Александра Маринина
Светлият лик на смъртта (1)

Глава 1.

— … Ако желаете да оставите съобщение, направете го след звуковия сигнал. Ако желаете да изпратите факс, започнете изпращането…

Люба тресна слушалката и дълбоко въздъхна, като се опитваше да възпре бликащите сълзи. Вече няколко месеца чуваше този студен, равнодушен глас, който й предлагаше да остави съобщението си на телефонния секретар.

— Какво става? — съчувствено я попита симпатичният капитан, който преди половин час бе съжалил Люба и я бе пуснал в помещението на милиционерския участък при летище Шереметиево-2, за да се обади по телефона. — Пак ли никой не вдигна?

— Пак — кимна тя и се извърна, та той да не види как полага всички усилия да не се разплаче.

— Обадете се на някой друг — посъветва я милиционерът. — Няма ли кой друг да ви посрещне?

Нямаше. Тя искаше да я посрещне именно Стрелников. Но него го нямаше. През всичките мъчителни дълги месеци, прекарани в Турция, Люба се бе опитвала да се свърже с него, купуваше със спестени грошове карти за телефон и звънеше в Москва, но вместо гласа на живия Стрелников, чуваше само телефонния секретар, който изгълтваше скъпоценните секунди, платени с картата. Преди три дни, вече отчаяна, тя все пак му остави съобщение с датата и номера на полета си и с молба да я посрещне на летището. Каза колко се е затъжила и как очаква да се видят. Продължи да говори и други някакви нежни думи, докато автоматът не запищя със сигнала за свършилото платено време. Искаше й се Стрелников да дойде да я вземе от Шереметиево с радост, без да се притеснява, че тя ще му прави сцени и ще го засипва с упреци. Но той не дойде. И не отговаряше на телефона.

Набра номера на Мила — своята близка приятелка. Всъщност сега едва ли можеше да смята Мила за близка. Най-обикновена приятелка. След като заряза Люба сама в Турция… Впрочем дали трябваше да я осъжда за това? В блатото на неприятностите те затънаха заедно, и то без да имат вина за това, само поради глупост и неоправдана доверчивост, а колкото до измъкването от ситуацията, всяка трябваше сама да се спасява — според собствените си способности. Мила се измъкна по-бързо, защото се оказа по-способна. Можеше ли да я вини за това? Тя отлетя за Москва още в началото на юни, а Люба беше принудена да стои до октомври.

Никой не вдигна и у Мила. Как сега щеше да стигне до града? Нямаше нито копейка. Господарят, за когото бе работила през целия курортен сезон, й бе дал една стаичка в своята къща и оскъдна храна, и Люба работеше само за билета до Москва и за визата. Не разполагаше с налични пари и понякога се принуждаваше да моли господаря да й даде два-три долара вместо вечерята или обеда. Именно с тези долари си купуваше карта за телефон. Чувството за глад стана постоянно и тя свикна с него, келнерите и готвачите в ресторанта бяха готови да я нахранят, но не безвъзмездно. За Люба това не беше приемливо — нали не беше Мила! Милка свикна да решава всичките си проблеми с леглото, затова успя да си замине за Москва още в началото на лятото. От нищо нямаше страх, беше дръзка и нахакана. А Люба беше плашлива, пък и това изобщо не й харесваше. Мургавите, космати турци будеха у нея отвращение, което тя не можеше да преодолее дори в името на завръщането си у дома.

— Пийнете си чай — предложи й милиционерът на име Георгий и сложи пред Люба чаша с вдигащата пара напитка и кутия с бучки захар.

— Благодаря — трогнато избъбри тя и отпи от горещия чай. — Може ли пак да се обадя?

— Разбира се, обадете се — усмихна се Георгий. — Нали трябва да си тръгнете оттук така или иначе. Стойте си спокойно и опитвайте с телефоните, не ми обръщайте внимание.

Люба набра номера на Леонтиеви. Генадий Леонтиев беше един от заместниците на Стрелников и негов близък приятел. Той трябваше да знае къде може да намери Володя. Но и тук удари на камък. Освен дългите сигнали свободно, Люба не чу нищо приятно. Оставаше Слава Томчак, също заместник и приятел — последната й надежда. Ако не намереше и него, нямаше и най-малка представа какво ще прави по-нататък.

— Ало! — чу се в слушалката познатият глас на Лариса Томчак, съпругата на Слава.

— Лара, аз съм, Люба — притеснено каза тя.

— Люба… — недоумяващо повтори Лариса и изведнъж се сети: — Господи, Любочка, ти си се върнала! Кога? Къде си?

— В Шереметиево, в милиционерския участък.

— Защо си в участъка? Да не ти се е случило нещо? — разтревожено попита Томчак.

— Не, просто нямам пари за телефон и ми разрешиха да се обадя оттук. Къде е Стрелников?

