Ане Холт
Всичко мое (46) (Първият случай на инспектор Стубьо)

45

— Умееш да се оправяш с нея — увери го Ингер Йохане. — Харесва те. Обикновено другите хора не я интересуват, с изключение най-близките й познати.

— Тя наистина е чудно дете — Ингвар оправи по-добре завивката около Кристиане, Суламит и Краля на Америка.

Ингер Йохане се скова на място.

— Чудно и прекрасно дете. И е невероятно хитра! — добави той.

— Хората рядко го казват за нея. Но имаш право. Тя посвоему е както хитра, така и бърза. Невинаги обаче се забелязва лесно.

Ингвар беше облякъл нейната футболна фланелка. Ню Ингланд Пейтриътс, синя, с черна цифра 82 на гърдите и ВИК, изписано с бели букви на гърба. Беше дошъл направо от работа. Без да я погледне, попита дали може да си вземе душ. Вместо отговор тя му донесе кърпа и футболната фланелка, която й беше прекалено голяма. Той я вдигна и се засмя.

— Уорън според мен би могъл да бъде отличен играч.

— Уорън за мен означава много — отбеляза Ингер Йохане и постави чиниите на масата. — Ще вечеряме след петнадесет минути. Побързай.

 

 

Тя не разбираше всички драсканици по леко изцапаната разпечатка, но не се затрудни да разчете съдържанието в колонките. Той седеше на дивана до нея, всеки държеше чаша, от която излизаше пара. Ингвар се наведе над листа върху коляното й откъм неговата страна и леко се докосна до бедрото й.

— Намираш ли нещо интересно? — попита той.

— Не много. Да, тук съм съгласна — медицинската сестра изглежда неактуална.

— Защото е жена ли?

— Може би. И водопроводчикът също. Освен…

Студени тръпки я накараха да се хване за врата. Водопроводчикът живееше в Лилестрьом.

Стегни се — помисли си тя. — Това, естествено, е чиста случайност. В Лилестрьом живеят твърде много хора. Градът е в непосредствена близост до Осло. Този водопроводчик няма нищо общо със случая Аксел Сайер. Стегни се!

— Какво има? — погледна я озадачено той.

— Нищо — промърмори тя. — Просто се занимавам с проучването и на друг случай, стар криминален случай от… Забрави. Наистина няма нищо общо. Можеш евентуално да не взимаш предвид водопроводчика.

— Аз съм на същото мнение — кимна той. — Съгласни сме. Защо, всъщност?

— Не мога точно да обясня.

Тя плъзна още веднъж пръст по листа. Спря се на колонката „Връзки“.

— Вероятно защото е имал контакт с бащите. Единствено той от тези е общувал изключително само с бащите. Тьонес Селбьо, бащата на Емилие. Ласе Уксьой, бащата на Ким. По една или друга причина съм склонна да мисля, че тези случаи се отнасят по-скоро до майките. Или… Не знам… Виж тук. Помогнал е на Тьонес Селбьо при превода на роман, а дори не са се познавали. Много свободна връзка.

— Странно е водопроводчик да консултира преводач — подхвърли Ингвар, вперил поглед в чашата си.

— Защо не? Ако е имало някакви технически термини — възрази тя сухо. — Кой знае. Но погледни това! 23 юли 1991 година!

— Какво? Къде?

— Лена Бордсен е упоменала, че през хиляда деветстотин деветдесет и първа с Кащен Осли са били любовници. Тази връзка трябва да е била нещо сериозно за нея. Спомня си точната дата, когато го е видяла за последен път, въпреки че е преди десет години! 23 юли 1991-ва! Ти спомняш ли си такива неща?

Седеше прекалено близо до нея. Тя усещаше дъха му по лицето си, дъх на кафе и топло мляко. Той си изправи гърба.

— Фактически съм бил само с жена ми — прошепна той. — Бяхме гаджета още от гимназията. Тогава… — усмихна се и на нея не й се седеше повече там. — Нямам никаква представа от тези неща — продължи той, проследявайки я с поглед до кухнята. — Сигурно е по-типично за жените да помнят такива подробности. Иска ми се да вярвам.

Тя се върна, без всъщност да носи нещо, и седна на стола от другата страна на ниската масичка. Изражението му беше непроницаемо.

