Ане Холт
Всичко мое (59) (Първият случай на инспектор Стубьо)

58

Най-напред Ингер Йохане си помисли, че този човек й идва в повече. Беше очебийно още след първите няколко думи.

Гяйр Конгсбакен нямаше никакво излъчване, не беше никак симпатичен. Не беше срещала нито баща му, нито брат му, но знаеше, че и двамата са били харизматични — за добро или за лошо: Асбьорн Ревхайм — предизвикателен пропагандатор, голям човек на изкуството, ярък и с широк размах чак до самоубийството си; Астор Конгсбакен — все още обгърнат от легенди за своята ангажираност и изобретателност. Гяйр, по-големият син, държеше адвокатска кантора на улица „Йовре Шлотсгате“ — еднолична фирма, абсолютно неизвестна на Ингер Йохане. Библиотечните рафтове по безличните стени бяха кафяви и тежки. Мъжът, също тежък, без да е дебел, седеше зад бюро, което създаваше впечатление, че му е умаляло. Беше съставен от части, които, изглежда, никой от фамилията не иска: малко коса, бяла риза, скучни очила, монотонен глас.

— И с какво бих могъл да помогна на дамата? — попита той и се усмихна.

— Аз…

Ингер Йохане изхриптя и започна отначало:

— Спомняте ли си случая Хедвиг, адвокат Конгсбакен?

Той се замисли и притвори очи.

— Неее — провлечено отвърна той. — А трябва ли? Ще ми подскажете ли малко?

— Случаят Хедвиг — повтори тя. — От хиляда деветстотин петдесет и шеста година.

Продължаваше да създава впечатление на леко объркан. Беше очевидно. Когато съвсем между другото спомена за случая пред майката, без да обяснява с какво се занимава, Ингер Йохане се изненада какви детайли от убийството на малката Хедвиг се бяха запечатали в съзнанието на клетата жена.

— О, да! — едва повдигна брадичка той. — Ужасен случай. Онова момиченце, което беше изнасилено, убито и по-късно намерено в… чувал? Нали?

— Именно.

— О, да. Спомням си. Бях твърде млад по онова време… хиляда деветстотин петдесет и шеста ли казахте? Тогава бях на не повече от осемнадесет. На тази възраст човек не чете много-много вестници — усмихна се, сякаш се извиняваше за липсата на заинтересованост.

— Вероятно — отбеляза Ингер Йохане. — Зависи от редица обстоятелства. След като баща ви е бил обвинител срещу предполагаемия извършител, ще ми се да вярвам, че си спомняте добре случая.

— Чуйте — Гяйр Конгсбакен чукна с нокът по зъбите си. — Както отбелязах, през хиляда деветстотин петдесет и шеста бях на осемнадесет. Последна година в гимназията. С баща ми имахме съвсем различни интереси. Пък и отношенията ни не бяха особено сърдечни, за да съм честен. Впрочем, не разбирам какво ви засяга това. Какво целите всъщност? — хвърли поглед на ръчния си часовник.

— Позволете ми да мина директно на въпроса. Имам основание да смятам, че брат ви…

Оказа се, че не е толкова просто да мине директно на въпроса, както си беше представяла. Ингер Йохане кръстоса крак върху крак и започна отначало.

— Мисля, че Асбьорн Ревхайм е имал някаква връзка със смъртта на Хедвиг.

Върху челото на Гяйр Конгсбакен се появиха три дълбоки бръчки. Ингер Йохане изучаваше лицето му. Дори изразявайки учудване, то беше бездушно. Съмняваше се, че ако го срещне на улицата, ще го разпознае.

Оправи си вратовръзката.

— Откъде въобще ви хрумна това? През хиляда деветстотин петдесет и шеста година Асбьорн беше шестнадесетгодишен! Шестнадесет! Освен това Асбьорн никога… — Не довърши изречението и я изгледа видимо раздразнен. — Малоумния. В наши дни не е твърде коректно официално да се употребяват подобни определения, но това му беше прякорът. Навярно сте чували за Анеш — продължи той. Несъмнено знаете за Анеш по онова време. Известно време се влачеше с брат ми.

