Ане Холт
Всичко мое (54) (Първият случай на инспектор Стубьо)

53

Кащен Осли притаи дъх. През двойните прозорци чу как „Волво“-то превключи от втора на първа, когато на шофьора му остана да измине последните метри до портата.

Кащен Осли беше живял в Снаубьо само година. Малкото стопанство му струваше смешно малка сума. Имаше обаче изискване да го обитават, въпреки че беше невъзможно да се препитаваш от малкото парче земя и прилежащата нищожна горска площ. Но за него мястото беше отлично. Първите месеци се изнизаха в изграждането на мазетата, които представляваха престроен склад за картофи. Понеже бе разположен от долната страна на къщата, на стръмнина, лесно направи достатъчно голямо помещение, което същевременно се намираше под същинското мазе. Гордееше се с работата си. Никой никога не го попита какво прави със закупените материали: цимент, бетон, греди и инструменти, тръби и кабели. Къщата беше съвсем овехтяла. Той подмени панелите на някои от външните стени и започна да отлива зид за гараж, в случай че някой дойде. Снаубьо се намира на петнадесет минути от най-близкото селище. Тихо, самостоятелно място, както на него му харесваше. Никой не идваше в Снаубьо.

Преди това тъмносиньо „Волво“ да спре на двора.

Кащен Осли остана в кухнята. Не се отдръпна, не се опита да се скрие. Стоеше кротко и наблюдаваше как вратата на колата се отваря. Излезе мъж. Изглеждаше отпуснат. Не във форма. Първо силно си разтри лицето, после си поразкърши гърба. Заради гримасата му човек би помислил, че е кормувал цял ден. Регистрационните номера на колата бяха от Осло, само някакви си два часа оттук. Мъжът се огледа. Кащен Осли продължаваше да стои кротко. След като непознатият явно го забеляза през прозореца — махна с ръка за нещо като поздрав, — Кащен Осли излезе в коридора. Свали червен пуловер от закачалката, навлече го и отвори външната врата.

— Здравей — поздрави той.

— Здравей!

Непознатият се приближи с протегната ръка. Беше едър. Дебел — помисли си Кащен Осли. — Изморен и дебел.

— Ингвар Стубьо — представи се мъжът.

— Кащен.

Кащен Осли си помисли за бетона, останал от строителните работи по мазето. Инструментите. Никой никога не го посещаваше. Освен този човек.

— Прекрасно място — огледа се непознатият наоколо. — Невероятна гледка. Отдавна ли живееш тук?

— От известно време.

— Трябва да уведомиш за смяна на адреса. Трудно те открихме. Може ли да вляза?

Вътре нямаше нищо. Кащен Осли мислено обходи стаите. Нищо. Никакви детски дрехи. Никакви играчки. Никакви снимки или изрезки от вестници. Подредено. Спретнато. Чисто.

— Дадено.

Тръгна напред. Чуваше зад себе си стъпките на непознатия — тежки, изморени стъпки. Мъжът беше изнурен; Кащен — трениран и млад.

— Стига бе — възкликна Стубьо. — Тук всичко е подредено тип-топ!

Кащен Осли не хареса очите на мъжа. Шареха навсякъде. Този тип сякаш имаше в главата си фотоапарат и не пропускаше нищо. Нито дивана, нито телевизора, нито плаката от почивката в Гърция, където смяташе да ходи с Елен, преди всичко да се обърне.

— Какво искаш всъщност?

— Аз съм от полицията.

Кащен Осли вдигна рамене и седна на стол. Полицаят продължи да обикаля из стаята и да оглежда щателно.

Няма да намери нищо. Няма нищо за намиране.

— И с какво мога да ти помогна? Искаш ли чаша кафе или нещо друго?

Мъжът стоеше с гръб. Вероятно проучваше гледката. Или мислеше.

— Не, благодаря. Сигурно се чудиш защо съм тук.

Кащен Осли не се чудеше. Той знаеше.

— Да — кимна той. — Защо си тук?

— Във връзка с отвличанията на деца.

— Да, и?

— Ужасен случай — каза полицаят, преди да се обърне рязко. Очите — фотоапарат се забодоха в Кащен.

— Съгласен — кимна той бавно. — Наистина ужасно.

Остана да го държи под око. Дишаше спокойно. Кащен знаеше, че това можеше да се случи. Влизаше в сметката. Не беше опасно. Ни най-малко. Освен това полицаят беше по-възрастен от него. Стар. Излязъл от форма.

— Разследването се води особено внимателно и трябва да проверим всичко, което се появи. На това място в картинката влизаш ти.

Полицаят се засмя малко пресилено. Хилеше се през цялото време.

— Близките на две от децата твърдят, че са те познавали навремето.

Две. Две!

