дал не беше въодушевен, че с Мънс са предприели опасната мисия, още повече че полицаят бе намерил смъртта си. Без тях обаче Брин, Мишел и Ейми също щяха да са мъртви. Единият убиец нямаше да е изваден от строя, едва ли щяха да съберат достатъчно доказателства, които да ги отведат до Харт и евентуално до човека, който го е наел.

Пийт Гибс и огромният Хауи Прескот изскочиха задъхано иззад дърветата заедно с няколко щатски полицаи. Носеха чисти пликове, пълни с гилзи и празни пълнители.

Личните вещи на Комп сложиха в друга торбичка. Чантичката на Мишел и картата на Харт пъхнаха в други.

Брин се вгледа в уликите и си помисли: „Кой, по дяволите, си ти, Харт?“

— Том, криминалистите провериха ли за отпечатъци в къщата край езерото Мондак?

— Разбира се. Намериха над петстотин. Предимно на Фелдманови. Никой друг не се оказа съмнителен. По откраднатия форд имаше шейсетина. Пак нищо. Двамата са носили ръкавици през цялото време. По-умни са от престъпниците из нашия район.

— А гилзите и пълнителите?

— Цял тон. Техни, твои. Претърсихме навсякъде с метален детектор. Извадихме дори от потока зад гаража. Нито един отпечатък.

— Нито един? — учудено възкликна Брин. — Зареждали са оръжията с ръкавици?

— Явно.

Наистина, далеч по-умни от местните престъпници…

Брин посочи пликовете с улики.

— Том, там е скрито разковничето. Може и да няма отпечатъци върху гилзите — очаквал е, че ще ги съберем. Но това оръжие го е разглобил, за да го изчисти и да го зареди. Гарантирам, че е оставил отпечатъци върху гилзите. И върху картата. Освен това са ровили в чантичката на Мишел. Отваряли са я. Лично ще занеса пликовете в лабораторията в Гарднър.

— Ти? — изсумтя Дал. — Не ставай смешна, Брин. Щатските ще се оправят. Почини си!

— Ще поспя в колата по пътя за вкъщи. Ще взема душ и тръгвам натам.

Шерифът кимна към щатските им колеги.

— Половината са от управлението в Гарднър. Ще оставят всичко в лабораторията.

— И всичко ще събира прах две седмици — прошепна тя. — Искам да го пипна.

Кимна към магистралата, където за последен път зърна Харт да се отдалечава с откраднатата кола.

— Ще стоя над главата на лаборанта като учителка, докато не извадим някакво име от системата. Няма да се успокоя, докато не го пипна!

Дал се вгледа в гневното й лице.

— Добре.

Брин заключи пликовете в жабката на пикапа, който Греъм беше докарал. Тя забеляза зелените азалии в каросерията. Напъпилите им цветчета бяха обагрени в розово и бяло.

Отново склони глава на рамото на съпруга си.

— О, скъпи. Ама че нощ!

Греъм вдигна поглед.

— И ти дойде. Дойде да ме потърсиш…

— Дойдох — разсеяно се усмихна той.

Изглеждаше дълбоко потресен — и още как — след всичко преживяно и видяно тази нощ.

— Да си вървим у дома. Обадих се на Ан. Искат да те видят. Джоуи се разтревожи.

Брин усети, че Греъм се кани да добави нещо. Но се въздържа.

До тях спря още една патрулка на щатската полиция. С униформения излезе и жена в костюм с латиноамерикански черти. Беше от службите за закрила на детето.

Брин се приближи, представи се и й разказа какво се е случило. Полицаят — едър мъж с квадратна брадичка, който приличаше на бивш военен, очевидно остана шокиран от събитията. Наблюдателната социална работничка я изслуша спокойно — явно беше запозната със ситуацията. Кимаше невъзмутимо и си водеше бележки.

— Имаме приемно семейство за спешни случаи. Съпрузите са добри хора. Познавам ги. Ще се отбием да я прегледа лекар и ще я отведа при тях.

— Представяте ли си? — прошепна Брин. — Родителите й произвеждаха метадон. И я караха да им помага! Вижте какви белези има по врата.

Беше забелязала червените бразди, където майка й или Ганди — или може би отвратителният Руди — я бяха стискали, за да я сплашат или накажат. Нараняванията не изглеждаха тежки, но Брин още трепереше от гняв. И за миг я обзе плашещо чувство на мрачно задоволство, че Харт ги е убил.

Приближиха се към Мишел, чието лице бе бледо като облачното утринно небе. Притискаше собственически Ейми към себе си. Момиченцето вече се беше събудило.

Социалната работничка кимна на Мишел и се наведе.

— Здравей, Ейми. Аз съм Консуела. Можеш да ме наричаш Кони, ако искаш.

Детето примигна.

— Ще те заведем при едни добри хора.

— Къде е мама?

— Хората, при които ще отидем, наистина са приятни. Ще ги харесаш.

— Не харесвам приятелите на мама.

— Не, те не са нейни приятели.

— Къде е Честър?

— Ще го намерим — намеси се Брин. — Обещавам.

Социалната работничка обгърна раменете на момиченцето и му помогна да се изправи. После го уви с одеялото.

— Да вървим в колата.

Детето хвърли разсеян поглед към Мишел и кимна.

Младата жена я проследи с такова изражение, сякаш й беше родна майка.

Възцари се мълчание.

— Разбирам какво преживя. Но искам да те попитам нещо.

Мишел я погледна.

— Брат ти ще пристигне след няколко часа, нали?

— Предполагам.

— Зная, че ще ти е тежко. Зная, че не ти се иска. Но те моля да дойдеш у нас за малко. Домът ни не е далеч. Ще ти намеря нещо да се преоблечеш, ще хапнеш, ще пийнеш.

— Брин — намеси се Греъм и поклати глава. — Недей.

Съпругата му го погледна и продължи:

— Трябва да ми разкажеш всичко, което си спомняш за Харт. Всичко, което е споменал, всичко, което ти е направило впечатление. Докато събитията са още пресни в ума ти.

— Разбира се.

— Необходима й е почивка — обади се Греъм.

— И без това трябва да чака някъде.

— Няма проблем — обърна се Мишел към него. После продължи твърдо: — Наистина. Не желая да пострада още някой. Не съм сигурна дали мога да бъда полезна. Но ще се опитам да помогна.

Линейката потегли с двата трупа. Брин забеляза, че съпругът й приема най-тежко отпътуването на отровнозеленото квадратно возило, което заобиколи отклонението и се отправи по магистралата. Небето светлееше с неясния оттенък на разбит жълтък. Движението се засили; колите профучаваха по свободното платно, а зяпачите се надигаха да погледнат обърнатата тойота и кръвта по шосето.

Брин обясни на Том Дал, че възнамерява да вземе показания от Мишел.

— Ще почака у дома, докато пристигне брат й. Ан ще я наглежда, когато тръгна за лабораторията.

Шерифът кимна и каза:

— Трябва да поговорим и с теб, Греъм — за случилото се с Мънс. Ще дойдеш ли в управлението?

— Трябва да заведа Джоуи на училище.

— Днес може да си остане вкъщи — намеси се Брин. — И двамата ще бъдем много заети.

— Мисля, че трябва да отиде.

— Не днес.

Той вдигна рамене, обърна се към шерифа и обеща да се обади в управлението, за да си уговорят точен час.

Дал й протегна ръка. Брин примигна, смутена от тържествения жест.

— Дължа ти повече от половин ден, Брин. Много повече.

— Така си е.

Тя хвана Мишел за ръка и двете последваха Греъм към пикапа.

* * *

— Мамо! Къде беше? Мамка му! Какво е станало с лицето ти?

— Дребна работа. Внимавай с изразите!

— Боже мой! — извика Ан.

— Всичко е наред.

— Нищо подобно. Цялата си черно-синя. И жълта. Представям си какво има под превръзката!

Брин си припомни, че трябва да си запише час при зъболекар. Докосна кухината с език. Вече не я болеше. Просто не беше свикнала с липсата.

— Какво стана, мамо? — повтори Джоуи с ококорени очи.

