Ане Холт
Всичко мое (42) (Първият случай на инспектор Стубьо)

41

Поради извънредното положение, усилиха персонала с две непознати момичета от професионалното училище, но директорката продължаваше да се страхува. Така или иначе тя носеше отговорност за децата. По нейно мнение посещението в Техническия музей беше колкото рисковано, толкова и ненужно. Остави се другите да я убедят. Малчуганите съвсем отскоро се справяха да ходят самички. Все пак петима възрастни придружаваха десетте деца. А те вече губеха търпение в желанието си да се разхождат по улицата. И макар че похитителят ги ограничаваше, всичко си имаше граници. Беше посред бял ден, още нямаше дванадесет.

Хлапетата, между три и пет години, се държаха за ръчичка, две по две. Директорката крачеше отпред с разперени ръце, сякаш ги бранеше. Най-отзад вървеше едното от младите момичета, а единственият назначен в детската градина мъж охраняваше външната страна и се грижеше детската колона да не се разтегля. Отвътре, откъм тротоара се движеше Берта, готвачката.

— Леви, десни, раз-два-три, тук без такт не се върви — скандираше мъжът. — Единият крак, другия крак на земята постави, стегни дупето и продължи!

— Шшшт — смъмри го директорката.

— Дупето — разкиска се едно хлапе. — Той каза дупето!

Берта се спъна в дупка на асфалта и изостана. Момиченце се отскубна от групата, за да й помага.

— Дупето — повтаряха две момченца. — Дупето, дупето!

Подминаха входа на супермаркета „Рема 1000“. Товарна кола се опитваше да излезе на булевард „Шиелсосвайен“. Директорката се закани на шофьора, а той посочи със среден пръст към покрива на колата. Колата бавно се придвижи напред. Берта изкрещя — малката Елине се бе оказала пред бронята на автомобила. Пуснато на воля куче се спусна към тях. Въртейки опашка, се заумилква край три от хлапетата, които се надпреварваха да хванат зелената му сиджимка. Собственикът се дереше от мостчето на река Акешалва.

Кучето наостри уши и го удари на бяг. Изскърцаха спирачките на „Волво“. Десният калник перна кучето, то започна да вие и продължи, накуцвайки на три крака. Елине плачеше. Шофьорът на товарната кола спусна стъклото и изпсува ядно. Момичетата от професионалното училище, всяка хванала по едно дете за яката на якето, преграждаха пътя на останалите, за да не изскочат на платното, като застанаха с разкрачени крака на ръба на тротоара. Берта вдигна малката Елине на ръце. Товарната кола бавно се измъкна през тротоара и набра скорост към улица „Фришавайен“. Кучето скимтеше някъде в далечината. Клекнал, собственикът му се опитваше да го успокои. Водачката на зеленото „Волво“ беше спряла по средата на улицата с отворена врата и се чудеше дали да излезе от колата. Зад нея вече се бяха събрали четири коли; две от тях бибиткаха гневно.

— Якоб — извика директорката. — Къде е Якоб?

 

 

По-късно, единственият назначен в детската градина „Фришакрукен“ мъж, Мариус Ларшен, разказваше в полицията какво се бе случило пред супермаркета „Рема 1000“ на булевард „Шиелсосвайен“ малко преди дванадесет в сряда, 31 май. Спомняше си всичките елементи от историята, но не успя да ги изложи последователно. Имаше куче, имаше „Волво“. Шофьорът на товарната кола беше чужденец. Собственикът на кучето носеше червен пуловер. Елине плачеше жално, а Берта се спъна в нещо. Понеже килограмите й бяха доста, трябваше й известно време да се изправи на крака. „Волво“-то беше зелено. Те пееха маршове. Бяха тръгнали към Техническия музей. Кучето беше гонче; сиво и кафяво.

Мариус Ларшен държеше всички парченца, но пъзелът не излизаше. Накрая той помоли да си ги запише. Акуратен служител му даде жълти самозалепващи се листчета — по едно за всяка случка. Той ги реди, размества ги, размишлява и анализира и продължи да пише нови бележки със стегнато бинтовани пръсти.

Единственото, което не му убягваше, бе краят на случката.

 

 

— Якоб — извика директорката. — Къде е Якоб?

