Ане Холт
Всичко мое (56) (Първият случай на инспектор Стубьо)

55

— Беше съвсем луд — уверяваше го тя. — Направо смахнат.

Макар да не беше особено късно, когато й се обади, гласът на Лена Бордсен прозвуча уплашено. Лицето й беше бледо, очите — подути от плач, а торбичките под тях — почти лилави. Апартаментът създаваше впечатление на влажен и непроветрен, независимо от явните опити да поддържа ред. Не му предложи нищо, но самата тя седеше с обемиста чаша в ръка. Ингвар предположи, че е червено вино. Сякаш прочела мислите му, повдигна чашата:

— По лекарска препоръка. Две чаши преди лягане. Било по-добре от сънотворни. Честно казано, не ми помага. Нито едното, нито другото, но поне това има по-добър вкус.

Изпи остатъка на една глътка.

— Кащен е очарователен. Беше, във всеки случай. Съумяваше да бъде любезен. Бях толкова млада по онова време. Не бях свикнала на толкова много внимание. Чисто и просто… — очите й пак се насълзиха — бях влюбена.

Вероятно искаше да се усмихне иронично, ала по-скоро направи тъжна гримаса.

— Щом станахме нещо като гаджета обаче, изведнъж превъртя. Беше страшно ревнив. Болен за притежаване. Никога не ме е удрял, но въпреки всичко към края бях смъртно уплашена. Той…

Подгъна крака и се сгуши зиморничаво на дивана, въпреки че в апартамента беше поне тридесет градуса.

— Бързо разбрах, че му има нещо. Будеше се посред нощ дори само да отивах до тоалетната. Влизаше да провери дали ходя по нужда. Сякаш мислеше, че ще… избягам. Нали не живеехме заедно. Всъщност не. Имах квартира, но прекалено малка за двама. Самият той живееше в нещо като общежитие, но съквартирантите му не можеха да го понасят. Премести се при мен. Без да пита. Не, не донесе никакви вещи — нямаше място, — но по някакъв начин се нанесе. Подреждаше, миеше и шеташе като луд. Откачен е на тема чистота. Беше, искам да кажа. Сега не го знам какъв е. Беше самовлюбен до побъркване. Непрестанно: аз, аз, аз. През цялото време. Днес никога нямаше да се захвана с него. Но беше красив. И много внимателен, поне в началото. А аз бях адски млада тогава — усмихна се извинително.

— Знаеше ли нещо за семейството му — попита Ингвар.

— Семейството му — повтори Лена Бордсен беззвучно. — Има майка, във всеки случай. Срещала съм я на два пъти. Мила. Невероятно хрисима. Понякога Кащен направо издевателстваше над нея, въпреки че изглежда я обича. Поне на моменти. Страхуваше се единствено от баба си. Никога не я видях, но, по дяволите, разказвал ми е какво ли не.

Внезапно доби вид на учудена.

— Впрочем не си спомням какво точно. Никакви истории. Странно. Но си спомням много добре, че я мразеше. Поне с такова чувство съм останала. Истински я мразеше.

— А бащата?

— Бащата? О… Никога не говореше за баща си. Дума не обелваше за него. Имам впечатлението, че е израснал с майка си и баба си. Значи, онази е била майка на майка му. Не съм съвсем сигурна. Толкова отдавна беше. Кащен беше откачен. Чудо направих да забравя този тип.

Отново се напъна да се усмихне. Ингвар се бе втренчил в голяма снимка върху салонната масичка — фотография на Сара в сребърна рамка. Отстрани имаше тежка розова декоративна свещ и розичка в тънка ваза.

— Не мога да спя — прошепна Лена. — Страх ме е да угася свещта. Искам да гори непрекъснато. Завинаги. Сякаш нищо не е истина, преди да загасне свещта.

Ингвар кимна едва доловимо.

— Знам — увери я той. — Знам как се чувстваш.

— Не — възрази рязко тя. — Не знаеш!

Въпреки отчаянието й внезапно избликналата ярост му подсказа, че Лена Бордсен ще се справи. Засега тя не можеше да си го представи. Смъртта на дъщеря й беше нещо неразбираемо и дълго щеше да е така. Лена Бордсен се бе вкопчила в мъката, изпълваща цялото пространство около нея. Съществуваше извън действителността, защото точно сега действителността беше непоносима.

Щеше да става по-зле. По-късно, с времето, щеше да бъде възможно да живее отново. Тогава ще се появи истинската тъга. Онази, която никога не си отива и която с никого не може да се сподели. Онази, която ще й позволи да се смее, да живее и може би дори да има още деца. Но която въпреки това никога няма да я пусне.

— Да — настоя Ингвар. — Знам как се чувстваш.

Беше прекалено горещо. Той се изправи и отвори вратата към малкия балкон.

— Той ли го е направил?

Ингвар се обърна леко. Гласът й прозвуча изтънял и изтощен, съвсем накрая на силите й. Време беше да си върви. Лена Бордсен щеше да се справи. Той получи необходимите му отговори.

— Помниш точната дата, когато си го видяла за последно — подхвърли той.

— Избягах. Заминах за Дания. Освободих апартамента, докато беше на работа, и си занесох багажа при мама. Заминах за неопределено време. В продължение на няколко седмици той направи живота на мама истински ад. После се е отказал. Предполагам. Той ли… Той ли уби Сара?

Ингвар стисна силно юмруци и ноктите му се врязаха в дланите.

— Не знам — отвърна лаконично той.

Тръгвайки към антрето, остави вратата на балкона отворена. По средата на хола се спря и отново огледа снимката на Сара. Розата беше започнала да увяхва: главичката й беше клюмнала, имаше нужда от повече вода.