— Паднах. — Тя прегърна момчето. — Спънах се. Знаеш колко съм тромава.

Майка й изгледа превръзката, но замълча.

Мишел влезе в дневната. Бинтът на глезена и успокоителните си казваха думата. Вече не куцаше.

— Мамо, това е Мишел — представи я Брин.

— Приятно ми е, мила.

Младата жена кимна учтиво.

— Джоуи, върви горе. Ще се обадя в училището. С Греъм сме много заети днес. Ще си останеш вкъщи.

— Все пак мога да го заведа — обади се съпругът й.

— Моля те, скъпи, така е по-добре.

— И двете изглеждате отчайващо — заяви Ан. — Какво стана?

Брин погледна към телевизора. Беше включен на Си Ен Ен. Майка й скоро щеше да разбере, но се зарадва, че не вървят местните новини.

— Ще ти разкажа. Закусил ли си, Джоуи?

— Да.

— Качвай се горе. Захващай се с проекта по история.

— Добре.

Момчето изгледа Мишел и изтрополи по стълбите. Греъм тръгна към кухнята.

Със спокоен, служебен тон, Брин се обърна към майка си:

— Приятелите на Мишел бяха убити. С този случай се занимавах.

— О, не! — Ан шокирано пристъпи напред и хвана ръката на Мишел. — Съжалявам, скъпа, много…

— Благодаря.

— Брат й ще пристигне да я вземе. Дотогава ще остане у дома.

— Ела и поседни.

Ан посочи зеления диван в хола, където Брин и Греъм се настаняваха вечер да гледат телевизия.

— Много ми се иска да взема душ, ако не ви затруднявам — помоли Мишел.

— Никак даже. От другата страна на антрето има баня. Ето там — посочи Брин. — Ще ти донеса да облечеш нещо. Стига да не възразяваш.

Припомни си с какво отвращение Мишел обу ботите на Ема Фелдман.

— Ще ти бъда много задължена — с усмивка отвърна младата жена. — Нямам претенции.

— Ще ги окача на вратата — каза Брин и си помисли, че най-сетне ще намери приложение за момичешките си дънки, които от две години не беше слагала, но сърце не й даваше да изхвърли.

— Хавлиите са в шкафчето. Направила съм кафе. Ако искаш, ще сложа и чай. Ще приготвя и нещо за хапване.

— Благодаря. Ще ми дойде добре.

Ан я заведе до банята и се върна.

— По-късно ще ти разкажа подробно, мамо. Опитаха се да убият и нея. Видяла е убитите си приятели.

— О, не! — Възрастната жена закри уста с длан. — Не… Какво ще прави горкото момиче? Да повикам ли преподобния Джак? Ще пристигне за десет минути.

— Да я попитаме първо. Може би няма да е зле. Но не съм сигурна. Толкова неща й се струпаха. Убиха и един от нашите полицаи.

— Не! Кого?

— Ерик.

— Онова симпатично момче? С тъмнокосата жена?

Брин въздъхна. Кимна.

С тъмнокосата жена и бебето.

— Ранена ли си? — рязко попита майка й.

— Леко. Като от рикошет.

— Но са те простреляли?

Брин кимна.

— Какво, за бога, се е случило?

Хладнокръвието изневери на Брин като пропукал се лед върху езеро.

— Станаха ужасни неща, мамо.

Ан я прегърна и тя почувства как треперят крехките й кости.

— Съжалявам, миличка. Съжалявам. Но сега всичко е наред.

Майка й каза още нещо, но Брин не я чу. После отстъпи, обърна се и избърса очи.

— Ще приготвя закуската. И за двете. Трябва да хапнете.

— Благодаря, мамо — усмихна се полицайката. Проследи я с поглед как се отправя към кухнята и подвикна: — Къде е Греъм?

— Тук беше. Не знам. Сигурно е излязъл.

В банята потече вода. Тръбите засвириха.

Брин се качи горе да вземе дрехи за Мишел. В спалнята огледа сплъстената си рошава коса, драскотините и синините и бялата превръзка с жълто — морав ореол.

Припомни си ужасната смърт на Комп.

Каква изненада от предателството на Харт се изписа по лицето му.

После пред очите й изплува изражението на Харт, докато се отдалечаваше с откраднатия седан. Образ, застинал над мерника на револвера на Мънс.

Трябваше да ме убиеш…

Отчаяно й се прииска да се изкъпе. Първо обаче щеше да избере дрехи за Мишел. После щеше да запише показанията на младата жена, щеше да се обади на Том Дал, щатската полиция и ФБР, да им съобщи всичко, което Мишел си спомня за Харт и партньора. И дали има нещо, което да ги отведе до Манкевич. След това щеше да тръгне веднага за Гарднър и щеше да диша във вратовете на криминалните лаборанти да обработят експедитивно уликите.

Брин приготви тениска, пуловер, джинсите и маратонки. Щеше да даде на Мишел плик за боклук да си прибере мръсните дрехи. Дизайнерските тоалети явно трябваше да минат през химическо чистене. Брин сбърчи нос — вонеше на пот. Надуши и миризмата на кръв, смесена с изпаренията от дезинфектанта.

В кухнята чайникът засвири.

Заслушана в бученето на тръбите в банята на долния етаж, тя опря чело в хладното стъкло на прозореца. Потърси с очи пикапа на Греъм. Мислеше си за заключените в жабката улики. За колко ли време щяха да ги обработят в лабораторията на щатската полиция в Гарднър? Отпечатъците от пръсти сега се разпознаваха лесно благодарение на интегралната система за идентификация на ФБР. Балистичната експертиза щеше да отнеме повече време, но в Уисконсин разполагаха с добра база данни, с помощта на която евентуално щяха да свържат куршумите в оръжията на Харт или на Комп с предишни престъпления. След което щяха да ги идентифицират със сигурност… или поне щяха да открият някой, когото да притиснат да издаде Харт.

Нито един отпечатък върху гилзите… Брин въздъхна и поклати глава.

Хрумна й нещо. Седна на ръба на леглото и по стар навик разсеяно поглади корем. Обади се на Дал.

— Как си? — попита я шерифът. — Изтощена, предполагам.

— Не още. Чакам да ме налегне умората. Имам въпрос.

— Давай!

— За местопрестъплението край езерото Мондак.

— Е?

— Спомена, че арлънските криминалисти са претърсили къщата с метален детектор и са намерили само гилзи, нали?

— Да. Първо качество. Не като пиринча, от който туристите си правят върхове на копия.

— И никакви оръжия?

— Само празни пълнители и гилзи.

— Каза, че са претърсили и потока?

— Аха. И там откриха гилзи. Навсякъде. Като на стрелбище.

На мен ли ги разправяш?

— Мишел ми каза, че взела едно от техните оръжия, било оставено настрани. Простреляла Харт с него. И гумите. Празният пистолет захвърлила в потока.

— Чудно как не са го намерили. Може би го е метнала в друг ручей.

— Много ми се иска да се добера до него… И не ми харесва, че едно от оръжията се губи. Останал ли е някой горе в къщата?

— Пийт Гибс е там. И няколко момчета от Арлън. Може би и криминалисти.

— Благодаря, Том.

— Хубаво ще е да си починеш.

— Всяко нещо с времето си.

Брин затвори, навлече си пуловер и се обади на Гибс във вилата на Фелдманови.

— Пийт. Аз съм.

— А, здрасти, Брин. Как си?

— Не питай.

— Разбрах.

Попита го дали криминалистите са още там.

— Да. Останаха още неколцина.

— Направи ми услуга. Провери дали някой е открил пистолет.

— Разбира се, задръж така.

След секунда Пийт отново се върна на линия и докладва, че са открили само още няколко гилзи, пропуснати предната вечер. И никакви оръжия.

Тя отново въздъхна.

— Благодаря. А при теб как е?

Пийт беше покрусен. Предположи, че е заради смъртта на Мънс, ала имаше и още нещо.

— Неприятна случка — тъжно обясни той. — Наложи се да съобщавам вестите на приятелката на Фелдманови. Не беше разбрала. Колко ги мразя тези моменти! Получи нервен срив. Направо се разпадна.