Мариус Ларшен пусна две от децата. Обърна се рязко и видя, че Якоб вече се намира на сто и петдесет метра, под мишницата на мъж, който отваряше вратата на кола, паркирана пред гараж по-нагоре по улицата.

Мариус се затича.

Тичайки, едната му обувка се изхлузи.

Наближи колата на не повече от десетина — дванадесет метра, но двигателят запали. С придръпване автомобилът слезе от тротоара и пое по платното. Мариус не спря да тича. Якоб не се виждаше. Сигурно беше легнал на задната седалка. Мариус се хвърли към дръжката на вратата. Счупена бирена бутилка се вряза в босото му стъпало. Вратата на колата се отвори с трясък и Мариус изгуби равновесие. Шофьорът спря внезапно. Пантите изгърмяха. Якоб плачеше. Мариус не пускаше вратата, сега вече сграбчил я през прозореца; стискаше здраво и нямаше намерение да я изпуска. Колата се задвижи отново — къде с придърпвания, къде с подскачания ускори внезапно. Силно изтръпналите ръце на Мариус се отпуснаха, а порязаното стъпало кървеше силно. Той се бе проснал на асфалта посред булевард „Шиелсосвайен“.

Якоб лежеше до него и пищеше.

Както щеше да се окаже по-късно, при падането момченцето си беше счупило крака. Иначе беше добре, като се вземат пред вид обстоятелствата.

 

 

Пет часа по-късно Ингвар Стубьо, Сигмюн Барли и четирима следователи от полицията в Аскер и Баерюм стояха пред външната врата на жилищен блок в квартал „Ришин“. Стълбището миришеше на мокър бетон и евтина вечеря. Никакви любопитни съседи не си показваха главите, за да гледат. Никакви хлапета не дотичаха, докато паркираха точно пред блока трите тъмни автомобила — три еднакви коли с лошо прикрити сини „буркани“ на решетката пред радиатора. Всичко беше спокойно. За не повече от три минути разбиха ключалката.

— Дано формалностите са уредени — подхвърли Ингвар Стубьо, влизайки в апартамента.

— Точно сега това не ми пука въобще.

Служителят от Аскер и Баерюм го последва. Ингвар се обърна и му препречи пътя.

— Точно сега трябва да сме внимателни — обърна му внимание той.

— Добре де, добре. Всичко е наред. Дръпни се.

Ингвар се питаше какво е очаквал. Нищо — отговори си мълчаливо. Така беше най-добре. Никога нищо не биваше да го учудва. Имаше си собствен ритуал за случаи като този. Преди да влезе, затваряше очи за миг, за да си избистри ума, да разкара всякакви рутинни нагласи и повече или по-малко добре обосновани предположения.

Сега би желал да е по-добре подготвен.

 

 

Норвегия се намираше в необявено извънредно положение.

Новините се разпространяваха броени минути след събитията: опит за отвличане на още едно дете. Този път полицията разполагаше с номер на кола и добър сигнал, който да следва. Двата национални канала — норвежката национална телевизия (ННТ) и ТВ2 редуваха предаванията. За кратко време множеството малки извънредни репортажи прераснаха в дълго предаване и по двата канала. Учудващо бързо редакциите привлякоха експерти по въпроси, за които се предполагаше, че имат и най-малката връзка със случая. Някои от тях попаднаха в ролята на войниците на Турденшьолд^[1]; известен детски психолог и пенсиониран шеф на Криминалната полиция сновяха между студиата на двете телевизии. В интерес на истината, редакциите демонстрираха голяма изобретателност. На моменти дори прекрачваха добрия тон. ТВ2 излъчи петнадесетминутно интервю с погребален агент. Слаб, облечен в тъмно и силно вживявайки се, той разказа за реакциите на опечалени родители, загубили децата си при трагични обстоятелства. Подкрепи думите си с множество примери, но спази известна анонимност. Зрителските реакции бяха толкова бурни, че се наложи главният редактор лично да се извини на аудиторията преди края на вечерната програма.

Свидетел от булевард „Шиелсосвайен“ беше видял, че похитителят е с гипсирана ръка.