Не го разбираше. От една страна, той проявяваше почти натрапчив интерес, доста по-голям от професионално необходимото. Направи чудо да я заведе в офиса си, после я откри в САЩ, взе я от супермаркет „ИКА“. Струваше й се, че я харесва, но понеже никога не се доизказваше, само я посещаваше и разговаряха, чувстваше се…

Глупава — мислеше си тя. — Не те разбирам. Поканих те на вечеря. Обикаляш из апартамента ми с моята фланелка, на която е написано моето име, оправяш завивката на моето дете. Позволявам ти да бъдеш заедно с моето дете, Ингвар. Защо не се случва нищо?

— Намирам го за странно — сподели тя. — Да запомниш такава дата.

Листът лежеше между тях.

— Винаги съм се отнасяла скептично към фотографиите — усмихна се Ингвар. — Представят действителността под най-различен ъгъл и твърдят, че това било истината.

— Аз пък гледам така на гинеколозите. Обикновено им липсва най-елементарна форма на човешко разбиране. Особено на мъжете.

— Доста си предубедена, меко казано. А какво ти е мнението за младежките деятели?

Засмяха се. Хубаво е, че се премести на стола. Той не само че не показа да се е засегнал, но се намести още по-удобно, сякаш целият диван е за него.

— Нещо ново относно причината за смъртта на Ким и Сара?

— Не.

Той допи остатъка от съдържанието в чашата.

— Ако предположим, че съществува причина за смърт — впусна се в разсъждения Ингер Йохане, — значи…

— Естествено, че има причина за смъртта! Става дума за две здрави, силни деца!

Сбръчкаше ли си челото, изглеждаше по-стар. Много по-стар. От нея.

— Ако са били… изплашени до смърт или нещо подобно?

— Не. Поне доколкото аз знам. Дали, собствено, това е възможно? Да изплашиш до смърт човек със здраво сърце?

— Нямам понятие. Но ако този тип е изнамерил начин да отнема живота на хора, без да оставя следи… — студената тръпка отново пробяга по врата й. Тя си повдигна косата и прокара пръсти през бретона. — Това означава, че той упражнява абсолютен контрол. Така погледнато, отговаря на неговия профил.

— Какъв профил?

— Почакай.

Тя се взря в листа пред Ингвар. От мястото си не можеше да разчете ситните букви, обърнати обратно. Задържа пръст във въздуха, сякаш се нуждаеше от пълна тишина, за да довърши мисълта си.

— Този мъж е… отмъстител — произнесе тя с усилие. — Има сериозно асоциално личностно смущение или е психопат. Действа по този начин, защото смята, че така е правилно. Или справедливо. Смята, че нещо му принадлежи. Едно или друго. Нещо, което никога не е получил. Или нещо, което му е отнето. Нещо, което си е негово. Той си го взима обратно… Това, което си е негово!

Пръстът й стоеше като удивителна между тях. Лицето на Ингвар бе неподвижно.

— Възможно ли е… убиецът всъщност да е баща на тези деца? — гласът й трепереше.

Ингвар беше блед.

— Не — отвърна той след малко. — Не е той.

Пръстът на Ингер Йохане бавно се спусна.

— Проверили сте, така ли? — гласът й прозвуча равно. — Това са биологични деца на родителите си.

— Да.

— Добре е да се знае — натърти тя, — щом искаш да ти помогна.

— Просто още не бях стигнал дотам. Впрочем, Емилие има друг биологичен баща. Не е Тьонес Селбьо. Според нас той не го знае. Но за останалите деца — бащинството изглежда наред.

Той се облегна бавно назад и отпусна ръце върху седалката на дивана.

Ингер Йохане продължаваше да се взира в листа на масичката. Краля на Америка скимтеше зад затворената врата на Кристиане. Ингер Йохане не се помести. Кучешките напъни се засилиха.

— Може ли аз? — понадигна се Ингвар.

— Снощи имах нещо като купон с момичетата — съобщи тя ни в клин ни в ръкав. — Всичките се позамаяхме.

Джак започна да вие.

— Ще го пусна да излезе — стана Ингвар. — Сигурно иска да пишка.