Застанал до колата, погледна нагоре и преброи седем етажа. Лена Бордсен стоеше на балкона, наметната с одеяло през раменете. Не му махна. Той наведе глава и седна зад волана. Щом завъртя ключа, радиото заработи. Вече отминаваше град Йовик, когато разбра, че радиопредаването е посветено на жертвите от холера.

 

 

Изпитваше неудържимо желание да й удари шамар. Тюри Санде Уксьой никак не я биваше да лъже. Вероятно затова си прикри лицето от съпруга си, когато повтори:

— Не съм чувала никога за никакъв Кащен Осли. Никога.

Къщата от поредицата къщи в Баерюм носеше следите на тъга, различна от тази в малкото апартаментче в квартал „Туршоу“. Обитаваха я живи деца. Разхвърляни играчки лежаха по пода, ухаеше на остатъци от вечеря. Безсънието и плачът бяха сложили отпечатъка си и върху Тюри, и върху Ласе Уксьой, но в този дом времето продължаваше да тече. Близнаците бяха двегодишни. Тюри Уксьой дори беше направила опит да се гримира. Ингвар се обади по мобилния телефон да попита дали е удобно да прескочи, въпреки доста късния час. Сенките вече се бяха натрупали на тъмни петна по гънките на клепачите. От размазалото се червило устата й изглеждаше по-голяма върху бледото лице. Несъзнателно чоплеше раничка край основата на носа и накрая тя прокърви. Жената се разплака.

— Честна дума — изхлипа тя. — Трябва да ми вярваш. Никога не съм познавала мъж на име Кащен.

Ингвар си даде сметка, че трябваше да разговаря с нея насаме. Допусна голяма грешка, като я навести в дома й.

Ласе, съпругът, естествено, нямаше да я остави сама; ръката му неотлъчно стоеше прехвърлена през раменете й, дори когато тя се извръщаше от него. На Ингвар не му оставаше друго, освен да изчака до утре и да я привика в кабинета си. Сама, без съпруга. Нуждаеше се от повече аргументи, за да спипа Кащен Осли. Нещо повече от инстинктивното усещане, че мъжът е опасен; нещо, което да даде основание за по-щателна проверка. Благодарение на опита и реномето си Ингвар вероятно би получил разрешение за обиск, стига да докаже, че единствен Кащен Осли познава всичките замесени майки. Особено когато той го отрича. Това трябва да обясни на Тюри Уксьой и да я принуди да го потвърди.

Тя беше ужасно изплашена. Ингвар не разбираше защо. Синът й беше мъртъв, убит от луд, а тази жена прикриваше убиеца. На Ингвар му се искаше да я удари. Ей така, да се наведе през масата, да я хване за смешния розов пуловер и да я зашлеви. Искаше да изкара наяве истината от това кльощаво тяло. Тя беше грозна: с рядка безжизнена коса, с голям нос и прекалено близко разположени очи. Тюри Санде Уксьой приличаше на лешояд. Ингвар жадуваше да смъкне този грозен грим и да изкопае истината от кокошия й мозък.

— Съвсем си сигурна, така ли? — попита спокойно той.

— Да — потвърди тя и погледна нагоре, прокарвайки палец под окото си.

— Тогава съжалявам за неудобството — заключи той. — Сам ще намеря вратата.

 

 

— По дяволите. По дяволите! — ругаеше Ингвар.

От силния удар по дънера на дървото кокалчетата му започнаха да кървят. Мускулите на врата му се сплетоха на възел. Трепереше; не успяваше да уцели точните бутони на мобилния телефон. Опита се да си поеме по-дълбоко въздух, но дробовете му отказаха. Точно сега не знаеше кой е по-изплашен до смърт — той или Тюри Санде Уксьой.

Облегна се върху стъблото на бора, за да се отпусне. В къщата, която току-що напусна, лампите загасваха една след друга. Накрая остана само тънка, жълта, приглушена ивица под транспаранта на втория етаж.

— Ало?

— Здравей.

— Събудих ли те?

— Да.

Той не се извини. Самият звук на гласа й го поуспокои. Бяха му необходими десет минути, за да разкаже как е протекъл денят. Тук-там се повтаряше, но се стегна и се опита да изложи събитията хронологично. Да говори по същество. Точно. След малко замълча. Ингер Йохане мълчеше.

— Ало?

— Да, тук съм — чу той отдалече.

Доближи телефона по-плътно до ухото си.

— Защо — попита той. — Защо ме лъже тя?

— Съвсем ясно е — отвърна Ингер Йохане. — Сигурно е имала връзка с Кащен Осли, след като вече е била омъжена за Ласе. Няма друга причина. Освен, ако не казва истината, че никога не е виждала този мъж.

— Лъже! Тя излъга! Знам, че лъже!

Отново заби юмрук в грубата кора. Кръвта течеше по ръката му.

— Какво да правя? Какво, по дяволите, да правя сега?

— Нищо. Не и тази нощ. Прибери се, Ингвар. Иди да се наспиш. Утре се опитай да извикаш Тюри сама. Обърни света наопаки и разбери всичко, което ти е необходимо за Кащен Осли. Може би ще откриеш нещо. Нещо, което с малко въображение ще ти помогне да издействаш разрешение за обиск. Утре. Сега се прибери у дома.

— Имаш право — примирено въздъхна той. — Ще ти се обадя някъде през деня.

— Да, разбира се. Ще се чуем.

След което затвори. Зяпа телефона няколко секунди. Дясната ръка го болеше. Ингер Йохане не го покани. Ингвар се затътри до колата и послушно подкара към вкъщи в квартал „Нурдщранд“.