— Приятелката им?

— Да. Цял час я успокоявах. Но жената е късметлийка, мен ако питаш. Трябвало да дойде миналата вечер, но я задържали в службата. Тръгнала едва тази сутрин. Представи си какво щеше да стане, ако беше отишла.

— Откъде е пристигнала?

— От Чикаго.

— Взе ли й номера?

— Не. Май не. Трябваше ли?

— Ще ти звънна пак.

Брин се отпусна замислено на леглото.

Очаквали са и втора приятелка от Чикаго? Странно. Нали Том Дал спомена как от адвокатската кантора му казали, че семейство Фелдман очакват само една жена?

Хрумна й абсурдна идея…

Смущаващо абсурдна.

Но Брин не успяваше да я прогони. През цялата нощ смяташе, че Мишел е гостенката на Фелдманови. Но сега осъзна, че нищо не доказва убеждението й.

„Всъщност — мислеше — да речем, че е искала да се представи за тяхна приятелка. А аз самата й дадох цялата информация, за да изиграе ролята си. Попитах я: «Вие сте тяхната приятелка, нали? Как се казвате?» Което й подсказа, че не зная нищо за нея“.

Аз съм актриса…

Но, не, звучеше налудничаво. Защо да я лъже?

Брин ахна, когато я осени друга идея, идея, която отговаряше на въпроса й с ужасяваща, кристална яснота. На магистралата до моста над река Снейк беше взела пистолетите на двамата мъже — глока на Харт и зиг зауера на Комп. Ако се прибави и оръжието, което Мишел твърдеше, че е намерила, излизаше, че престъпниците са си носели три полуавтоматични пистолета и пушка.

Дори за професионалисти това изглеждаше прекалено.

И защо криминалистите бяха открили всички гилзи с металния детектор, но не и липсващото оръжие?

Боже мой, ами ако то не е било нито на Харт, пито на Комп, а на Мишел?

Защо тогава го е носела?

Отговор първи: защото Стенли Манкевич я е наел да убие Ема Фелдман, а тя е довела Харт и Комп с намерение да ги застреля на местопрестъплението.

И да остави телата им — изкупителни жертви, пушечно месо, за заблуда на противника.

Брин си спомни как край магистралата Мишел бръкна в джоба. Не за да извади ножа, а за пистолета, който е бил там през цялото време.

Което означаваше, че все още е в нея.

На първия етаж тръбите престанаха да свирят. Мишел беше спряла водата.

* * *

Брин погледна отчаяно празния сейф, в който държеше служебното оръжие, изтича в коридора, влетя в стаята на Джоуи и го стисна за раменете.

— Какво има, мамо? — изненадано попита момчето.

— Слушай, миличък. Има проблем. Казвала съм ти да не заключваш никога вратата на стаята си, помниш ли?

— Аха.

— Днес обаче искам да я заключиш и за нищо за света да не я отваряш. На никого. Освен на татко Греъм и мен.

— Татко?

— Исках да кажа Греъм.

— Мамо, изглеждаш странно. Страх ме е.

— Всичко ще бъде наред. Само ме послушай.

— Добре. Какво…

— Хайде!

Тя затвори вратата и изтича надолу по стълбите, като се стараеше да не вдига шум. Искаше да се добре до единствените оръжия, които й бяха под ръка — онези в пликовете в пикапа на Греъм.

Закова се на предпоследното стъпало. Вратата на банята беше отворена. Никаква следа от Мишел.

Да изтича ли към пикапа или не?

— След секунда съм готова — извика Ан откъм кухнята.

Брин пристъпи в антрето на приземния етаж.

В същия миг Мишел се появи от сводестата врата на четири крачки от нея. В ръката си стискаше малък черен автоматичен пистолет.

Очите им се срещнаха.

Докато убийцата се обръщаше към нея, Брин грабна голямата семейна снимка от стената и я замери с нея. Не улучи, но използва момента да се хвърли към снишилата се жена. Двете се блъснаха. Полицайката силно стисна дясната китка на Мишел и заби късите си нокти в кожата й.

Мишел изкрещя и удари Брин по главата със свободната си ръка.

Пистолетът изгърмя. Мишел го насочи надолу към тялото на Брин и стреля още три пъти. Не улучи.

— Греъм! — извика Ан.

Брин заби юмрук в лицето на Мишел. Тя примигна и се изплю. Присвила вежди, стиснала устни, младата жена ритна Брин в слабините и заби лакът в корема й. Полицайката обаче не пусна пистолета. Не възнамеряваше да го направи за нищо на света. Предателството на Мишел възпламени натрупания през ужасната нощ гняв. Ядът от собствената й лековерност наливаше още масло в огъня. Брин се извиваше, риташе и ръмжеше както в гората, когато се беше изправила срещу вълка.

Жените се мятаха насам-натам и се блъскаха в мебелите. Мишел се бореше яростно — от дилетантката с прескъпите италиански боти не бе останал й помен. Биеше се за живота си като тигрица.

Пистолетът изгърмя отново. После още веднъж. Накрая остана без патрони. Плъзгачът се заключи автоматично в очакване на новия пълнител. Двете се строполиха на пода, Брин налагаше Мишел по главата и се опитваше да я стисне за гушата. Мишел отвръщаше яростно на ударите; отчаянието и тренираните й във фитнес залата мускули — ако можеше да се вярва на тази история — работеха в нейна полза.

Брин обаче непоколебимо вярваше, че ще спре тази жена дори ако трябва да я убие. Бореше се с ръце, крака, нокти и зъби като яростен див звяр.

Трябваше да ме убиеш…

Този път нямаше да допусне същата грешка.

Пръстите й се сключиха около врата на Мишел.

— Исусе, Брин…

За секунда тя взе влетелия през вратата мъж за Харт. После осъзна, че е Греъм. Мигът разсейване обаче беше решаващ — Мишел се освободи от хватката и удари ранената й буза с пистолета. Прониза я страшна болка, очите й се замъглиха, доповръща й се.

Мишел удари затвора на пистолета, за да не личи, че е без пълнител. Насочи привидно готовото за стрелба оръжие към Греъм и нареди:

— Ключовете! За пикапа.

— Какво?… Що за?…

— Правен, правен — изломоти Брин.

С една ръка притискаше наранената си буза, а с другата безпомощно се опитваше да докопа Мишел.

— Ще я убия!

Мишел насочи пистолета към полицайката.

— Дай ми шибаните ключове!

— Не, не! Ето ги! Вземи ги и си върви. Моля те!

— Правен!

Мишел грабна ключовете и изтича навън.

Греъм се свлече на колене, извади мобилния телефон и набра 911. Протегна ръка на Брин, която с олюляване се изправи на крака. Причерня й и се подпря на парапета на стълбите.

— Правен…

— Какво?

Надмогвайки болката, Брин се опита да произнесе членоразделно:

— Празен. Пистолетът беше празен.

— Мамка му!

Греъм изтича към входната врата. Пикапът му профуча по улицата и бързо се скри от поглед.

Брин най-сетне успя да запази равновесие. Отблизо долетя глух глас:

— Може ли някой…

Двамата погледнаха към кухненската врата, където стоеше Ан с облени в кръв ръце.

— Моля ви… гледайте… какво…

Възрастната жена се олюля и се строполи на пода.

* * *

Две къси редици оранжеви пластмасови столове бяха наредени в ъгъла на ярко осветената стая с издраскан под и стени. Греъм седеше на предпоследния стол от едната редица, Брин — на отсрещния от другата. Почти допрели колене, но без да се докосват. Очите им се взираха в балатума. Вдигаха поглед само когато се отваряше двойната врата. Но стрелващите се през нея лекари и медицински сестри не им носеха вести за живота на Ан Маккензи.

Брин стискаше с две ръце чашата с недокоснато кафе.

Уплашена, изтощена докрай.

Телефонът й изжужа. Погледна екрана и намали звука, понеже не искаше да отговаря. Не заради табелата, която забраняваше използването на мобилни телефони.