Последва тягостно мълчание:

— Той… не е в Москва. Той ли трябваше да те посрещне?

— Да, така мисля. Във всеки случай помолих го да ме вземе.

— Любаша, не тръгвай за никъде, аз сега ще дойда да те взема. Чакай ме след четирийсет минути под табелата за пристигащите. Разбра ли?

— Значи Володя няма да ме посрещне? — кой знае защо, отчаяно попита Люба, макар прекрасно да разбираше, че естествено няма да я посрещне, щом не е в Москва. Сигурно не е получил и съобщението й, вероятно вече е бил заминал, когато тя се обади за последен път.

— Аз ще те взема. Добре, Любочка, тръгвам. След четирийсет минути — под табелата.

Люба допи чая си и учтиво благодари на добросърдечния милиционер за гостоприемството.

— Успяхте ли да се свържете най-сетне? — усмихна се Георгий.

— Да, благодаря.

— Може ли един въпрос?

— Питайте.

— Имате ли родители?

— Разбира се.

— Те тук ли са, в Москва?

— Да.

— А защо не се обадихте на тях? Обикновено в такива случаи хората се обаждат първо вкъщи.

Защо… Ами защото! Мигар можеше да се покаже пред очите на мама и тате в такъв вид? Беше тръгнала от Москва по покана на турска фирма, специализирала се в строителство на хотели. Идеята беше те с Мила, след като бяха завършили колеж по хотелиерство и ресторантьорство и бяха получили дипломи на мениджъри по хотелиерство, да наберат стаж и опит в Турция, в един от големите курортни хотели. С турските строители се запознаха в Москва и момчетата им обещаха хубава работа в някой от големите курортни центрове в Турция — Бодрум, Измир, Кемер или Анталия. Говореха им, че имали много приятели и връзки. Това звучеше доста убедително — нали именно те бяха строили тези хотели за курортисти от цял свят! Хем се държаха прилично, не посягаха и не правеха никакви намеци. Просто приятелско отношение и желание да помогнат на момичетата да придобият опит в хотели от международна класа.

— Не вземайте пари — предупредиха ги строителите, — няма да ви потрябват. Само за първите два-три дни, докато ние организираме нещата. После ще започнете работа и веднага ще получите аванс. Заплатата на хотелски мениджър е около две хиляди долара, така че ако работите през целия сезон, ще ви стигнат за всичко. И за храна, и да се накичите със злато, и да се облечете с кожи от глава до пети, че и вкъщи ще донесете пари.

Перспективата беше примамлива и момичетата си купиха билети за самолет до Анталия, където кацнаха през април — точно за началото на курортния сезон — с по петдесет долара в джоба. След като си бяха купили самолетните билети и дрешките, необходими за живеене и работа при четирийсетградусова жега, бяха им останали съвсем малко пари. Вярно, можеха да вземат назаем от въпросния Стрелников, но защо да правят борчове, щом строителите им бяха казали, че пари не им трябват! Откъде да знаят, че нещата ще се извъртят така?

През тези месеци Люба няколко пъти се бе обаждала вкъщи на родителите си и с весел глас им бе разказвала колко е хубаво, просто прекрасно, работата е чудесна и всичко е съвсем наред. Не можеше да им признае в какъв ад живее. Още повече че нейната плашлива майка неведнъж се бе опитвала да я откаже от това пътуване, а реакциите на по-праволинейния й баща бяха съвсем недвусмислени: „Няма безплатен обед. Какви ще да са тези благодетели? Сигурна ли си, че можеш да им се довериш?“. Люба беше сигурна, че може. И сега не би й се обърнал езикът да признае пред родителите си, че са били прави. Пък и изобщо, ако научеха цялата истина, те щяха да откачат от ужас. Люба трябваше да се прибере вкъщи с цял куфар подаръци и поне малко пари в джоба. А не като сега: без копейка и със същия сак, с който се бе качила на самолета преди половин година и в който нямаше нито една нова дрешка. И нито един подарък — освен двата мънички сини талисмана срещу уроки в рамка от някакъв метал в сребърна баня, струващи жалки грошове. Бяха й ги подарили в магазините за сувенири — просто заради красивите й очи — още в първите дни, когато едва пристигнали с Мила, те се разтичаха из града и със светнали от вълнение очи се взираха в ярките витрини на магазините. Вземаха ги за курортистки и им подаряваха талисмани с надеждата, че ще се върнат в магазините им, за да купят подаръци за роднини и близки. Те не се върнаха.