Леко кисел поради хладния интерес, показан от полицията — бяха си записали името и адреса му с обещание да го потърсят след ден-два — той се обади по телефона в ТВ2. Твърде прецизните му обяснения подсетиха един от репортерите в редакцията за криминални случаи, че неотдавна в Аскер и Баерюм е имало подобен арест. Някакъв малоумен тип — мърмореше си журналистът, докато си прелистваше записките. Неколцина разгневени мъже бяха счупили ръката на човека, но случаят скоро отшумя, защото той отказа да разговаря с представители на медиите. А и полицията беше напълно сигурна, че той няма нищо общо с отвличането.

Детеубиецът, който препускаше през Норвегия като див кон и до момента бе посегнал върху живота на три, може би на четири деца, е бил арестуван по-рано и пуснат на свобода, просто хей така, след само няколко часа в ареста! Обстановката се нажежи, след като въпросният тип беше пуснат и този път. Полицията получи съобщение за случилото се директно от наблюдателен автомобилист с мобилен телефон. Въпреки това извършителят бе изчезнал вдън земя. Скандалът придоби невероятни мащаби.

Шефът на полицията в Осло не отговаряше на каквото и да било. Чрез кратко изявление в пресата министърът на правосъдието направи препратка към него, но полицейският началник си седеше в кабинета, без да има какво да съобщи.

ТВ2 набра преднина, а ННТ нямаше никакъв шанс да навакса. Авторът на информацията се появи на екрана. Силно е да се каже, че той получи своите петнадесет минути слава — интервюто продължи само две. И десет хиляди крони в банковата си сметка. Веднага след изключването на камерата — увери репортерът.

 

 

Най-лошото не бяха онези противни порнографски списания, натрупани на купчини.

Досега Ингвар Стубьо не беше виждал подобно нещо. Списанията бяха отпечатани на евтина хартия, но цветно. Ингвар знаеше, че общо взето се печатаха в Третия свят, където малките деца се купуват за жълти стотинки, а полицията си обръща гърба за шепа долари. Най-лошото беше, че от отвратителните снимки с празен поглед го гледаха хлапета, ненавършили две годинки. Ингвар Стубьо видя със собствените си очи шестмесечна жертва на изнасилване и не хранеше никакви илюзии. Повече от учудващо беше, че собственикът на апартамента имаше компютър.

— Сгрешил съм относно този мъж — измърмори той и си надяна латексови ръкавици.

Но истинският кошмар висеше по стените.

Всичко писано до момента за случаите на отвличания бе грижливо изрязано и закачено. От първото сдържано известие за изчезването на Емилие, до есе на две страници в утринното издание на вестник „Афтенпостен“ от Ян Шящад.

— Всичко е запазил, по дяволите, всичко — изруга Хермансен.

— Дори нещо повече — обади се най-младшият служител и кимна към снимките на децата.

Същите снимки Ингвар бе закачил в собствения си кабинет. Приближи се до стената и присви очи към копията. Бяха поставени в пластмасови джобове, но се виждаше, че не са изрезки от вестник.

— Копия от мрежата — констатира най-младшият, без да го питат.

— Значи не е пълен идиот — заключи Хермансен и спря да гледа към Ингвар.

— Вече го споменах — напомни натъртено Ингвар.

Холът беше чисто и просто офис; оперативен център на войска от един човек. Ингвар бавно обикаляше помещението. В цялата тази лудост имаше своеобразна система. Дори порно списанията бяха подредени в перверзна хронология. Установи, че списанията до прозореца съдържат сцени с тринадесет — четиринадесетгодишни деца. Колкото по-близо до отсрещната стена се намираха купчинките, толкова по-малки бяха жертвите. На слука взе списание от помощната масичка до кухненската врата. Погледна снимката и усети как гърлото му се сви: понечи да разкъса изданието, но се отказа и го захвърли при другите. Служител от Аскер и Баерюм говореше приглушено по мобилния си телефон. Когато приключи, поклати мрачно глава.

— Не са намерили колата. Още по-малко човека. След като тук изглежда така, вътре… — описа кръг с ръка — … нямам никакво желание да влизам в спалнята.

Шестима полицаи стояха мирно и се оглеждаха. Всички мълчаха. Нещо започваше да се разразява пред блока. Чуха спирачки на коли. Викове. Стъпки по асфалта. Все още никой не обелваше дума. Полицаят, отказал да провери спалнята, притисна силно очи. Гримасата му накара мъжа, застанал най-близо, да го потупа несръчно по рамото. Миришеше на стар, неизмит секс. Смърдеше на сперма и мръсни дрехи. Напираха грях, срам и потайност. Ингвар видя Емилие на стената. Беше все така сериозна; подбелът гъделичкаше челото й, а видът й сякаш говореше, че знае всичко.