— Майката на Анеш, Агнес Мухаюг, е посетила полицията през хиляда деветстотин шестдесет и пета, непосредствено след смъртта на Анеш. Според някои тогава е съобщила, че той е убил Хедвиг през хиляда деветстотин петдесет и шеста. През всичките тези години прикривала сина си, но след като той вече не можел да бъде наказан, искала да си освободи съвестта.

Гяйр Конгсбакен действително имаше вид на объркан. Разкопча горното копче на ризата си и се наклони напред към писалището.

— Добре, но какво общо има подобна информация с моя брат? Госпожа Мухаюг казала ли е, че брат ми е бил замесен?

— Не, изглежда, не, доколкото знам. Впрочем знам твърде малко какво е казала и…

Той кихна и силно тръсна глава, докато я прекъсваше:

— Наясно ли сте с какво се занимавате? Тези обвинения представляват най-груба клевета и…

— Никого в нищо не обвинявам — не му позволи да продължи Ингер Йохане. — Идвам тук само за да задам няколко въпроса и да ви помоля за помощ. Записала съм си час по обичайния ред и съм готова да ви платя съответния хонорар.

— Хонорар? Ще ми платите, за да предявите обвинения срещу родния ми брат, който на всичкото отгоре е покойник и не е в състояние да се защитава? Хонорар!

— Не би ли било по-добре да ме изслушате? — попита спокойно Ингер Йохане.

— Чух повече от достатъчно, благодаря!

Краищата на ноздрите му побеляха. Той продължаваше да диша възбудено. Въпреки всичко бе събудила някакво любопитство у този мъж. Видя го в очите му. Вече я гледаше нащрек; нямаше нищо общо с вялия поглед, с който я посрещна, и съвършено апатично я покани да седне.

— Анеш Мухаюг едва ли е могъл да действа самостоятелно — съвсем целенасочено продължи тя. — След всичко, което чух за момчето, разбирам, че е имал проблеми да стигне до Осло без помощ. А на всички вас ви е добре известно, че е бил замесен в доста… неприятни ситуации. От вашия брат.

— Неприятни ситуации ли? Давате ли си сметка какво говорите?

По бюрото се посипа фин дъждец от слюнки.

— Асбьорн беше добър към Анеш. Добър! Всички други избягваха тази горила като чума! Единствено Асбьорн го водеше със себе си!

— Включително и да обезглави котка в знак на протест срещу кралската фамилия?

Гяйр Конгсбакен бързо запремига с очи.

— Котка. Някаква котка! Естествено не беше добре да се малтретира горкото животинче, него го арестуваха и му наложиха глоба. Получи си наказанието. След този епизод Асбьорн не е сторил никому зло. Дори и на котка. Асбьорн беше…

Изглежда, въздухът на безличния адвокат бе свършил. Той се свлече и на Ингер Йохане й се стори, че вижда очите му да се навлажняват.

— Сигурно е трудно за разбиране — изправи се той вяло, — но аз истински обичах брат си.

Беше застанал до един от рафтовете. Пръстите му се плъзнаха по шест книги, подвързани с кожа.

— Никога не съм чел творбите му — изпадна в откровение Гяйр Конгсбакен. — Всичко, което се говореше, беше прекалено болезнено. Независимо от това, подвързах първите издания. Красиви са за гледане, нали? Красиви отвън и доколкото разбирам, грозни отвътре.

— Не съм съгласна — възрази Ингер Йохане. — За мен те означаваха много, когато ги четох. Особено „Студена треска“. Въпреки че той премина всички граници и…

— Асбьорн вярваше искрено в идеите, които изповядваше — прекъсна я Гяйр Конгсбакен.

Все едно говореше на себе си. Държеше една от книгите в ръка. Беше голяма и тежка. Ингер Йохане предположи, че е „Потънал град, морето се покачва“. Позлатата блестеше от светлината на лампата. Кожената подвързия беше тъмна, почти като полирано дърво.

— Проблемът възникна постепенно, не му остана в какво да вярва — уточни той. — Вече нямаше ценности, към които да се придържа. И това той не можа да понесе. Но дотогава…

Почти изхълца и изправи гръб.

— Асбьорн не беше способен да нарани друг човек. Не физически. Никога. Нито като шестнадесетгодишен, нито след това. Това ви го гарантирам.