Люба излезе от залата за пристигащи и се заразхожда без посока, като току поглеждаше часовника в очакване на Лариса. Всеки пет минути високоговорителят съобщаваше за кацнали самолети и тълпите посрещани се втурваха към гишетата за митнически контрол. Насреща им излизаха засмени пътници, един махаше на друг с ръка, трети вдигаше над главата си плакат с името на долетелия или с названието на фирмата си. Всеки бе посрещан. Всеки бе очакван. Само не и тя — Люба Сергиенко. Сълзите отново рукнаха от очите й и тя се потътри към тоалетните, за да се измие. Наведе се над умивалника, напълни шепите си със студена вода, но изведнъж не се удържа и избухна в плач — горчиво, ридаейки. За пръв път през тази половин година не можа да се овладее и се разрида. За секунда си припомни всичко: отчаянието, глада, неудобното легло в задушната стая без климатик, постоянното безпаричие, срама. Спомни си как чакаше на летище Анталия. На два пъти отлагаха излитането на нейния самолет — отначало с шест часа, после с още тринайсет. Нямаше къде да отиде — пътниците вече бяха минали през паспортния контрол и нямаха право да излязат в града. Всички места в бистрата и в бара бяха заети с пътници от отложените рейсове, хората седяха по пода, нямаше къде да подвие крак. И беше ужасно гладна. А нямаше пари. Но тогава това й изглеждаше като дреболия, защото в Москва я очакваше Стрелников. Кошмарът беше свършил, край на унизителната работа — тя най-сетне пътуваше за вкъщи! С това очакване можеше и да потърпи. Приклекнала в едно ъгълче сред задушното и претъпкано летище, Люба затваряше очи и си представяше красивото лице на Володя, неговата усмивка, неговите разперени и протегнати към нея ръце. Той я чака, затъжил се е за нея…

Но се оказа, че никой не я чака.

* * *

Лариса Томчак шофираше леко и уверено. През целия път мълча, но Люба почти не обръщаше внимание на това — и на нея не й се говореше. Искаше само едно: да заспи, да се събуди и да установи, че последната половин година е била просто сън, че за никъде не е заминавала, че това не се е случвало, че навън е тиха, прохладна московска утрин, че будилникът показва седем и петнайсет, а до нея дълбоко спи Володя Стрелников. И сега тя ще стане, за да му приготви закуска…

Вкъщи Лариса първо изпрати Люба в банята и се захвана да готви.

— А къде е Слава? — попита Люба. — Да не би да е на работа? Та днес е неделя. Стрелников пак ли го е накарал да бачка вместо него?

Лариса я погледна някак странно:

— Върви да се изкъпеш! После ще поговорим.

Въпреки глада, Люба не можеше да преглътне и залък. Изведнъж започна да й се струва, че непременно ще се задави и ще умре. Това й се случваше, макар и рядко. Още като малка страхът от яденето я връхлиташе при нервни натоварвания — преди контролни, от които тя ужасно се страхуваше, преди изпити, а после, когато порасна — ако се скараше с някое момче или от любовни притеснения. Обикновена невроза.

Отмести решително чинията и изпи на един дъх чаша минерална вода.

— Защо не ядеш? Не ти ли харесва?

— Много е вкусно. Благодаря, Лара, нахраних се вече. Сега най-сетне ми обясни какво означава всичко това. Какво става?

— Любаша, ще трябва да ти кажа неприятни неща. Моля те, събери кураж.

— Нямам какво да събера — позасмя се Люба, — всичкият ми кураж се разпиля под знойното слънце на турския рай. Не е нужно да ме щадиш. Всичко лошо, което можеше да ми се случи, вече ми се случи. Та къде, казваш, е моят Стрелников? Къде се е дянал?

— Замина за две седмици в Испания, в Коста Брава.

— По работа във връзка с фондацията ли?

— Не, на курорт.

— Защо, много се е уморил ли? — скептично подхвърли Люба.

— На меден месец.

— Какво каза?

Люба помисли, че не е чула добре. Какъв меден месец? Стрелников беше женен от над двайсет години. Последните две живя с нея — Люба Сергиенко, след като напусна жена си и си купи апартамент. Преди заминаването й в Турция си говориха как в най-близко време той ще приключи с развода си и когато Люба се върне, ще се оженят. На какъв меден месец е тогава? С коя? С жена си Алла ли?

— Казах, че Стрелников е на меден месец — отчетливо повтори Лариса Томчак.

— С коя? — с пресъхнали устни попита Люба.

— С твоята приятелка Людмила.

— Не!

„Да заспя, да се събудя и да видя, че няма нищо подобно…“.

— Да. Предупредих те, че ще чуеш неприятни новини.

— Значи все пак се е развел?

— Ха, от къде на къде! — възкликна Томчак. — Притрябвали са му неприятности. Официално все още е женен за Алла. А с Мила се венча в църква.

— Кошмари, кошмари… — прошепна Люба. — Аз съм болна, имам висока температура и всичко това ми се е счуло в кошмарен сън. Не може да бъде.

