Ане Холт
Всичко мое (50) (Първият случай на инспектор Стубьо)

49

Патологът беше сам в службата. Беше неделя, 4 юни, и той, затрупан с работа, се трудеше самоотвержено. Наближаваше шестдесет и пет и по много начини разбираше, че доста изостава. През целия си трудов стаж се бе примирявал с лоши работни условия и с непропорционалното съотношение между положен труд и получено възнаграждение в ущърб на възнаграждението, разбира се, но вече започваше да се дразни. Иначе се ползваше с професионален престиж. С наближаването на възрастта за пенсиониране обаче би искал да се радва на по-големи доходи. Печелеше малко под шестстотин хиляди годишно като преподавател, включително извънредния труд. Него вече не го броеше. Според изчисленията на жена му ставаше дума за хиляда часа годишно. Не обръщаше внимание на многобройните коментари, че заплатата му е повече от привлекателна. Брат му — близнак, също лекар, беше хирург. Имаше собствена клиника, къща в Прованс и облагаемо състояние от над седем милиона според последната данъчна декларация.

Неделята беше ден за четене, макар да се предполагаше, че с оглед на служебното му положение, ще има условия непрекъснато да повишава професионалната си квалификация през нормалното работно време. През последните десет години не си спомняше да е чел научни публикации между девет и четири часа. Най-често в неделя ставаше в зори, вземаше чантата със сандвичи и термос и вървеше пеш половин час до службата.

Тази неделя беше направо сломен, след като сортира на пода списанията, периодиката и докторските дисертации в две купчини: трябва да бъде прочетено и може да почака. Втората нямаше и четири пръста; първата се извисяваше до коленете. Взе небрежно книга, случайно попаднала най-отгоре. Сипа си чаша силно като барут кафе.

Excitation — contraction coupling in normal and failing cardiomyocytes.

Докторската дисертация датираше от януари 1999-а и досега отлежаваше там. Не познаваше докторанта. Всъщност, без да е чел дисертацията, беше трудно да се каже дали има връзка. Изкушаваше се да продължи да рови в купчината, но се мобилизира и започна да чете.

 

 

Ръцете на патолога се разтрепериха и той остави книгата настрани. Всичко това беше толкова плашещо и същевременно очевидно, че той буквално се стресна. Отговорът не се намираше в дисертацията, тя само го подтикна да се замисли. Усети как нивото на адреналина му се качва; пулсът се ускори, дишането стана по-плитко. Трябваше му фармацевт. Телефонният указател падна на пода — търсеше номера на най-добрата приятелка на жена му, собственичка на аптека в „Тосен“^[1]. Тя си беше вкъщи. Разговорът продължи десет минути. Патологът дори забрави да благодари за оказаната помощ.

Ингвар Стубьо си беше оставил визитката. Патологът започна да рови между хвърчащи листове и жълти бележници, стативи за химикалки и отчети; визитката беше пропаднала вдън земя. По някое време се сети, че я закачи на корковото табло. Наложи се два пъти да набере номера на мобилния телефон. Просто не си усещаше пръстите.

— Стубьо — прозвуча кратко от другия край.

На патолога му бе необходима една минута, за да обясни по какъв повод се обажда. Стана съвсем тихо.

— Ало?

— Да, още съм тук — обади се Стубьо. — Какъв вид вещество е това?

— Калий.

— Какво? Калий ли?

— Основно вещество, което имаме в нашите клетки.

— Направо не разбирам. Как…

Патологът продължаваше да трепери. По ръката, с която държеше слушалката, пробягваха конвулсии и той напразно се опита да се овладее.

— За да ме разбереш ясно и да си нямаме недоразумения, ще ти го обясня съвсем елементарно — подхвана той с хриптящ глас. — В човешките клетки има известно количество калий. За нас той е от жизненоважно значение. Когато умрем, клетките, нека го кажем по този начин, започват да изтичат. В продължение на час-два нивото на калия в течността, която обвива клетките, силно се повишава. Това фактически показва, че си мъртъв.