— Още не е свикнал да пази чисто в стаята — обясни вяло тя. — Освен че непрекъснато си търси компания. Сега Кристиане ще се събуди. Стана, каквато стана.

Въпреки това тя не се изправи. Ингвар пусна кучето да излезе от детската стая. То се изпишка на пода. Ингвар донесе кофа и парцал. В целия хол замириса на „Аякс“. След като почисти, той изнесе всичко и се върна от банята с кучето на ръце.

— Купон — подхвърли той определено бодро. — В сряда.

— Ние го наричаме читателска среща, независимо че рядко ни остава време за четене. Във всеки случай не четем едни и същи книги. Но традицията ни остана от времето, когато завършихме гимназия. Веднъж месечно. И както казах, бяхме малко…

Тя се изчерви. Това нямаше нищо общо със снощното пиене. Сега Ингвар нямаше нищо общо с това, с което тя се занимаваше. Той се разполагаше в апартамента й, седеше на нейния диван с нейното куче в скута си. Ръцете му още бяха мокри от нейната вода и нейните перилни препарати.

— В разгара на вечерта една от нас на умиране пожела да узнае с колко сме…

Ингвар никога не е бил с друга, освен със собствената си съпруга. Ингер Йохане се съмняваше дали е срещала преди мъж, който да каже същото.

Истината ли говориш — мислеше си тя, — или и това е начин да правиш впечатление? Да се правиш на различен?

— … сме спали — допълни тя.

— Тук вече не съм…

— … в час?

Тя веднага съжали за думите си и побърза да оправи положението:

— Всичко, разбира се, е в кръга на шегата. Част от купона, който добри приятелки си позволяват от време на време. Както момчетата правят списък на петте най-добри рок албума за всички времена. На десетте най-добри нападатели. Нещо такова.

Ингвар имаше голям скут. Върху широките му бедра се побираше целият Крал на Америка. Кучето лежеше там с полузатворени очи и явно се чувстваше добре.

— Е, всички послъгахме по малко. В това е вицът.

— Добре, трябва да кажа, че вече изгарям от нетърпение!

Думите му прозвучаха подигравателно, а гласът — приятелски. Тя не знаеше на кое да вярва.

— Спестихме истината — уточни тя. — Всяка има по някого, за когото не иска да признае.

Той вдигна очи от кучето и я погледна изпитателно.

— Е, не всички, де — тя посочи към малката масичка, все едно посочва кого изключва. — Говоря за нас. За нашата компания тук снощи. Ние спестихме по нещо. През годините сме се забърквали с разни хора. За едни бързо сме откривали, че не ни допадат, за други е направо неприятно да си спомняме, че сме били заедно. Времето си върви и забравяме всичко, съзнателно или неосъзнато. Въпреки че в мозъчната ни кора се запазват имена, които не споменаваме дори пред добри приятелки.

Той остави внимателно кучето на пода. То изхленчи и поиска отново да се качи. Ингвар го избута решително настрани и придърпа листа от масата по-близо.

— Тук има само един любовник — посочи той. — Кащен Осли. Веднъж е посочен като приятел, веднъж като любовник. Смяташ ли, че Осли всъщност е бил с повечето от майките?

— Не е необходимо. Може да става дума за съвсем друг. Мъж, когото никоя не е споменала. Или защото съвсем са отписали дадения тип, или защото не искат да си признаят…

— Но тези майки сигурно разбират колко е сериозно положението — прекъсна я той. — Знаят колко е важна истината. Специално ги помолихме да са коректни.

— Да — кимна тя. — И те не лъжат. Просто го изместват в съзнанието си. Имаш ли желание за едно питие? Уиски? Джин с тоник?

Механично си погледна часовника, сякаш решението да приеме поканата за алкохол зависеше от часа. А дали пък Ингер Йохане не беше права в предположението си, че Ингвар въобще не пие?

— С кола съм — отвърна той колебливо. — Не, благодаря. Но звучи добре.

— Нищо не пречи да оставиш колата — подсказа тя, но добави бързо: — Не те насилвам. Впрочем, не знам дали всички тези жени са имали общ любовник. Просто мисля на глас. Има нещо яростно в престъпленията на този човек. Огорчение. Злонамереност. По-лесно е да си представиш, че подобно нещо е в отговор на отхвърляне от жена, от множество жени, от всички жени, отколкото, че е ядосан на данъчните, например.

