Ане Холт
Всичко мое (41) (Първият случай на инспектор Стубьо)

40

Беше 29 май, понеделник, единадесет часът вечерта. Ингер Йохане си беше легнала към десет. Чувстваше се смъртно уморена, но някакво безпокойство я държеше будна. Затвори очи и си помисли, че е Мемориал Дей. Кейп Код се радваше на първия летен уикенд. Капаците на прозорците бяха отворени, помещенията — проветрени. На новобоядисани пилони се развяваше осеяното със звезди знаме с бели и червени ивици — националната гордост плющеше на вятъра, докато платноходите сновяха между Мартас Винярд^[1] и сушата.

Уорън може би бе отскочил до Орлиънс да заведе в къщата на Наусът Бийч жена си и децата за през лятото. Децата вече са пораснали — станали са на не по-малко от десет години. Без да иска, започна да пресмята. После пренасочи вниманието си към Аксел Сайер. Държеше пред себе си списъка на служителите в Министерството на правосъдието за периода 1964–1966 години. Беше дълъг и нищо не й говореше. Мъже, жени — хора с непознати имена.

През цялото време беше поглеждала през рамо към Кейп Код. Нямаше да се срещнат, естествено. Първо, ставаше въпрос за четвърт час кормуване между Харуичпорт и Орлиънс. Второ, нямаше никаква причина някой да тръгне от Орлиънс към Харуичпорт; движението беше в обратна посока. Орлиънс бе голям, по-голям във всеки случай, с повече магазини. С ресторанти.

Величественият Наусът Бийч, вдаден в Атлантическия океан, придаваше на Нантъкет Саунд вид на детски басейн. Знаеше, че няма да го срещне и въпреки това хвърляше поглед през рамо.

Още веднъж прокара пръст по страниците. Имената все още нищо не й говореха. Шефът на експедицията и пряк шеф на Алвхил през хиляда деветстотин шестдесет и пета беше починал преди тридесет години. Тегли му чертата. За съжаление. Най-близките колеги на Алвхил нямаха какво да кажат. Самата Алвхил отдавна бе проверила дали си спомнят нещо, дали знаят нещо за необяснимото освобождаване на Аксел Сайер. И на тях чертата.

Ингер Йохане изпусна маркера и той падна в гънка на чаршафа на завивката. Върху бялата материя бързо започна да се разраства голямо черно петно. Телефонът иззвъня.

Анонимен, показа дисплеят.

Ингер Йохане не познаваше никого със секретен телефонен номер.

Навярно беше Ингвар.

Ингвар и Уорън май са връстници, помисли си тя.

Легна си и се зави през глава, а телефонът продължаваше да звъни.

На сутринта се събуди със смътния спомен, че телефонът звъня още няколко пъти, но не можеше да каже със сигурност колко — цяла нощ бе спала тежко, безпаметно.