Лариса стана от масата, отиде до Люба, прегърна я през раменете, сложи прохладната си длан на пламналото й чело:

— Любочка, трябва да надживееш това, моето момиче, колкото и болезнено да е за теб. И ние с Томчак, и Леонтиеви не се примирихме с постъпката му. Разбирам, че това не е утеха за теб, но искам да знаеш: ние не приемаме в домовете си Стрелников с Мила. Всички те обичаме и искрено ти съчувстваме. Но не можем да ръководим поведението му. Не е по силите ни.

Люба притвори очи и отметна глава назад, притисна тила си до меката гръд на Лариса:

— Как стана това?

— Мила се върна през юни и веднага хукна при Стрелников. Уж да му разкаже как си ти и да му предаде писмото ти. Писала ли си му писмо?

— Да. И помолих Мила да му го предаде.

— Ето виждаш ли! Ти самата си им уредила среща. Не знам какво е станало помежду им, но още през юли тя вече присъстваше на банкета, на който бяха поканени ръководителите на фондацията със съпругите си. Аз с Томчак, Гена Леонтиев с Анюта, а Володя — с твоята приятелка. А ние дори не знаехме, че Мила ти е приятелка. Просто видяхме до него ефектна блондинка и си помислихме, че си е поканил за дама някаква съвсем случайна позната. Нали тебе те няма, а той не поддържа никакви отношения с Алла. Довел я е, за да не си задават организаторите на банкета излишни въпроси. Дори не обърнахме особено внимание на това. А през август, когато Гена Леонтиев ни покани на четирийсет и пет годишнината си, Володя каза, че ще дойде с Мила. Тогава разбрахме всичко. С една дума взела му ума за нула време. Любаша, поне ти ми обясни какво се е случило там помежду ви. Защо тръгнахте заедно, а се върнахте поотделно? Защо ти остана там толкова дълго? Честно да ти кажа, помислихме си, че си се залюбила с някой богат турчин и си останала, а Мила е казала това на Стрелников. Тогава нещата биха се изяснили донякъде. Това ли стана?

— Не, Лара. Нищо подобно…

* * *

… Първите пет дни минаха във възторжена омая. Курортните райони в Турция наистина са райски места, особено през април, когато още не те смазва жегата. Момичетата с наслада разглеждаха изложените на витрините златни украшения, пресмятаха цени и като вземаха предвид бъдещите си заплати от по две хиляди долара, колиетата, гривните и обеците им се виждаха смешно евтини. Влизаха във всеки магазин, където се продаваха кожени изделия, мереха палта, шуби, якета и избираха модели, които непременно щяха да си купят веднага щом спечелят пари. Навсякъде ги черпеха с кафе, собствениците на магазини, ресторанти и барове им се усмихваха и ги канеха да влязат — и животът им изглеждаше красив и безметежен. Фирмаджиите, които ги бяха поканили, всяка вечер им разказваха къде и с кого са говорили за евентуалното назначаване на момичетата на работа и кой какво им е обещал. Но минаха пет дни, после десет, а те все още не получаваха работа. Останаха съвсем без пари, макар да харчеха много пестеливо, само за храна, и то най-евтина, не смееха дори да пият едно кафе в повече. На единайсетия ден строителите им съобщиха, че нищо не става. Единствената работа, която успели да им намерят, била като масажистки в хотел. Те нямаха избор, не можеха дори да си купят билети за Москва — и се съгласиха. И двете навремето бяха завършили курс за масажисти. Всъщност именно на този курс се бяха запознали и сприятелили, а после заедно бяха решили да учат в колежа по хотелиерство.

Строителите ги закараха някъде между Сиде и Манавгат. След два дни собственикът на хотела, който свободно говореше английски, ги покани на вечеря и им съобщи предложението си делово, просто и без заобикалки. Но не се и обиди, когато чу в отговор тяхното учтиво „не“. Люба сметна, че с това въпросът е изчерпан веднъж завинаги. До средата на май момичетата бачкаха робски, масажирайки гърбове, кореми, хълбоци и крака, покрити с бронзов загар и миришещи на солена средиземноморска вода. Априлските гости на хотела бяха предимно от Германия и Норвегия, към средата на май започнаха да идват и руснаци. Техните съотечественици на драго сърце разговаряха с хубавичките масажистки, разпитваха ги за порядките в хотела, колко печелят момичетата. Щом чуеха отговора, се кискаха презрително. Какъв е смисълът да отидеш в чужбина, за да се трепеш за жалки грошове!

— Да, но сме на курорт през целия сезон — весело отговаряше Люба. — И то безплатно. А вие сте само за две седмици.