— Не казвай това — възрази Ингвар. — В САЩ…

— В САЩ някои хора убиват само защото им сервират студен Биг Мак — продължи Ингер Йохане. — Но тук, мисля, си имаме работа с интимни отношения.

— Какво, всъщност, се случи между теб и Уорън?

Ингер Йохане се изненада от себе си, че не реагира по-остро. Откакто се разбра, че Ингвар познава Уорън, очакваше този въпрос. Понеже той не го задаваше, сметна, че не го интересува. Това колкото я разочарова, толкова я и зарадва. Не искаше да говори за Уорън. Досегашното мълчание на Ингвар по темата можеше да означава и безразличие, което определено не й беше приятно.

— Не искам да говоря за Уорън — отвърна спокойно тя.

— Добре. Ако съм те засегнал, съжалявам. Нямах такова намерение.

— Не си ме засегнал — усмихна се тя пресилено.

— Мисля, че въпреки всичко ще ударя едно питие.

— Как ще се прибереш?

— С такси. Джин с тоник, ако имаш.

— Нали ти предложих.

Ледените кубчета звънтяха силно, докато Ингер Йохане носеше две чаши джин с тоник от кухнята.

— За съжаление няма лимон — извини се тя. — Уорън ми изневери грубо. И професионално, и емоционално. Понеже бях доста млада, второто ме интересуваше повече. Днес ме е яд заради първото.

Беше наляла много джин и малко тоник. Тя направи гримаса и добави:

— Но оттогава мина цяла вечност. И, както казах, не искам да говоря за това.

— Наздраве! Друг път, може би.

Той вдигна чашата и отпи.

— Не — възрази тя. — Не искам да говоря за това. Нито сега, нито когато и да било. С Уорън съм приключила.

Възцарилата се в стаята тишина не беше мъчителна. От градината долиташе шум от ритането на спукана топка. Звуците на ранното лято ги караха да се усмихват, всеки за себе си. Часът беше девет и половина. Ингер Йохане усети джина право в главата си — леко и приятно замайване още след първата глътка. Остави чашата, отпусна се и предложи:

— Да допуснем, че сме на лов за бивше гадже или за някого, който много е искал да стане гадже на една от тези майки. Тогава бележката пасва добре. Получи си заслуженото. Не е възможно да уязвиш по-грубо жена от това, да й отнемеш детето.

— Не би уязвила по-болезнено и мъж.

Ингер Йохане го погледна смутена.

— Съжалявам. Извинявай, Ингвар, не мислех да…

— Няма нищо. Хората, изглежда, имат склонност да забравят. Вероятно, защото нещастният случай беше толкова… нелеп. Преди година мой колега изгуби сина си при автомобилна катастрофа. Всички говореха с него за това. Автомобилната катастрофа е нещо, към което всички имат отношение. Но да паднеш от стълба и да убиеш и себе си, и майка си е… — усмихна се пресилено и сръбна от питието.

— Съвсем като при Джон Ървинг. Никой нищо не казва. Това също е своеобразна реакция. Беше по средата на някакво разсъждение.

Тя не искаше да продължи, но нещо в погледа му я накара да каже:

— Да речем, че говорим за очевидно нормален човек. Приятен. Наперен. Дори привлекателен. Лесно установява контакт с жени. Понеже знае как да ги манипулира, съумява да ги задържи за известно време. Но не за по-дълго. Той носи нещо зловещо у себе си, нещо незряло и силно егоцентрично и в комбинация с параноята му, която бързо избива на повърхността, то отвращава жените. Загуба след загуба. Убеден е, че грешката не е негова. Той не прави нищо нередно. Жените му изневеряват. Те са хитри и пресметливи. На тях не може да се разчита. След което се случва нещо.

— Като например?

Той почти си беше изпразнил чашата. Ингер Йохане се чудеше дали да му предложи още. Вместо това продължи:

— Не знам. Още едно отблъскване? Може би. Вероятно нещо по-сериозно. Нещо, което да доведе до пълно превъртане. Имате ли нещо ново за мъжа в Трумсьо?