От отделението излезе пациент и седна в чакалнята. Потърка ръка и потрепери. Хвърли бегъл поглед към Брин и се вторачи като хипнотизиран в една точка.

— Мина час.

— Горе-долу.

— Доста е. Не че непременно е лошо.

— Да.

Пак се възцари тишина, прекъсвана от съобщенията по болничната радиоточка. Телефонът на Брин завибрира отново. Този път го вдигна:

— Том?

— Как е майка ти, Брин?

— Още не знаем. Какви са новините?

— Мишел се е измъкнала от блокадата. Не са намерили пикапа на Греъм.

Брин се сви и притисна с длан ранената буза, сякаш с болката щеше да изкупи допуснатите грешки.

— Излезе права — продължи Дал. — Тази сутрин открихме приятелката, която пристигнала от Чикаго. Била единствената поканена. Мишел явно е била наемник. Тоест — наемница.

— На Манкевич или на някой от неговите хора.

— Така мислим — каза шерифът.

— Значи Харт и Комп са били нарочени за изкупителни жертви.

— Какво?

— Изкупителни жертви… Възнамерявала е да ни подлъже, че те са убийците и след като са очистили Фелдманови, са се нахвърлили един върху друг. За да не си правим труда да душим по-нататък. Но потръгнало зле. Харт реагирал твърде бързо или пистолетът й засякъл. Господ знае. Наложило се да бяга. После аз я срещнах в гората. — Брин прокара показалец по извивката на носа си и горчиво се изсмя: — И я спасих.

От двойната врата излезе лекарка. Брин млъкна. Жената в синята униформа обаче ги подмина.

Брин се смълча. Представи си погледите, които младата жена и Харт си бяха разменили край магистралата.

Близо беше, Мишел… Много близо…

Сега, когато знаеше истината, думите му добиваха коренно различен смисъл.

Спомни си колко шокирана беше Мишел, когато й разказа, че с Харт са си говорили във вана до импровизираната метадонова лаборатория. Убийцата се е опасявала, че той е разкрил истинската й самоличност.

— А някой от шайката на Манкевич е идвал да я прибере. Ето кой е стрелял, докато бяхме на скалата.

Брин усети, че Греъм я гледа и следи разговора й с шерифа.

— Трябвали са й уликите, които взех. Затова с такава готовност се съгласи да дойде вкъщи. Чантичката й, картата, която намерих, пълнителите, оръжията, кутиите с амуниции… все по нещо беше оставила отпечатъци. Нещо, което би могло да ни отведе до нея. Мислела е да събере всичко още в къщата край езерото Мондак, след като убие Харт и приятеля му. Но плановете й се променили… Почакай, Том. Ами обувките й? Женски боти в двора на Фелдманови? Имаше ли отпечатъци по тях?

— Проверихме ги. Нищо.

— Нито един?

— Все едно са избърсани. Като форда. Почистени с „Уиндекс“.

— Направила го е, когато отидох за кануто — изсмя се тихо Брин. — Как само ме метна!

Тя прокара кокалчетата на пръстите си по издатината на препатилата си брадичка. Правеше го по навик, когато потънеше в размисъл или се почувстваше разтревожена. Предателството я беше разтърсило. Тихо отрони:

— И аз щях да се присъединя към другите…

— Тоест?

— Като изкупителна жертва. Използваше ме като стръв. Глезенът й изобщо не е бил навехнат. Движеше се бавно, за да им даде възможност да ни последват. И цяла нощ се стараеше да ги насочва по дирите ни. Счупи прозореца на мерцедеса и включи алармата, за да не тръгнат да ни търсят на шосето. Как само хленчеше, че не иска да си сменя обувките. Истинско представление. Всъщност се е опитвала да ме забави. А гривната? Сега като се замисля, сигурно я е изпуснала нарочно. И кой знае още какво? Носеше солени бисквити. Обзалагам се, че и тях е изпуснала. — Брин се засмя горчиво и поклати глава. — По едно време избухна, крещеше като подивяла. За да ги ориентира къде сме. Чакаше да ни настигнат и да ги застреля в гората. И мен.

— Добре де, Брин, защо просто не те е убила и толкоз? — попита шерифът.

— Трябвах й, за да се измъкне от гората.

Видя как Греъм стиска зъби, сключил ръце.

Каза на Том, че трябва да приключва, и го помоли да я уведоми, ако открият нещо ново.

След като се сбогуваха, тя се обърна към съпруга си, за да му разкаже накратко събитията. Той затвори очи и се облегна назад.

— Стига толкова — прекъсна я. — Научих достатъчно.

Брин сложи ръка на крака му. Не откликна. След няколко минути тя отмести дланта си и се обади на съседката, при която беше оставила Джоуи. Поговори малко със сина си. Не му спести истината — че още не знаят как е баба му. Остави го да й обясни за видеоиграта, която играел в момента, каза му, че го обича, и затвори телефона.

С Греъм продължиха мълчаливо да чакат. Брин вдигна поглед към съпруга си, после отново го закова в пода. Най-сетне, след цяла вечност, дланта му докосна коляното й. Останаха така няколко минути. Не помръдваха. Накрая един лекар излезе от двойната врата. Погледна човека с наранената ръка и се насочи право към Брин и Греъм.

* * *

Тери Харт се отърва от откраднатата на магистралата кола.

Направи го по възможно най-добрия начин — паркира я край Авеню Уест в западната част на Милуоки. Вратите бяха затворени, но ключовете висяха на таблото. Някоя банда хлапаци щяха да ги забележат и да решат, че е капан, други в бързо разрастващия се квартал щяха да забележат, да помислят, че е клопка, но въпреки това щяха да опитат.

Колата щеше да се изпари за час, а след дванайсет щеше да е разглобена на части.

Със сведена глава, изтощен и измъчен от болка от раната и травмите от пропадането с вана, Харт бързо се отдалечи от колата. Сутринта беше хладна, небето — ясно. Миризмата на дим от бунището за строителни отпадъци го подразни. Инстинктите му го подтикваха да си потърси укритие възможно най-бързо.

Закрачи по почти безлюдните улици към хотел „Брюлайн“ — беше от хотелите, които процъфтяват, отдавайки стаи за по час или за цяла седмица, никога за ден. Плати в аванс за седем дни, за да се възползва от бонуса — самостоятелна баня. Връчиха му дистанционно и комплект спално бельо. Рецепционистката с наднормено тегло не обърна внимание нито на раните му, нито на липсата на багаж. Качи се по стълбите до втория етаж и влезе в стая 238. Заключи вратата, свали дрехите си и ги нахвърли на купчина, която напомняше на мократа униформа на Брин Маккензи в къщата на Лейк Вю Драйв 2.

Представи си я как се разсъблича.

Това го възбуди, но туптящата му ръка бързо го извади от унеса.

Огледа внимателно раната. Не беше много подута, а и беше спряла да кърви. Въпреки охлузванията реши, че ще мине без професионална помощ. Хубаво, защото иначе щеше да се наложи да сплашва или да подкупва лекари — доста рискована операция заради пълните им незнайно с какво спринцовки.

Изкъпа се под неравномерната струя на душа, като гледаше да не мокри ръката.

Легна гол. Искаше да осмисли случилото се, да анализира нощта. Върна се няколко седмици назад — време, което му се струваше години, векове преди преживяното в тази безумна нощ. Представи си кафенето „Старбъкс“ в Кеноша, където се срещна с Гордън Потс. Бяха работили заедно няколко пъти в Уисконсин. Не беше много умен, но беше порядъчен мъж, на когото може да се разчита. И който с готовност ще ти намери прилична работа, когато си закъсал. Потс му каза, че с него се свързала жена от Милуоки — умна и красива. Гарантирал за нея. (Сега Харт си даде сметка, че препоръките са били заплатени с една-две свирки).

Тогава се заинтересува. От доста време беше без работа и скучаеше. Едва в средата на май имаше ангажимент в Чикаго. Искаше да се поразмърда, имаше нужда от действие, от адреналин. Така както метадоновият готвач, когото уби снощи в парка, е чакал дозата си.

А и работата беше сладка.