Разбира се, всъщност не й беше весело и далеч не смяташе работата си за курорт. Работното й време беше от девет сутринта до девет вечерта, без почивни дни. Четиризвездният хотел трябваше да осигурява услуги на гостите си по всяко време. Но нали не можеше да се оплаква пред тези доволни от живота курортисти? Люба не можеше да понася да я съжаляват и да я смятат за нещастна неудачница.

Когато първият месец свърши, дойде време да получат първата си заплата — обещаните от собственика на хотела сто и петдесет долара. Тогава върху Люба се стовари поредният удар. Собственикът заяви, че хотелът не вървял добре, гостите били много по-малко от очакваните и той нямал с какво да плати на масажистките. Да поработели още един месец и тогава, ако положението се подобри, той ще им плати за двата месеца.

Момичетата вдигнаха скандал, викаха, плакаха, молиха се. Собственикът им каза да дойдат пак на другия ден следобед — той щял да помисли какво може да се направи по въпроса.

— Будалка ни! — ядосано каза Люба. — Дори да останем още един месец, няма гаранции, че ще ни плати. Ще продължаваме да се трепем само срещу храна.

Мила мрачно мълчеше. Бяха се озовали в абсолютно безправно положение. Туристическата виза, която бяха получили за десет долара при пристигането си в Анталия, беше действителна само един месец и този месец беше изтекъл преди две седмици. Сега, за да имат изобщо някакви права, трябваше да получат нова виза, която вече струваше много по-скъпо. Те не можеха да се обърнат към полицията, за да изискат парите от работодателя си, защото нямаха право да работят в Турция. Нямаха изобщо никакви права.

На другата сутрин отново започнаха работа. Люба сметна, че така е правилно: не бива да ядосват работодателя си. Ако не се явят на работа, той може и да им плати заработените пари, но няма да ги вземе за следващия месец. До обед Люба успя да обслужи петима клиенти, затвори кабинета за масажи и почука на съседната врата, зад която работеше Мила. Беше време да отидат при собственика на хотела. Вратата се оказа заключена. Люба няколко пъти натисна дръжката и за всеки случай високо извика приятелката си. Познаваше характера й и беше сигурна, че Мила практикува не само оздравителни масажи. Но зад вратата цареше тишина и тя разбра, че Мила не е там.

Качи се в офиса на собственика. Секретарката в приемната й хвърли съчувствен и някак двусмислен поглед, който страшно притесни Люба.

— Шефа го няма — съобщи й секретарката и на Люба й се стори, че тя едва сдържа неприятната си лукава усмивчица.

— А кога ще дойде?

— Утре.

— Но той ни каза да дойдем днес. Трябва да ни плати.

— Вече ви плати — каза секретарката и все пак не можа да не се ухили.

Люба хукна към близкото село, където бяха на квартира с Мила. Втурна се в къщата и веднага видя приятелката си, която прибираше багажа си в сака.

— Платил ни е, нали? — запъхтяна, радостно попита Люба.

Мила, продължавайки да прибира багажа, вдигна към нея студените си сини очи:

— На мене — да.

— Какво значи на тебе — да — не разбра Люба. — А на мене?

— На тебе не плати.

— Как така? Защо?

— Защото е тъпо да се правиш на девственица. Да не си дете? Не разбираш ли как се печелят пари тук?

Люба се тръшна на стола като убита. Едва сега почувства как от тичането в обедната жега сърцето й блъска като лудо.

— Ти си му дала?

— Мила моя, не съм му дала, а му давах през целия този месец, всеки божи ден. Именно за това ми плати. Ако беше по-умна, щеше да плати и на тебе. А сега ще стоиш на сухо.

— Но нали работих! — отчаяно възкликна Люба. — Бачках като вол. Мислиш, че нищо не виждах ли? Аз правех по петнайсет-двайсет масажа на ден, а ти — най-много пет-шест, броях ги. Смяташе се, че нормативът ни е общ, но аз работех три пъти повече от теб, защото ти се чукаше и с клиентите. Знам, всичко чувах през стената — тънка е. В твоя кабинет идваха само мъже, естествено — знаели са какво търсят.

Мила рязко дръпна ципа на сака си и го преметна през рамо.

— Да, чуках се с клиентите. И с господаря се чуках. И спечелих пари. А ти — не. Защото всеки печели, както умее. Още първата вечер, когато господарят ни направи предложение, всичко можеше да се нареди. Ако ти не беше такава глупачка и не се правеше на девственица, щяхме живот да си живеем. И двете трябваше да се съгласим, за групов секс той щеше да ни даде много повече пари. А ако бяхме се съгласили да спим с курортистки лесбийки или с грохнали старци, щяхме да си отидем оттук, окичени с диаманти от главата до петите. Обаче само заедно, разбираш ли? Двете. Единичната проститутка сега изобщо не се цени, има ги под път и над път, включително и наши, рускини. Сега се цени само добрата група. А ти с твоите идиотски принципи хем нищо не спечели, хем и на мен не позволи. Край, стига ми толкова! — Тя решително тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — безпомощно попита Люба.