Обърна се към нея и вирна брадичка. Гледаше я в упор право в очите и държеше дясната си ръка върху книгата, сякаш е Библия, върху която се заклева.

Колко добре познаваме най-близките си — помисли си Ингер Йохане. — Смяташ, че говориш истината. Твърдиш, че Асбьорн не е бил способен да нарани, когото и да било. Защото го обичаш. Защото е единственият ти брат. Мислиш, че го познаваш. Но аз не мога да твърдя същото. Не съм го познавала лично. Само съм чувала за него и се позовавам на това, което е писал. Всички сме хора. Може Асбьорн да е бил убиец, макар ти никога да не би погледнал така на него.

— Много бих искала да разговарям с баща ви — леко измести темата тя.

Гяйр Конгсбакен постави книгата на мястото й на рафта.

— Ваша воля — подхвърли той безразлично. — Но трябва да отидете до Корсика. Съмнявам се, че той някога ще се прибере у дома. В момента е зле.

— Вчера му се обадих.

— Обадили сте се? И после идвате и ми наговорите всичко това? Наясно ли сте на каква възраст е той?

Краищата на ноздрите му отново започнаха да побеляват.

— Нищо не съм споменавала за Асбьорн — побърза да го успокои Ингер Йохане. — Всъщност почти нищо не успях да кажа. Той се разсърди. Разяри, за да съм по-точна.

— Напълно разбираемо — промърмори Гяйр Конгсбакен и си погледна часовника.

Ингер Йохане забеляза, че няма брачна халка. Нямаше и никакви фотографии в кафявия кабинет. В помещението липсваше какъвто и да било знак за лична обвързаност, освен към починалия брат, писателя, под формата на грижливо съхранени в скъпа подвързия книги, които никога не бяха четени.

— Разчитах да поговорите с него — призна Ингер Йохане. — Да му обясните, че нямам намерение да наранявам никого. Само ме интересува какво се е случило в действителност.

— Какво влагате във фразата какво се е случило в действителност? Доколкото си спомням, осъдиха някакъв мъж за убийството на Хедвиг. Осъдиха го съдебни заседатели и това стана публично! Човекът беше виновен.

— Не съм съгласна — възрази Ингер Йохане. — И ако ми позволите да използвам последните десет минути, които ми остават от моя половин час, ще ви разкажа защо аз…

— Нямате никакви десет минути — прекъсна я разярен той. — Смятам разговора за приключен. Може да си вървите.

Взе някаква папка и започна да чете, все едно Ингер Йохане вече си е тръгнала.

— Един човек вероятно е бил осъден невинен — продължи тя. — Казва се Аксел Сайер, изгубил е всичко. Ако не друго, поне това би трябвало да ви накара да се замислите като адвокат. Като юрист.

Без да вдига поглед от книжата, той процеди:

— Рискувате да си навлечете невероятни неприятности с тези ваши спекулации. Моля, напуснете.

— Рискувам да навредя? Та Асбьорн е мъртъв! И то от седемнадесет години!

— Вървете си.

На Ингер Йохане не й оставаше нищо друго, освен да се подчини. Изправи се мълчаливо и тръгна към вратата.

— Не ми дължите никакъв хонорар — подвикна след нея Гяйр Конгсбакен натъртено. — И никога повече не се връщайте.

 

 

Топъл вятър галеше Осло. За миг Ингер Йохане остана пред кантората на Гяйр Конгсбакен и се подвоуми дали да не тръгне пеш към службата. Съблече си жакета и усети, че е потна под мишниците.

Случаят е трябвало да бъде изчистен много отдавна. Сега вече беше късно. Налегна я песимизъм. Някой е трябвало да оневини Аксел Сайер, докато все още е било възможно. Докато замесените в историята все още са били живи. Докато хората все още са помнели. А сега, където и да опита, излиза, че само удря глава в стената.

Съжаляваше, че се е намесила. Дори самият Аксел Сайер я отпрати. При мисълта за Алвхил Софиенберг почувства бодежи в сърцето, но бързо отпъди пристъпа на чувство за вина. Ингер Йохане нямаше никакви задължения нито спрямо Аксел, нито спрямо Алвхил.

Наистина направи повече от необходимото; повече, отколкото можеха да искат от нея.