Ане Холт
Всичко мое (70) (Първият случай на инспектор Стубьо)

69

В петък, на 9 юни преди обяд, Ингер Йохане се срещна с Аксел Сайер пред рецепцията на „Континентал“, но почти не го позна. В Харуичпорт, облечен в работни дрехи и карирана фланела, приличаше на рибар, на човек за всичко от малък градец в Ню Ингланд. Сега по-скоро напомняше на турист от Флорида. А и беше ниско остриган, вече нямаше зад какво да си прикрива очите. Имаше сериозно изражение. Ръкуваха се, но нито й се усмихна, нито я покани да седне. Явно не разполагаше с време за губене. Съвсем делово на английски й обясни, че синът му лежи в болница след сериозна автомобилна катастрофа. Ставало въпрос за два часа, каза равно той. И трябва незабавно да отиде там.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Ингер Йохане, напълно объркана от факта, че Аксел Сайер има син, който живее в Норвегия, лежи в болница и вероятно ще умре. — Искаш ли да те придружа? Да ти правя компания?

— Ъхъ — кимна той. — Добре ще бъде. Благодаря.

Чак в таксито тя разбра подробностите.

През следващите дни и седмици всеки път, когато отново се опитваше да размисли върху чутото в таксито на път към болницата, където Кащен Осли лежеше и скоро щеше да почине, тя неизменно се сещаше за стария си учител по математика.

В гимназията, по една или друга причина, тя избра хуманитарната паралелка. Беше отличничка, а хуманитарното направление беше за добрите. Но Ингер Йохане си имаше сериозни затруднения с математиката. Големите числа и математическите знаци за нея бяха толкова загадъчни, колкото и йероглифите — неми символи, запечатани пред упоритите опити на Ингер Йохане да проникне в тях. На един от годишните изпити тя получи своеобразно откровение. Внезапно числата й се разкриха. Задачите излизаха. Сякаш прогледна в непознат свят и улови строгата му логика. Отговорите лежаха в края на красивите редици от знаци и числа. Учителят, надвесен над раменете й — миришеше на стар човек или на Краля на Америка — прошепна:

— Виж ти, Ингер Йохане. Виж ти. Младата госпожица е видяла светлината!

И точно така си беше.

Аксел й говори за Кащен. Тя не реагира. Разказа за Ева. Тя слушаше. После някак между другото, на излизане от таксито пред болницата, спомена фамилното име на двамата.

Вече нищо не можеше да я учуди.

Тя усети леко настръхване на кожата. Това беше всичко.

Задачата излезе. Кащен Осли беше син на Аксел.

— Виж ти, Ингер Йохане — прошепна учителят по математика, премлясквайки леко с ментолово драже към небцето си. — Младата госпожица е видяла светлината!

 

 

Аксел Сайер не обърна внимание на цивилните полицаи. Ингер Йохане съобрази, че той още не знае какво е направил синът му. Тя изрече тиха молитва — дано разбере, след като всичко свърши.

Сложи ръка върху рамото на Аксел Сайер; той се спря и я погледна в очите.

— Имам да ти разкажа нещо. Вчера научих истинската история за убийството на Хедвиг. Ти си невинен.

— Знам — отвърна той равно, без дори да премигне.

— Ще ти разкажа всичко — продължи Ингер Йохане, — когато това… — погледна към стаята на Кащен Осли, — когато всичко това отмине. Тогава ще ти разкажа какво се е случило.

Аксел хвана дръжката на вратата.

— И още нещо — задържа го тя. — Има една стара, много болна жена. Нейна е заслугата най-сетне истината да излезе на бял свят. Казва се Алвхил Софиенберг. Искам да те заведа при нея. После, когато всичко това отмине. Ще ми обещаеш ли да дойдеш?

Той кимна леко и влезе.

Ингер Йохане го последва.

Синьото и подпухнало лице на Кащен Осли едва се открояваше между тебеширенобелите чаршафи, бинтове и къркорещи машини, които щяха да го държат жив още няколко часа. Аксел седна на единствения стол в стаята. Ингер Йохане отиде до прозореца. Пациентът не я интересуваше. Цялото й вниманието беше насочено към Аксел Сайер.