— Където трябва. С такава като тебе работа не се върши. Сама ще трябва да се измъквам от това тресавище.

Вратата се затвори след нея. След пет минути Люба се сети, че не бе попитала Мила дали е платила на хазяина своята част от наема за стаята. Изхвръкна от къщата и се завтече към пиацата за таксита, но беше късно. Турция не е като Русия, тук не се чака за таксита, те винаги са ти под ръка.

Все пак на другия ден отиде при собственика на хотела.

— Щом сте платили на приятелката ми, трябва да платите и на мен — каза твърдо.

— Твоята приятелка работеше много по-добре — невъзмутимо отговори собственикът, — затова й платих. А ти работи лошо. Натоварването ви беше средно — не повече от двайсет и пет души на ден за двете, не сте се изтрепвали от работа, но при нея ходеха постоянни клиенти, а това означава, че им е харесвало как работи. Щом е харесвало на клиентите, значи е харесвало и на мен. На този принцип работи нашият хотел.

— От тези двайсет и пет масажа двайсетте правех аз — опитваше се да го убеди Люба, — а Мила — само пет. Несправедливо е. Длъжен сте да ми платите за работата. В края на краищата фактът, че при Мила идваха постоянни клиенти, до голяма степен е и моя заслуга. Аз работех без почивка, та клиентите да не чакат на опашка, защото Мила много удължаваше масажите. Прекаляваше с продължителността им. Вие не може да не разбирате защо ставаше така. Ако аз работех бавно колкото нея и с прекъсвания, както правеше тя, гостите щяха да чакат пред вратата и със сигурност щяха да идват да ви се оплакват. Но не са се оплаквали, нали така? Това значи, че и аз съм работила добре. Ето защо трябва да ми платите за този месец.

— Нищо не знам — дръпна се турчинът. — От самото начало ви предупредих, че нормативът се отнася за целия кабинет за масажи, а не за всяка масажистка поотделно. Разберете се помежду си. Това са ваши проблеми. Дадох парите на приятелката ти, нека тя ти даде колкото ти се полагат.

Люба изчерпа цялото си учтиво красноречие и се предаде. Разбра, че ако господарят не иска да плати — а той не иска — тя нищо не може да направи. Тук е безправно същество, което живее без виза, без пари и без разрешение за работа.

Оказа се, че Мила не е платила и своята част от наема. За щастие хазяинът беше жалостив човек и се съгласи да повярва, че Люба непременно ще плати, когато може. След ден-два Люба разбра, че така не може да продължава. Няма откъде да вземе пари. Принуди се отново да отиде при хазяина. Той помисли малко и й предложи да работи в неговия магазин срещу наема и храна. За два месеца, каза той на лош немски, ще си отработиш борча.

Работата в магазина за трикотажни изделия се състоеше в това да кани купувачи руснаци и да ги убеждава да купят нещо. Да стои на прага или да седи на табуретка на улицата и да спира всеки руснак с предложение да види стоката. Това беше ужасно. Люба знаеше, че руснаците принципно се различават от всички други купувачи. Един немец, норвежец или англичанин никога не би влязъл в магазин, ако не е решил да купи нещо конкретно. Потрябва ли му нещо, влиза и купува. Не му ли трябва — седи в някой бар и пие бира. Докато руснаците, изтормозени от десетилетията дефицит и намиране с връзки, са свикнали да влизат в магазините за всеки случай — може пък да дават нещо! Макар и ненужно, но дефицитно, което може да им влезе в работа по-късно, някой ден. Това е останало в кръвта им, въпреки че в Русия, поне в Москва, понятието дефицит вече не съществува и в магазините има всичко, което душата ти поиска. Руснаците, които Люба успяваше да вкара в магазина, придирчиво разглеждаха фланелките, блузките, роклите, анцузите, питаха колко струват в долари и в турски лири, искаха да им покаже друг цвят или номер и нищо не купуваха. Люба трескаво отваряше пликовете, нареждаше изделията върху щанда, като хвалеше качеството им, припряно търсеше по лавиците онова, което те искаха, и същевременно беше сигурна, че нищо няма да излезе. Те просто я разиграват, изпитвайки удоволствие от вниманието, което им се оказва.

В началото на юни, не щеш ли, довтаса Мила, окичена със златни верижки и гривни, грееща от доволство и сякаш още по-стройна. Люба не се съмняваше, че тази стройност е придобита в резултат на системните физически упражнения — яхане на партньора.

— Заминавам — съобщи й тя. — Някакви молби, поръчки?

Люба набързо драсна кратко писъмце на Стрелников, сложи го в плик и написа отгоре телефонните му номера — домашния и в офиса.