След няколко дни Потс му уговори среща с „Бренда“ — фалшивото име, с което му се представи Мишел — в кафене в грийнбейския Бродуей Дистрикт. Жената стисна здраво ръката му и каза:

— Е, Харт, приятно ми е да се запознаем.

— И на мен.

— Слушай, искам да наема някого. Проявяваш ли интерес?

— Не знам. Може би. Познаваш значи Гордън Потс? Отдавна ли се знаете?

— Не много.

— Как се запознахте?

— Чрез общ приятел.

— Кой по-точно?

— Фреди Ланкастър.

— А, Фреди! Как е жена му?

Тя се засмя.

— Лоши вести, Харт. Почина преди две години.

Той също се засмя.

— О, вярно. Паметта ми изневерява. Харесва ли му на Фреди, Сейнт Пол?

— Сейнт Пол? Та той живее в Милуоки.

— Забравил съм!

Танцът…

След първата среща с Бренда-Мишел, Харт се обади на Потс и Фреди Ланкастър, за да свери часовете, датите и местата с точност до десетата. След още няколко обаждания се увери, че никой не работи за ченгетата.

И си уговори нова среща, за да поговорят за работата.

Мишел обясни, че чула Стивън Фелдман да разпитва как се разменят стари полици, сребърни ценни книжа за нови акции от федералния резерв. Поослушала се и се оказало, че през 1950 голям бос в месодобивната индустрия скрил много пари във вилата си. Милиони. Обясни му всичко надълго и нашироко.

— Много пари.

— Точно така, Харт. Да смятам ли, че проявяваш интерес?

— Продължавай.

— Ето ти карта на района. Това е частен път. Лейк Вю Драйв. А наоколо — щатски парк. Няма жива душа. Ето и план на къщата.

— Хубаво… Пътят павиран ли е или черен?

— Черен… Харт, казаха ми, че си добър. Така ли е наистина? Чувам, че си майстор. Така те наричат.

— Кои? — разсеяно попита той, докато разучаваше картата.

— Хората.

— Добре де. Майстор съм.

Усещаше втренчения й, изпитателен поглед. Вдигна очи.

— Може ли да ти задам един въпрос?

— Да? — вдигна вежда Харт.

— Любопитна съм. Защо си в този бизнес?

— Устройва ме.

Кимна, сякаш разбира дълбокия смисъл на думите му и отговорът напълно оправдава очакванията й.

— Така изглежда.

Писна му да говорят за неговата особа.

— Добре. А къде е рискът?

— Моля?

— Какво може да се обърка? Колко души ще има, с какви оръжия разполагат? Има ли полицаи наблизо? Вилата е край езерото, живее ли някой в съседните?

— Работата е фасулска, Харт. Никакъв риск. Другите къщи са празни. И горе ще са само двамата Фелдман. В парка няма нито ченгета, нито рейнджъри. На километри наоколо.

— Въоръжени ли са?

— Майтапиш ли се? Те са градски хора. Тя е адвокат, той — социален работник.

— Само те двамата и никой друг?

— Такава ми е информацията. Достоверна е. Само съпрузите.

— И никой няма да пострада?

— Категорично — заяви Мишел. — Не бих се решила, ако има опасност някой да пострада.

Много пари, никакви жертви. Звучеше добре. Все пак Харт каза:

— Ще ти звънна.

Прибра се у дома и направи собствено проучване. Доста се смя пред компютъра. Вярно, историята беше вярна. Ще се получи ужилване като по учебник или като във филм с Никълъс Кейдж. Не е като да разпространяваш наркотици, да препродаваш крадени стоки, да обираш банки.

После дойде големият ден. До Лейк Мондак отидоха с откраднатия форд. Той, Комптън Люис и Мишел. Двамата с Люис проникнаха в къщата и когато овладяха положението, Харт извика Мишел в кухнята да върже ръцете на Фелдманови и да ги разпита за парите. Вместо тиксото обаче тя държеше глок с къса цев. Мина край него и ги застреля, без да й мигне окото.

Във възцарилата се гробна тишина Мишел се обърна и влезе в дневната спокойно, сякаш нищо не се е случило.

Харт я зяпаше недоумяващо.

— Какво, по дяволите, направи? — ахна Люис, който вместо да стои на пост пред къщата, ровеше из хладилника.

— Не се притеснявай, знам какво върша.

Тя се зае с куфарчето и папките на жената.

Мъжете се взираха шокирано в телата, докато тя — поне така предположиха — търсеше ключа за сейфа, тайника или където там държаха парите. Харт претегляше наум престъпленията, в които току-що се бяха забъркали. Първо място в класацията заемаше двойното убийство.

В този момент зърна отражението й — Мишел вдигаше пистолета.

Отскочи инстинктивно настрани.

Бум!

Куршумът се заби в ръката му.

Харт отвърна на огъня, а жената побягна.

Докато лежеше на дунапренения матрак, той си даде сметка за станалото. Нямало е никакво скрито съкровище. Тя е била наета да убие Фелдманови — Брин намекна нещо подобно, докато седяха във вана до караваната на метадоновите готвачи.

Планирала е да остави труповете на Харт и Люис в къщата като изкупителни жертви.

Засмя се. Той самият беше наел Комптън Люис по същата причина — за застраховка, за да го използва, ако се наложи, като пушечно месо. Ако кражбата не потръгне по план и убият някого, смяташе да очисти Люис и да нагласи нещата така, че взломът да изглежда като солова акция. Затова избра неудачник, с когото преди е нямал вземане-даване. Сценарият без малко да се осъществи край магистралата. И трите: Мишел, Брин и момиченцето, му бяха паднали в ръцете, време беше да сложи финалните щрихи и да избяга с патрулната кола. Уби Люис и тъкмо се канеше да довърши останалите със зиг зауера, когато изненадващо се появи съпругът на Брин.

Мислех си… с моите познайници и момчетата от бандата и твоите, как да кажа, умения да планираш и да мислиш логично, бихме станали добър екип.

„Горкият кучи син — помисли си Харт. — Наистина си вярваше, нали? А беше наполовина труп още когато седнахме на онази маса и ти опипваше зелената си обица и мърмореше защо съм избрал такова шибано място, където не предлагат друго, освен кафе. Дори и бира“.

Преди сънят да го обори, пред очите му изплува образът на Мишел. От всички, за които беше работил — опасни наркобарони от Ямайка, гангстери от Юга и мафиотски босове от Средния изток — тази дребна, млада червенокоса жена се оказа най-зловеща.

Маската на безпомощност, ранимост, нежност криеше скорпионско жило.

Представи си двете жени в априлската нощ. Какво, за бога, са си говорили? Брин Маккензи не се доверяваше лесно, ала Мишел играеше като първокласна актриса. Спомни си сюрреалистичните моменти във вана.

Значи Мишел е семейна приятелка? Така ли се е забъркала в кашата? Попаднала на грешното място в грешен момент, а? Май това важи за цялата нощ…

Трикстера.

В къщата на Фелдманови беше прочел името й върху кредитната карта. Мишел С. Кеплер. Или Мишел А. Кеплер. В чантичката сигурно е имало и шофьорска книжка, но тогава не си беше направил труда да погледне. Трябваше да я намери — преди полицията, естествено. Иначе ще го издаде. Доста работа му се отваряше през следващите няколко дни.

После, също като Комптън Люис, лицето на Мишел се стопи и Харт заспа с един-едничък образ пред очите — спокойния, уверен поглед на полицай Брин Маккензи, седнала до него отпред във вана.

Имаш право да мълчиш…

* * *

Върнаха се от болницата в осем вечерта.

Взеха Джоуи от съседката и се прибраха. Брин излезе първа от колата и се приближи към полицая — Джими Барнс, който вчера беше рожденик. Оплешивяващият червенолик мъж бе паркирал патрулката на тротоара пред къщата им. Лицето му беше мрачно като на всички в шерифството на Кеноша Каунти заради Мънс.

Всъщност повечето хора в Хумболт имаха такива изражения.

— Никой не се е навъртал насам, Брин. — Барнс помаха на Греъм. — Непрекъснато обикалях.