Кащен Осли наклони леко глава.

— В интерес на истината, не следя отблизо всичко това. Няма как да не знам най-общо как се развиват събитията, но… кои собствено са казали, че ме познават?

— Тюри Санде Уксьой.

Тюри никога не би казала това. Никога. Никога. Дори и сега не. Кащен го виждаше по Стубьо: лявото око на полицая щеше да мигне, но мъжът го удържа. Това принудително движение разкри лъжата.

Отново поклати глава.

— Определено твърдя, че това име ми е непознато — той допря ръка до слепоочието, без да изпуска Стубьо от поглед. — Между другото… — щракна леко с пръсти. — Чух за нея по телевизията. Както вече казах, не съм следил особено внимателно събитията, понякога от много информация на човек му идва до гуша, но… Да. Това е майката на… онова момченце. Най-голямото момче. Греша ли?

— Не.

— Аз обаче не я познавам. Защо ще каже такова нещо?

— Лена Бордсен.

Полицаят продължаваше да го гледа. Сега лявото му око беше спокойно; неподвижно.

— Лена Бордсен — повтори бавно Кащен Осли. — Лена. Навремето имах любима, която се казваше Лена. Но дали е била Бордсен? Не си спомням.

Усмихна се на полицая. Стубьо не му отвръщаше повече с усмивка.

— Трябва да е било… преди десет години. Най-малко! Пък и съм познавал няколко момичета, които се казваха Лена. С „Е“. Една колежка от дъскорезница „Сага“ се казва Лина. Но май не става въпрос за нея.

— Не.

Най-сетне полицаят седна на дивана. И сякаш изведнъж стана по-малък.

— Какво работиш? — попита той небрежно, почти без интерес, сякаш току-що са се срещнали в някаква кръчма и си седяха, всеки пиейки своята половинка бира.

— Работя в „Сага“. Дъскорезницата. В селото. Тук долу.

— Аз си мислех, че работиш с младежи.

— Едно време. Работил съм какво ли не. Най-различни неща.

— Образование?

— О, да.

— Какво, де?

— Ами, от всичко по малко. Сигурен ли си за кафето?

Стубьо кимна и вдигна ръка.

— Става ли да взема чаша за себе си?

— Разбира се.

На Кащен не му се искаше да го оставя сам в хола. Там нямаше нищо, нищо друго, освен обичайното за един хол: мебели, няколко книги и почти нищо друго. Но този мъж сякаш оскверняваше къщата. Беше непознат, беше неканен. Полицаят трябва да се махне. Кащен се хвана здраво за ръба на мивката; успокояваше се. Езикът му се залепи за небцето и вътрешната страна на зъбите. Водата шуртеше от чешмата. Наведе се и се напи до насита. В мазето имаше бетон, инструменти и скоро щеше да ликвидира Емилие. Жаждата не се поддаваше на утоляване. Водата му студенееше на предните зъби. Изхлипа леко и отпи още. Още.

— Не ти ли е добре?

Полицаят отново си беше лепнал усмивката; отблъскващ белег на лицето. Кащен не го чу да идва. Изправи се бавно; много бавно. Виеше му се свят и се държеше неистово за мивката.

— О, не. Само съм жаден. Току-що се върнах от бягане.

— Поддържаш се във форма.

— Да. Има ли още нещо, с което да мога да… Имаш ли други въпроси?

— Изглеждаш ми малко напрегнат, честно казано.

Полицаят си беше скръстил ръцете. Очите му отново се бяха превърнали в камера. Кликаше наоколо из стаята. Към горните шкафове. Кафеварката, фуражния нож. Към него.

— О, не — възрази Кащен Осли. — Само съм малко уморен. Бягах час и половина.

— Впечатляващо. Аз самият яздя. Имам собствен кон. Ако живеех на място като това… — Стубьо вдигна ръка към прозореца, — щях да имам повече от тях. Познаваш ли Май Берит?

Обърна се, докато говореше. Профилът на полицая се очертаваше тъмен върху фона на светлината от хола. Лявото му око, детекторът на лъжата, беше скрито. Кащен преглътна.

— Май Берит коя? — попита той, докато си бършеше устата.

— Беноинсен. Моминското й име е Саетер.

— Не си спомням.

Жаждата не се предаваше. Усещаше устната си кухина пълна с плесен; слюнката му беше лепкава и пречеше на думите, които искаше да каже.

— Имаш твърде слаба памет — констатира мъжът, все още, без да се обръща към него. — Трябва да си имал много жени.

— Относително много.

Дума по дума. Относително. Много. Така ставаше.

— Имаш ли деца, Осли?

Езикът му се отпусна, пулсът се укроти. Почувства го: чуваше го, чуваше как сърцето му бие към гръдната кост все по-бавно. Дишането стана по-леко, хватката около адамовата ябълка се отпусна и той се усмихна широко, докато се чу да казва:

— Да.