— Това ли е всичко? — учудено попита Мила.

— Няма друго. Както виждаш, засега нямам с какво да се похваля, така че няма и да съобщавам нищо. А на родителите си се обаждам по телефона.

— Е, твоя си работа! — сви рамене приятелката й.

Към края на юли собственикът на къщата и магазина най-сетне заяви, че Люба вече не му дължи нищо и може да смята, че е свободна. Междувременно тя се бе запознала с двама млади казахи, които учеха в Турция, а лете също като нея припечелваха по нещо, работейки в магазини. Единият — в бижутериен, другият — в бутик за скъпи кожени облекла. Бяха весели, отракани момчета, не се притесняваха от работата си и очевидно не я смятаха за унижение. Те обясниха на Люба първоначалната й грешка: не е бивало да се съгласява на месечно заплащане, трябвало е да поиска собственикът на хотела да й плаща за всеки работен ден. Тук така било прието.

Изобщо се оказа, че в Турция има много казахски студенти. Турция сключила договор с Казахстан за взаимна размяна на студенти и казахските момчета, пристигнали в рамките на тази спогодба да учат в Истанбул и Анкара, лете работели по курортите. Всички те говореха турски доста добре, защото първата учебна година била подготвителна и през нея се изучавали само език и литература. Разбира се, на тях им беше много по-лесно с езика, а и се сдобиваха с приятели тук. Именно казахските момчета помогнаха на Люба да си намери друга работа, не толкова унизителна и все пак с някаква перспектива рано или късно да си замине. Назначиха я за мениджър в ресторант „Дюпон“ в Кемер.

Впрочем определението мениджър естествено се оказа евфемизъм, прикриващ все същите задължения — да кани минувачите в ресторанта и да превежда. Ресторантът се намираше на територията на комплекс „Марина“, което означаваше „Приморски“, и беше разположен между огромния петзвезден хотел „Тюркиз“ и плажа. Собственикът му сладострастно огледа Люба от главата до петите и постави своите условия. За всеки клиент руснак ще й се начислява един долар. Ще я хранят срещу петнайсет долара на ден. За стаята ще плаща също петнайсет долара на денонощие. Така че за да оправдае пребиваването си в „Дюпон“, тя трябва да осигури минимум трийсет клиенти на ден. Всичко, което получи отгоре, ще се натрупва, докато се съберат пари за билет до Москва и за допълнителната вноска за визата. А това представляваше почти петстотин долара. Работният ден беше от дванайсет часа на обед до полунощ. Тя трябваше да привлича клиенти, да им помага за менюто, да им обяснява кое ястие от какво е приготвено, да бъде любезна и да полага всички усилия те да се почувстват в „Дюпон“ уютно и комфортно, така че непременно да дойдат пак и да доведат приятелите си. И да правят големи поръчки.

По долар от клиент. Дори чашка кафе струваше два долара. А чаша пресен портокалов сок — още повече. Ако се храниш срещу петнайсет долара на ден, не си заплашена от затлъстяване. Порция риба с гарнитура струва дванайсет долара, месото естествено е по-евтино, още два долара е най-обикновена салата от домати, краставици и лук със зехтин.

В ресторанта влизаха доволни от живота курортисти с още неизсъхнали след плажа бански костюми. Същите московчани като Люба, те й изглеждаха като същества от друга планета. Тя се втурваше към тях и ги канеше да посетят ресторанта, като им предлагаше помощта си в избора на ястия, но често се сблъскваше с високомерен поглед и студените думи:

— Говоря английски и не се нуждая от вашата помощ.

Обикновено така реагираха разкошните дългокраки хубавици, които някак напомняха Мила. Те не искаха да бъдат рускини в този курортен рай, искаха да бъдат чужденки, почиващи в международен хотел и свободно ползващи международния английски език. Като германците, англичаните, датчаните, италианците и австралийците, които през септември-октомври надойдоха в Кемер.

Люба получаваше много предложения да се стабилизира финансово по креватния начин, но не можеше да се пречупи, макар да се случваха моменти, когато сериозно се опитваше да го стори. Убеждаваше себе си, втълпяваше си, че това е принудителна мярка, а не проституция, но при мисълта какво ще прави с нея ей този потен космат турчин с мазни очички и криви крака, й се повдигаше. Защо, защо винаги я канят такива? Ето, има красиви млади турски момчета — високи, стройни, с мускулести крака и огромни ясни очи с невероятно дълги ресници. Ако материалното й благополучие зависеше от такъв красавец, тя по-лесно щеше да отстъпи. Все пак нямаше да е толкова отвратително, би могло да се изтърпи някак.