— Благодаря.

Подозираше, че Мишел, или както там й беше истинското име, отдавна е напуснала района, но пък младата жена изглеждаше плашещо, като обсебена.

„А и Харт — помисли си — ми знае името“.

— Криминалистите си свършиха работата. Заключих след тях.

— Казаха ли нещо?

— Не. Знаеш ги щатските.

„Би било невероятно — рече си Брин — куршумите и гилзите от Лейк Мондак да не отговарят на онези, които са намерили вкъщи“.

— Не били значи нейни приятели? — попита Джими. — Съчинила си е всичко?

— Точно така.

— А майка ти? Разбрах, че ще се оправи.

— Ще живее.

— Къде е улучена?

— В крака. Ден-два ще остане в болницата.

— Съжалявам.

— Мнозина не са такива късметлии — вдигна рамене Брин.

— Наистина е щастливка.

„Предполагам. Ако въоръжена убийца, доведена от дъщеря ти в собствения ти дом, може да се нарече щастие“ — помисли си тя.

— Лека нощ засега. Ще патрулираме непрекъснато.

— Благодаря, Джими. Ще се видим утре.

— Ще идваш ли в управлението?

— Да. Носиш ли ми го?

— О, щях да забравя.

Барнс се протегна към задната седалка и й подаде книжен плик. Брин надникна вътре. Служебен глок и два резервни пълнителя плюс кутия деветмилиметрови патрони за уинчестъра.

Той й връчи оръжието, после й подаде бележник да се разпише, че го е получила.

— Зареден е с пълнител. Тринайсет. Всичките са вътре.

— Благодаря.

— Почини си, Брин.

— Лека нощ.

Когато колегата й потегли, тя провери за всеки случай пълнителя.

Тримата влязоха у дома.

Брин прибра оръжието в сейфа и се върна в кухнята.

Джоуи беше хапнал пица у съседите. Обикаляше наоколо и се взираше в дупките от куршуми в стените, докато майка му му нареди да престане.

Греъм го посъветва да се заеме с домашните, защото на другия ден е на училище.

Джоуи погледна към Брин. Тя му кимна и момчето се заизкачва по стълбите.

Брин взе много горещ душ. Избърса си косата с хавлията и я върза на опашка. Не искаше да пуска сешоара. Смени превръзката на бузата си, навлече си пуловер и слезе долу, където Греъм притопляше спагетите от предишната вечер. Не беше гладна, но през последните двайсет и четири часа бе подложила тялото си на достатъчно изпитания и трябваше да го поглези, за да не започне да стачкува.

Специален екип беше почистил кухнята от кръвта, след като криминалистите си бяха свършили работата, но Брин не искаше да се храни там. Отидоха в дневната и известно време се храниха мълчаливо. Тя се облегна назад и се вгледа в етикета на бирената бутилка. Почуди се що за растение е хмелът. После се обърна към съпруга си:

— Какво има?

— Ммм?

— В болницата искаше да ми кажеш нещо.

— Не помня.

— Сигурен ли си? Струва ми се, че не е така.

— Може би. Но не сега. Късно е.

— Мисля, че сега е моментът.

Макар и изречени с усмивка, думите й прозвучаха сериозно.

Джоуи слезе в хола, седна на зеления диван, запрелиства учебник и запрехвърля каналите на телевизора.

Греъм надзърна през вратата.

— Качвай се горе, Джоуи. Изключи телевизора.

— Само десет минути…

Брин се накани да се обади, но съпругът й влезе в хола и каза нещо. Тя не чу думите му.

Телевизорът замлъкна и Брин видя сина си да се изкачва нацупено по стълбите.

Какво ставаше?

Съпругът й се върна на масата.

— Хайде, Греъм. — Рядко използваха имената си. — Кажи ми какво има?

Той изправи гръб и явно се зачуди откъде да започне.

— Знаеш ли как се е наранил Джоуи вчера?

— Със скейтборда? В училището?

— Не е бил там. Не е паднал през трите стъпала на паркинга, фалтирал е. Знаеш ли какво означава това?

— Знам. Разбира се. Но той не би постъпил така.

— Защо? Защо говориш така? Нямаш представа…

Брин примигна.

— Наистина е фалтирал. Движел се е по Елдън стрийт с голяма скорост, хванат за камион.

— По шосето?

— Да. И го е правил цял ден.

— Невъзможно.

— Защо мислиш така? Един учител го е видял. Обади се педагогическият съветник, господин Радицки. Джоуи не е бил на училище. И е фалшифицирал подписа ти на бележката.

Преживеният ужас й се струваше като далечен спомен. Новините я зашеметиха.

— Подправил ми е подписа?

— Появил се сутринта, после изчезнал и така и не се върнал.

Тя се облегна назад и впери поглед в тавана. В ъгъла зърна черна дупчица от куршум. Дребна като муха. Оловото си беше пробило път чак дотук.

— Не… нямах представа. Ще поговоря с него.

— Опитах се. Не пожела да ме изслуша.

— Така се държи.

— Но не бива да се държи така — рязко каза Греъм. — Това не е извинение. Лъжеше ме. Предупредих го, че няма да кара скейтборда, докато не ми каже истината.

— Сигурен ли си…

Понечи да оспори твърденията на господин Радицки, да попита кой е видял Джоуи, да подхване кръстосан разпит. Ала замълча.

Греъм беше нащрек, с изпънати рамене.

Имаше още.

Но ако беше честна, сама си го изпроси.

— А боят, Брин? Миналата година? Каза, че било нищо и никаква свада. Господин Радицки ми обясни, че Джоуи едва не убил момчето.

— Той беше побойник. Той…

— Дразнел Джо. Просто се заяждал. А Джоуи му счупил носа. Без малко да ни съдят. Защо не ми каза?

Брин замълча. После отвърна:

— Не исках да се разчува. Поговорих с този-онзи. Не беше много редно, но се налагаше. За да го защитя.

— Момчето не е от захар, Брин, няма да се стопи. Глезиш го. Стаята му прилича на лъскав магазин за електроника.

— Плащам с мои пари за покупките.

— Моля те. Не става дума за парите… Знаеш го. Просто не мисля, че е добре за него. Не искам да го лишаваш от всичко. Само понякога да казваш „не“. И да го наказваш, когато не те слуша.

— Наказвам го.

— Не. Нищо подобно. Държиш се, сякаш си му длъжна, сякаш плащаш някакви дългове. Защо, Брин, не ми казваш всичко?

Тя се засмя тихо, макар сърцето й да изтръпна като кожата тогава в езерото Мондак, когато черните води нахлуха в колата й.

— Боят в училище… беше нещо само между мен и Джоуи.

— О, Брин, точно там е проблемът. Не разбираш ли? Всичко опира дотам. Никога не сме „ние“. Винаги сте „вие“ двамата с Джоуи. Аз съм излишен.

— Не е вярно.

— Така ли? Ами това тук? — Той махна с ръка. — От кого се състои нашето семейство? От трима ни? Или от двама ви с Джоуи? Ти и твоят син?

— От трима ни, Греъм, наистина.

Опита се да издържи погледа му, но отмести очи.

Никакви лъжи помежду ни, Брин…

Но това бяха думи на Харт. И на Кийт. Греъм беше различен. „Толкова е несправедливо — помисли си — да бъдеш честен с лошите, а да мамиш и пренебрегваш добрите“.

Брин забеляза, че бирените бутилки и на двамата са три четвърти пълни.

— Забрави — рече Греъм. — Да си лягаме. Трябва да поспим.

— Кога? — попита тя.

— Какво кога?

— Кога си тръгваш?

— Брин. Стига толкова — засмя се той. — Никога не разговаряме за сериозните неща. А сега не можем да спрем. Нощта на истината. Изтощени сме. Нека си починем.

— Кога? — повтори Брин. — Кога се изнасяш?

Греъм потърка очи — първо едното, после и двете.

Обърна длани, взря се в дълбока възпалена драскотина, с която се беше сдобил в нощта, прекарана сред горите. Сякаш се изненада.