Този мъж не беше по-лош от другите. Просто беше скапан колкото тях. Беше един от тях. Полицаят Стубьо стоеше тук и се правеше на важен, а детето, което търсеше, се намираше само на пет метра; или може би на десет? Този тип не подозира нищо. Вероятно пътува от място на място, от къща на къща и задава тъпи въпроси, придавайки си важност, без всъщност да има представа за нещата. Това те наричат рутинно. В действителност така си прекарват времето. Сигурно има доста хора в списъка във вътрешния му джоб; човекът непрекъснато се държеше за сърцето под якето, сякаш се колебаеше дали да му покаже нещо.

Беше като всички други.

В чертите на лицето му Кащен виждаше жени и мъже, стари и млади. Носът, правилен и възголям, му напомняше за негов стар учител, който се забавляваше да го заключва в шкафа с медицински топки и чувалчета с грах, докато останеше без дъх от целия прахоляк и тогава се разплакваше, за да го пуснат да излезе. Косата на Стубьо, сресана назад през темето, беше точно както ръководителят на бойскаутите обичайно я носеше; онзи тип, който отне на Кащен всички отличителни значки, твърдейки, че е излъгал. В устата на Стубьо имаше жени, много жени. Плътни устни, светлочервени и дебели. Момичета. Жени. Путки. Имаше сини очи като баба му.

— Имам син — уточни Кащен и си сипа кафе от каната.

Сега ръцете му бяха сигурни; солидни юмруци с набраздена кожа. Кащен се чувстваше силен. Прокара пръст по дръжката на ножа за фураж; самият връх беше забит в дървен блок, за да се предпазва острието.

— В момента е в чужбина с майка си. На почивка.

— Аха. Женени ли сте?

Кащен Осли вдигна рамене. Вкусът на кафето му действаше добре. Плесента беше изчезнала. Усещаше езика си гъвкав. Остър.

— О, не. Всъщност сме гаджета. Нали знаеш… — позасмя се той.

Звънна мобилният телефон на Стубьо.

Разговорът не продължи дълго. Полицаят тресна капака на телефона.

— Трябва да тръгвам — съобщи делово той.

Кащен го изпрати навън. Лек дъждец се стелеше по тревата; през нощта пак щеше да стане студено. Температури под нулата. Хапливият, макар и слаб вятър подсказваше, че поне тук, горе в планината, ще замръзне. Уханието на хладна ранна пролет напираше в носа. Кащен пое дълбоко въздух.

— Не твърдя, че ми беше приятно да те видя — усмихна се той. — Но приятен път към вкъщи.

Стубьо отвори вратата на колата и се обърна към него:

— Искам да разговарям с теб в града.

— В града ли? В Осло искаш да кажеш?

— Да. И то възможно по-скоро.

Кащен Осли се замисли. Продължаваше да си носи чашата с кафе. Погледна в нея и видя, че не е останало нищо. Вдигна очи, загледа се в Стубьо и каза:

— Тази седмица не е удобно. Но евентуално в началото на следващата. Нищо не обещавам. Нямаш ли визитка или нещо подобно? Мога аз да ти се обадя.

Стубьо не изпускаше погледа му. Кащен не мигваше. Заблудена муха жужеше помежду им. Високо над облачната покривка се чуваше шум на самолет. Мухата се издигна към небето.

— Ще се свържа с теб — каза най-сетне Стубьо. — Бъди сигурен.

Тъмносиньото „Волво“ заподскача към отворената порта и бавно се изтъркаля надолу по баира. Кащен Осли го проследи с поглед чак до началото на горичката, където знаеше, че пътят се разделя. Не си спомняше кога за последно долината е изглеждала толкова красива, толкова чиста.

Беше негова. Това беше неговото място. В процеп в облачната покривка видя дирята на самолета като лента на север.

Прибра се вкъщи.

 

 

Ингвар Стубьо спря, щом прецени, че Осли не го вижда. Държеше здраво кормилото. Чувството за присъствието на детето беше толкова силно, толкова напористо, че само двадесет и пет годишният му опит го въздържаше да не срути цялата къща из основи. Под небето нямаше място за подобно нещо. Той обаче не разполагаше с нищо.

С нищо, освен с едно чувство. Никой юрист в Норвегия не би му дал заповед за обиск въз основа на инстинкт.

Мисли — съскаше той на себе си. — Мисли, по дяволите.

За по-малко от осемдесет минути се върна обратно в Осло. Спря пред блока, където живееше Лена Бордсен. Беше понеделник вечер, 5 юни, часът минаваше вече осем и половина. Опасяваше се, че времето започва да му бяга.