Ане Холт
Всичко мое (62) (Първият случай на инспектор Стубьо)

61

Ингер Йохане имаше странното чувство, че вече е петък. Тръгна си от офиса още в два под предлог, че ще мине през книжарницата. По пътя непрекъснато си повтаряше, че е само сряда, 7 юни. В книжарница „Нурли“ попадна на джобен формат на „Грехопадение, четиринадесети ноември“, последния роман на Асбьорн Ревхайм. Ингер Йохане мислеше, че го е чела. След тридесетина страници разбра заблудата си. Творбата представляваше роман за бъдещето; поколеба се в еднозначната преценка дали й харесва, или не.

Наближаваше време за централната емисия новини. Тя включи телевизора.

Забелязали Лафен Сьорнес на главния път североизточно от Осло. Придвижвал се пеш. Описанието на трима съвършено непознати очевидци съвпадаше до последна подробност: от камуфлажните дрехи до гипсираната ръка. Преди някой да успее да спре беглеца, той е хванал отново гората. Полицията се възползвала от помощта на двама финландски ловци на мечки. TV2 изпратила хеликоптер в района, а ННТ за момента следваше настоятелния призив на полицията да се придържа към земята. За сметка на това бяха там с пет различни екипа, ала никой нямаше какво да разкаже.

Ингер Йохане се прозя, докато прещракваше между двата канала.

Телефонът иззвъня. Тя намали звука на телевизора и вдигна слушалката. В ухото й прозвуча непознат глас.

— С Ингер Йохане Вик ли разговарям?

— Да…

— Съжалявам, че ви безпокоя вечер. Името ми е Уни Конгсбакен.

— Да.

Ингер Йохане преглътна и прехвърли слушалката от дясната в лявата си ръка.

— В понеделник разговаряхте с моя съпруг, нали?

— Да, аз…

— Астор почина преди обяд.

Ингер Йохане се пресегна да изключи телевизора, но вместо това натисна копчето за усилване на звука. Водещият програма се дереше, че „Редакция 21“ изцяло се е посветила на голямото преследване. Най-сетне Ингер Йохане натисна правилно и стана съвсем тихо.

— Съжалявам — позапъна се тя. — Моите съболезнования.

— Благодаря. Обаждам се, защото много бих искала да се срещна с вас.

Уни Конгсбакен говореше учудващо спокойно, като се вземеше под внимание, че бе овдовяла само преди няколко часа.

— Да се видите с мен… Да. Какво… Естествено.

— След вашето обаждане съпругът ми силно се развълнува. А вчера се обади синът ми и съобщи, че сте го посетили в кантората. Астор… Добре. Той почина рано призори.

— Наистина съжалявам, ако… В смисъл, не съм имала намерение да…

— Не беше съкрушителна смърт, госпожо Вик. Успокойте се. Астор беше на деветдесет и две и съвсем грохнал.

— Да, разбирам. Но аз…

Ингер Йохане наистина не знаеше какво да каже.

— И аз напредвам с годините — продължи Уни Конгсбакен. — Утре потеглям към Норвегия. Желанието на моя съпруг бе да бъде погребан в родината. Би било много мило от ваша страна да се срещнем още утре следобед. Самолетът каца около дванадесет часа. Удобно ли ви е в три часа?

— Но… Това може да почака! До след погребението поне.

— Не. Чакало е достатъчно. Бъдете така добра, госпожо Вик.

— Ингер Йохане — промърмори Ингер Йохане.

— В три часа тогава. В „Гранд“ удобно ли е? Там обикновено е спокойно.

— Добре. В три. В кафенето на хотел „Гранд“.

— Ще поговорим. Адио.

Възрастната дама затвори, преди Ингер Йохане да успее да отговори. Дълго седя със слушалката в ръка. Не можеше да се каже защо започна да диша бързо и плитко — поради чувство за вина или поради любопитство.

— Какво искаш от мен? — помисли си тя и остави слушалката на място. — Кое е чакало прекалено дълго?

Усети как бузите й пламват.

Убила съм Астор Конгсбакен!

 

 

Ингвар Стубьо седеше сам в кабинета си и за втори път четеше имейла. Полицията в Трумсьо не бе научила нищо повече от Май Берит Беноинсен, освен че някога съвсем бегло е познавала Кащен Осли, точно както беше заявила и по-рано. Имейлът беше кратък и сдържан. Служителят, явно неразбиращ значението на молбата на Ингвар, бе провел разговора по телефона.

Тьонес Селбьо никога не бе чувал за никакъв Кащен Осли.

Грете Харборг беше починала.

Тюри Санде Уксьой потъна в дън земя. Някъде в следобедните часове Ингвар се обади на семейството. Тюри беше заминала на вилата. Без телефон.

— В Телемарк — поясни троснато Ласе и помоли да го оставят намира, след като полицията не разполага с нищо конкретно.

Сигмюн Барли още не беше открил каквото и да било относно сина на Кащен Осли. Ингвар го подозираше, че не влага достатъчно ентусиазъм в разследването. В службата го смяташе за дясната си ръка, но и той бе започнал да се изплъзва.

След нещастния случай всичко се промени. След загубата на Елизабет и Трине все едно бе белязан; колегите му се смущавала от него. Щом се появеше в бюфета да хапне на обед, мигом настъпваше тишина. Минаха много месеци, преди някой да си позволи да се засмее в негово присъствие. Никой не оспорваше авторитета му, но интуицията му, някога предмет на възхищение и дори обвита в мистичност, сега я възприемаха като малко странна черта на нещастен и много преживял човек.

Ингвар не беше нещастен.

Запали пура и си дръпна дълбоко.

— Не съм нещастен — изрече той полугласно и отпрати облак дим в пространството.

Пурата беше прекалено суха и той я загаси раздразнено.

Ако до края на работното време утре не събере достатъчно основания за обиск на Кащен Осли, ще прецени дали да не отиде там без съдебно решение. Емилие е там. Беше сигурен. Вероятно ще го уволнят, но може би ще спаси момиченцето.

— Само още едно денонощие — помисли си той и излезе от кабинета. — Толкова от мен.