— Не. Никой не се е явил. Това може да означава, че е бил нашият човек. Но може да означава, че е и съвсем друг. Някой, който няма нищо общо със случая. Просто е имал друга работа там и не изгаря от желание полицията да си навира носа. Примерно нещо невинно, като посещение на любовница. Всъщност не сме далече.

— Емилие обърква всичко — отбеляза тя. — Искаш ли още?

Той взе чашата в ръка и започна продължително да я оглежда. Ледените кубчета се бяха стопили. Внезапно гаврътна водата и отговори:

— Не, благодаря. Да. Емилие е загадка. Къде се вписва тя? Майката е починала почти преди година. Следователно отвличането на Емилие не е посегателство срещу нея. Теорията ти се пропуква.

— Дааа — провлечено се съгласи тя.

— Той не я връща, както направи с другите деца. Поне не и на бащата. Но имате ли…

Впериха поглед един в друг.

— Черковният двор — почти прошепна тя. — Тя може да бъде доставена на майка си.

— Да. Не!

Ингер Йохане си свали ръкавите надолу към китките. Беше й студено и почти извика:

— Вече минаха почти четири седмици, откакто е изчезнала! Някой щеше да я открие! В черковния двор в Аскер през този период трябва да е имало доста хора.

— Дори нямам представа дали Грете Харборг е погребана там — призна задъхано той. — По дяволите. Как не сме помислили за това?

Той се изправи рязко и кимна въпросително към работния кабинет на Ингер Йохане.

— Обади се — махна с ръка тя. — Но не е ли малко късно да се провери сега?

— Прекалено късно — поправи я той и затвори вратата след себе си.

 

 

Седяха навън на терасата. Той пожела да излязат. Беше след полунощ. Съседите вече бяха прибрали децата. От изток се долавяше слаба миризма на догарящ грил. Посоката на вятъра беше благоприятна, шумът от автомобили по Големия околовръстен път напомняше далечна вихрушка. Около единадесет часа Ингер Йохане си взе одеяло, а на него предложи спален чувал. Той отказа — не благодаря, но след малко прие да се наметне с леко одеялце. Тя виждаше, че му е студено. От време на време подухваше в шепи, за да се постопли, а бедрата му се подрусваха в такт.

— Невероятна история — констатира той и за четвърти път провери дали мобилният му е включен. — Помолих ги да ми се обадят на този. Ако не… — кимна назад.

Кристиане спеше дълбоко.

Ингер Йохане му разказа за Аксел Сайер. За самата нея бе необяснимо защо не го е направила досега. За по-малко от седмица с Ингвар прекараха един цял ден, дълга вечер и бодърстваха цяла нощ. На няколко пъти си мислеше да го запознае с историята, но нещо все я възпираше. Вероятно вечната предпазливост да не използва неправомерно служебното си положение. Вече не знаеше как да се отнася с Ингвар. Той продължаваше да носи нейната фланелка. Слушаше я с интерес. Нарядко задаваше кратки уместни въпроси. И проницателни. Трябваше да го направи по-рано. Все още не беше споменала нито за Асбьорн Ревхайм, нито за Анеш Мухаюг. Мълчеше и за пътуването до Лилестрьом. Сякаш искаше първо да дообмисли нещата.

— Смяташ ли, че в някои случаи норвежката прокуратура е… — замълча, защото не се реши да изрече точната дума.

— Корумпирана — помогна й той. — Не. Ако под корумпирана разбираш да приемат пари, за да излязат с определен резултат по дадено дело. Намирам го за изключено.

— Звучи успокояващо — отбеляза тя сухо.

На тикова масичка между тях беше поставен термос с чай и мед. От отвора на капачката излизаше изнервящо пищене и тя се опита да го затвори по-добре.

— Но проявите на човешкото несъвършенство имат безброй варианти — добави той, обхванал плътно чашата, за да поеме от топлината й. — В нашата страна корупцията е почти немислима. По много причини. На първо място нямаме — и слава богу, — никаква традиция в това отношение. Колкото и странно да звучи, но корупцията предполага форма на национална традиция. В много африкански страни, например…

— Внимавай сега!

И двамата се засмяха.

— През последните години бяхме свидетели на корупция и то на много високо ниво в Европа — напомни Ингер Йохане. — Белгия, Франция! Не са чак толкова далече. Няма нужда да ходиш чак в Африка.