— Скоро — отвърна. — Ще си намеря жилище под наем. Как разбра?

— Усетих.

— Усети? — Греъм недоумяваше. — Как? Аз самият не знаех до тази вечер.

Какво искаш да кажеш?

— Коя е тя?

— Тя?

— Знаеш коя. Жената, с която се виждаш.

— С никого не се виждам — обидено я изгледа Греъм.

Брин се подвоуми, но продължи:

— Игрите на покер в „Джейджейс“. Понякога ходиш, понякога — не.

— Шпионирала си ме?

— Ти ме лъжеше. Разбрах веднага. Това ми е работата, нали знаеш?

„Не го бива за измамник — помисли си Брин. — За разлика от мен“.

Съпругът й се ядоса. Разтревожи я обаче не гневът, а отвращението в гласа му.

— И какво по-точно направи. Сложила си бръмбар в колата? Или чип за проследяване?

— Видях те веднъж. Случайно. Пред хотела край „Албърмейл“. И след това наистина те проследих. Каза, че отиваш на покер. Но пак отиде там… — Гласът й се извиси рязко: — Защо се смееш? Разби ми сърцето, Греъм!

— За да разбиеш нечие сърце, трябва да притежаваш поне късче от него. А аз не притежавам и милиметър от твоето. Не мисля, че някога съм го притежавал.

— Не е вярно! Изневярата е нещо непростимо!

Той кимаше бавно.

— Изневяра значи?… А попита ли ме? Каза ли: „Скъпи, имаме проблем, притеснена съм, да си поговорим. Да помислим как да го преодолеем“.

— Аз…

— Майка ти ми каза какво е направил Кийт с лицето ти. И знаеш ли каква беше първата ми реакция? О, боже, това обяснява толкова много неща. Как бих могъл да ти се сърдя? Но после осъзнах, че имам право да се гневя. И трябва, по дяволите! Защото не си ми казала. А заслужавах да бъдеш откровена с мен.

Брин беше решавала да му каже поне сто пъти. Вместо това измисли глупавата история за катастрофата. Сега си рече: „Как можех да му кажа? Че някой е излязъл от кожата си и ме е ударил? Как след това плаках месеци наред. Как потръпвах от страх само като чуех гласа му. Как се свивах като малко дете. Срамувах се, че не напуснах този човек, че не грабнах Джоуи и не затръшнах вратата. Как да му кажа колко уплашена и слаба бях? И че отлагането донесе още по-страшни последствия. Кийт…“

Дори сега не събра сили да му разкаже какво се е случило.

Даде си сметка, че точно тук е разковничето към престъплението, което беше извършила спрямо Греъм, спрямо тях двамата — мълчанието, неспособността да говори. Почувства и друго — каквото и да означаваше това прозрение, дори да успееше да го дешифрира, разрешението щеше да закъснее. Все едно да намериш ключовата улика, която доказва самоличността на убиеца, и да се окаже, че престъпникът вече е починал от естествена смърт.

— Съжалявам — промълви Брин, — но ти все пак…

Млъкна, защото Греъм извади портфейла си от джоба и започна да рови из него. Наблюдаваше го и машинално опипваше превръзката.

„Исусе! Дали смята да ми покаже снимката на любовницата си?“

Той й подаде малка бяла визитка.

Брин примижа — раната й пречеше да вижда добре, понеже закриваше отчасти по-силното й дясно око.

Изчете по-едрите букви: „Сандра Уейнщайн, доктор по медицина, психолог. 2942 Албърмейл авеню, 302, Хумболт, Уисконсин“. В ъгъла ръкописно беше отбелязано: „петък, 19:30, 17 април“.

— Тя е… — подхвана Брин.

— Терапевт. Психиатър… Психоаналитик.

— Ти…

— Видяла си ни до мотела, Брин, но не сме били в него. Кабинетът й е в съседната административна сграда. Обикновено ходя вечер и съм последният й пациент. Често си тръгваме заедно. Вероятно си ни видяла по това време.

Тя заобръща визитката.

— Обади й се. Иди да си поговорите. Ще й позволя да ти разкаже всичко. Моля те, вижте се. Помогни ми да разбера защо обичаш работата си повече от мен. Защо предпочиташ да си в патрулната вместо у дома. Да разбера как да съм баща на дете, което не ме допуска до себе си. И на първо място защо изобщо се омъжи за мен. Може би двете ще успеете да отговорите на тези въпроси. Аз самият не мога.

Равният му тон бе по-смразяващ, отколкото ако се беше развикал.

— Мислех си, че нещата ще потръгнат — объркано изрече Брин. — Че двамата ще се справим. Не виждах кой знае какви проблеми… Какво смята тя?

— Не, Брин. Не мога да ти предавам думите й. Много е сложно. Ходя при нея от шест месеца.

— Но защо не сподели с мен? Защо не ми каза да дойда с теб? На семейна консултация. Щях да се съглася.

Наистина го мислеше.

Той сведе глава. И Брин разбра, че е засегнала уязвимо място — както с езика опипваше дупката, където преди това имаше зъб.

— Трябваше. Сандра непрекъснато го предлагаше. Канех се да те попитам. Много пъти. Не можах.

— Но защо?

— Страхувах се от реакцията ти. Дали няма да се разочароваш, да не си помислиш, че искам твърде много, да не би да си тръгнеш… Или да поемеш нещата в свои ръце. Да омаловажиш проблема. Той вдигна рамене. — Трябваше да го направя. Но не можах. И ето, оказва се, че съм изпуснал момента. Ти си си ти, аз съм си аз. От Венера и от Марс. Много сме различни. Така е най-добре и за двама ни.

— Не е късно. Не съди само от една вечер. Тази нощ беше… беше кошмарна.

За нейна изненада Греъм я прекъсна. Бутна стола назад и скочи на крака. Бирената бутилка падна и се разля. Уравновесеният й съпруг беше излязъл от кожата си. Брин замръзна, припомни си вечерните свади с Кийт. Ръката й се стрелна към брадичката. Знаеше, че Греъм не би я наранил. Но не успя да възпре защитната реакция. Примигна, пред очите й застана вълкът от парка — на стъпка от светлия ореол край нея.

После осъзна, че гневът му не е насочен срещу нея. А към самия него.

— Налага се да съдя от тази нощ. Тя е в дъното на нещата, Брин. Тази нощ…

Каза го и преди това. Че едва сега е решил да си тръгне.

— Греъм. Какво има?

Съпругът й пое дълбоко дъх.

— Ерик.

— Ерик Мънс?

— Умря заради мен.

— Заради теб? Нищо подобно, всички знаехме, че е импулсивен. Случилото се няма нищо общо с теб.

— Напротив! Има, и то много.

— Какво говориш?

— Аз го използвах! — Брадичката му — с идеални пропорции, за разлика от нейната — потрепери. — Знам, всички си мислехте, че е смахнат каубой. И ти ми го каза предната вечер. Затова не той, а ти тръгна към Лейк Мондак. Защото се опасявахте да не оплеска нещата. Когато стигнах до къщата на Фелдманови и разбрах какво се е случило, веднага се сетих накъде си се запътила — към магистралата. Но Том не ми повярва, никой не ми повярва. И аз… казах на Ерик, че отивам сам към дефилето. Ако иска екшън, е добре дошъл, защото убийците са се отправили натам. — Поклати глава. — Подхвърлих го като любимото лакомство на ловно куче… И Ерик е мъртъв заради мен. Понеже си напъхах носа, където не ми е работата.

— О, Греъм…

— Ще живея с тази мисъл.

Съпругът й вдигна ръка — „край на приказките“. Хвана я за ръката и я стисна леко.

— Да поспим.

Греъм се качи горе, а Брин продължи разсеяно да попива бирата, докато хартиените салфетки се разпаднаха. Взе гъбата и довърши започнатото.

Чу го да слиза надолу. Носеше възглавница и одеяло. Без да я поглежда, тръгна към зеления диван, постели го и затвори вратата на хола.

* * *

В антрето беше оставен очукан куфар с разкривени страни от сива пластмаса. Нямаше колелца.

Брин се взираше в него от кухнята.