Но през месеците, прекарани в Турция, Люба бързо проумя, че не представлява интерес за младите красавци. Младите красиви турски момчета са се специализирали по дамички на средна възраст и нагоре, по възможност богати и с неутолен сексуален апетит. Дамичките търсят тук плътски наслади далеч от скучните си съпрузи и от омръзналите им любовници — ако изобщо имат такива — и са готови добре да плащат за това, а турските аполоновци са просто млади мъжки проститутки, които нямат нищо против да им доставят удоволствие и добре да припечелят от това. Докато светлокосите млади славянки като Люба представляват интерес само за по-възрастни мъже, вече изгубили външната си привлекателност, но пък готови да си платят за удоволствието.

Така минаваха дните. От обед до полунощ: „Добър ден, заповядайте в нашия ресторант, в менюто ни винаги има прясна риба, стриди, омари, други морски дарове, кебап… Извинете. Всичко хубаво. Надявам се, че все пак ще се отбиете при нас…“. Гласът й е умолителен, жалък, унизен. И тя цялата е жалка и унизена, а покрай нея минават греещи от щастие и здраве нейни съотечественици и най-голямото, на което са способни, е да удостоят Люба с поглед, какъвто човек обикновено отправя към бездомно куче, за което, разбира се, му е жал, но и през ум не би му минало да го прибере в къщата си. Жега, задуха, зной, курортистите се разкарват по бански или в краен случай — по фланелки и шорти, а тя трябва цял ден да е официална: с пола и блузка, със сандали на ток, които безжалостно нараняват подпухналите й от жегата крака. От миризмите, които се носят откъм кухнята, й се вие свят, защото Люба е постоянно гладна. Но може ли да каже това на собственика? Той, разбира се, ще започне да я храни по-добре, но за нейна сметка. Ще й пише на сметката не по петнайсет, а по двайсет долара. Да вкара в ресторанта двайсет души ще означава само да си осигурява храната.

Не, по-добре да потърпи. В полунощ „Дюпон“ затваряше и Люба се потътряше към къщата, където бе наела легло. Именно легло, а не цяла стая. Четири момичета — три студентки туркини и тя — се тъпчеха в стайче без климатик и с едно-единствено прозорче високо под тавана. Въздухът не достига, цялото ти тяло е покрито с лепкава пот и успяваш да задремеш едва на разсъмване, когато захладнее. В седем сутринта студентките ставаха — техният работен ден започваше в девет и макар че работата им не беше далеч, те започваха да се приготвят отрано. В къщата имаше само една тоалетна в помещението на душа и я използваха всички обитатели — петнайсетина души, включително и хазяите. За да се измият, трябваше да чакат на опашка. След като студентките излезеха, вече беше невъзможно да заспи, къщата се изпълваше с гласовете на събудилите се деца, а и ставаше горещо. В дванайсет трябваше да е отново на работа. До полунощ.

Всъщност това беше всичко…

* * *

Още там, в красивия нагизден Кемер, Люба се зарече никога на никого да не говори подробно за живота си в Турция, за да не се чувства отново унизена и измамена и да не буди съжаление у събеседниците си. Сега обаче, разказвайки горестната си епопея на Лариса Томчак, тя не изпитваше нито обида, нито унижение. Само безразличие. Сякаш това не се бе случило с нея и тя просто разказваше нечия история, прочетена в книга или чута от случаен спътник. Лариса слушаше внимателно, не я прекъсваше. И едва накрая попита:

— И ти ще оставиш това така?

— Кое това? — уморено каза Люба.

— Това, което ти сториха твоята приятелка и приятелят ти. Това, че тя те е предала и те е изоставила сама, без пари в чуждата страна. Че се събра със Стрелников. Че Стрелников те предаде. Нима си готова да им простиш?

— Не знам, Лара. Още нищо не знам, освен че съм страшно уморена и че нямам къде да отида. Не мога да се прибера вкъщи без пари и без подаръци. Това е първият проблем, който трябва да реша.

— Ще го решим — обеща Лариса. — И пари ще намерим, и вносни дрешки, и сувенири. Ще се обадя на мои познати — сега всички поголовно летуват в Турция, със сигурност на някого са му останали нераздадени сувенири и други покупки. Засега ще поживееш у нас.

— Ами Слава? Няма ли да ви преча?

— Слава живее на вилата и няма да се прибере скоро.

— Защо? Да не сте скарани?

— Не — махна с ръка Лариса, — в душевна криза е. Моят Томчак остана без работа. Скапал се е, страда. В такива моменти обича да е сам.

— Как така е без работа? Напуснал е Стрелников, така ли?

— Тъкмо твоят ненагледен Стрелников го напусна. И него, и Гена Леонтиев. Заряза ги, също както заряза теб. Господи — простена Лариса, обхванала главата си с ръце, — да знаеш само, Любочка, колко го мразя! Колко го мразя! Способна съм да го убия.