Патологът се потеше; ризата му се залепи за тялото и той се опита да диша по-бавно.

— Следователно, ако нивото на калия около отделната клетка се е повишило след настъпването на смъртта, това по никакъв начин не буди съмнение, защото е нормално.

— И нататък?

— Проблемът е, че това ниво може да се повиши и ако някой вкара калий в тялото, докато човекът е жив. И тогава той умира. Повишеното ниво на калия води до спиране на сърцето.

— Сигурно е лесно да се проследят нивата на това вещество?

Патологът понижи глас:

— Не чуваш ли какво ти говоря? Ако направиш инжекция с калий и предизвикаш смърт, причината за смъртта може да се докаже само ако аутопсията бъде направена веднага! Дори само след един час повишеното ниво на калий ще се припише на самата смърт! При аутопсията няма да се докаже нищо, освен че този, на когото правят аутопсия, вече не е жив и няма никаква доказуема причина за смъртта.

— Господи…

Стубьо преглътна толкова силно, че патологът го чу.

— И откъде може да се достави тази отрова?

— Това не е никаква отрова, по дяволите! — почти извика патологът.

Когато отново си отвори устата, гласът му беше разтреперан и тих:

— Първо на първо, ние с теб получаваме калий ежедневно. Чрез нормалното хранене. Не в големи количества, наистина, но въпреки всичко… Калий може да се закупи от аптеките в кутии от по един килограм! По-точно това е калиев хлорид. Ако калиевият хлорид бъде инжектиран в кръвоносната система, той ще се разпадне на калиеви и хлорни йони. Разбираш ли? За да не причини разкъсване на тъканта или на кръвоносния съд, се смесва с разтвор, който да не е прекалено силен.

— Купува се в аптеките, значи. Но кой…

— Без рецепта.

— Без рецепта?

— Да. Но доколкото ми е известно, много малко аптеки го държат на склад. Може да се поръчва. Освен това се получава срещу рецепта под формата на инфузионен препарат. Прилага се на пациенти при загуба на калий. Вероятно в повечето интензивни отделения разполагат с известна наличност.

— Я да видим правилно ли съм те разбрал — изрече бавно Стубьо. — Ако някой ми постави инжекция с достатъчно количество разреден калий, аз ще умра. Ако ме проснат на масата ти след един час, ти само ще констатираш, че съм мъртъв, но няма да установиш причината за смъртта. Това ли ми казваш?

— Да, но все пак бих могъл да забележа пробождане от игла на спринцовка.

— Пробождане от спринц… Но нали по Ким и Сара не е имало никакви пробождания?

— Не, доколкото видях.

— Доколкото си видял? Та ти огледа хлапетата и за пробождания от спринцовка, нали?

— Естествено.

Патологът се чувстваше като пребит. Пулсът му продължаваше да е прекалено бърз и дишаше тежко.

— Но трябва да призная, че не ги обръснах.

— Да ги бръснеш? Говорим за малки деца!

— Главите. Опитваме се да правим възможно най-малко посегателства върху труповете, които аутопсираме. Опечалените не бива да бъдат отблъснати или унижени от това, което сме принудени да извършим. Колко му е да се постави инжекция в слепоочието? Не е лесно, но е възможно. И ще призная, не погледнах за белези от спринцовка в слепоочието. Чисто и просто не мислех толкова надалече.

Той чуваше дишането на Стубьо в другия край. И двамата си мислеха за едно и също. Никой нямаше сили да каже нещо повече. Тялото на Сара все още беше достъпно за патолога, но Ким беше вече погребан.

— Добре, че все пак забихме крак срещу кремация — обади се Ингвар след малко.

— Съжалявам — почти простена патологът. — Наистина съжалявам. От цялото си сърце.

— И аз — увери го Ингвар. — Доколкото разбирам, току-що ми описа перфектното убийство.