— Готово, госпожо.

Тя вдигна поглед към бояджията, който махна с ръка към освежените стени и таван на дневната.

— Колко ви дължа?

Брин се огледа, сякаш из въздуха се носи чекова книжка.

— Ще ви изпратя сметката. Не се притесняваме, че няма да платите. Вярваме ви.

Човекът посочи униформата й. Усмихна се, но усмивката му бързо се стопи.

— Разбрах, че са организирали хубаво погребение на полицай Мънс.

— Така е.

— Съжалявам за случилото се. Синът ми му боядиса гаража. Държа се много любезно с него. Почерпили го със студен чай. Малцина са такива… Наистина съжалявам.

Брин кимна.

Сбогува се с бояджията и пак се загледа в куфара. В къщата цареше тишина.

Прегледа списъка с неотложни задачи — на кого трябва да позвъни, какви улики да проследи. Някой си Андрю Шеридан се беше обаждал два пъти, бил делови партньор на Ема Фелдман и питал за папките от Лейк Мондак. Почуди се какво точно цели. Служител в щатската прокуратура разбрал, че двойката, пострадала при преобръщането на тойотата край магистралата, е завела дело. Собственикът на къщата на Лейк Вю Драйв 2 също подал жалба. Заради амоняка, който съсипал пода. Не пропуснал, разбира се, и щетите от куршумите. Налагаше се да пише обяснения.

Десет минути по-късно някой почука на вратата. Стана и тръгна да отвори.

— Май звънецът не работи.

— Здрасти, Том. Заповядай.

Шерифът влезе. Забеляза куфара, но нищо не каза.

— Как е майка ти?

— Ще се оправи. Държелива е. — Брин кимна към затворената врата на хола. — Направихме й спалня долу. Сега спи.

— О, ще говоря тихо.

— Хапчетата така са й подействали, че и барабан да бият, няма да се събуди.

Шерифът седна и разтърка глезена си.

— Хареса ми израза. За двамата убийци — изкупителни жертви. Описва ги много точно.

— Има ли нещо ново, Том?

— Честно казано, не много. Застреляният се казва Комптън Люис. Живеел в Милуоки.

— Комптън е собственото му име?

— Питай майка му и баща му. Бил е аматьор. Работел по строежите край езерата. Понякога участвал в дребни грабежи — по бензиностанции и супермаркети. Най-големият му удар е опит да обере гард, който зареждал банкомат в околностите на Медисън. Станало миналата година. Разследващите смятат, че той е карал другарчетата си, но изпуснал ключовете за колата в снега. Другите офейкали, а него го закопчали. Лежал шест месеца.

— А Харт?

Беше проверила всички бази данни в пет щата, всички прякори, пробва всякакви варианти, близки до името… Нищо.

— Никаква следа. Този… този е добър. Да вземем отпечатъците от пръсти. Не е оставил нито един. И как се е сетил да извади куршума с неговото ДНК от ламперията? Знае какво върши.

— А Мишел? Сигурно се е представила с измислено име на Харт и Комп, но ми се струва, че Мишел е истинското. Двамата са намерили чантичката й и сигурно са я преровили. А на мен навярно е казала истината, понеже е смятала, че до сутринта ще съм мъртва.

— Тя им трябва повече — отвърна Дал. — Във ФБР са сигурни, че Манкевич или негов човек я е наел, и искат да го докажат. Но засега не са надушили нищо конкретно. Доносниците им явно не са снесли нищо.

— Разнасят ли фоторобота по фитнес клубове и школи по актьорско майсторство?

Брин знаеше, че историята, която Мишел й беше разказала, е измислица, целяща да предизвика съчувствието й, но звучеше толкова правдоподобно, че си струваше да я проверят.

— Мисля, че първо искат да открият връзката с Манкевич.

Дал й обясни, че е открил досиета на четиримата метадонови готвачи, убити от Харт и Люис. Делата се водеха за предумишлено убийство — справедливо или не, наркодилърите също имаха права.

Дали мистериозният стрелец, появил се на зазоряване на осемнайсети април в „Маркет Стейт Парк“, е бил свързан с метамфетаминовата индустрия в Уисконсин или с Манкевич, засега не било ясно. Щатските полицаи открили откъде е стрелял, но на мястото нямало улики. Събрал гилзите и прикрил следите от стъпки.

— Всички са проклети професионалисти — промърмори Дал. — А как е момиченцето?

— Ейми? Засега от службите за закрила на детето не са открили роднини.

— Лошо.

— Не съвсем, Том. Поне ще има възможност да води приличен живот. С Ганди и жена му нямаше да стигне доникъде… И освен това изглежда добре. Щастлива е.

— Видяла си я?

— Тази сутрин. Занесох й нов Честър.

— Нов какво?

— Играчка. Плюшена. Предишната приличаше на маймунка или нещо подобно. Мислех да се върна в парка и да я намеря. Но не посмях.

— Би било прекалено, Брин. Добре ли е физически?

— Да. Не са прекалявали.

— Слава богу.

— Помниш ли белезите по врата й? — намръщи се ядосано тя. — Лекарят, който я прегледал същия ден, казал, че са отпреди няколко часа.

— Няколко часа? Тоест Мишел ги е оставила?

— Да — въздъхна Брин. — Ейми вдигаше шум, а Харт и Люис бяха наблизо. Мишел я дръпна настрани, уж да си поговорят. След това детето млъкна. Едва не е удушила горкото момиченце.

— Боже мой, ама че вещица!

— Ейми изглеждаше ужасена, но не ми хрумна каква е причината.

— Горкичката! Добре е, че си я посетила.

— Онзи агент от ФБР, който проверява Манкевич? Дали ще ни се обади? Или ни мислят за провинциалисти?

— Кой ли е измислил тази дума?

Брин вдигна вежда.

— Мислят ни за провинциалисти, но обещаха да се обадят — продължи Дал.

— Все пак ми остави номера му. Ще му звънна да си побъбрим.

Със злорада усмивка той извади от джоба си визитка, подаде й я и тя си преписа телефона.

— Изглеждаш изморена. Дължа ти обещаната отпуска. Настоявам да си я вземеш. Специално от боса! Замини. Остави Греъм да наглежда домакинството. Мъжът трябва да знае как да се оправя в кухнята, в магазина и в пералнята. Бог ми е свидетел, че добре се справям. Карол ме държи във форма.

Брин се засмя и той не усети тъгата й.

— Ще го направя. Обещавам. Но не още. Имаме недовършени случаи на убийства и дори да се окаже, че зад тях стои Манкевич и заради конспиративния елемент ги поеме федералната прокуратура, все пак престъплението е в нашия щат.

— Какво смяташ да правиш?

— Да следвам дирите. Тук, в Милуоки, навсякъде.

Най-малкото можеше да провери из фитнес салоните, театралните школи и навсякъде, където й хрумне. Например в клубовете по стрелба. Мишел определено си служеше майсторски с оръжието.

— Ще се вслушаш ли, ако ти забраня?

— Ако ме уволниш.

Дал се ухили.

— И всичко се разви на наш терен — въздъхна тя.

— Обикновено не успяваш да подбереш куршума, с който ще те улучат. По правило дори не го чуваш как лети към теб.

— Какво ще правите с Карол в почивните дни?

— Ще гледаме някой филм. Ако майка й дойде да гледа бебето. Тийнейджърките искат по десет долара на час и на всичкото отгоре трябва да ги храниш. С домашна кухня при това. Ти колко плащаш?

— С Греъм не излизаме често.

— Така е най-добре. Хубава вечеря у дома. Няма смисъл да ходиш по ресторанти. Нали има кабелна телевизия… Ще тръгвам.

— Поздрави Карол.

— Непременно. А ти поздрави майка си. Пожелай й бързо да се възстанови.

Брин го изпрати с поглед и пак впери очи в куфара.

Към следващата част или към съдържанието

Джефри Дивър Не се обръщай (1)

Метаданни

Данни

Не се обръщай

Информация

История

Сваляне / Връзки

IАприл

Джефри Дивър
Не се обръщай (1)

I
Април