Ане Холт
Всичко мое (38) (Първият случай на инспектор Стубьо)

37

Емилие изглеждаше още по-малка. Беше се смалила някак и това го дразнеше. Челюстите му се триеха една о друга, той чуваше как ставите му пукат и се опитваше да се успокои. Емилие не можеше да се оплаква, че не се грижи за нея. Даваше й храна.

— Защо не се храниш? — попита грубо той.

Детето не отговори, но се опита поне да се усмихне. И това беше нещо.

— Трябва да се храниш.

Чинията със супа върху подноса се поклащаше, когато той се наведе, за да я остави на пода.

— Ще ми обещаеш ли да се храниш?

Емилие кимна и издърпа завивката чак до брадичката си; така че той не видя колко е отслабнала. Добре. Тя миришеше. Още от вратата се усещаше миризмата на урина. Нездраво. За миг му хрумна да отиде до мивката и да провери дали не е свършила сапуна, но се отказа. Наистина не си беше сменяла дрехите вече няколко седмици, но не беше бебе. Нищо не й пречеше да си изпере гащите, когато пожелае. Ако има сапун, разбира се.

— Миеш ли се?

Тя кимна предпазливо. Усмихна се. Странна усмивка има това хлапе, някак раболепна. Женствена. Беше само на девет години, а вече знаеше как да се усмихва. Което не означаваше нищо. Само изневяра. Женска усмивка. Той отново усети болка отзад в челюстта. Трябва да направи нещо, главно да си възвърне контрола. В Трумсьо изпусна работата и се изнерви. Планът му се провали, но не поради негова грешка. Времето беше виновно. Не предвиждаше да вали и да е толкова студено. Вече беше май! Май, а детето беше навлечено, сякаш е посред черна зима. Нещата не тръгваха на добре, но вече е все тая. Хлапето е мъртво. Пък и той се прибра вкъщи. Това е най-важното. Продължаваше да държи положението под контрол. Започна да диша тежко и се насили да си събере мислите. Там, където им е мястото. Защо държи тук това момиченце?

— Трябва да се пазиш — тихо каза той.

Мразеше миризмата на хлапето. Лично той си вземаше душ по няколко пъти на ден и се бръснеше най-редовно. Винаги ходеше току-що изгладен. От време на време, когато приходящата санитарка закъсняваше, майка му миришеше също като Емилие. Не можеше да понася това човешко разлагане. Унизителни телесни миризми, които се дължат на липсата на контрол. Преглътна силно — устата му се бе напълнила със слюнка — и усети болка в удебелената си шия.

— Да загася ли лампата? — попита той, правейки крачка назад.

— Не!

В нея имаше живот.

— Недей! Не!

— Тогава ще ядеш.

Стоенето в помещението го дразнеше. Беше закачил желязната врата за стената с кука, но въпреки това имаше риск да се затръшне: ако е невнимателен; ако падне; ако за момент загуби равновесие и се спъне във вратата, тогава куката ще се откачи и тя ще се заключи зад него. Това ще бъде пагубно. И за двамата — и за него, и за момиченцето. Дишането му се учести. Той можеше да влезе в помещението и да разчита на куката. Направеното от него приспособление изглеждаше солидно. Халката бе захваната дълбоко в стената с уплътнение, за да стои здраво на мястото си, а и куката беше голяма. Не би се изплъзнала от само себе си. Влезе по-навътре в помещението.

Контрол.

Времето му беше изневерило. Наложи се да удуши детето, а не биваше да се случи така. Наистина нямаше никакво намерение да отвлече момченцето, както направи с останалите. Смяташе, че е хитро всеки път да прави нещата различно. Объркващо. Не за него, естествено, а за другите. Отлично знаеше, че момченцето спи навън по няколко часа всеки следобед. След един час щеше да е вече късно. Не за него, а за другите.

По-добре би било Емилие да е момче.

— Имам син — неочаквано съобщи той.

— Ммм.

— По-малък е от теб.

Детето се вцепени. Той направи още една крачка към леглото. Емилие се притисна към стената. Лицето й се състоеше само от очи.

— Миришеш ужасно. Не си ли се научила да се оправяш? Няма да ти позволя да се качваш горе да гледаш телевизия, ако ще ми смърдиш така.

Тя продължаваше да стои неподвижна. Лицето й беше бяло, не с телесен цвят, дори не и розово. Бяло.

— Ти си една малка госпожичка.

Емилие дишаше ускорено. Той се усмихваше вяло.

— Яж — подкани я той. — Най-добре е да ядеш.

Оттегли се към вратата. Куката беше студена при допира с пръстите. Извади я внимателно от халката и остави вратата да се плъзне бавно между него и детето. Постави ръка върху ключа за осветлението и изпита огромно удовлетворение от мисълта колко е бил предвидлив да го постави от външната страна. Загаси. Звукът от щракването и приятното съпротивление го накара да повтори многократно действието: гаси, светва; гаси, светва.

Накрая остави да свети и се качи да гледа телевизия.