— Това не е той — обяви Ингвар.

— А?

Останалите обърнаха лица към него. Най-младшият зяпаше тъпо, очите му бяха насълзени.

— Направих грешка относно умствените способности на този тип — призна Ингвар и се опита да се изкашля. — Явно може да ползва компютър. Знае как да се свърже с дистрибуторите на тези фъшкии… — замълча, търсейки по-подходяща, още по-силна дума за печатната продукция, струпана на купища из цялото жилище, — … на тези фъшкии тук — повтори той угнетен. — В състояние е да следи събитията. И ние сме почти сто процента сигурни, че именно той е направил опит за отвличане днес на булевард „Шиелсосвайен“. Колата е негова. Счупена ръка. Подадените сигнали са съвсем достоверни, но това не е… не е човекът, който отвлече и уби другите деца.

— И как така стигна до този извод?

С изражението си Сигмюн Барли даваше да се разбере, че не желае да го смятат повече за партньор на Ингвар Стубьо. Присъединяваше се към другите, към полицията от Баерюм. Там знаеха, че са разрешили случая. Оставаше им само да открият мъжа, който живее в този апартамент сред изрезки от вестници, порнография и мръсни дрехи. Знаеха кой е той и трябваше да го заловят.

— Този човек се остави да го хванат двама аматьори! Днес едва не беше спипан отново. Нашият човек, човекът, когото търсим, мъжът, който уби Ким и Глен Хуго и Сара… — Ингвар не изпускаше снимката на Емилие от поглед, — … който може би държи Емилие пленена някъде… той не се оставя да бъде хванат. Не по този начин. Той не се опитва да отвлече посред бял ден със собствената си кола хлапе, тръгнало на разходка с цяла група възрастни придружители. Да не пренебрегваме факта, че е с гипсирана ръка. Дума да не става. И вие го знаете също. Просто толкова ни се иска да пипнем тази свиня, че…

— Тогава ми обясни какво е това — прекъсна го Хермансен.

Полицаят не триумфираше. Говореше с равен, почти безнадежден глас. Беше извадил папка от някакво чекмедже, която съдържаше тесте стандартни листове за принтер. Ингвар Стубьо не искаше да погледне. Догаждаше се, че съдържанието на папката ще преобърне цялото разследване. Над сто души следователи, работили до момента по версия, според която нищо не е даденост и всички възможности се държат открити — кадърни полицаи, раздаващи се без остатък и знаещи, че добрата полицейска работа изисква търпелива систематичност, — сега щяха да бъдат тласнати в друга посока.

Емилие — помисли си той. — Това се отнася за Емилие. Тя е някъде, тя е жива.

— О, по дяволите — изсумтя най-младшият.

Сигмюн Барли изсвири протяжно.

Навън се чуваха много коли, викове и разговори. Ингвар отиде до прозореца и внимателно повдигна щората. Журналистите бяха пристигнали. Естествено. Тълпяха се долу около входната врата. Двама погледнаха нагоре и Ингвар пусна сивото перде. Извърна се към помещението. Останалите петима се бяха скупчили около Хермансен. В едната си ръка държеше червена пластмасова папка, а в другата — тесте хартия. Повдигна един лист към Ингвар. Шрифтът се четеше лесно, дори оттам, до прозореца.

ПОЛУЧИ СИ ЗАСЛУЖЕНОТО.

— Писано е на машина — отбеляза Ингвар.

— Предай се — подкани го Сигмюн. — Откажи се, Ингвар. Откъде този тип ще знае…

— Бележките, придружаващи децата, са писани на ръка. Писани са на ръка, бре хора!

— Кой ще говори с журналистите отвън? Ти или аз — попита Хермансен, оставяйки внимателно листовете обратно в папката. — Няма кой знае колко много за казване, но може би е естествено аз… след като Аскер и Баерюм стигнаха дотук.

Ингвар Стубьо вдигна рамене. Мълчаливо си проправи път през тълпата, насъбрала се пред ниския блок в „Ришин“.

Отиде до колата си и седна вътре. Докато чакаше Сигмюн Барли, запъхтян колега се настани до него. На връщане към Осло не размениха нито дума.