Мечката и лошата дума

В една гора, в една пещера имало малки мечета. Един човек отишъл веднъж за дърва. Едно мече излязло из пещерата, закачило се в едни храсти и не могло да се откачи. Човекът го видял, па му домиляло. Той отишъл, откачил го от храстите и го занесъл в пещерата.

Не щеш ли, мечката видяла това, приближила се до човека и му рекла:

— Ти ми стори голямо добро. Хайде да се побратимим!

Човекът го било страх, ала какво да прави? Престрашил се и малко по малко се приближил до мечката и поговорил с нея. Когато да си тръгва човекът, уговорили се с мечката да се срещат и виждат в гората.

Като се разделяли веднъж, мечката и човекът се целунали в уста, пък човекът не се стърпял и рекъл:

— Тю бе, посестримо, всичко ти е много хубаво, само това не струва, че ти бие дъхът на лошо.

Той не се сетил какво казва и не разбрал колко ще я заболи мечката от това. Домъчняло много на мечката, ала нищо не рекла, ами само навела врат и се примолила:

— Я ме удари с брадвата по главата, колкото можеш силно; ако не щеш, ще те изям.

Човекът се сбъркал и се мъчил всякак да измоли да не я удари. Най-сетне видял, че няма как, та я ударил с брадвата и й сторил дълбока рана. После се разделили.

Минало се време, човекът отишъл пак в гората на онова място, но мечката не могъл да види. Не я видял дълго време. След години веднъж срещнал на друго място мечката. Те се познали и здрависали. Когато да си тръгне човекът, мечката му рекла:

— Огледай ме, побратиме, има ли я още раната от оная година, когато те накарах да ме удариш?

Разгърнал човекът вълната на врата, раната била зарасла и нито белег нямало. Рекъл човекът на мечката:

— А бре, посестримо, то дори не се познава, че е имало рана!

— Видиш ли, побратиме, че раната заздравя и аз съм забравила где е била тя; ама лошата дума, дето ми рече тогава, няма да я забравя, дорде съм жива. — Тя — лошата рана — заздравява, лошата дума не се забравя.