— Права си — съгласи се Ингвар. — Но ние сме много малка страна. Много прозрачна. Проблемът не е в корупцията.

— А в какво е проблемът?

— Некадърност и престиж.

— Така значи.

Тя се отказа да се занимава с термоса. Тънкият, жилещ звук не преставаше. Ингвар отвинти капачката и изсипа остатъка от чая в чашата си, после постави внимателно капачката отстрани и попита:

— Какво те тормози?

— Аз… Въобще мислимо ли е навремето Аксел Сайер да е бил осъден, макар някой в системата да е знаел, че е невинен?

— Осъден е от съдебен състав — напомни Ингвар. — Съдебният състав включва девет члена. Трудно ми е да приема, че девет души ще направят нещо толкова погрешно. И никога нищо да не излезе наяве. В течение на всичките тези години, имам предвид.

— Но доказателствата са били предоставени от прокуратурата.

— Да, наистина. Искаш да кажеш, че един…

— Всъщност нищо не искам да кажа. Питам те дали е възможно през хиляда деветстотин петдесет и шеста полицията и главният прокурор да са осъдили Аксел Сайер за нещо, което той не е извършил.

— Кой е бил обвинител по делото?

— Астор Конгсбакен.

Ингвар си махна чашата от устата и се засмя.

— Според вестникарските публикации той, меко казано, е бил дълбоко ангажиран с делото — отбеляза Ингер Йохане.

— Само си го представям! Прекалено съм млад… — усмихна се широко и погледна към нея — тя разглеждаше чаено петно върху покривката и я придърпа по-близо към себе си, — … за да съм го гледал в съда — уточни Ингвар. — Но той е легенда, така да се каже. Ангажиран и невероятно способен. За разлика от доста адвокати на защитата, Конгсбакен се оттегли навреме. Не си спомням точно какво стана с него.

— Сигурно отдавна е починал — отбеляза спокойно тя.

— Да. Или е починал, или вече е стар като тези хълмове. Но ти гарантирам едно: главният прокурор Конгсбакен никога не би участвал в присъда на невинно осъден.

— Но през хиляда деветстотин петдесет и шеста година Аксел е бил пуснат на свобода просто хей така, без никакво…

От мобилния телефон се разнесе дигитална версия на „На Елизе“. Ингвар долепи слушалката до ухото си. Разговорът продължи по-малко от минута; той се ограничи само с едно да, не и благодаря.

— Нищо — обяви той и изключи. — Грете Харборг е погребана в Източното гробище тук, в Осло, до предците си. Три патрула от Столичното полицейско управление са претърсили района около гроба. Нищо. Никакви подозрителни пакети, никакви бележки. Продължават да търсят утре, по светло, но са твърде убедени, че там няма нищо.

— Слава богу — прошепна Ингер Йохане, изпитвайки физическо облекчение. — Слава богу — повтори тя. — Но…

Той я погледна. На нощната светлина очите му изглеждаха тъмни, почти черни. Брадата му плачеше за бръснене. Одеялцето се бе изхлузило от раменете му. Когато се обърна да го вдигне, тя видя името си върху широкоплещестия му гръб. Преглътна и понечи да си погледне часовника.

— … това означава, че не е сигурно дали Емилие и останалите деца са отвлечени от един и същи човек — заключи тя. — Може да е съвсем друг.

— Да — кимна той, — но не ми се вярва. И на теб не ти се вярва. И се надявам, за бога, да не е така.

Пламенната нотка в последното изречение я изненада.

— Защо… Какво…

— Емилие е жива. Може да е жива. Ако е при нашия човек, то той има причина да я държи жива. Поради това се надявам да е той. Трябва само…

— … да го намерим.

— Трябва да тръгвам — стана Ингвар.

— Да, време е — съгласи се Ингер Йохане. — Ще се обадя за такси.

Ингвар беше едър мъж, а вече бяха минали три часа, откакто пи джин с тоник. И двамата знаеха, че не е толкова опасно да шофира.

— Ще дойда да си взема колата утре. Тогава ще донеса и фланелката. Ако не възразяваш, няма да я пера.

На външната врата той отново потупа Джак.

Вдигна ръка към челото си, усмихна се и се запъти към чакащото такси.