Ти излежа присъдата вместо твоя син, Аксел. Изкупи греховете на твоя син. Дано имаш сили да го погледнеш по този начин.

Аксел Сайер седеше с наведена глава, обвил длани около дясната ръка на Кащен.

 

 

Таванът ставаше все по-наситено син. Продавачът твърдеше, че поради тъмния цвят стаята ще изглежда по-малка. Грешеше. Таванът започна да се повдига и почти изчезна. Така, както си го представях, когато бях малък: свод от нощен мрак със звезди и тесен лунен сърп точно над прозореца. Навремето баба избра вместо мен. Баба и мама направиха момчешка стая в жълто и бяло.

Тук има някой.

Някой ме държи за ръката. Не е мама. Тя го правеше от време на време, когато влизаше при мен през нощта, след като баба си е легнала. Мама говореше малко. Другите деца се унасят в сън с приказки, а аз заспивах от собствения си глас; винаги. Мама говореше малко.

Щастието е нещо, което едва си спомням — леко докосване сред тълпа непознати; изчезва, преди да си се обърнал. Стаята беше готова. Оставаха само дни, преди най-сетне Пребен да си дойде. Бях доволен. Щастието е нещо детинско, а аз така или иначе наближавам тридесет и четири. Но бях радостен, естествено. Радвах се.

Стаята беше готова. Момченце яхаше луната. Светлокосо, с въдица от бамбукова пръчка с конец и плувка и най-долу, закачена на кука, една звезда. Капка излишна жълта боя тънко се стича към дограмата на прозореца и създава впечатлението, че небето е започнало да се топи.

Най-сетне синът ми ще дойде.

Тежко ми е.

Боли ме навсякъде; огромна болка без начало и край.

Мисля, че започвам да умирам.

Не бива да умирам. На 19 юни ще приключа моя план. На рождения ден на Пребен. Изгубих Пребен, но си го взех обратно, като дадох на другите, каквото си бяха заслужили. На онези, които ми изневериха. Всички ми изневеряват, постоянно.

Бяхме се разбрали да го кръстим Йоаким. Щеше да носи фамилното ми име. Щеше да се казва Йоаким Осли. Купих влакче. Елен се вкисна, когато го занесох в болницата. Сигурно е очаквала някакво бижу, сякаш или медал за заслуга. Прокарах локомотивчето на „Мерклин“ над личицето му, а той отвори очички и се засмя. Елен извърна лице настрани и каза, че било само гримаса.

Щях да бъда безупречен баща. Нося го в себе си.

Малък съм и стоя върху кухненската маса в шушляков костюм, който някой ми е изпратил. По-късно попитах мама татко ли ми го е подарил? Тя никога не ми отговори. Бях само на четири години, но точно си спомням пощенските марки, големи и странни; по цялата амбалажна хартия имаше печати и странни пощенски марки. Костюмчето беше синьо и леко като перце. Исках да изляза навън в снега. Баба ми го съблече. Някой друг получи костюмчето.

Други получаваха онова, което си е мое, така ставаше винаги.

Елен и хлапето изчезнаха. Дори не ме бе упоменала като баща. Изгубих четири месеца, докато разбера, че момченцето се казва Пребен.

Трябва да свършвам. Трябва да живея.

Някой ме държи за ръката. Не е мама. Това е мъж.

Никога не съм имал баща. Очите на баба се смаляваха само като я попитах. Мама поглеждаше настрани. В малък град, който е без баща, има хиляда бащи. По ъглите, в училище, из претъпканите заведения, по време на игрите ми подхвърляха все нови и нови имена. Вече не издържах. Исках само да науча кой е. Не се нуждаех от баща, но исках да знам кой е. Нуждаех се просто от едно име.

Емилие. Тя ще умре в мазето. Тя е моя също като Пребен. Грете плачеше и отказваше да остане при мен. Искаше да се върне при своите. По онова време бях толкова млад и я оставих да си отиде. Не се интересувах от момиченцето. Исках Пребен.

Все ми е едно дали Емилие ще умре.

Другите хлапета също можеха да са мои.

Аз притежавах техните майки. Но те не го разбираха.

Някой ме държи за ръката. В светлината край прозореца има ангел.